Клайв Игълтън
Кървави пари (4)

Трета глава

Първата полицейска кола, нов модел „Рейндж Роувър“, пристигна в „Елите“ седем минути след като Хариет бе позвънила на телефон 999. Полицаите бяха от местния участък в Селби и караха дежурството си на магистрала А19. Оказваха пътна помощ на закъсали шофьори. По-късно се присъединиха дежурният следовател на Селби и полицейският лекар, който в 21,13 минути констатира смъртта на трите жертви.

Полицай от отдел „Тежки престъпления“ и две линейки на Йоркширската болница се появиха след двадесетина минути. Междувременно дежурният се беше обадил на главния инспектор в отдел „Криминално разследване“ и бе разпитал Хариет. Тя следваше инструкциите на Хейзълуд. Следователят не искаше подробности, но каза, че ще я закара в Йорк при главния инспектор Олдфийлд.

Олдфийлд беше четиридесетгодишен, среден на ръст, с предизвикателна усмивка. Хариет знаеше, че първите впечатления са винаги погрешни и затова реши да не си прави прибързани изводи.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожо Аштън — изстреля той, без да дава повече обяснения. — Надявам се, че не ви е било скучно с колегата. Ще пиете ли чай?

— Не, благодаря. Вече пих. Бих поспала някъде.

— И за това е помислено. Запазена ви е стая в хотел „Дийн Корт“.

— Откога?

— Налага се да ви задам два-три въпроса. Няма да ви бавя.

„Не би и могъл“, помисли си Хариет.

— Ако нямате нищо против, бих искал да запишем разговора. Така ще спестим много време, госпожо Аштън.

— Нямам нищо против.

— Чудесно. — Олдфийлд включи касетофона, продиктува часа и имената на присъстващите, и започна: — Така. Домашен адрес „Рилет Клоуз“ 84, Чизуик.

— Да.

— Работите в „Домашни услуги“?

— Не съвсем — отвърна Хариет. — Вярно е, че фигурирам в списъците им, но всъщност работя за себе си. Тази сутрин ме потърсиха от агенцията и ме помолиха да гледам господин Жукс, докато намерят болногледачка. Веднага приех.

— Толкова бързо?

— Защо не? Съпругът ми е в командировка. Всъщност всичко това вече го разказах на следователя ви.

Олдфийлд хвърли един поглед на доклада на колегата си.

— Права сте. С какво се занимава господин Аштън?

— Питър е консултант, специалист по информационни технологии.

— „Домашни услуги“ споменаха ли нещо за господин Жукс?

— Почти нищо. Имал множествена склероза. Дъщеря му била в болница. Предполагам, че е редовен клиент на агенцията. А аз й имам доверие.

— Наистина ли? — Олдфийлд я погледна и се учуди на наивността й.

— Получавам 125 лири на ден, господин инспектор. Тази агенция не работи със случайни хора. Освен това господин Жукс бе мъж на пределна възраст. От какво да се опасявам?

Олдфийлд отново прегледа доклада. Тя бе убедена, че го прави нарочно.

— Как реагирахте при вида на всички тези камери?

— След като господин Жукс е бил в състояние да плаща на постоянна гледачка, значи е бил богат човек. Вероятно са били включени към алармата.

— Забелязахте ли дали са изправни?

— Не обърнах внимание. Както вече споменах на колегата ви, никой не ми отвори, затова заобиколих къщата и видях счупения кухненски прозорец.

— Но сте предположили, че в къщата има аларма. Не е ли било малко глупаво от ваша страна да влизате?

— Чак сега разбирам грешката си — усмихна се Хариет. — Тогава обаче не мислех така.

— Коридорът и двете предни стаи са били осветени — Олдфийлд цитира доклада. — Вероятно първо там сте влезли. В трапезарията е нямало никой, но сте открили трупа на стареца в бившата библиотека. След това сте се качили на горния етаж. Защо?

Следователят на Олдфийлд й бе задал същия въпрос и тя повтори отговора си.

— Бях уплашена до смърт. Исках да избягам от ужасяващата гледка. Мернах стълбите и се втурнах към тях. В агенцията ми казаха, че в къщата има трима души на гости — млада двойка и възрастен господин на годините на господин Жукс, но повярвайте ми, изобщо нямах желание да ги търся.

— И въпреки това сте влезли във всички стаи, госпожо Аштън.

— Вярно е, но не знам защо го направих. Вероятно инстинктивно.

— След това сте се обадили на 999. В девет часа и петдесет и пет минути.

— В колко?

— В десет без пет.

— Щом казвате. Не си погледнах часовника.

— Телефонистката каза, че сте звучали подозрително спокойна.

— Така ли? Предполагам, че двойното бренди ми се е отразило добре.

— Изпили сте питието, преди да ни се обадите?

Олдфийлд умишлено я провокираше. Тя съзнаваше, че той е наясно, че е наговорила куп лъжи на следователя, и сега се опитва да я хване натясно, надявайки се да се оплете и да направи някое признание.

— Треперех като лист — студено каза тя. — Трябваше да пийна. Иначе нямаше да мога да обеля и дума.

— Счупени са всички камери на горния етаж. Защо, госпожо Аштън?

— Защо питате мен? — Хариет вдигна рамене. — Не съм полицай.

— Използвайте въображението си.

Тя вече го беше сторила. Камерите я бяха заснели при влизането й в „Елите“, а този момент трябваше да бъде заличен. Беше извадила и четирите касети от видеокамерите и ги беше изгорила в кухнята. След това отново се бе върнала горе и с един прът беше счупила и четирите екрана. Накрая извади електронния чип от подслушвателното устройство и го хвърли през прозореца. Така нямаше да остави следи по снега.

„Не позволявай на полицията да те разнищи“ — обичаше да казва Хейзълуд, когато не искаше разни дребни детективи да се месят в работата на Службите.

Електронният чип със сигурност щеше да събуди подозренията им.

— Чакам, госпожо Аштън.

— Какво?

— Да чуя мнението ви.

— Може би крадците са побеснели, че няма какво да откраднат. Вероятно са си изкарали яда на камерите и на тримата убити.

Искаше й се полицията да излезе с тази версия. Не можеше да си позволи просто да извади касетите.

— Интересна теория — студено отвърна Олдфийлд и за трети път прегледа доклада. — Май не сте казали в колко часа сте пристигнали в „Елите“?

— Вече ви казах, че не погледнах часовника си.

— Половин час преди да позвъните на 999 или повече?

— Около половин час.

— Наистина ли? — изведнъж Олдфийлд се зарадва. — Според колегата ми „Воксхол Кавалерът“ ви е бил затрупан със сняг. Покривът му е приличал на сватбена торта.

— Така е — спокойно отвърна Хариет.

— Освен това стъпките ви в снега почти били изчезнали. Можем да докажем, че сте били в къщата поне час и половина, преди да се обадите на полицията.

— Ясно. Значи ме обвинявате в нещо?

— Мисля, че криете нещо от нас…

Хариет погледна часовника си. Обърна се към касетофона:

— Часът е 11,28. Заявявам пред господин Олдфийлд, че няма да кажа нищо повече без адвокат.

Олдфийлд се протегна и изключи касетофона. Намръщи се и реши да прочете правата й, когато следователят от Селби влезе в стаята за разпити и съобщи, че шефът на подразделение А иска да говори с него. След пет минути Олдфийлд се върна побеснял.

— Трябваше да се досетя, че сте клечка, госпожо Аштън — огорчено каза той.

Положението ставаше все по-напечено. Хариет се чудеше докога ще може да крие истината от полицията.

— И сега? — попита тя.

— Свободна сте.

— Няма ли да ми зададете още някой въпрос?

— Имам стотици въпроси, но не вярвам и на дума от това, което казвате. Така че ще ги оставя на вашето ченге, което ни изпращат от Лондон.

 

 

Аштън премина през митницата на летището и се упъти към лентата за получаване на багаж. Предпочиташе да пътува, без да носи почти нищо — взимаше само чифт бельо, чорапи, чиста риза и тоалетните си принадлежности. Така не губеше време на митницата. Този път обаче бе прекарал пет дни във Вашингтон. Само чиста риза и четката за зъби не му бяха достатъчни. Пътуваше с бизнес класата и багажът му бе един от първите на лентата. Взе чантата си и тъй като нямаше нищо за деклариране, мина безпроблемно през гишето. Не очакваше никакви посрещачи от Воксхол Крос и затова неприятно се изненада от присъствието на Франк Уорън, завеждащ техническите служби. Изкуствената му усмивка обезкуражи Аштън. Той винаги се усмихваше така, независимо дали бе притеснен или доволен от нещо.

— Какво става? — попита той и се приготви да чуе най-лошото. — Хариет добре ли е?

— Да, но в момента не е вкъщи.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Спокойно. Нека излезем оттук. Паркирал съм волвото отсреща.

Беше безсмислено да спори с Франк. И дума нямаше да обели, преди да се настани удобно в колата и да потегли към Лондон по магистрала М4. Последните пет минути му се сториха цял час. След това Франк го осведоми за местонахождението на Хариет и какво е намерила в „Елите“. Преди осемнадесет месеца тя бе подала оставка в МИ 5, след като я бяха ранили тежко в Берлин. Камъкът, спукал черепа й, я беше променил доста. Аштън си представи реакцията й при вида на трима мъже, пребити до смърт с бейзболни бухалки.

— Чия е била гениалната идея да бъде изпратена Хариет? — избухна Аштън.

— Честно казано, мисля, че предложението беше на Рой Келсо.

— Защо ли не се изненадвам?

— И аз не го харесвам — продължи Уорън, — но всъщност вината не е негова. До петък трябваше да бъде осигурен човек. А друго предложение нямаше. Естествено, Виктор взе окончателното решение. Може би не е имал избор.

Точно такъв бе принципът. Виктор винаги използваше Хариет да запълва дупките, за което тя получаваше годишна заплата от 10 000 лири. Беше успял да оправдае високата заплата с факта, че назначаването на постоянен агент би излязло по-скъпо. А всяко правителствено звено трябваше да се ограничава в харчовете си. Също така им бе дал възможност да купят „Рилет Клоуз“ 84 на приемлива цена. Тогава Изпълнителното бюро беше наредило да се продаде част от покъщнината.

— Знам защо Виктор е изпратил именно жена ми — промълви Аштън. — Това, което не ми харесва, е, че я е накарал да лъже полицията, което е безкрайно тъпо.

— Проблемът вече е решен. Изпратихме специален човек в Йорк, за да уреди нещата с ченгетата.

— И кой е посредникът?

— Брайън Томас.

Брайън Томас беше бивш полицейски следовател. Аштън знаеше, че е невероятен инат и вярва само на себе си. Като цяло той непрекъснато си печелеше врагове, но щеше да намери общ език с ченгетата в Йорк.

— Къде е отседнала Хариет?

— В хотел „Дийн Корт“. Брайън Томас ще я навести веднага щом пристигне в Йорк.

— Добре. Ще й звънна от къщата.

— Всъщност Виктор има задача за теб.

— Не се и съмнявам — сряза го Аштън. — Но за това ще говорим по-късно.

— Съгласен съм.

— Карай към Чизуик тогава.

 

 

Хейзълуд отвори дървената кутия и извади поредната пура. Мислено се оправда, че висококачественият тютюн не би му навредил повече от Аштън, който от време на време му опъваше нервите до скъсване. Естествено, никога не признаваше, че често сам си предизвиква стресовите ситуации.

Аштън влезе в разузнаването през задния вход. Като по-млад учеше немски и руски в Нотингам, членуваше в курса за млади офицери към Университета, по-късно се записа в Кралските въздушни сили, а там го назначиха за технически инспектор. Навсякъде завърши с отличие. Един ден реши да предприеме нещо ново и доброволно се записа на деветмесечен курс в специалните патрулни части в Северна Ирландия, което му костваше работата.

Фолкландската война спаси Аштън от постоянното преподаване на руски език на студенти във вечерното училище, спонсорирано от местните власти. Все още доброволец към Кралските въздушни сили, той замина на юг с десантните части. Като член на ескадрон от 22-ри полк от Специалните десантни части, той успя да унищожи единадесет противовъздушни установки на Пебъл Айлънд. Въпреки че имаше желание, армията не можа да му осигури работа след войната. За щастие тогавашният заместник-директор на Секретните служби се вслуша в препоръките на армейските си колеги и се съгласи да даде шанс на Аштън.

След като завърши курса, който бе започнал на 6 септември 1982, Аштън живя в „Сенгъри Хаус“, където продължи обучението си. По-късно премина в централата за електронно подслушване в Челтънхем, а после го изпратиха в Югозападна Африка, където трябваше да следи съветската намеса в Ангола. Когато през 1988 бе назначен за отговорник на руския отдел, Хейзълуд разбра, че по-добър агент от него едва ли ще намери. Нямаше и по-добър аналитик на Източния блок. Хейзълуд се убеди, че Аштън се явява най-силният коз в рисковата стратегия, която бе разработил. Дори признаваше, че младият му колега е по-опитен и от самия него — титанът, издигнал се сам до поста генерален директор. Подобни мисли често тормозеха гузната му съвест. Секретарката му внезапно нахлу и го уведоми, че Аштън настоява да го види.

Хейзълуд възвърна строгия си вид и посочи един стол на Аштън.

— Искам да знаеш, че никога не бих изпратил Хариет, ако знаех какво ще й се случи — опита да се извини той.

— Всичко е наред, Виктор — успокои го Аштън. — Говорих с нея. Тя е добре.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Хариет нямаше особено високо мнение за Хейзълуд. Тя беше уверена, че той използва съпруга й за кариерата си. Изведнъж се сети, че не подкрепи Питър през 91-а, когато директорът го настъпи, защото руският отдел провали един ценен агент — подполковник от ГРУ Тогава натикаха протежето му в техническия отдел. Но ако това не беше станало, Питър никога нямаше да се запознае с госпожица Хариет Игън. Освен това Хейзълуд знаеше, че Аштън го обвинява за инцидента с Хариет в Берлин, както и за доброволното й напускане на МИ 5.

— Франк Уорън спомена, че имаш работа за мен — сухо каза Аштън.

Хейзълуд загаси дебелата си пура в пепелник под формата на мида.

— Да. Ще работиш по случая „Елите“. Хариет ме убеди, че това е дело на вътрешни хора. Имам чувството, че е права. Някой е изключил алармата преди влизането на нападателите. А системата е работела. Хариет я провери и каза, че би събудила и мъртвец. Добре, че веднага я е изключила. Иначе цял Нейбърн щеше да е на крака. Естествено, възможно е и нашите да са проявили немарливост и да са забравили да я включат.

Аштън кимна с глава.

— Разбрах, че двама са изчезнали — мъж на име Иниго и агент от клас III — Шарън Картрайт. — Хейзълуд извади три папки от сейфа си и ги хвърли пред Аштън. — Досието й е най-отгоре. Другите са на Лорънс Роситър и Харви Йо.

— Предполагам, че искаш да им хвърля по едно око?

— Точно така.

Аштън бе не само съобразителен, но и умееше да чете мислите му.

— Рой Келсо знае ли? Може би ще се наложи да разпитам негови хора. Не искам да си мисли, че му се бъркам в работата.

— Аз ще се оправя с него.

— Добре. Какво знаем за Иниго?

— Почти нищо. Разполагаме с разпита, който е провел резидентът в Сантяго, и седмичните доклади на Харви Йо. Кажи на Роджър Бентън, че ти ще се занимаваш с досиетата.

— Добре. — Аштън подръпна леко дясното си ухо. — Хариет ми каза, че на една от касетите видяла как Картрайт излиза от „Елите“ с маестрото.

— Номерът на колата е K 299 LYZ — добави Хейзълуд. — Роситър я е наел от агенция „Херц“ в Уилсдън в деня, преди да напусне „Елите“. Полицията в Северен Йоркшир е уведомена. Други въпроси?

— Сега не мога да се сетя.

— Как е във Вашингтон?

— Хората бяха дружелюбни. Оперативният директор одобри идеите ни за съвместни операции и икономия на ресурсите в разузнаването. Агенцията се занимава предимно с Русия. Смятат, че комунистите ще вдигнат бунт и че Елцин ще изхвърчи. Чеченците им разгонват фамилията, а най-големият им кошмар е евентуалната ядрена война. Снабдиха ме с много информация по този въпрос.

— Какво е мнението ти?

— Бестселър в научната фантастика.

Аштън взе папките и стана.

— Всички източници са проверени. Връчих информацията на шефа на отдела.

— Чудесно. С нетърпение чакам отговора ти.

— За кое?

— За досиетата. — Хейзълуд се замисли и продължи. — Всъщност до края на деня.

 

 

Полицейският пристав се разходи около театър „Роял“, пресече улицата, мина през бар „Бутъм“ и огледа паркинга пред художествената галерия. Обявеното за издирване „Маестро“ с номер K 299 LYZ бе паркирано на предната редица, най-отдалечената от пътя. Времето за паркиране на това място бе изтекло. Стрелката беше спряла на 4 часа и 32 минути вчерашния следобед.