Клайв Игълтън
Кървави пари (7)

Шеста глава

Макар че почвата бе обработена, Аштън разбра, че ще му е много трудно. Роджър Бентън — шефът на „Тихоокеанският район и Останалият свят“ се славеше с най-лошия характер и с най-своенравните постъпки. Смяташе, че убийствата в Нейбърн трябва да се разследват само от вътрешни лица, а наивността на Хейзълуд да остави всичко в ръцете на Аштън оценяваше като непоправима грешка.

— Искам да знам — ядоса се той, — какво си мисли, че изпраща Виктор на хората ми? Да не би да намеква, че ще се изкуша да укрия доказателства, които могат да опетнят отдела ми?

— Защо питаш мен? — учуди се Аштън. — Не знам какво крои. Предполагам, че се е спрял на мен, защото това разследване е донякъде свързано с работата ми.

— Не е така.

— Страхувам се, че трябва да се примириш, Роджър.

— Нямам избор. Какво искаш от мен?

— Започни от пристигането на Раул Гарсия Менендес на „Хийтроу“.

— Беше в понеделник, втори януари. Пристигна с Британските авиолинии, полет БА 244 от Сантяго през Сао Паулу. Самолетът закъсня с осем минути и кацна в 8,48.

Бентън умишлено изричаше фактите като скоропоговорка. Знаеше, че колкото и да е умен Аштън, няма да издържи на темпото. Когато Питър го помоли да говори по-бавно, Бентън искрено се зарадва.

— Разбира се, щом е за теб — засмя се той. — Раул Менендес бе посрещнат от Харви Йо с лимузина и шофьор на име Ерик Даниелс от транспортната служба. Крофорд, офицер от запаса, също трябваше да играе ролята на посрещач, но бе възпрепятстван. Катастрофира на път за летището от школата в Амбърли Лодж.

— В колко часа е станало това?

— Около четири сутринта. Времето беше мъгливо, а пътищата заледени. Крофорд бе приет в болница със счупен глезен и сътресение на мозъка.

Комендантът в школата разбрал за катастрофата след три часа. Когато треперещият от страх Харви Йо съобщил на Роджър Бентън за случилото се, самолетът на британските авиолинии вече бил на 51 минути от „Хийтроу“.

— Крофорд караше кола на школата. Идеята беше да се срещне с Харви Йо и Даниелс във Воксхол Крос. Тримата трябваше да посрещнат Раул Гарсия Менендес на летището и да го ескортират до Амбърли Лодж. Исках да изведем Менендес извън Лондон и благодарение на всички проблеми, които Изпълнителното бюро ни създаде, нямахме друг избор. Както и да е, лесно се справихме с намирането на нова кола, тъй като тази на Крофорд вече представляваше купчина желязо. Франк Уорън убеди колегите си в отдел „Външна сигурност“ да ни предоставят една от стаите си за разпити. Трябваше ни за два-три дни, докато уредим някои подробности.

Всяко министерство си имаше собствена организация по сигурността. Отделът, отговарящ за дипломатическите служители, се намираше на улица „Матю Паркър“, на две минути път от парламента. Аштън добре познаваше района и смяташе, че четириетажната къща от времето на принц Едуард с внушителна ограда от ковано желязо заслужаваше по-добро име от настоящото — „Централни сгради“ №4.

— Кой замести Крофорд?

— Лари Роситър. Макар че не притежава качествата на Крофорд, той винаги е бил внимателен и отговорен. С две думи, мислех, че няма да се панира в някоя по-сложна ситуация. Даниелс беше завършил курса по шофиране във военната школа, така че знаеше какво да прави в екстремни ситуации.

Бентън неочаквано млъкна и се вторачи в Аштън.

— Естествено, смятахме, че всичко ще е наред.

— На този етап Шарън Картрайт беше ли замесена? — попита Аштън.

— Не.

— Знаеше ли за Менендес, когото нарекохте Иниго?

Бентън се замисли.

— От мен не е чула и дума. Харви Йо обаче може да се е изпуснал.

Аштън не задълбочи темата. Интересуваше го само дали Шарън Картрайт е знаела за Раул Гарсия Менендес, преди да я включат в екипа.

— Къде преспа Менендес?

— В „Падингтън Грийн“.

— Районното управление на полицията?

— Мястото не ти се струва сигурно ли?

Бентън имаше известно право. В „Падингтън Грийн“ бе като в затвор.

— И как го уредихте?

— Видях Брайън Томас. Той помогна. Оказа се, че бившият ни главен следовател има доста връзки тук-там.

Когато Йо реши, че денят за него е приключил, Даниелс закара Менендес на въпросното място в шест часа вечерта. Кубинецът беше напълно изтощен и едва държеше очите си отворени. На следващия ден Даниелс взе Менендес от „Падингтън Грийн“ и го върна отново в края на деня.

— Нека поговорим за „Елите“ — предложи Аштън. — Чия беше идеята?

— Да речем моя. Присъствах на няколко разпита и разбрах, че с Раул няма да ни е лесно. Усетих, че раздува нещата, прикрива информация. Шефът на станцията ни в Сантяго вече имаше някои съмнения и ни предупреди.

— Но не и Харви Йо, нали?

— Не, както вече споменах, той ме помоли да продължи разпита. В „Падингтън Грийн“ и Централните сгради започнаха да ни гледат сърдито и бяхме принудени да потърсим квартира извън Лондон. „Елите“ беше свободна.

— А защо не Амбърли Лодж, както е било планирано предварително?

— Честно казано, реших, че е грешка да го водим там.

— Заради естеството на информацията ли?

— Точно така — студено каза Бентън.

Менендес твърдеше, че е ходеща енциклопедия по наркотиците, т.е. познава всички картели и дори е въртял бизнес с тях.

След Студената война МИ 5 се опитваше да намери някаква нова сламка и се хвана за международните наркокартели. Секретните служби (SIS) също трябваше да работят по някоя световна заплаха, интересна, която да привлече вниманието на политиците, доста от които повярваха, че след разпадането на Съветския съюз светът е станал много по-спокоен. Информацията на Менендес обаче бе съмнителна, а и това, което казваше, засягаше предимно външното разузнаване.

— Значи Менендес е бил преместен в „Елите“ в сряда, 4 януари, така ли?

— Да.

— Как осъществихте пътуването?

— С форд „Гранада“, в който бяха Харви Йо, Шарън Картрайт и Менендес. Шофираше Ерик Даниелс. Дари Роситър ги следваше с маестрото, което бе взел под наем по време на престоя им в Нейбърн. След като пристигнаха в „Елите“, Роситър закара Даниелс в Йорк, откъдето той си хвана влака за Лондон.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Имам два въпроса, Роджър. Шарън Картрайт кога разбра, че е включена в екипа?

— Във вторник следобед, около четири. На следващата сутрин се срещна с Даниелс и Харви Йо във Воксхол Крос, след което взеха Менендес от „Падингтън Грийн“.

Джил Шеридан твърдеше, че по думите на Шарън са я избрали в последния момент и е имала по-малко от два часа. Някой лъжеше, вероятно Джил, защото не искаше да се забърква в цялата тази каша, а и за да оправдае факта, че ключовете от мезонета са у нея. Човек обаче не можеше да я обвини в нищо. Шарън Картрайт винаги щеше да бъде на страната на Джил. Когато драпаш със зъби и нокти за отдел „Среден изток“, не е много редно да предаваш шефката му.

— А вторият въпрос?

— Защо са оставили форда в „Елите“?

— Заради снобизма на Харви. Маестрото устройваше Роситър и Шарън Картрайт, но Йо държеше на автомобил, отговарящ на положението му. Рой Келсо се съгласи да остави колата, но не и шофьора.

— Добре — каза Аштън. — Да се надяваме, че Изпълнителното бюро няма да разбере.

— Мога ли да бъда полезен с нещо друго?

Аштън поклати глава. Единствено Ерик Даниелс можеше да каже какво са правили през първите три дни от престоя на Менендес в Англия. Останалите бяха мъртви или безследно изчезнали. Когато водиш вътрешно разследване на лица, стоящи по-високо в йерархията от теб, често се налага да се правиш на глупак. След като благодари на Бентън за помощта, Аштън потърси Рой Келсо. Щеше да поиска разрешение да разпита Даниелс.

 

 

Ерик Даниелс работеше като шофьор в разузнавателните служби от 1979 г. Преди това 12 години изкарвал прехраната си в Кралската военна полиция и се бе издигнал до сержант. Метър и седемдесет висок, след като напуснал армията, той си беше позволил да наддаде само няколко килограма. Имаше гъста светлокестенява коса, а по гладкото му кръгло лице не се забелязваха никакви бръчки. Единственият недостатък във външния му вид бе двойната брадичка. Беше изкарал три служебни мандата — четири години в Бон, три в Рим и близо две в Атина. Бившият резидент в Атина дължеше живота си преди всичко на Ерик Даниелс.

На път за международното летище терористи от ИРА бяха опитали покушение над него. Както обикновено, откриха огън прекалено рано. Даниелс рязко обърна колата на 180 градуса. Командосите на ИРА познаваха тактиката на британската военна полиция и предвидиха реакцията на шофьора. Даниелс видя насоченото към пътника му оръжие и го предупреди да залегне, превключи на втора скорост, натисна газта и се насочи към терориста. Двигателят заръмжа, километражът закова на 60 и убиецът излетя през капака на колата…

Аштън намери Даниелс в подземния гараж. Почистваше един форд „Гранада“.

— Не се познаваме — каза той и се представи. — Но съм чувал много за теб.

Бе разбрал от Келсо, че Даниелс не е наясно относно самоличността на кубинеца.

— Да, не сме се виждали — отвърна Даниелс. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Да запълниш някои дупки.

— Това с оня тип Иниго ли е свързано?

— Да. Какво е мнението ти за него?

Даниелс огледа гаража. Няколко шофьори си почиваха в малката остъклена стая до асансьорите. Близо до тях един механик поправяше Даймлер-джета на генералния директор.

— Нека седнем в колата — предложи той. — По-сигурно е.

Аштън се настани на предната седалка. Даниелс мина от другата страна, седна до него и включи радиото.

— Нали знаеш, че и стените имат уши — усмихна се той. — Докъде бяхме стигнали?

— Щеше да ми разкажеш за Иниго?

— Виждал ли си негова снимка?

— Само паспортна, до раменете.

— Изглежда много добре — замисли се Даниелс. — Строен, висок, с гарвановочерна коса, мустаци и чаровна усмивка. Всички гаджета сигурно се лепят за него като мухи на мед. Аз обаче не го харесвах — изглеждаше ми прекалено изтънчен и префърцунен.

— При запознанството ви той спокоен ли беше? Или нервен? Или пък превъзбуден?

— Държеше се на положение. Сякаш беше доволен от себе си.

— Не е ли преигравал?

— Не, беше съвсем спокоен, господин Аштън. Нещо друго?

— Нека оставим темата за Иниго малко настрана и да преминем на господин Йо. Какви инструкции получи от него?

— Никакви. Настояваше само да ги закарам до Централните сгради — изведнъж Даниелс избухна. — О, чак сега разбирам. Искаш да знаеш дали съм си отварял очите на четири и дали не са ни следили.

— Знам, че се славиш с добра репутация и имаш много заслуги, но въпросът е неизбежен.

— От „Хийтроу“ до Лондон със сигурност нямахме опашка. Непрекъснато се оглеждах назад и в страничните огледала. Положението бе същото и когато разкарвах Иниго между „Матю Паркър“ и „Падингтън Грийн“.

— Предполагам, че не си забелязал нищо и по пътя за Нейбърн?

— Абсолютно си прав — сопна се Даниелс.

— Разкажи ми как протече пътуването — кой къде седеше, за какво си говореха, изобщо всичко, което ти хрумне, дори и да ти се струва незначително или глупаво.

— Господин Йо седеше на предната седалка. Отзад му ставаше лошо. Зад него беше Иниго, а зад мен госпожица Картрайт.

— Какво мислиш за Шарън?

— Нямам право на мнение.

— Напротив. Трябва да ми съдействаш и те моля да бъдеш максимално откровен с мен. А този разговор ще си остане само между нас. Давам ти честната си дума.

— Мисля, че сваляше Иниго.

Макар и да общували на испански, език напълно непознат на Даниелс, гласовете им звучали приятелски настроени, с доста добре подчертана интимна нотка. Забелязал промяната веднага щом Йо заспал.

— Дотогава се държаха делово. Шарън заприлича на себе си веднага щом Йо захърка. Започнаха да флиртуват, явно си разказваха и шеги, защото често се смееха.

Макар че Даниелс не разбирал и дума, те си говорели все по-тихо. Шарън Картрайт от време на време се кикотела.

— Чух я да казва на английски „ах ти, палавнико“ и игриво го плесна по ръката. Той отвърна нещо на испански, а когато тя отново проговори, кубинецът се изсмя. Разбира се, не ми влизаше в работата да гледам какво правят, но съм готов да се обзаложа, че ръката му докосваше коляното й. Тя обаче явно нямаше нищо против и непрекъснато го провокираше. Постепенно се умълчаха и реших, че са последвали примера на Харви Йо да подремнат. След малко обаче започнах да чувам странни стонове. За момент дори си помислих, че в колата има котка. Дискретно се обърнах и видях, че господин Дон Жуан я опипва под полата.

— Стига бе, нали току-що са се запознали?

— Да, странно е, но всяка жена веднага би хлътнала по Иниго.

— Дори и Шарън Картрайт?

— Знам какви мисли те човъркат — интелигентна, богата, добре изглеждаща. Но имам чувството, че тази дама обича риска, обожава да ходи по перваза. Не съм психолог, а най-обикновен шофьор, но съм убеден, че едно изчукване зад гърба на господин Йо и господин Роситър би било истинско завоевание за Шарън Картрайт. Нарушавайки всички правила и с риск да бъде уволнена, тя е изпитала върховно удоволствие.

— Може и да е вярно — замисли се Аштън.

— Както вече казах, аз съм просто един шофьор. — Даниелс изключи радиото и излезе от колата. — Беше ми приятно.

— И на мен.

Аштън се отправи към асансьора и натисна бутона. Обърна се и видя, че Даниелс е започнал да полира форда.

Не знаеше какво да мисли за Шарън Картрайт? Как ли се е правила на срамежлива пред интервюиращия офицер с признанието, че е правила секс за първи път след шестнадесетия си рожден ден? Как е могла да се дрогира и напие като свиня в Оксфорд и да играе ролята на проститутка? Може би наистина двадесет и четири годишната дама си падаше по кожени панталони, високи обувки и белезници?

Ако Шарън Картрайт е правила секс с Раул Гарсия Менендес, значи е рискувала да бъде изнудвана, да се превърне в лесна плячка в ръцете на кубинеца. Нищо чудно да е започнала да му върши услуги, да се обажда на приятелите му, независимо че това би застрашило живота й. Вероятно Хейзълуд ще успее да направи някаква връзка.

След като вратата на асансьора се отвори, той натисна бутона за последния етаж.

 

 

Преди няколко часа Томас се беше ужасил, че ще се разболее от рак на белите дробове в задимената стая на главния инспектор Олдфийлд. Ако поработеше още няколко дни там, спокойно можеше отново да пропуши.

— Искаш ли да погледнеш докладите от аутопсията на трите жертви? — попита Олдфийлд и запали цигара от току-що загасения фас. — Патолозите твърдят, че Ангъс или Гас Жукс, както го наричат, е бил убит последен. Не знам как са стигнали до това заключение. Според нашите доказателства и тримата са били убити в разстояние на десет-петнадесет минути.

Томас взе докладите и започна да ги преглежда. Знаеше, че Олдфийлд така или иначе ще му ги разкаже.

— Жукс страдаше от множествена склероза и бе прикован на легло. Ето защо патолозите са толкова убедени в заключението си. Убийците спокойно са могли да го оставят за десерт. Тези копелета предварително са решили да светят маслото на всеки с изключение на Реймънд Джордж Месинджър.

— Така ли?

— Така пише.

Олдфийлд дръпна от цигарата си и изхвърли пепелника в кофата.

— Вероятно Месинджър е истинско име.

— Така е отбелязано в паспорта.

— Колко си прав.

— Длъжен съм да помагам с каквото мога.

— Стига да не застрашаваш националната сигурност.

— Ти го казваш. — Томас се почеса по брадичката. — Виждам, че патологът, работил над Роситър, е намерил няколко дървени тресчици в черепа му.

— Продължавай да четеш. Същото се отнася и за Йо.

— Дървен, тъп предмет — бухалка за крикет или бейзбол. Кое предпочиташ?

— Бейзболна бухалка. По-лека е.

— Имаш ли познати в тоя район, които да раздават правосъдие с бухалки?

— Не, но полицията в Западен Йоркшир се занимава с един неизяснен случай на убийство с подобно оръжие. Използват го и при много от кражбите.

Томас върна докладите на Олдфийлд. Патолозите не бяха изненадали полицията с нищо ново по случая. Роситър имаше фрактура на дясната ръка, получена вероятно при самоотбрана, а двете китки на Йо бяха счупени.

— Опитахме всички варианти, за да определим номера на форда „Транзит“ — смени темата Олдфийлд. — Със сигурност започва с У, но числата са 893, 398, 393 или 898. Тройката може да е осмица.

— Кофти ситуация.

— Това не е всичко — продължи Олдфийлд. — От комбинацията букви по средата можем да разпознаем едно W. В зависимост от следващата буква ще се разбере дали проклетата кола е от Брайтън, Бристъл, Кардиф, Челмсфорд, Ковънтри, Дъдли, Лийдс, Ливърпул, Манчестър, Оксфорд, Шефилд, Суонзи или Уорчестър. Един Господ знае какво ще открие пътната полиция в Суонзи, но така или иначе няма да е скоро. Изобщо не разчитаме на очевидци шофьори, нито на пътната полиция. Колегите ми вече кръстосват цял Нейбърн със снимки на форда, сканирани от касетата.

— Дано имат късмет.

— Паспортните снимки на Месинджър и Шарън Картрайт не са достатъчни.

— Ще имаме други — увери го Томас. — Трябва да пристигнат всеки момент със специална пратка.

— Благодаря. — Олдфийлд дръпна силно от цигарата си и се загледа в кълбото дим, издигащо се към тавана.

— Между тези двамата имало ли е нещо? — неочаквано попита той.

— Нямам представа. Защо питаш?

— По долнището на сатенената й пижама, намерена в панерите за пране, има петна от сперма. Тестовете показват, че не е нито на Йо, нито на Роситър.