Вацлав Чтвъртек
Румцайс (1)

Как обущарят Румцайс стана разбойник

В градчето Ичин, в едно дюкянче близо до кулата, девет години вече кърпеше обувки обущарят Румцайс. Разбираше си той от занаята и каквото направеше, беше за радост на очите.

„Добрата обувка е в основата на справедливия свят. Обувката не бива да е тясна, за да не се чувства в нея кутрето като притиснато мъниче, нито да е твърде голяма, за да не вземе пък да се изгуби в нея.“ Такива бяха обущарските възгледи на Румцайс.

Върху едно малко калъпче и с малко чукче той поставяше подметчици на пантофките на госпожичките, за обувките на госпожите и господата имаше по-голям калъп и по-тежък чук. А дойдеше ли ред да слага подметки на обувките на Хумпал^[1] — ичинския кмет, — Румцайс отиваше направо в ковачницата.

— Отстъпи ми наковалнята и големия чук — казваше той на ковача Щанцъл^[2], нахлузваше кметския чепик на наковалнята и започваше да удря с големия чук. Да, тъй беше, защото Хумпал имаше крака като на слон. Той много се гордееше с тях и ги наричаше „славните ми кметски крака“. Те наистина бяха прочути чак до града Млада Болеслав и можеше да се каже, че само благодарение на тези достолепни крака Хумпал вече осем години оставаше кмет. Тъкмо започваше деветата година, когато той прати на обущаря известие:

„Румцайс, ела, трябват ми нови обувки.“

Румцайс пъхна в джоба на зелената си престилка книжния метър, на ръката си метна едно парче червена кожа от Кордова и се упъти към кметството. А да се прави услуга на кмета Хумпал не беше кой знае какво щастие.

Кметът вече седеше в креслото си в заседателната зала. Единият му крак беше събут и положен на възглавничка. Възглавничката държаха четирима юначаги под командата на общинския Фищула^[3]. Наоколо стояха дванайсетте градски съветници и се любуваха на кметския крак.

— Това се казва крак, а? — рече Хумпал на Румцайс още от вратата и блажено помръдна палеца си. Румцайс обаче вместо да засипе крака му с похвали, каза каквото си мислеше:

— Исполински крак наистина, но и по-голям съм виждал.

Палецът на кмета се сгърчи от ярост.

Дванайсетте градски съветници мигом се изнизаха от залата, защото много добре знаеха, че сега ще стане страшно. Четиримата юначаги и общинският Фищула замижаха, а ушите им клепнаха, та да не виждат и да не чуват нищо.

— В Храдец Кралове беше, там го видях оня крак — продължи да разправя Румцайс, остави на масата червената кордовска кожа и извади хартиения метър. — Ей, голямо крачище беше! Пък за вашата лапичка ще направим патъче, докато преброите до три.

Кметът Хумпал почервеня като кордовската кожа, после побеля като ивицата на метъра, после пак почервеня и пак побеля…

— Ама какво ви става, господин кмете? — запита съчувствено Румцайс.

Хумпал, чийто цвят тъкмо биеше на виолетово, грабна скъпата кордовска кожа, раздра я на парченца и ги запрати навън.

След това кметът се обърна към Румцайс и го заблъска към вратата. Обущарят се запъна на вратата:

— Ама защо ме блъскате, господин кмете?

— Защото нанесе обида на кметския крак — рече Хумпал тъй важно, сякаш удряше градския печат.

Пред кметството Румцайс събра каквото беше останало от кордовската кожа и си каза: „Е, остана поне за едни буйки.“ Но обидата и ядът не го напуснаха.

Като стигна до дюкянчето си, що да види — вратата затворена и на нея виси катинар, поставен сякаш за вечни времена. А от двете й страни стои по един от войниците на Фищула.

— Вие какво правите тук? — запита ги Румцайс. — Честта си и сам мога да опазя.

Стражите посочиха вратата. На нея беше закована табела:

ЗАРАДИ ОБИДА НА КМЕТСКИЯ КРАК

ЗАТВОРЕНО ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА

Тук вече кръвта на Румцайс кипна.

— Аз съм сприхав обущар — каза той, — а тая работа хич не ми харесва!

Стражите направиха крачка напред и вдигнаха пушките си срещу него.

— Брей, ами топ нямате ли? — зачуди се Румцайс. — А, има да стават разни работи!

Войниците много-много не му мислиха, обърнаха се: раз-два, пушките на рамо и помъкнаха обущаря. През града, през полето, та чак до първите дървета на Ржахолецката гора го доведоха. Там му казаха:

— Хващай гората, Румцайс, и в Ичин кракът ти да не стъпва.

— Кой заповяда?

— Кметът.

Румцайс навлезе в гората и подир миг Ржахолец отекна:

— Ако кметът си мисли, че ще го търпя, както подметката на обувката търпи горницата, много се лъже. Има да стават разни работи!

Всичко това се случи през ранна пролет. А когато пролетта вече прецъфтяваше, кметът Хумпал се сети, че е време да иде в гората и да преброи тазгодишните зайци. Взе той тефтер и молив, заповяда да му нахлузят яки ловджийски ботуши и тръгна. В града му се кланяха гражданите, в полето камъните сами се преместваха от пътя му. От храстите надзъртаха младите зайци и послушно съобщаваха номера си по реда на раждането.

„Първи, втори, трети“, а кметът записваше в тефтера.

Тъй Хумпал стигна Ржахолецката гора и навлезе в нея. Дърветата се кланяха, гъбите сваляха шапки.

Като се умори да обикаля из гората, Хумпал преброи зайците в тефтера и просна умореното си тяло под един млад дъб. Усмихна се блажено на прочутите си крака и взе да задрямва. Тъкмо щеше сладко да заспи, когато в лявото му ухо прогърмя:

— Ще стават разни работи!

Сепна се Хумпал, огледа се: какво ли пък беше това? Никъде нищо. Дори листец не трепваше.

И в същия миг в дясното му ухо:

— Ще стават разни работи, Хумпале!

След миг нещото се обади отпред, после отзад, откъм дъба и откъм смърча:

— Сега ще си уредим сметките, кмете!

Хумпал се озърташе като въртоглав: никъде никой. Накрая все пак дрямката го надви и той заспа.

Тогава клонките на младата гора се размърдаха и ето че до Хумпал застана обущарят Румцайс. Какъв ти обущар! Гъста брада и мустаци скриваха лицето му и в тях като в гнездо си живееха рояк горски пчели. На главата му шапка от борова кора. Елечето му съшито от парчетата на червената кордовска кожа. Панталоните му протрити, коланът едва ги държи, а в пояса му втъкнат пищов като фуния. Ботушките му обаче — за чудо и приказ.

Румцайс пристъпи и спря до прочутите крака на спящия кмет Хумпал. Огледа ги мълком и със сръчна обущарска и бърза разбойническа хватка смъкна Хумпаловите ботуши.

После отново се залюбува на величествените кметски крака, сега обути само с раирани рипсени чорапи. И ощипа Хумпал по палеца.

Кметът се сепна и подрипна от ужас:

— Господи боже, разбойник!

— С ваше позволение, господин кмете — рече спокойно Румцайс и посочи края на гората. — Оттук се отива за Ичин, господин кмете.

После клоните пак се разлюляха и сякаш не е имало никакъв Румцайс.

— Ама че странен сън — промърмори Хумпал. Надигна се от тревата и понечи да си изтупа коленете. Като се наведе, не повярва на очите си: изотдолу го зяпаха два грамадни крака, обути само с рипсени чорапи. — А, така ли! — изръмжа разярен кметът към храсталака. — И бос мога да се прибера, Румцайс. Но ти още утре чакай артилеристите на княза!

— Дрън-дрън! — ухили се в храстите разбойникът Румцайс.

Хумпал направи крачка към Ичин. И изсъска. Направи втора. И изруга. Защото уважаемите кметски крака не бяха навикнали да ходят по чорапи. Заспъва се кметът из коренищата, а камъните сякаш сами се навираха в краката му. С една дума, кметските крака, обути само с чорапи, не будеха същото уважение, дори простите камъни не ги зачитаха.

Куцук-куцук, куцук-куцук, кметът стигна града и тръгна по улиците. Хората по пътя му спираха като гръмнати:

— Я, кметът по чорапи!

Чакаше го и по-лошо. Не стига, че беше си изподрал краката по оня ми ти път, ами на всичкото отгоре на палеца му цъфна страшен мазол. И колкото кметът помрачняваше, толкова по-весело тоя мазол намигаше на дамите, които надничаха от прозорците.

А при портата с кула на площада го чакаха градските съветници. Най-старият му рече:

— Хумпале, поради туй, че не опази достолепието на своите крака, вече не си кмет на Ичин!

Когато Хумпал закуцука нататък през площада, от прозореца на замъка надзърна ичинският княз. Управляваше той Ичин със своята княгиня Майолена^[4], а и двамата не бяха цвете за мирисане. Та князът горе, Хумпал долу. И провикна се сваленият кмет към прозореца:

— Моите почитания, господарю, ала в гората Ржахолец на ваша милост стават странни работи!

— Коа? — рече князът на френски, поставил ръката си като раковина на ухото.

— В гората на ваша милост се е настанил разбойникът Румцайс — изхленчи Хумпал и вирна палеца си, подал се от раираните чорапи. — Трябва да се изпрати войска срещу него!

Но каквото не бе казано лично от краля, влизаше през едното ухо на княза и излизаше през другото. Докато Хумпал пресече, куцукайки, площада, князът бе забравил думите му.

И нищо нямаше да се промени, ако на следния ден на княгиня Майолена не бяха й се преяли гъбки.