Клайв Игълтън
Кървави пари (23)

Двадесет и втора глава

Микробусът, в който го качиха, приличаше на затворнически. Ескортираха го двете мутри и непознат мъж на средна възраст. Те бяха толкова едри, че Аштън имаше чувството, че всеки момент ще бъде смазан от туловищата им, а и не можеше да види нищо през прозорците. Обърна се, но задното стъкло бе облепено с черно фолио. На тавана жужеше вентилатор, който прочистваше въздуха.

Пътуваха петнадесетина минути по черни, окаяни пътища. През това време ги задминаха три коли. След известно време движението стана по-натоварено и Аштън прецени, че са излезли на главен път. Започнаха да спират на светофари и той се убеди, че се насочват към голям град. Подобно на слепец, трябваше да се осланя само на слуха си. Позна типичния шум на тролеите и свистенето на леки коли. Слушаше разговора между тримата пазачи, които си говореха предимно за жени и спорт, но намекнаха и за ниските си заплати и непоносимите условия за работа.

Служителят от посолството му бе казал, че новото британско консулство в Санкт Петербург се намира на площад „Диктатура на пролетариата“. Аштън обаче не знаеше колко далеч е това от гара Навалочная. Погледна крадешком часовника си и видя, че са пътували двадесет и седем минути. Кога бе започнал да се притеснява? Пет минути преди това или по-рано? Отново се замисли как да действа, ако тия типове не го водеха при консула. Беше убеден, че колкото и да им се моли или да ги проклина, нямаше да му обърнат никакво внимание. Ако ще бяга, по-добре да го направи сега.

Той огледа незабелязано вътрешността на микробуса. Вратата имаше дръжка от вътрешната страна, а доколкото си спомняше, шофьорът не ги заключи отвън.

Едната мутра извади пакет цигари, предложи на колегите си и извади запалка, която не палеше. Докато пазачите му разглеждаха развалената запалка и търсеха друга по джобовете си, Аштън осъзна, че това е шансът му. Усети как целият се стяга като пружина, после внезапно сякаш избухна. Блъсна с всичка сила най-близкия до себе си руснак на пода, нацели с юмрук в носа едната мутра, напипа дръжката и я дръпна надолу. С другата ръка отблъсна третия руснак, който се опита да го задържи. Опита се да скочи към вратата, но руснаците вече се бяха окопитили и го повалиха на пода. Със сетни усилия той успя да изритне вратата и най-после я отвори.

Видя фаровете на колата, която се движеше след тях. Настъпи суматоха. Единият бодигард се разкрещя на шофьора да спре, но другият изпсува и му забрани. Стреснатият шофьор изпълни и двете заповеди, като рязко натисна спирачки, след което даде пълна газ. Пътят бе заледен и въпреки зимните гуми, микробусът се завъртя в насрещната лента.

Аштън започна да рита, да хапе и да удря с юмруци руснаците, които го бяха приклещили на пода. Знаеше, че свободата е само на крачка, тъй като никой не се бе сетил да затвори вратата. Разбра обаче, че няма да успее, защото и тримата го затискаха с туловищата си. Шофьорът успя да отбие встрани и спря, след което един от пазачите слезе и затвори вратата.

Колите, които се движеха след тях, също бяха принудени да спрат рязко. Чуха се няколко псувни, след което шофьорът се развика да оставят милицията да си върши работата. Изведнъж третият руснак изрита Аштън с всичка сила.

— Остави англичанина на мира — обади се едната мутра. — Не трябва да го бием.

— Тоя гад ми разби устата!

— Казах да го оставиш на мира! — разкрещя се спасителят му и блъсна настрани колегата си.

Аштън се изправи и седна.

— Надявам се, че няма да ни създаваш повече проблеми, господинчо.

— Не се притеснявай. Нямам сила за повече опити.

— Добре ли си?

— Да, няма нищо счупено. Само накърнена гордост.

— Защо реши да бягаш?

— Исках да глътна малко чист въздух.

— Лъжеш. Какво ти става бе? Мислиш, че няма да те заведем при консула, но това е абсурдно.

Абсурдно? Аштън не мислеше така. Бяха минали над река Нева. Той я видя с очите си, докато вратата беше отворена.

— Британското консулство се намира на площад „Диктатура на пролетариата“ — изтъкна той.

— Добре, че ми каза — отвърна иронично мутрата. — Както вече ти съобщих, настъпи промяна в плана и консулът ще те чака на финландската граница.

 

 

Гарфийлд се отправи към метрото в „Хасълмиър“, показа билета си на контрольора и влезе в гарата. Чудеше се дали Айлийн го чака. Опита се да се постави на нейно място и реши да не й се сърди, ако не го чакаше. Двадесетата годишнина от сватбата им бе приключила ужасно благодарение на Аштън.

Нямаше смисъл да се връща в хотела. Айлийн сигурно е уредила сметката със собствената си кредитна карта и се е прибрала сама в Чърт. Няколко пъти звъня вкъщи, но се включваше телефонният секретар. Беше оставил няколко съобщения, но тя не го потърси. Знаеше, че закъснението му в офиса ще доведе до неизбежен скандал, но искаше да се увери, че всичко с Аштън е наред. Налагаше се и този път да изтърпи крясъците и сълзите на Айлийн.

Гарфийлд се огледа за такси, но чу познатия клаксон на колата на Айлийн. Предположи, че след като е дошла да го чака чак на гарата, значи е много сърдита. Обаче жена му беше непредвидима и той реши да се държи тактично и да не се поддава на провокациите й. Започна предпазливо, като каза, че много се радва да я види, но не пропусна да отбележи колко ужасен е бил денят му.

— Да не мислиш, че моят беше много хубав? — сопна се Айлийн.

— Естествено, нали трябваше да те оставя сама. — Гарфийлд се намръщи.

Обикновено не говореше за работа пред жена си, но знаеше, че сега трябва да й каже какво се бе случило.

— Един от нашите е арестуван в Москва.

— Един от нашите? Този човек за теб ли работи, Роуан?

— Може да се каже.

— Бъди по-конкретен.

Гарфийлд затвори очи. Явно Айлийн бе решила да се заяжда, а в тази област нямаше равна на себе си. Прецени, че имат около шест мили път. Достатъчно време за семеен скандал.

— Е?

Роуан се почувства като пред съд, който му произнася присъдата. Опита се да обясни що за човек е Аштън и защо се чувства отговорен за него, въпреки че Хейзълуд го изпрати в Москва. Дори си позволи да поизлъже, като се изкара много отговорен за случилото се, и изтъкна, че животът на този човек зависи от него.

— Както и да е, Аштън сигурно вече е пристигнал в Петербург — заключи той.

— Значи всичко е наред — иронично отвърна Айлийн.

Гарфийлд въздъхна с облекчение, когато наближиха къщата.

Той винаги си взимаше душ, преди да се облече в домашни дрехи. По този начин се откъсваше от работния ден и от проблемите. Днес обаче май беше черният му ден. Точно когато излизаше от ваната, Айлийн се провикна, че го търсят по телефона.

— Пак някой твой агент — процеди през зъби тя.

Гарфийлд си облече хавлията и се забърза към кабинета.

Дежурният офицер го уведоми, че Аштън е изчезнал.

— Как така е изчезнал?

— Нямало го е във влака. Руснаците от западноевропейския отдел към Министерството на външните работи не знаят нищо по случая. Шефът на полицията в Москва генерал Гуров не успял да се свърже със служителите си по мобилните им телефони.

— А какво мисли резидентът ни в Москва?

— Нищо. Елфинстоун казва, че случаят е стигнал до посланика, който лично се заел с него.

Гарфийлд не се учуди. Елфинстоун винаги се криеше като щраус, когато играта загрубееше.

— Шефът информиран ли е?

— Да. Обадих му се веднага. Може би трябваше да звънна първо на теб, но разбрах, че той лично е изпратил Аштън в Москва.

— Правилно си постъпил.

— Слава богу!

— А госпожа Аштън знае ли?

— Аз не съм се обаждал. Надявам се Хейзълуд да й каже.

— Нещо друго?

— Шефът тръгна към офиса. Свиква съвещание.

— Идвам — каза Гарфийлд и затвори телефона.

Отново си представи реакцията на Айлийн. Знаеше, че трябва да я излъже в името на спокойствието.

 

 

Аштън отново хвърли поглед на часовника си. Дванадесет без десет. Бяха изминали почти три часа от опита му да избяга. Прецени, че при средна скорост тридесет и пет, четиридесет мили в час би трябвало да са минали Виборг, последното градче преди границата. Значи трябваше да пристигнат съвсем скоро. Надяваше се консулът да е там, но имаше неприятни предчувствия.

Започна да гадае какво смятат да правят с него тримата руснаци. Ако възнамеряваха да го убият, досега да са го направили сто пъти. Това предположение малко го поуспокои.

Микробусът намали, зави надясно, започна да изкачва някаква височина, отново зави и спря. Шофьорът остави двигателя да работи, слезе и отвори вратата. Единственото, което Аштън видя, бе много, много сняг, а в далечината огромна гора. Нямаше никаква следа от живот.

— Слизай, господин Аштън — подкани го шофьорът на руски.

— Не виждам консула.

— Чака те малко по-нагоре.

— Искате да повярвам, че е изминал целия този път, за да се срещне с мен?

— Не. Чака те консулът на вашето посолство в Хелзинки.

— Преди три часа ми казахте нещо съвсем друго.

— Виж какво, достатъчно проблеми вече ни създаде — намеси се едната мутра. — Предвид обстоятелствата, съветвам те да се успокоиш.

— Защо ме лъжете?

— Моля те да слезеш от колата. Става късно. Всички искаме да се прибираме.

— Бихте ли ми казали името на този дипломат все пак?

— Не го знам — отвърна мутрата.

— Смит, Джоунс, Блек, Уайт — намеси се шофьорът. — Има ли някакво значение. Ей, приятел, ние сме последна дупка на кавала. Никой нищо не ни казва.

— Да не би у вас да се отнасят по друг начин с шибаната ви работническа класа? — обади се и другият пазач.

— Хайде, млъквайте вече, тъпанари — прекъсна ги грубо третият руснак.

Шофьорът се протегна, хвана Аштън за сакото и го издърпа. Грубиянът го ритна силно отзад и Питър излетя от микробуса. Не беше подготвен да посрещне удара на заледения сняг. При падането дясната му китка се подгъна и той се преви от болка. Ако не бе счупена, то най-малкото беше лошо изкълчена. Без да обръща внимание на болката, Питър се изправи и се втурна към шофьора. Но оня вече бе влязъл в микробуса и отпраши с пълна газ.

Колата направи рязък обратен завой и пое обратно. Изведнъж намали, вратата се отвари и някой изхвърли чантата му.

— Майната ви, копелета такива! — изкрещя Аштън в безсилната си ярост.

Събра разпръсналия се багаж и се опита да подреди дрехите си само с лявата ръка, като не спираше да псува. Нямаше представа къде се намира. За щастие небето бе ясно и той успя да различи Полярната звезда. Трябваше да е някъде в Карелския провлак близо до границата. Искрено се надяваше познанията му по астрономия да не го подведат.

Макар че Финландия никога не беше членувала във Варшавския договор, тя винаги бе представлявала интерес за Аштън. Доколкото си спомняше, средните зимни температури не надвишаваха девет градуса под нулата. Сега вече можеше да усети всички метеорологични условия, които бе чел. Палтото му изобщо не беше подходящо за това време. Молеше се само да не излезе вятър, та съвсем да замръзне. Той вдигна чантата си с лявата ръка и тръгна бързо напред. След малко започна да тича и я изхвърли, защото реши, че го бави.

 

 

Елфинстоун не помнеше откога не се бе чувствал толкова безпомощен. Посланикът лично го помоли да не се бърка в случая. Въпреки това той се чувстваше длъжен да остане в посолството до късно, като че ли по този начин можеше да помогне на Аштън.

По разписание Питър трябваше да пристигне в Петербург в осем и пет вечерта. Влакът закъснял седемдесет и четири минути. Сега обаче вече бе сряда, осми февруари, два и тридесет и шест сутринта, което означаваше, че той се води безследно изчезнал вече цели пет часа.

Елфинстоун непрекъснато си повтаряше, че времето, когато КГБ нарочеше някого за враг и той изчезваше завинаги или след години го намираха в някоя психиатрична клиника, вече е минало. Въпреки това човешкият живот в Русия не струваше и пукната пара. Той се сети за Тим Рошел и за пореден път се убеди, че Москва е една от най-опасните столици в света.

Очите на Елфинстоун започнаха да се затварят от умора. Той се опря на бюрото и реши да подремне. Вече заспиваше, когато влезе шефът на консулския отдел.

— Може ли да поговорим, Джордж?

— Нещо ново ли има?

— Да. Играта явно загрубя. Оказва се, че експресът за Петербург е спрял извънредно в Навалочная.

Кондукторът и цялата смяна били разпитани от милицията, след като станало ясно, че Аштън не е във влака. Кондукторът твърдял, че получил телеграма в Малая Вишера, гарата преди Петербург, която трябвало да предаде във втория вагон. Било му обяснено точно кого да търси.

— Човекът, който донесъл телеграмата, се представил за полковник от службата за сигурност. Показал документите си. Полковникът заповядал влакът да спре в Навалочная, така че до перона да застанат само първите три вагона. Началникът на влака, естествено, изпълнил заповедта.

— Естествено — намръщи се Елфинстоун. — Не са имали причина да поставят под съмнение думите на кондуктора, нали?

— Съмнявам се, Джордж. Главният машинист казал на милиционерите, че е забелязал на перона на Малая Вишера едър мъж с кожена шапка и палто да говори с кондуктора.

— Но нали е било тъмно, а влакът е много дълъг?

— Петнадесет вагона, но гарата е била добре осветена. Когато наближили Навалочная и първите три вагона навлезли в гарата, машинистите спрели влака. Също така съобщили, че са видели на перона двама съмнителни типа… Цялата смяна е била разпитана. Всички потвърдили, че от влака са слезли трима пътници, които се отправили към изхода. Единият приличал на чужденец. После им дали зелен семафор и те потеглили. Това е… Посланикът доста се притеснява от изчезването на двете ченгета, които охранявали Аштън.

— Какво мислят руснаците? — попита Елфинстоун.

— Смятат, че Аштън е отвлечен от мафиоти и в най-скоро време ще го убият.

Тази теория обаче изглеждаше доста скалъпена. Първо някой от външното министерство трябваше да е уведомил мафиотите за Аштън. След това се появяваха въпросният полковник от службите, двамата мъже, посрещнали Аштън в Навалочная, и мистериозният гений, измислил целият сложен план.

— Не вярвам — заключи Елфинстоун.

— Да, трудно е за вярване — съгласи се колегата му. — Но повярвай ми, Джордж, че ако прекараш в тази страна колкото мен, ще се убедиш, че тук всичко е възможно.

 

 

Аштън за пореден път се самонавиваше на глас, че все още не е изчерпал силите си, само трябва да върви напред по възможно най-бързия начин. Обаче все повече отпадаше и започваше да губи вяра. Вървеше вече близо четири часа. Надяваше се да е изминал поне четири мили. Чувстваше се страшно уморен. Мечтаеше просто да легне на снега и да заспи. Единственото, което му даваше сили да върви напред, бе мисълта за Хариет, детето, което тя носеше, и Едуард.

Продължаваше да се влачи през гъстата гора, докато изведнъж излезе пак на някакъв път. Изведнъж му се стори че вижда светлинка в далечината. Реши, че халюцинира. Беше четири часът сутринта, а наоколо нямаше и помен от човешко присъствие. Затвори очи, преброи до десет, отвори ги пак. Светлината не изчезваше. Със сетни сили тръгна към нея. След четиридесет минути похлопа на вратата на един граничен пост на финландската армия.