Клайв Игълтън
Кървави пари (19)

Осемнадесета глава

Неделята мина доста скучно за Аштън. Взе една лада под наем, за да убие времето, и се разходи с нея из Москва. След като обиколи целия район около университета, най-после намери дома на Павел Трилисер. Той изглеждаше доста пуст. До входната врата имаше будка, в която седеше милиционер. Толкова години след перестройката много неща си бяха същите. Когато Аштън попита дали Трилисер е вкъщи, милиционерът го изгледа много подозрително, след което грубо му заповяда да се маха от района.

Аштън прекоси реката и подкара по Садовое кольцо към магистралата за Санкт Петербург. След като подмина летището „Шереметиево“ и излезе извън града, той не видя нищо друго освен гъсти гори и едно малко езеро. Селата бяха малки и неприветливи и той се учуди защо толкова много руснаци се натискаха да живеят в Солнечногорск. Реши да свие по един черен път и да стигне до езерото. Забеляза няколко малки къщи, имената на собствениците им бяха написани на дървени колчета, забити в земята.

Аштън обикаля из местността два часа, но не можа да открие вилата на Павел Трилисер. В крайна сметка заключи, че бившият генерал на КГБ е един от малкото виладжии, решили да запазят анонимността си. Забеляза също, че повечето собственици явно прекарваха уикенда в града вместо сред природата.

Върна се в хотела и след като видя, че няма никакви съобщения за него, още повече се разочарова. Не можеше да се обади в посолството и да пита как е Рошел, защото всички телефонни обаждания се записваха от ФСК — руското контраразузнаване.

Не можеше да намери и Павел Трилисер. Явно съветникът по външните работи на Елцин се беше усамотил в Кремъл. Закуси, върна се в стаята си на осмия етаж и чу телефона.

— Най-после — припряно каза Катя Малиновска.

— Не ме карай аз да си отварям устата — прекъсна я Аштън.

— Успокой се и ме чуй добре. Имаш ли кола?

— Да, лада. Вчера я наех.

— Добре. Един от помощниците ми ще те чака във фоайето. Казва се Саша. Облечен е в черно, с тесни дънки, пуловер и кожена шуба. Саша изглежда много млад, доста по-нисък е от теб и е около седемдесет кила. Има рижава коса.

— Ще го позная — студено отвърна Аштън.

— Престани да се перчиш. Следвай указанията на Саша и си приготви парите. Мисля, че ще останеш доволен.

— Виж какво — прекъсна я Аштън, но тя затвори.

Нямаше начин да не познаеш Саша. Въпреки че Аштън го видя веднага щом излезе от асансьора, реши да не отива при него, докато не се убеди, че руснакът е сам.

— Вероятно чакаш мен.

— Вие сте господин Аштън, нали? — ухили се Саша. — Ще ви водя при Катя. Имате ли кола?

Саша държеше да упражнява английския си, който бе под всякаква критика, особено що се отнасяше до пътни знаци и посоки. Тръгнаха по улица „Пушкин“, после завиха надясно и поеха по „Проспект мира“.

Катя Малиновска живееше в една вила извън града по пътя за Загорск. Аштън забеляза, че тя е много близо до района Бабушкино, където живееха най-големите мафиоти в Москва. Сравнително новата вила се намираше близо до гората и бе една от типичните къщи, в които живееше елитът на комунистическата номенклатура, преди Борис Елцин да обърне всичко с главата надолу.

Преди две години Катя Малиновска караше последен модел „Порше 911“. Сега тя го бе сменила с червен „Мерцедес Бенц“ SL 600, целият нашарен от куршуми.

— Нашият бизнес е много опасен — гордо обясни Саша. — Нахлули снощи в къщата и бам, бам, бам.

— И това ако не е поличба — отвърна Аштън.

— Какво означава това?

— Няма значение, не е важно.

Аштън излезе от колата и видя вбесената Катя.

— Добре ли си? — попита той.

— Погледни какво са направили с мерцедеса ми…

— Виждам, но ти добре ли си?

— Това е благодарение на теб — разкрещя се тя.

— На мен ли? И защо мислиш така?

— Казах ти, политиците и мафиотите са смъртоносна комбинация. Влязоха в къщата, измъкнаха ме от леглото и ме принудиха да гледам как дупчат колата ми. Следващият път ти ще си мишената, предупредиха ме те. Трябваше да седя боса по нощница. Едва не умрях от студ.

— Но защо са решили да отмъщават на теб? Как са разбрали, че търсиш бармана от „Златното кюлче“?

— Полицията им е казала.

Катя се обадила на един бивш колега от криминалната милиция и го помолила да й даде списък с всички имена и адреси на служителите, които са били на работа в казиното по време на инцидента. Той й обяснил, че ще бъде доста трудно, защото не работел по този случай, а колегите му нямало лесно да дадат такава информация. Катя била принудена да признае, че търси бармана.

— Иначе никога нямаше да открия нито името, нито адреса. Естествено, когато отидох в апартамента му във Владикински район вчера следобед, той вече беше изчезнал.

— Колегата ти ли те е предал?

— Не. Имам му доверие. Сигурно е някое от копелетата, работещи по случая.

— А те откъде са разбрали за теб? Трябва да признаеш, че или колегата ти е безкрайно недискретен, или просто те е предал.

— Грешиш.

— Добре. Продължавай да се заблуждаваш.

— Грешиш, господин Аштън. Той ми каза още много неща, освен името и адреса. Каза ми, че човекът убил Соколов, набутал стодоларова банкнота в устата му, след като го застрелял.

— Значи Соколов не е бил ограбен, като останалите?

— Кой знае? Ченгетата не са намерили портфейла му.

— Ако са го откраднали, защо са оставили стодоларовата банкнота?

— Може би е била фалшива.

„Златното кюлче“ работеше само с валута и обслужващият персонал бе обучен да разпознава фалшивите банкноти. На Аштън не му се вярваше Соколов да е пробутал фалшиви сто долара на бармана. Не е възможно да е бил толкова глупав.

— Какво ще правиш с колата ми, господин Аштън?

— Моля?

— Не виждаш ли, че е пълна барака?

— Надявам се да имаш застраховка, защото правителството на великата ни кралица няма да поеме тези разходи.

— Копеле!

— Познавам един човек, който ще ти помогне.

— Ще ми кажеш ли името?

— Павел Трилисер.

— Това част от английския ти хумор ли е?

— Обади се на Трилисер. Кажи му, че е крайно време да се срещнем и да си поговорим за пари. Направи го и бъди сигурна, че ще ти купи нов мерцедес.

— Ти си луд. Как мога да кажа това на съветника на Елцин?

— Много лесно. Генерал Гуров все още е шеф на полицията. Навремето точно той те направи звезда, надявайки се да промени имиджа на КГБ. Сигурно продължава да си пада по теб. Освен това знам, че ненавижда Павел Трилисер.

Катя обмисли предложението и кимна с глава.

— А какво става с онези хиляда лири?

— Твои са, след като се срещна с Трилисер.

— Да се надяваме.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме. — Аштън се усмихна. — Случайно да желаеш да те метна до града?

Катя го изруга и се прибра в къщата.

 

 

Секретарката на административния отдел донесе досието на шофьор 54844434 Р. Фокс от кралските транспортни части в кабинета на Брайън Томас. Към папката бе закачена справка, която Аштън бе написал в петък вечерта, преди да тръгне от офиса. Той пишеше, че поради реорганизация на въоръжените сили и трудното общуване с военните административни служби необходимата информация се забавила прекалено дълго. След като прочел досието на Роналд Фокс, Аштън се убедил, че усилията изобщо не са си стрували.

Томас напълно го разбираше. Фокс е бил осъден на 84 дни затвор от Районния съд за побой над офицер от пожарната охрана. Аштън не смяташе, че това ще заинтригува Олдфийлд, но трябваше да опише всичко, което бе научил. За съжаление Томас не успя да говори лично с Олдфийлд в петък. Всъщност наистина мислеше да му се обади. Инспекторът трябваше да го информира по случая, а не се бяха виждали цели шест дни. Томас взе телефона, набра номера на управлението в Йорк и убеди телефонистката, че все още е главен детектив от полицията. Винаги успяваше да спретне някоя малка лъжа, за да стигне до крайната си цел. И този път номерът му мина. Макар информацията за Фокс да бе малко, Томас много добре знаеше как да я обогати, без да преувеличава и да измисля небивалици.

— Е, как се развиват нещата?

— Точно щях да ти се обаждам — притеснено отвърна Олдфийлд.

Томас пропусна извинението покрай ушите си. Можеше да измисли куп саркастични реплики, но знаеше, че понякога мълчанието е злато. Кара те да се чувстваш виновен и гузен. След половин минута обаче Олдфийлд вече говореше като картечница. Разказа за Икбал Хан и братята Хюсеин, както и за намерените улики в къщата им на булевард „Уивърс“ в Брадфорд. Спомена за всички проблеми по време на разпита на братята, наблегна и на показанията на Икбал Хан.

— Всичко ще си признаят накрая — ентусиазирано заключи Олдфийлд и въздъхна.

— Явно вие там живеете на друга планета. Може би не знаете, че в петък вечер имаше голяма експлозия в Брадфорд.

— Знам. Гледах по телевизията.

— А репортерът каза ли, че къщата на Икбал Хан и семейството му е изгоряла? Знаеш ли, че е фалирал, че той и съпругата му са загубили всичко? Естествено, че няма да иска да говори. Кой знае какво ще се случи със семейството му? Бас държа, че никога няма да даде показания в съда.

Олдфийлд не обърна внимание на забележката. Мислеше за Низамудин Хюсеин. Той бе изтървал една малка подробност, която само човек, присъствал на убийството на Шарън Картрайт, би могъл да знае. За съжаление обаче след това пакистанецът млъкна и от него не можеше да се изкопчи повече нищо.

— Низамудин се правеше, че не разбира въпросите ми и няколко пъти се оплака, че съм го подвеждал. Може така да извърти нещата, че да се наложи да го пусна.

Олдфийлд спомена за кръвта по парчето плат, което екипът му бе открил в печатницата. Изследванията показваха, че принадлежи на жертвата.

— Затова смятам, че братята Хюсеин трябва да бъдат подведени под отговорност.

— Мислиш ли, че ще си търсят правата?

— Не ме интересува. Трябва да открием само този проклет форд „Транзит“. Гадната кола като че ли потъна вдън земя. Също така няма да е зле да ги притисна и с нещо друго, но братята Хюсеин засега се държат. Изведнъж категорично отказаха да говорят и слушат само мазния си адвокат. Не знам защо прикриват и така наречения Реймънд Месинджър. Братята казват, че изобщо не го познават.

— Вероятно са замесени в убийството му.

— Естествено — избухна Олдфийлд. — В „Елите“ бяха зверски убити трима души. Хората ми претърсиха всеки сантиметър от къщата. Четвърта жертва там не е имало. Ще се осмеля да предположа, че прословутият господин Месинджър е убил колегите ви.

— Невъзможно. Месинджър е погребан някъде около Брадфорд.

— Така ли казва магическото ти кълбо? — възмути се Олдфийлд.

— Казал е на Шарън Картрайт, че е скрил диаманти на стойност няколко милиона долара.

— Диаманти ли? — повтори Олдфийлд.

— Точно така.

Настъпи мълчание.

— Там ли си още? — попита Томас.

— Нещо не се връзва — бавно каза Олдфийлд.

— Кое?

— Братята Хюсеин са заклети мюсюлмани. Освен това членуват във фундаменталистка организация. А между другото откъде знаеш какво е казал Месинджър на Шарън Картрайт?

На Томас му идеше да си прехапе езика. Дълго време бе увъртал, но ето че най-после се изпусна за вероятния мотив за убийството.

— Откъде знаеш това, Брайън?

— Шарън Картрайт е написала прочувствено писмо на родителите си, които бяха така любезни да ни уведомят.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Ще ти повярвам, Брайън, макар че сигурно ще съм единственият.

— Не можеш да си представиш колко се радвам — отвърна Томас и бързо затвори телефона.

За пореден път се възхити на нахалството на Джил Шеридан. Всъщност тя бе убедила Шарън Картрайт да наруши всички правила за сигурност, после се измъкна невредима, макар да укриваше информация, а сега той е принуден да лъже, за да я прикрие. Сега трябваше да се види с Келсо и да му обясни защо трябва да се обади на семейство Картрайт и да ги убеди да се примирят с тази лъжа. Представи си реакцията на краля на кламерите. Знаеше, че трябва да му разкаже цялата история спокойно. Вдигна слушалката и се обади на Пол Ишъруд. Както обикновено личната му секретарка се опита да го прикрие, но по-късно се извини за недоразумението.

Не бе изминала и минута от разговора им, а той вече знаеше защо Ишъруд се крие. Някогашният му колега веднага се извини, че специалният отдел няма никаква вина. Информацията била предадена на отдел „Тежки престъпления“, които трябвало да поемат случая, но за съжаление те не успели да открият Фокс.

— Искаш да кажеш, че е изчезнал? — недоумяваше Томас.

— Така излиза. Не се е появявал на обичайните места.

— Ясно. Ами Бритиш Телеком? Дадоха ли списък на хората, на които Ъруин е изпращал факсове от началото на януари?

— Дори и да са го сторили, от „Тежки престъпления“ не са ме уведомили. А и нямат причина да го правят. Случаят е техен.

— Браво, Пол, добре си изми ръцете.

— Да не си посмял да ме поучаваш. Тези времена отдавна минаха, Брайън.

— Съжалявам.

Томас се чудеше как да замаже положението. Откакто се помнеше, не можеше да удържи буйния си нрав.

— Виж какво. Засега всичко е в твоя полза — бащински каза той. — Преди да се пенсионираш, ще бъдеш поне помощник-комисар на полицията. Стига, разбира се, да си изиграеш правилно картите.

— Заплашваш ли ме? — избухна Ишъруд.

— Не. Просто те съветвам да не повтаряш грешките ми. За да стигнеш до върха, не се искат само професионални качества. Трябват ти много приятели на подходящи места, което означава да се държиш добре и с хора, които не понасяш…

— Значи искаш да се държа добре с теб, така ли?

— Господи! Опитвам се да ти кажа, че започваш да си създаваш врагове.

— Например?

— Например шефа Виктор Хейзълуд. Никога не бих посмял да му се изрепча. Също така бих те посъветвал да внимаваш с Аштън. Той е човек на Хейзълуд. И е убеден, че „Тежки престъпления“ са гола вода. В четвъртък ми каза, че непрекъснато трябва да им напомня да си вършат работата.

— Започвам да треперя от страх.

— Виж какво. Нужни са ми само няколко телефонни номера, нищо повече.

— Откога ги искаш?

— Да кажем от вторник, 24 януари.

— Добре. Ще говоря с компанията.

— Благодаря ти.

— Имай предвид, че това е последната услуга, която ти върша — каза Ишъруд и затвори телефона.

 

 

Фокс отвори очи, втренчи се в тавана и се почуди къде ли се намира. В Лондон? В Париж? В Маями? В петък бе в Лондон, в събота и неделя прекара времето си в един парижки бордей близо до операта. Той се възхити на новата си гарвановочерна коса, високи скули, остри черти и великолепно тяло и се замисли за добре прекараното време. Чудесен начин да убиеш деня, чакайки полета си до Маями. Следователно трябваше да е понеделник и вероятно се намираше в хотел „Хилтън-Фонтенбло“.

Телефонът окончателно го разсъни. Сърцето му се разтупа. Фокс се протегна и вдигна слушалката. Мелодичен глас го уведоми, че вече е осем и половина, и му пожела приятен ден. Радиочасовникът също показваше осем и половина. На Фокс му се струваше, че все още е нощ. След няколко минути телефонът отново звънна. Този път се обаждаше Новакс.

— Помните ли ме, господин Баркли? — попита той. — Казвам се Фокс. Роналд Фокс.

— Да, спомням си — отвърна Фокс.

— Не съм забравил за какво сте тук и смятам, че съм намерил подходящо за вас място. Имате ли листче да запишете адреса?

— Изчакайте. — Фокс се протегна за хотелското тефтерче. — Готов съм.

— Става дума за един мотел — „Евърглейдс“. Намира се на около десет мили на запад от квартал „Даниа“ по магистрала 84.

— Каква е цената?

— Доколко можете да си позволите?

— Два милиона долара.

— За пари в брой ли говорим, господин Баркли, или за кредитни карти?

— И за двете.

Новакс искаше да знае колко ще струва мълчанието му. Сега вече знаеше, че то е два милиона, половината в брой.

— Смятам, че собственикът ще се съгласи. Нека си уговорим среща.

— Кога?

— Удобно ли ви е в 11 утре сутринта?

— Чудесно.

Щеше да има време да вземе кола под наем и да разгледа района. В случай, че бе прекалено отдалечен, щеше да изчака, докато Новакс му се обади отново. Копелето нямаше да посмее да пита защо Фокс не е успял да се озове на срещата в мотел „Евърглейдс“. Знаеше прекалено много за канадеца.

— Добре. Запишете адреса.

Фокс записа инструкциите с детския си почерк, след което повтори записаното.