Клайв Игълтън
Кървави пари (26)

Двадесет и пета глава

На Аштън пак му развалиха настроението. Смяташе, че Хейзълуд ще му даде време да си отиде вкъщи и да си приготви багажа, преди да отлети за Вашингтон, но се оказа, че дълбоко се лъже. Сутринта го задържаха на тричасово съвещание за Иран и за развитието на положението в Москва, представени от Джил Шеридан и Роуан Гарфийлд. Освен това Хейзълуд промени плана в последния момент и забрани на Аштън да се обръща към Федералния валутен резерв.

Най-накрая Питър излетя с полет БА219 на британските авиолинии, който кацна на летище „Дълес“ в четири и половина следобед. Шефът на бюрото във Вашингтон беше изпратил на летището заместника си, който веднага го закара в британското посолство. Там го информираха за Джо Карлучи, старши аналитик в отдела за Близкия изток, с когото щеше да прекара следващите няколко дни.

Карлучи беше навъртял цялата си кариера в този отдел и се смяташе за най-големия специалист по региона. Шефът на бюрото във Вашингтон уверяваше Аштън, че Карлучи има всички данни да стигне до върха, но не му дават шанс, заради по-големите шефове, които за нищо на света няма да отстъпят местата си. Иран беше слабостта на Карлучи. Той се запознал със страната доста отдавна, още през 1974, когато бил изпратен в Техеран. Към края на мандата удължили престоя му с още една година, след което го върнали в Ленгли две седмици преди шахът да бъде екзекутиран. Буквално за няколко дни избягнал участта на колегите си, държани като заложници цели 414 дни, след като ислямските фундаменталисти превзели американското посолство. Затова му излязъл прякора Карлучи Късметлията.

Този прякор му създаваше проблеми, защото хората го тълкуваха по различен начин. През 1982 ЦРУ се опасяваше, че Съветският съюз ще предяви претенции към нефтените полета в югозападната част на Иран. За да осуетят тези намерения, ЦРУ вербуваха бивши войници на шаха и сформираха екипи от по пет човека за диверсии срещу руснаците. След падането на шаха ЦРУ се опита да направи от тези екипи местни агенти. Операцията се ръководеше от базата във Франкфурт и въпреки предупрежденията на шефа на близкоизточния отдел, че радиокомуникациите не са сигурни, повечето офицери не им обърнаха никакво внимание. Карлучи беше единственото изключение. Агентите му оцеляха, защото той изключи хората си от ефир. Останалите екипи, чиито шефове не спазваха инструкциите, бяха заловени от иранските ислямски власти, осъдени и екзекутирани.

За да възстанови контактите с агентите си, останали единствените уши и очи на ЦРУ в Иран, Карлучи получи разрешение да действа от Догубеязит, близо до турската граница с Иран. Анкара не беше особено доволна от това предложение, но след като Държавният департамент настоя, тя се съгласи. За четири месеца Карлучи успя да изгради куриерска мрежа, която стигаше чак до Техеран. Информацията от източници в столицата стигаше до него за около две седмици и често беше остаряла. Въпреки това се получаваха важни политически сведения, която нито шпионските сателити, нито електронното разузнаване мажеха да доставят. Преди да срещне Аштън с него, шефът на вашингтонското бюро многократно изтъкна, че Карлучи е най-големият експерт по Иран.

Срещата беше определена за десет часа. Петнадесет минути преди уговорения час Аштън се появи на пропуска в Ленгли, представи документите си за самоличност на охраната и попълни формуляр за посетители. Дадоха му пропуск, който трябваше да си закачи на врата, след което се наложи да обещае, че няма да влиза в забранени зони.

Карлучи бе четиридесет и четири годишен, но нямаше и помен от биреното коремче или прошарените коси, характерни за тази възраст. Според Аштън американецът беше с десетина сантиметра по-нисък от него и тежеше около деветдесет килограма. Имаше гарвановочерна коса, тъмни очи и красиво лице. Ако беше облечен подходящо, спокойно можеше да мине за иранец, а и вероятно много пъти му се бе налагало да се възползва от външния си вид. Аштън беше предупреден също, че американецът е известен с буйния си темперамент.

— Значи ти си този, който знае много за Шахпур Базарган — започна разговора той, след като се ръкуваха.

— Не съвсем — отвърна Аштън. — Никога не съм се срещал с него, но Якушкин го познава. Аз ще ти предам неговите думи.

— Давай тогава. Слушам те.

Аштън беше повтарял това толкова пъти, че сега можеше да го изрецитира наизуст. Той разказа как Якушкин се е запознал с банкера, наблегна на плана на ислямския революционен съвет да дестабилизира американския долар, след което мина в общи приказки.

— Какво е мнението ви за Шахпур Базарган? — попита Карлучи.

— Смятаме го за първокласен източник.

— А какво мислите за сведенията му? Достоверни ли са?

В началото Джил Шеридан мислеше, че иранецът говори чистата истина, но по-късно, след като се запозна подробно със случая, откри някои несъответствия.

— Може да има нещо вярно в цялата тази история.

— Но като цяло тя се води за слух, нали?

— Доста смело твърдение — отвърна Аштън. — Нямаше да съм тук, ако мислехме, че това са празни приказки.

— Прав си. Чувам, че кубинците оказват някаква подкрепа. Или поне в Лондон искат да си мислим така.

— Смятаме, че това не е работа на Кастро.

— Съществува ли друга Куба, за която не сме уведомени? — ехидно отбеляза Карлучи.

— Вероятно има нещо такова във Флорида. Как така не сте забелязали?

— Я не се прави на интересен. Започва да ме човърка язвата. Говори ясно и конкретно, по дяволите.

— Аз също не се чувствам особено добре. Искаш ли да си ходя?

— Добре. Нека опитаме да започнем отначало. Та какво за кубинците?

— Те са семейство на име Валдес. В началото били четирима братя, сега са само двама, единият от тях излежава двадесетгодишна присъда за убийство. Другият е адвокат и продължава да върти семейния бизнес.

— Нека да позная. Наркотици и проституция, нали?

— Плюс няколко казина и офшорна банка на Бахамските острови.

Аштън разказа всичко, което знаеше за Раул Гарсия Менендес и диамантите. Обърна внимание и на най-малката подробност от момента, в който потърсил убежище в британското посолство в Сантяго до изчезването му от тайната квартира и трите жертви там. Карлучи бе запознат с целия случай и с всички доказателства, но от момента, в който млада жена на име Деби отишла в полицията и предала Фокс.

— Какъв заплетен случай — отбеляза Карлучи. — Но не разбрах нещо много съществено. Ако предположим, че Шахпур Базарган е прав и иранците наистина планират подобна операция, дори да повярваме, че Валдес е искал племенникът му да умре и е наел убийци да свършат тази работа, кажи ми каква е връзката между Валдес и Техеран? И не ми давай като довод братята Хюсеин.

— Те не са съвсем чисти — тихо отвърна Аштън, но американецът се беше разпалил и изобщо не го чу.

— И още нещо. Дори Валдес да не може да забрави или да прости стореното с брат му, защо ще иска да срине долара? Това не е детска игра.

— Семейството притежава големи дялове от банката на Бахамските острови. Нищо чудно камиони с долари вече да са обърнати в марки или в йени.

Карлучи замълча за около двадесет секунди, обмисли тази възможност, но веднага след това я отхвърли. Според него една офшорна банка няма много приходи, особено щом принадлежи на Валдес.

— И все пак имай го предвид — настоя Аштън.

— Добре, но не виждам още ролята на Валдес. Какво, по дяволите, може да направи той? Тази операция би струвала много повече от шапка, пълна с диаманти.

— Може би Валдес използва диамантите, за да купи някой, който ще предостави на иранците необходимата информация.

Американецът отново замълча, като този път това отне повече от двадесет секунди.

— Да, това вече е сериозен довод — каза той и започна да драска нещо в бележника си. Да, вероятно е това. Хората ни ще се заинтересуват от този довод, а ще заинтригуваме и ФБР, и Федералния резерв.

— Радвам се.

Карлучи го погледна право в очите.

— Колко време смяташ да останеш тук?

— Ще поседя до края на тази история.

— Няма смисъл.

— Грешиш. Имам цели четири причини да остана.

Аштън ги преброи на пръстите на лявата си ръка.

— Шарън Картрайт, Гас Жукс, Харви Йо и Лари Роситър. Никой не е успял да се измъкне от лапите ми, след като е убил мой човек.

 

 

Пийчи постави монета от десет пенса в машината, натисна бутона за кафе без кофеин със сметана и изчака чашата да се напълни. Кафе-машината до асансьорите бе новост в сградата, една от малкото, които Рой Келсо осигуряваше за удобството на служителите. Като внимаваше да не разлее врялото кафе, той взе пластмасовата чашка и внимателно я отнесе в офиса си.

С изключение на Джил Шеридан всички вече си бяха отишли. Макар че в Средния изток не се бе случило нищо особено, Джил остана да поработи на спокойствие и да прегледа няколко файла, които й бяха предоставени само за информация. Всъщност обаче тя се задържа, защото знаеше, че той очаква Аштън да му се обади. Пийчи не харесваше Джил Шеридан. Макар че бе най-добрият помощник-директор, тя държеше постоянно да го доказва. Ако беше някоя друга, Пийчи щеше да каже, че това е съвременната еманципирана жена, която държи винаги да се представи по-добре от колегите си мъже, но всъщност се чувства страшно слаба. На Джил обаче не й липсваше самоувереност. Гонеше я луда амбиция и бе готова да препъне всеки, който се насочи към стола на Виктор Хейзълуд след пенсионирането му. Затова интригантстваше и манипулираше хората по най-безскрупулен начин. Пример за това бе как тя умело използва Шарън Картрайт. Джил Шеридан определено знаеше как да си пази гърба, а и никой друг не можеше да си създава полезни приятелства с хора от най-висок ранг по-добре от нея.

Обаждането, което Пийчи очакваше, пристигна в седем без двадесет. Сателитната връзка бе толкова ясна, сякаш Аштън се намираше в същата стая, а не на четири хиляди мили в британското посолство на авеню „Масачузетс“.

— Запозна ли се с Джо Карлучи?

— Да. В началото бе доста рязък, но после започна да се държи приятелски. — Аштън се изкашля. — Не бих казал, че Карлучи е убеден в нашите предположения, но поне ще предупреди другите служби.

— Е, и това е нещо.

— Казах на Джо, че ще се прибера, когато случаят приключи.

— Сега да не си размислил?

— Точно така. Знаеш ли, топката всъщност остава у американците и аз не мога да направя кой знае какво.

— Можеш да им кажеш, че Менендес е открит.

— Жив ли е?

— Не.

— Разкажи ми какво се е случило.

Нямаше много за разказване. Общинската служба „Чистота“ в Брадфърд бе решила да почисти градското бунище и изпратила един булдозер в района. Докато разравял грамадни камари боклук, шофьорът се натъкнал на трупа.

— Менендес е бил застрелян в тила с два куршума от малокалибрено оръжие.

— Сигурни ли сме, че това е той?

— Все още не — призна Пийчи. — Но според описанието, което инспектор Олдфийлд ни даде, смятаме, че е Менендес.

— Добре. Интересно какво ще каже Валдес, когато разбере, че племенникът му е убит в Англия.

— Е, какво смяташ да правиш сега?

— Ще остана още малко.

— Добре. Ще предупредя Хариет.

— Ти ли ще я предупредиш? — изведнъж избухна Аштън. — Не смяташ ли, че прекаляваш, Клифърд? Искам само да ти напомня, че аз съм съпругът й.

Аштън изобщо не съжали за спонтанната си реакция. Неколкократно се бе опитвал да намекне на шефа си, че прекалено много се заглежда по жена му. Пийчи стана червен като домат и когато се опита да напълни лулата си, ръцете му се разтрепериха.

— Може ли за момент, Клифърд?

На вратата стоеше Джил Шеридан. Беше облечена с пола на кафяви и бели карета, доста над коляното. Без да чака да я поканят, Джил седна, кръстоса крака и със задоволство показа бедрата си. Пийчи знаеше, че едва ли е неволно. Джил Шеридан плетеше поредната си интрига.

— Какво мога да направя за теб, Джил?

— Знам, че това не е моя работа, но постоянно се питам какво става с Питър.

Права беше — изобщо не бе нейна работа, макар че Пийчи не посмя да й го каже в лицето. Голяма част от професионализма се криеше в това да знаеш кога да замълчиш.

— Всъщност, Клифърд, получихме информация от Техеран, която може да се окаже полезна за Питър.

Изведнъж тя се притесни и се загледа в едно петно на килима.

— Не знам как да продължа. Не искам да останеш с грешни впечатления.

Тя отново се втренчи в пода и сложи ръцете си в скута.

— Имай ми доверие. Можеш да ми кажеш всичко.

— Добре. Всъщност Питър е много надменен и страшно избухлив.

Тя отново погледна надолу и се заигра с долното копче на блузата си.

— Познавам го добре — продължи тя. — Преди да ме изпратят в Бахрейн, живеехме заедно.

Самата скромност, помисли си Пийчи, но загледан в бедрата й, нямаше сили да я изгони. Джил обаче бе права. Аштън се палеше за секунди и Пийчи много пъти се бе питал какво толкова намира Хариет у него.

— Помогни ми, Клифърд.

— За какво?

— Не знам какво да правя с тази информация от Техеран. Не бива да говоря така, защото излиза, че злословя зад гърба на Виктор, но имам чувството, че трябваше да изпратим някой много по-опитен от Питър във Вашингтон.

— Като теб например.

— Защо не? Аз оглавявам отдел „Среден изток“ и вероятно хората в Ленгли ще повярват много повече на мен.

— За какво да ти повярват?

— Шахпур е починал седем седмици преди Якушкин да го види. Това означава, че целият разговор в кръчмата в Москва е бил пълна лъжа.

— Откъде знаеш?

— От сигурен източник.

— А защо ние не знаем, че е починал?

— Защото поискахме данни за Шахпур Базарган едва след като Питър се върна от Русия. Сега въпросът е дали да уведомим Питър или не?

Пийчи добре познаваше възможностите си. Беше висш офицер от МИ 5, даден „под наем“ на тайните разузнавателни служби. Познанията му за Средния изток се базираха единствено на информацията, която Хейзълуд му бе дал при постъпването му тук. Знаеше, че не може да взима подобни решения.

— Нека поговорим утре сутринта.

— Добра идея — съгласи се Джил.

Пийчи имаше чувството, че е измамен. Чудеше се дали Джил се е обадила на източниците си в Техеран и защо информацията е пристигнала толкова късно. Имаше един-единствен начин да разбере. Утре щеше да позвъни на началника на комуникационния център и да поиска разпечатка от всички шифровани съобщения до шефа на бюрото в Техеран.

 

 

Таверната се намираше в покрайнините на Уилямсбърг, на около миля от колежа „Уилям и Мери“. Нордън предпочиташе да се видят на по-спокойно място, но Хауърд Лабет държеше на таверната. Поне Кора твърдеше, че идеята е на съпруга й, макар Нордън да се съмняваше. Намираше се на около час път с кола от Ричмънд и вероятно Кора бе преценила, че мястото е достатъчно отдалечено от всички приятели, колеги и съседи на Хауърд.

Всъщност Кора движеше цялата операция. Тя се бе обадила на Нордън в „Холидей Ин“, след като семейството получи пет диаманта по пощата на домашния си адрес. Нордън беше приложил и визитна картичка. На гърба беше написал къде е отседнал и колко дълго ще стои там. Освен това бе уточнил, че ще чака Хауърд Лабет да му позвъни между шест и осем вечерта.

Кора предложи да се видят на вечеря в шест и половина. Нордън пристигна в таверната петнадесет минути по-рано с форда, който бе взел под наем преди два дни. След по-малко от пет минути едно синьо-сиво мазерати влезе в паркинга, направи обратен завой и спря до неговата кола. Шофьорът угаси двигателя. Двете предни врати се отвориха автоматично и напълно безшумно, което за пореден път говореше за качеството на италианските коли.

Нордън се сниши зад волана и се заслуша в заглъхващия им разговор. След като семейство Лабет тръгна към входа на таверната, той бавно вдигна глава. Кора беше облечена с късо кожено палто. Познавайки добре предпочитанията й към лукса, той се загледа в изящната дреха. Десетки лампи с 60-ватови крушки осветяваха таверната, пред вратата от масивен бук стоеше портиер, който посрещаше с усмивка гостите. Вътре беше напален огънят в грамадна старинна камина, а по масите трепкаха пламъчетата на свещи. Когато Нордън се приближи до масата им, Кора го заслепи със зашеметяваща усмивка, може би като компенсация за безизразното лице на Лабет.

— Казвам се Фред Нордън — представи се той и се ръкува с двамата.

— Застрахователният ни агент — обясни Кора и задържа ръката му повече от необходимото.

— Човекът, който ще забогатее покрай нас — изсъска Лабет.

— И тримата ще се къпем в пари, благодарение на тази сделка, Хауърд.

Очевидно Лабет беше доста пиян. Нордън усети дъха му въпреки ментовите бонбони, които той непрекъснато дъвчеше. Брокерът в Савана бе споменал, че ако шефът на „Дракс инкорпорейтид“ се опъне, Нордън може да го притисне, както си знае. Обаче Нордън не бе предупреден какво да прави в случай, че клиентът е пиян като талпа.

— Не обръщайте внимание на съпруга ми — усмихна се Кора. — Хауърд е станал със задника нагоре тази сутрин и целия ден е невъзможен.

— Добре. Нека поръчаме нещо за ядене и да вършим работа.

— Чудесно.

Нордън се обърна да извика сервитьора и усети десния крак на Кора. В началото помисли, че е случайно, но след като се премести, кракът й го последва. „Неволното“ докосване винаги го възбуждаше. Кора му се умилкваше по време на цялата вечеря, усмихваше се, а очите й блестяха като диаманти. Най-после тя помоли съпруга си да каже каквото е намислил.

— Чуй ме добре — започна Хауърд. — Кора заминава за Цюрих сама, взима стоката, за да я прегледат вещи лица. След това ще уреди последното плащане по банков път и ще ми се обади. После хората, за които работиш, могат да получат моята висококачествена хартия. Ако трябва да бъдем точни, това са хиляда килограма.

Нордън реши, че и двамата се шегуват. Никой нормален човек няма да позволи стока за пет милиона да се разкарва с някаква курва по света.

— Аз играя само за вас — продължи Лабет, сякаш прочете мислите на Нордън. — Кажи това на шефа си и после ми се обади.

— Говориш пълни глупости.

— Добре. Както прецениш. Това е единствената възможност.

— Категоричен ли си?

— Напълно.

— Крайно време е да доставите стоката — изсумтя Нордън.

— Няма проблем — каза Кора, след което изпусна салфетката си и се наведе да я вдигне. Дясната й ръка заопипва бедрото му, след което стигна до пениса и за секунди успя да го възбуди така, както никой не го бе правил от години.

— Можеш да разчиташ на мен — добави тя.