Вацлав Чтвъртек
Румцайс (2)

Как Румцайс победи артилеристите на княза

Произшествието с кмета Хумпал стана във вторник, а в сряда княгиня Майолена каза на княза:

— Мон шер, как бих си хапнала гъбки!

Князът, който отдавна бе забравил оплакването на Хумпал, изпрати да повикат ловеца Пинскер^[1] и му нареди:

— Тръгва се за гъби дирексион гората Ржахолец.

Като стигнаха на мястото, князът заподскача от дърво към дърво и взе да сочи с абаносовото си бастунче:

— Пинскер, тук. И тук. Я виж и там.

Ловецът запълзя на колене и заопипва земята, та да види дали под листата не се е скрила някоя гъбка.

Ала никъде следа от гъби.

— Добре де, ама откъде се вземат тия пънчета? — каза ловецът Пинскер. — Сякаш някой обира гъбите под носа ни.

— С празни приказки няма да измъкнеш гъбите от мъха, Пинскер — ядоса се князът и зачука с абаносовото си бастунче по дърветата. — Давай нататък.

Скоро ловеца го заболяха коленете, а и княза вече не го държаха краката.

— Я виж и под онуй дъбче, Пинскер.

Ловецът услужливо допълзя до дървото, бръкна под един клон и — фррррр! — оттам изхвърча славейче. Остана само гнездото му и в него шест мънички яйчица. Ловецът спря нерешително, а през това време князът, без да се колебае, бръкна право в гнездото и започна да вади яйце по яйце, търкаляше ги из дланта си, кокореше се през лорнета срещу тях и се прехласваше:

— Шарман, делисийе, олала!

— Какво ти „олала“ — произнесе изведнъж зад гърба му някакъв чужд глас, — това не е никакво „олала“, ами си е чисто княжеско безобразие! Подплашеното славейче повече няма да се върне в гнездото си, а в шестте изстинали яйчица тъй ще си загинат шест птичета.

Князът хлъцна от изненада. Завъртя се като пумпал и видя разбойника Румцайс. Ръцете му бяха пълни с гъби. В този миг князът си спомни оплакването на Хумпал.

— Тъй, значи, за славейчето се грижиш — каза заканително той, — а гъбите ми крадеш и не ти пука.

Князът така се разпали заради тези гъби, че малко остана панталоните му да задимят отзад.

— Да се хване Румцайс и да се затвори! — изкрещя той.

Румцайс му се изплези.

— Друг път ще ме хванат!

И дим да го няма.

Князът злобно търколи шестте яйчица обратно в гнездото. Той беснееше, та листата трепереха, и крещеше:

— Ще ми платиш за това, Румцайс! Ще пратя срещу теб войниците си, разбойнически елемент такъв!

После кимна на ловеца Пинскер и закрачи към Ичин бързо, за да не му охладнее гневът.

 

 

В Ржахолецката гора стана тихо, дъбовете заоправяха разбърканите си клони. Румцайс излезе от скривалището си и подсвирна тъничко. Искаше да примами славейчето в напуснатото гнездо. То не дойде, много го беше уплашил князът. Румцайс безпомощно погледна шестте изстиващи яйчица.

Така го завари Андулка, самовилата от лъките около Ржахолецката гора. Тръгнала беше да търси момина сълза, но като видя отчаяния разбойник, спря и каза:

— Ей, Румцайс, тия яйца с гледане няма да ги стоплиш. Другояче трябва да се погрижиш за тях.

Ала Румцайс не можеше да измисли нищо; никога не беше се случвало разбойник да измъти яйца. Опита се той да скрие яйцата на топло под шапката си, после в джобовете на панталона, а също и под мишницата, но Андулка всеки път казваше:

— Не, не така. Ще ги разбиеш, ще ги смачкаш, ще ги счупиш.

Като не можа да измисли нищо друго, Румцайс бръкна в пояса за пищова и едно подир друго пусна в него като във фуния шестте яйчица. После внимателно го обви в меки кълчища.

— Така май че става — каза Андулка и припна нататък из гората да търси братовчедките си — горските самовили, — за да й кажат къде има момина сълза.

Зареденият с шестте яйчица пищов Румцайс отново пъхна в пояса си. Едва бе направи няколко крачки, когато в Ичин започнаха да тръбят. Чуваше се чак в Ржахолецката гора.

— Князът си държи на думата — каза си Румцайс. — Вече събира войниците.

Тръби и барабани огласяха площада в Ичин, войниците маршируваха и всякак се строяваха.

От прозореца на замъка гледаше намръщен князът и викаше:

— Заредете оръдията с черен барут и железни гюллета и застреляйте Румцайс!

Войниците се наредиха, впрегнаха коне в три оръдия и потеглиха по пътя към Ржахолецката гора.

Ичинските моми хукнаха да си купуват черни забрадки.

— Горкият Румцайс!

Клисарят на „Свети Куб“ заудря камбаната на умряло.

През това време войниците стигнаха Ржахолецката гора. Насочиха оръдията, фелдфебелът излезе три крачки напред и се провикна:

— Излизай от гората, Румцайс, трябва да те застреляме!

В гората не шавна нищо, единствено тъжното славейче надаваше своя зов.

Фелдфебелът повтори, после потрети заповедта си.

След третия път славейчето притихна и от гората излезе Румцайс с ръка положена върху пищова. Той тръгна към войниците.

— Спри и не се върти — кресна фелдфебелът, — нали ще стреляме по тебе, може да не те улучим.

— Добре, ще спра, за да не се посрами войската заради мене — рече Румцайс. Застана до шипковия храст и посегна към пищова си. Войниците се прицелиха в него, а той в тях.

— Ще броим до три.

На „три“ Румцайс натисна спусъка, а войниците дръпнаха канапите на оръдията. Само че канапите бяха твърде дълги и Румцайсовият пищов гръмна пръв. Гърмеж не се чу, само някакво изкипяване. Войниците зачакаха куршум в сърцата си, ала от пищова едно подир друго излетяха шест славейчета. Седмото ги повика при себе си откъм гората.

Славейчетата накацаха по клоните и когато запяха, гласчетата им бяха сякаш сребърни. Те пееха тъй омайно, че песента им примами самовилата Андулка и шестте й братовчедки, горските самовили.

Войниците изоставиха оръдията и припнаха към хубавите госпожички.

А после имаше голямо увеселение на войниците и самовилите. В Ичин и до днес разправят за него.