Клайв Игълтън
Кървави пари (2)

Първа глава

Закуската беше пищна: четири парчета бекон, пържени филийки, два варени кренвирша, парче боровинков пай, задушен боб и пържени картофи. Анет Жукс погледна със задоволство препълненото плато и потърси място за тънко нарязаните домати. Всички гости в къщата обичаха да похапват, но Лари Роситър се славеше с най-голям апетит. Всички му се чудеха как съумява да поддържа фигурата си, без да спортува. Анет предполагаше, че това се дължи на метаболизма му. Някои хора се тъпчеха за петима, но не натрупваха нито един излишен грам, докато други си позволяваха да хапнат само веднъж през деня и непрекъснато водеха борба с килограмите си.

Това обаче изобщо не важеше за колежката на Роситър. Шарън Картрайт закусваше само резен ръжен хляб с чаша черно кафе, но не за да пази диета. Колкото и да ядеше, по стройното тяло на Шарън не се лепеше нито грам. Явно, че и след двадесет години фигурата й щеше да е като на двадесетгодишно момиче.

Анет взе препълнената чиния и я занесе в хола. Снощи беше сервирала за четирима, а се появиха само Лари Роситър и Шарън. Както обикновено Иниго щеше да закъснее за закуска, но тя се надяваше господин Харви Йо напълно да се е възстановил и най-после да стане от леглото. Преди три дни той се бе събудил с непоносима болка в гърлото, след което се разболя от грип и реши да остане на легло, за да не заразява околните. Вчера обаче гласът му възвърна обичайния си тембър. Имаше само лека хрема и малко температура.

— Изглежда страхотно — каза Роситър, като не откъсваше поглед от чинията, поставена пред него. — Надявам се да се справя!

— Не се и съмнявам — отвърна Шарън лукаво.

— Трябва да се грижа за себе си. Не забравяй, че съм подрастващ. — Роситър намигна на Анет. — Нали така, госпожице Жукс?

— Не знам, господин Роситър — отвърна Анет и се отправи към вратата. Не искаше да се държи грубо и невъзпитано, но детските им закачки й се струваха неуместни. Мигрената й отново се обади и Анет реши да се усамоти в кухнята и да вземе два аналгина.

— Как е баща ти? — провикна се Шарън.

— Както обикновено — тросна се Анет.

Гас страдаше от множествена склероза и не можеше да се храни сам. Преди шест месеца тя бе преместила леглото му в библиотеката, за да му спести стръмните стълби, и винаги се опитваше да помогне с каквото може. От осем години насам положението на Гас се влошаваше, но все пак той бе на седемдесет и девет. Още когато беше на двадесет и девет, животът на Анет се бе объркал напълно. Тогава Гас я принуди да напусне работа, за да се грижи за парализираната си майка. Естествено, това не бе никак приятно, но тъй като все още не се беше омъжила, всички разчитаха на нея.

Анет наля чаша ледена вода и потърси пластмасовото шишенце с лекарства. Болката прерязваше дясната половина на главата й, светът изведнъж й се видя черен. Тя присви очи. Едвам отвори шишето с треперещи пръсти. Капачката бе специално пригодена да не се отваря от деца, но май само възрастните имаха проблеми с нея. Най-накрая успя да я измъкне, изсипа четири хапчета в ръката си и бавно ги преглътна. Ударите като с чук постепенно намаляха и болката стана по-поносима. Тя се подпря на кухненската мивка и започна да масажира слепоочията си. Чу някой да се качва по стълбите. Знаеше, че не би могло да бъде Харви Но. Обикновено Иниго закусваше две твърдо сварени яйца, но понякога искаше нещо друго. Залитайки, тръгна към стълбите, за да види кой е. Изведнъж й причерня. Стори й се, че пада в бездънна яма. Замахна с ръка и събори една ваза с изкуствени цветя.

Макар че Иниго току-що бе влязъл в стаята, Роситър, който се беше отпуснал на дивана, успя да реагира по-бързо. Веднага скочи, блъсна Иниго и се втурна към Анет Жукс. Тя лежеше по очи на паркета, поръсен с късчета от вазата — успешна имитация на антика от династията Мин. Изкуствените рози се бяха разпилели по косата и лявата й буза. Очите й бяха притворени — от носа и устата й течеше кръв. Роситър се наведе и се опита да намери пулса, но не го откри.

— Припадна ли? — попита Шарън.

— Положението е много по-сериозно. Анет е в дълбока кома. Вероятно има силен кръвоизлив.

— Господи!

— Обади се на бърза помощ. Трябва да дойде линейка.

— Добре.

— След това ще ти бъда благодарен, ако уведомиш Харви Йо.

— Ами господин Жукс? Да му кажа ли?

— Много ще ти стане. Остави на мен.

Но той нямаше да го направи, преди да позвъни в Лондон и да ги уведоми за станалото. Сега не само трябваше да търсят нова домашна прислужница, но и сестра, която да се грижи за Гас Жукс.

— Много ли е сериозно?

Роситър вдигна поглед и видя Иниго в коридора.

— За съжаление, да. Може дори да е фатално — каза той и се изправи.

— Колко жалко.

— Така е.

— И кой ще ми вари яйцата сега?

— Затова те харесвам, Иниго — отвърна Роситър мрачно. — Толкова си безсърдечен.

 

 

Рой Келсо напълно отговаряше на длъжността помощник-директор по администрацията, макар че колегите от тайните разузнавателни служби не го признаваха. Империята му се състоеше от финансов отдел, транспортен, отдел общи услуги, охрана, технически служби, счетоводство и склад. Зад гърба му всички го наричаха отговорника по кламерите.

За да ръководиш основно и полуавтономно звено като администрацията, се изискваше чувство за хумор. За съжаление на Рой Келсо му липсваше. През седмицата, след като навърши тридесет и девет, той зае длъжността помощник-директор и реши да поеме към върха. След десет години разбра, че няма шансове и е обречен на доизживяване. Постепенно започна да се превръща в отегчен, разочарован и отчаян човек. Разправяше под път и над път, че едва ще дочака 55-ия си рожден ден, за да го пенсионират. Дотогава оставаха по-малко от девет месеца, а мисълта, че трябва да напусне Службите, го влудяваше. Надяваше се генералният директор да размисли.

Със сегашния директор Виктор Хейзълуд не се разбираха много. Келсо нямаше да забрави 1990 година, когато Хейзълуд беше шеф на разузнаването, отговарящ за Руския блок. Тъй като бяха на една възраст, Келсо предполагаше, че Виктор няма да се издигне повече. За учудване на всички обаче шефът на Източния блок внезапно почина и Хейзълуд бе преместен на горния етаж. Не бяха минали и две години, когато новоназначеният генерален директор Стюарт Дънглас, прекарал почти целия си живот в Далечния изток, избра Хейзълуд за свой помощник. Не след дълго Дънглас се разболя от рак на простатата. Хейзълуд започна да го замества по време на дългите химиотерапии, докато един ден бе пусната официална заповед за назначаването му като временно изпълняващ длъжността.

Келсо препрочете за трети път писмото, което беше написал на генералния директор. Ако Хейзълуд доловеше нотка настойчивост, веднага щеше да изхвърли молбата в кошчето. Същото важеше както за подмазването, така и за критики, казани на място. Но дори Хейзълуд да се съгласеше, Изпълнителното бюро щеше да създаде проблеми. Те се славеха като отдел, който не приема чуждо мнение, и напоследък настояваха следващият шеф на администрацията да е разузнавач — клас I. Така искаха да спестят на данъкоплатците внушителната годишна сума от 9275 лири. За пореден път Келсо започна да редактира молбата. Телефонът звънна и той се стегна. Грабна слушалката и промърмори:

— Да?

— Роситър се обажда. Удобно ли е да говорим?

— Удобно?

— Подслушва ли се линията?

— Разбира се, че не — възмути се Келсо.

— Моля ви да изключите подслушвателите.

Роситър бе разузнавач — клас II и понякога си позволяваше да се държи надменно. Келсо бе толкова учуден, че дори не го попита за кого се мисли.

— Изключени са — промърмори той.

— Имаме проблем — отсече Роситър. — Анет Жукс припадна тази сутрин. По-късно почина в Йоркширската болница. Някой трябва да я замести. Предпочитаме да е болногледачка. Между другото, Харви Йо смята, че ще приключи с Иниго идния петък.

— Бентън знае ли? — попита Келсо.

Роджър Бентън отговаряше за Тихоокеанския район и отдел „Останалия свят“. Иниго беше негова жертва.

— В момента е в Амбърли Лодж. Води някакъв курс, а заместникът му е болен. И преди да си ме попитал, говорих със съответното длъжностно лице. Препратиха ме при теб.

— Добре.

Келсо бе възмутен от държанието му и тъкмо се канеше да му каже две-три остри думи, когато Роситър помоли за незабавно действие и прекъсна линията.

— Невъзпитан хлапак — промърмори Келсо и затвори телефона. Подслушвателните устройства се изключиха.

Тази ситуация определено засягаше генералния директор. Въпреки това, преди да се качи на горния етаж, отключи сейфа си и извади папката с тайните квартири. Човек трябваше да е напълно наясно за какво говори, когато занимава Хейзълуд. Беше изминала година и половина, откакто последния гостенин на Службите бе отседнал в „Елите“ в Нейбърн. След като си припомни случая, Келсо заключи папката и се качи с асансьора на горния етаж.

Пушенето бе строго забранено във Воксхол Крос. Заповедта влезе в сила, откакто Хейзълуд стана заместник-директор. Тогава служителите все още работеха в „Столетната къща“. Бившият главен Стюарт Дънглас разреши единствено на Хейзълуд да пуши където пожелае. Въпреки че службите бяха започнали да се местят във Воксхол Крос, на отдел „Снабдяване“ бе заръчано да донесе нов вентилатор в офиса му, а сметката бе изпратена на административното звено. Малко след това върху бюрото на Келсо в новата сграда се появи втора фактура за нов вентилатор. А когато Хейзълуд скочи на горния етаж и стана шеф, изпрати на Келсо трета фактура.

Келсо предполагаше, че Хейзълуд се наслаждава на скъпите си хавански пури. Славейки се като страстен пушач, той съхраняваше пурите си в скъпа дървена кутия, която си бе купил от Индия. Пепелникът, изобразяващ седефена мида, преливаше от фасове. На Виктор май изобщо не му пукаше за предупрежденията на здравните служби.

— Какво мога да направя за теб, Рой? — попита той и покани Келсо да седне в кожения фотьойл за гости.

— Имаме проблем — отвърна Келсо и подробно предаде думите на Роситър. — Трябва спешно да намерим прислужница, Рой.

— Защо не изпратите Хариет Аштън?

— Съпругът й е в Америка.

— Точно затова е подходяща.

— Питър трябва да се върне утре.

— Някой от дежурните ще го посрещне на „Хийтроу“ и ще му обясни къде се намира тя.

— Хариет има бебе на 8 месеца. Освен това родителите й живеят в Линкълн, близо до Нейбърн. — Келсо се замисли и избухна: — Как ще оправдаем годишната заплата от 10 000 на Хариет, при положение че изобщо не я използваме?

— Но пък и представа си няма как се гледа болен — изтъкна Хейзълуд.

— А курсът по оказване на първа помощ, докато беше във външното разузнаване, не се ли брои?

Келсо усети, че е успял да засече Хейзълуд, и изпита задоволство. Виктор харесваше Питър Аштън. Те се сприятелиха през 1988, когато младокът работеше в руския отдел под негово ръководство. Келсо знаеше, че Питър е любимец на шефовете. Нямаше да забрави как Аштън постоянно го унижаваше, докато отговаряше за техническите служби и охраната, мислейки се за всемогъщ.

— Кога казваш, че Харви Но ще приключи с Иниго? — попита Хейзълуд.

— В петък. След три дни. След което ще можем да назначим някоя опитна сестра да се грижи за Гас Жукс, вместо да рискуваме с Хариет. Ако, естествено, задържим къщата.

— Защо да прекратяваме договора?

— Както добре знаеш, Гас страда от множествена склероза и положението му се влошава. В най-скоро време ще се наложи да влезе в болница.

— Не и докато аз съм шеф — ядоса се Хейзълуд. Гас работеше в отдела за специални операции по време на Втората световна война. Когато Чърчил заповядал на „Специални операции“ да раздвижат шпионажа в Европа, Гас се справил блестящо и спечелил няколко почетни награди. Хейзълуд нямаше да забрави това.

— Ако някой от Изпълнителното бюро иска да ни ореже бюджета и предложи да напуснем „Елите“, само ми кажи. Обещавам ти, ще съжалява, че дори си го е помислил, Рой.

— Ами Хариет? — попита Келсо — Ще я изпращаме ли?

— Имаме ли избор?

— Май не.

— Значи всичко е решено.

— Аз ли да й кажа, или да оставя на теб?

— Мисля, че би предпочела да го чуе от мен — увери го Хейзълуд.

Елите изчезнаха през 1987-а, когато кметът заповяда да ги отсекат. Според Гас Жукс той бил принуден да го направи, защото корените на дърветата били изгнили и те така или иначе щели да загинат. В местността, на която бе кръстена и къщата, бяха останали само няколко дънера. Напролет Анет Жукс засаждаше растения около тях и се надяваше да разцъфтят. Старият Жукс беше споменал на Лари Роситър, че градината е нейната гордост и че цветята по нищо не отстъпвали на най-пищната изложба. Роситър напълно му вярваше. Но в края на януари снежен килим покриваше зелената трева и градината изглеждаше пуста. Около изкуственото езеро кацаха птички. Опитваха се да разбият леда с човките си и да стигнат до водата.

— Харесва ли ти гледката? — попита Шарън.

Роситър се стресна и рязко се обърна.

— Не чух, че си влязла — смути се той.

— Сигурно си мечтал. Дълго време не вдигаше телефона.

— Мислех, че това е твоя работа. Нали си дежурна.

— Харви Йо искаше да присъствам на разпита. Трябваше да ми кажеш. Ако знаех, щях да го вдигна.

— Кой беше?

— Рой Келсо.

Шарън се усмихна.

— Не ти ли изнесе някоя лекция?

— Не му дадох възможност. Държах се доста грубо.

— И кого ще ни изпрати?

— Хариет Аштън. Когато беше във външното разузнаване, й викаха Игън.

— Как изглежда?

Роситър се замисли. Хариет беше поне метър и осемдесет висока. Винаги ходеше леко прегърбена и носеше ниски обувки. Имаше стройно тяло и удивително правилно лице, което не се забравяше лесно. Искаше му се да каже, че е и много красива, макар тя самата да не го осъзнаваше, но прецени, че това описание няма да се хареса на Шарън.

— Хариет беше една от най-добрите — каза той.

— Беше?

— При една акция я раниха тежко. Не успя да се възстанови.

— Мислиш ли, че ще се справи с Гас?

Когато Роситър уведоми Жукс за смъртта на Анет, старецът изпадна в депресия. Той започна да вие като пребито животно, след което стана напълно неадекватен. Преди половин час Роситър отиде да го види. Жукс спеше дълбоко, изтощен от скръб.

— Ще видим. Според Келсо Хариет ще пристигне тази вечер.

— Значи имам около четири часа.

— За какво?

— Да отскоча до Йорк, да си направя прическа, да отида на кино. Просто искам да изляза за малко. Става ли?

— Не. Нали си дежурна?

— До два часа. После ти си наред. — Шарън погледна часовника си. — Сега е два без пет. Докато се преоблека, вече ще е дошъл твоят ред.

— Харви знае ли, че ще ходиш в Йорк?

— Не. Защо да го безпокоя?

— Мисля, че би трябвало.

— Защо? Харви е толкова зает с Иниго, че дори няма да разбере. — Шарън отвори вратата. — Освен това, Лари, той ще ми е благодарен, че няма да го разпитвам за информацията, която получаваме от Иниго. Честно казано, той е голям глупак.

Шарън неведнъж бе изразявала подобно мнение. Донякъде той бе склонен да се съгласи с нея. Засега обаче не знаеше дали убеждението й е чисто интуитивно, или се основава на конкретни доказателства.

Роситър отиде до библиотеката, намери старо издание на „Кръстопътят на Ховани“ от Джон Мастърс и се настани удобно в едно от креслата. След 15 минути чу тракането на високи токчета по паркета. Шарън се провикна, че взима назаем колата. Тръшна входната врата и в къщата отново се възцари спокойствие.

 

 

Шарън Картрайт караше по магистралата и тъкмо зави по път А19, свързващ Нейбърн с Йорк, когато чу настойчивия клаксон на син форд „Транзит“. Тя погледна в страничното си огледало. Шофьорът бе включил аварийните светлини и отчаяно ръкомахаше към колата й. Тя наби спирачки и отби. Фордът мина пред нея. Миналото лято вестниците пишеха само за изнасилвания по пътищата, побоища и кражби, но младежът, който я бе спрял, не приличаше на престъпник. Тя дори хареса усмивката му.

— Мисля, че бензинът ви изтича — каза той. — Елате да видите каква диря остава.

Шарън се освободи от колана, слезе от колата и се загледа в шосето. Изведнъж се обърна и видя, че още двама мъже излизат от форда. Симпатичният младеж нанесе силен удар в стомаха й. Болката бе непоносима. Краката й се подкосиха и тя припадна.

Един от мъжете я хвана и набута във форда. Запушиха устата й с парче плат, завързаха китките й за глезените, а черният найлонов плик на главата й си беше чисто презастраховане.