Клайв Игълтън
Кървави пари (16)

Петнадесета глава

Ягуарът „Екс джей 6“ бе гордостта на Роуан Гарфийлд. Беше го купил на старо миналата година, в началото на декември, след като реши, че заслужава да си направи коледен подарък. Колата бе произведена през 1992 година и му излезе само осемнадесет хиляди седемстотин и петдесет лири. Досега не бе форсирал докрай „звяра“, но в три часа сутринта улиците бяха празни и той реши да я изпробва. Десет минути след като дежурният офицер във Воксхол Крос му се обади, той тръгна от къщата си в Чърт, избра магистрала А3 и отпраши към града с двеста километра в час.

Не изпитваше никакви угризения на съвестта за високата скорост. Знаеше, че случаят е спешен и не търпи отлагане. Откакто започна работа в службите, това му беше третото спешно повикване. Първият път, на втори април 1982, му се бе обадил губернаторът на Фолкландските острови, за да му съобщи, че аржентинците са нахлули в Стенли. Второто повикване бе от резидента в Кувейт, половин час след като танковете на иракската републиканска гвардия преминаха границата и се отправиха на североизток към столицата. Беше убеден, че това трето повикване не е шега работа.

Макар че дежурният във Воксхол Крос не намекна за война, положението бе достатъчно опасно. Информацията, която получи, беше съвсем кратка. Тим Рошел е застрелян. Ето защо си позволи да кара с такава скорост през Уондсуърт. Като шеф на отдел „Европа“ Гарфийлд трябваше да разполага с всички факти, преди да се появи Виктор Хейзълуд. Съмняваше се, че ще успее, защото Хемпстед бе много по-близо до Воксхол Крос отколкото къщата му в Чърт. За да спечели малко време, Гарфийлд помоли дежурния да се обади на Виктор двадесет минути след пристигането му във Воксхол Крос.

Когато наближи сградата, Гарфийлд прилежно даде ляв мигач и намали скоростта, макар че нямаше никакви коли. Превключи на трета, влезе в подземния гараж и леко натисна клаксона, за да уведоми за пристигането си. На входа на паркинга бяха поставени метални бронирани бариери. Гарфийлд изключи фаровете си и изчака въоръжения полицай да провери пропуска му. След като обстойно го прегледа и се увери, че човекът на снимката е самият той, полицаят даде знак на колегата си да вдигне бариерите. Гарфийлд паркира ягуара на запазеното му място и взе асансьора до заседателната зала на третия етаж, където се намираше дежурният.

Докато пътуваше насам, бяха пристигнали нови данни от Москва, но общо взето, не казваха нищо съществено. Гарфийлд умееше да чете бързо и да запомня всяка дума от какъвто и да било текст. Той се гордееше с тази си способност и когато Виктор Хейзълуд пристигна в сградата, Гарфийлд вече бе на предпоследния ред. Хейзълуд предложи да отидат в кабинета му. Докато пътуваха с асансьора до последния етаж, той успя да преосмисли и подреди цялата информация в главата си.

Хейзълуд му посочи един стол, седна зад бюрото си и извади една от любимите си пури. Гарфийлд се надяваше да не я запали, но знаеше, че това е невъзможно.

— Дежурният офицер ме информира, че Тим Рошел е бил застрелян — каза Хейзълуд и дръпна силно от пурата си. — За съжаление това е всичко, което знам. Успя ли да разбереш нещо?

— Да. Според последната информация Рошел е жив. Състоянието му е критично. Бил закаран в Първа градска болница зад хотел „Украйна“. Тя не е много близо, но била най-добрата с отлични специалисти и модерна техника. След като линейката го закарала в болницата, веднага започнали да го оперират. Прострелян е на две места — ниско в стомаха и в лявото бедро, като куршумът почти е разбил коляното му. Вероятно ще трябва да му ампутират крака.

— Колко жалко — въздъхна Хейзълуд. — Как е Барбара?

Гарфийлд поклати тъжно глава. Когато Виктор оглави отдел „Русия“, Рошел още не беше дори сгоден. Всъщност Тим се влюби в младата жена чак когато Виктор стана заместник-директор. Той се бе запознал с нея точно преди да заминат за Москва.

— Не знам — призна Гарфийлд. — Няма никаква информация за нея. Предполагам, че има приятелки, които да й помогнат.

— След като приключим, се обади в посолството и се осведоми за състоянието й.

— Добре.

— Умишлено ли са стреляли по Тим, или просто той се е намирал на неподходящо място и в неподходящ момент?

Отговорът на този въпрос бе в последния ред на текста и Гарфийлд още веднъж благодари на силната си памет.

— Тим е неволно попаднал в гангстерски сблъсък. Милицията не казва коя е мафиотската групировка, но предполага, че това са бившите собственици на „Златното кюлче“. Никой не знае как бандитите са успели да минат толкова безпроблемно през двамата бодигардове пред казиното. Тъй като и двамата са изчезнали, се предполага, че са били подкупени с дебела пачка долари. Убийците са били шестима. Двама от тях принудили шефа на казиното да отвори сейфа в кабинета си, след което хладнокръвно го застреляли. Останалите четирима прибрали от посетителите всички ценности като пари, бижута, златни часовници „Ролекс“… Предполагам, че не е имало много рубли в сейфа. Знам, че в „Златното кюлче“ не можеш да си купиш дори чипс с рубли. Плаща се само във валута. Кражбата обаче едва ли е била основният им мотив. Двама произволно избрани клиенти били пребити до смърт. Преди да си тръгнат, бандитите хвърлили две ръчни гранати в казиното. Затова жертвите са толкова много.

— Копелета — измърмори Хейзълуд.

— Искали са да изгонят клиентите. Тези хора, както и всичките им познати едва ли ще стъпят повече там. Целта им явно е „Златното кюлче“ да фалира.

— В колко часа е станало нападението?

— Около шест и половина вечерта московско време. За инцидента чули чак в новините в десет. Докато се разбере обаче в коя болница е настанен Тим, станало полунощ.

Москва беше с три часа напред по Гринуич, макар че първата информация оттам бе записана в един часа и тридесет минути по Гринуич. Излизаше, че в Лондон са разбрали за инцидента с повече от четири часа закъснение заради тези часови разлики. Гарфийлд нямаше обяснение за това и се зарадва, че Хейзълуд не му го поиска.

— Соколов продължава ли да работи за Павел Трилисер?

— Да — отвърна Гарфийлд.

— Дошъл ли е на срещата с Тим Рошел?

— Не разполагам с никаква информация за него.

— Свържи се с Москва… — Хейзълуд замълча и загаси пурата си в пепелника. Винаги правеше така, когато искаше да наблегне на нещо. — Накарай ги да разберат по най-бързия начин. Кажи им, че аз питам.

— Започвам веднага — отвърна Гарфийлд и стана с надеждата да излезе от задимената стая.

— Обади се по сателитната връзка.

— Сега ли?

— Да, сега. — Хейзълуд бутна стола си назад и също стана. — Много е важно да разберем какво иска Трилисер.

Гарфийлд последва Виктор Хейзълуд към асансьорите.

— Това може би ще отнеме време, Виктор. Искам да кажа, че сигурно ще назначат човек, който не познава Соколов, да разследва случая.

— Аштън го познава — каза Хейзълуд. — Запознали са се във Варшава преди време.

Гарфийлд затвори очи. Господи, само не Аштън. Вярно, че вършеше работа, но винаги случаят завършваше с кръв.

 

 

Низамудин и Аяб Хюсеин, съпругите им и четирите им деца живееха с възрастните си родители, братовчедка си, две лели вдовици и баба в старата къща на булевард „Уивърс“, близо до улица „Мил“. Олдфийлд искаше да обискира къщата, но йоркширската полиция категорично забрани да се влиза в дома на Хюсеин било то официално или с взлом посред нощ. Смятаха, че информацията на Икбал Хан е чиста измислица. След двадесет и четири часа обаче бяха принудени да използват един от най-деликатните си подходи. Полицейска кола с инспектор от централата в Брадфорд, служител от „Връзки с обществеността“, една полицайка азиатка и самия той наближиха дома на Хюсеин. Подходът „кадифена ръкавица“ означаваше да пристигнат рано сутринта и учтиво да почукат на вратата.

Отвори им нисък мъж с кръгло лице и двойна брадичка. Олдфийлд прецени, че той сигурно тежи около сто и двадесет килограма, като преобладаваха тлъстините.

— Господин Низамудин? — попита инспекторът.

— Не, аз съм Аяб. Брат ми ли търсите?

— И вас търсим, господине. — Олдфийлд извади полицейската си карта и се представи. — Сигурно сте чули по новините, че се опитваме да издирим един тъмносин форд „Транзит“.

— Да, господин инспектор — зарадва се Аяб. — С брат ми имаме такъв микробус.

— Може ли да влезем, господин Хюсеин?

— Разбира се. Простете ми. Много съм разсеян.

Аяб Хюсеин тръгна по коридора, отвори една врата в дъното и повика брат си Низамудин. Той бе много по-различен — висок, строен и много слаб. Имаше тънки мустаци. Едното му око бе леко затворено. Макар и по-сдържан от по-малкия си брат, той бе също толкова учтив и се разочарова, когато никой не пожела чай и бисквити. Олдфийлд не можеше да си представи, че тези мили хора са заплашвали дъщерята на Икбал Хан, Рана, само защото се обличала като англичанка в училище.

— Тези господа се интересуват от форда ни — обясни Аяб на брат си.

— Все още не е наш — отвърна Низамудин. — Все още преговаряме за цената с господин Бхуто. Иска много пари.

— Но нали го карате?

— С негово разрешение — каза Аяб. — Брат ми може да ви покаже пълномощното, което той ни прати от Пакистан, инспекторе.

— Кога очаквате господин Бхуто да се върне в страната? — попита Олдфийлд.

— Той няма да се връща — отвърна Низамудин. — Отиде си завинаги.

— Покажете ми пълномощното.

Низамудин излезе от стаята и след няколко минути донесе лист от ученическа тетрадка с редове. Олдфийлд го погледна и го подаде на двамата си колеги.

— Написано е на диалекта пашту — каза детективката.

— Какво пише? — попита Олдфийлд.

— Дава право на господин Хюсеин да използва колата.

— Сигурна ли си?

— Искате да кажете, че брат ми и аз сме лъжци ли, господин инспекторе? — ядоса се Аяб.

— Разбира се, че не. Къде се намира колата сега, господин Хюсеин?

— В един гараж на улица „Лейстердайк“, близо до железопътната линия.

— Бих искал да я видя.

Братята изобщо не се притесниха от това. Аяб настояваше също да дойде, макар че брат му бе предложил да ги заведе веднага. Детективката остана в къщата, за да има място в колата, а Олдфийлд тръгна с Аяб Хюсеин в минивана.

Гаражът бил нает преди време от господин Бхуто. Низамудин извади ключа за големия катинар от десния си джоб. Оказа се обаче, че нямаше нужда от него. Някой бе разбил гаража. Естествено нямаше и помен от синия форд „Транзит“. Братята Хюсеин едва не изпаднаха в истерия.

— Добре. Стига сте хленчили, по дяволите — спокойно рече Олдфийлд. — Кажете ми кога видяхте проклетата кола за последен път.

— Миналия петък — изхлипа Низамудин.

— По-скоро миналата сряда — поправи го Аяб.

— Тоест на двадесет и пети януари.

— Точно така.

— Добре. У кого е талонът?

— Държахме го в жабката на колата, заедно със застраховката.

Олдфийлд бе задал въпроса на Низамудин, но по-малкия брат го прекъсна и отговори вместо него.

— Какъв е номерът на колата?

— Номера… — почуди се Аяб.

— Само не ми казвайте, че не го помните.

— Номерът е J 988 VWS.

— Благодаря — отвърна Олдфийлд.

Смяташе да го предаде на отдела за издирване на коли и ако нещо не беше наред, веднага да обискира къщата.

Аштън отвори чекмеджето на бюрото си, извади лъскавата брошура на форда „Мондео“, която Хариет му бе метнала върху възглавницата снощи, и я препрочете за стотен път. Тъй като всички се занимаваха по случая Тим Рошел, той се почувства гузен, че намира време за личната си кола точно в този момент. Аштън чувстваше, че трябва да върши нещо по-продуктивно, но Рой Келсо го бе изпреварил, като бе взел досието на Рошел. Рой обичаше да се изтъква и вероятно искаше да вметне нещо мъдро на сутрешното съвещание.

Фордът „Мондео“ нямаше и година и беше рекламен модел на компанията. Под пет хиляди километра и в отлично състояние. На задната корица бе залепено листче с финансовата част на въпроса, прибавено от Хариет. Показваше първоначалната цена на колата, която бе намалена с хиляда и петстотин лири, вероятно след много флиртуване и женски трикове, както стана и с цената на стария „Воксхол кавалер“.

Когато Хариет решеше да направи нещо, никой не бе в състояние да я спре. Освен добрата сделка, тя бе убедила продавача да й позволи да си го закара вкъщи, като бе оставила „Воксхол кавалер“-а за гаранция. Сега фордът се намираше пак при търговеца, но не за дълго. Финансовите сметки на гърба определено показваха, че те можеха да си позволят нова кола. Взе телефонната слушалка и реши да се обади на Хариет, за да й каже да плаща автомобила и да го взима, но някой почука.

— Зает ли си, Питър?

Вместо подигравателната усмивка на Джил Шеридан, той видя притесненото й лице.

— Ще ми отделиш ли няколко минути? — попита тя и преди да получи отговор, затвори вратата.

Касетофончето „Сони“ все още седеше на бюрото му. Той бързо сложи нова касета, включи го, без тя да види, и го покри с рекламната брошура на форда.

— Да, заповядай — промърмори той и погледна задълженията си за деня. — Не трябва ли да си с Клифърд Пийчи сега?

— Програмата се обърка — отвърна тя. — В момента говорят с Роуан Гарфийлд за европейския отдел. Освен това Виктор каза, че Клифърд ще се занимава със случая Нейбърн.

— Е и?

— Ами малко те поизлъгах онзи ден, когато говорехме за Шарън Картрайт.

Джил си пое дълбоко въздух. Изглеждаше наистина притеснена. Ако се преструваше, значи наистина си беше сбъркала професията.

— Всъщност Шарън ми даваше информацията, която научаваше от Менендес, и не я превеждаше на Харви Йо и Лари Роситър.

— Какво ти е съобщила?

— Спокойно, Питър, ще ти кажа.

— Давай тогава — разкрещя се Аштън. — Няма цял ден да те чакам.

— Моля те, разбери ме. Никак не ми е лесно. Трябваше да действам сама. Шарън щеше да ме побърка. И представа си нямаш какво беше замислила.

— Грешиш. Много добре знам.

— Всяка вечер заключвали Менендес в стаята му, за да не избяга, но Шарън си извадила допълнителен ключ и когато всички заспели, го пускала. Господи, той я изнудваше. А най-странното е, че тя изобщо не му оказваше някаква съпротива.

— Част от шоуто, Джил — прекъсна я Аштън. — Тя обичаше да ходи по перваза, да рискува. Учудвам се, че толкова добре се е прикривала.

— Знаеш ли какво ме изплаши до смърт, Питър? Ако хванеха Шарън, тя щеше да каже, че и аз съм замесена. Как можех да ти се доверя в такъв момент?

— Още в началото знаех, че лъжеш. Не ме интересува какви си ги говорила на Робин Ъркхарт, но сигурно и там си се издънила.

— Съжалявам. Знам, че постъпих много лошо, но много ме беше страх. Виждах как кариерата ми се проваля. Виждах как всичко, което успях да постигна, изчезва за една нощ.

— Добре, вярвам ти, Джил. Не си карала Шарън да се чука с Менендес.

— Освен това никога не съм я карала да ме информира.

Аштън не можеше да приеме чак толкова лъжи наведнъж и реши, че е чул достатъчно.

— Започваш да прекаляваш. Ако ще ми се доверяваш, внимавай какво говориш.

— Добре. Първо Шарън ми каза, че нямат нужда от преводач, защото Менендес говори перфектен английски. Умишлено се правел, че не разбира и дума, за да може да се измъкне на испански, ако го хванат натясно.

— И Харви Йо не е разбрал?

— Не. Шарън спомена, че Йо вярвал на всяка дума на кубинеца, защото и без това вече бил готов за пенсия.

— Нещо друго?

— Шарън ми каза, че Менендес е опитен лъжец. Вероятно й го е признал, докато са пушили цигари след див секс. Явно кубинският ни приятел е правел Йо на пълен глупак.

Аштън си представи как Шарън и Менендес се прегръщат страстно и се подиграват на човек, който струваше хиляда пъти повече от тях. След това си спомни обезобразеното й тяло и яростта му се насочи към Менендес.

— Според Шарън Менендес й е признал, че няма почти нищо общо с наркотиците и че дрънка на Харви пълни измислици.

— Роджър Бентън така и предполагаше, но на нашите умници им трябваше Менендес. В крайна сметка си отидоха четирима човека, изключително ценни кадри.

— Питър, мисля, че той е откраднал нещо много ценно.

— Какво например?

— Диаманти.

— Диаманти? — повтори Аштън.

— Да, диаманти. Шарън му казала, че изобщо не вярва да е избягал в друга страна, защото животът му бил в опасност. Според нея кубинецът бил най-обикновен мошеник, който се пошегувал с британското разузнаване и те му повярвали. Тогава Менендес се ядосал и признал за диамантите. Стрували милиони долари.

— Кога си говорила с Шарън за това?

— В деня преди да я отвлекат и да убият останалите. Обади ми се вкъщи в понеделник вечерта. Каза, че е написала всичко и ще ми изпрати писмо на следващия ден.

— И?

— Прочетох писмото и го изгорих.

— И какво пишеше Шарън?

— Нищо особено.

Човек винаги трябваше да вади с ченгел думите от устата на Джил. Аштън обаче я разпита подробно и разбра, че Менендес не е уточнил как е взел диамантите, нито пък какво е направил с тях, преди да избяга в Сантяго.

— Защо не я посъветва да продължи да сваля кубинеца, докато не разбере за какво всъщност става дума.

— Не. Няколко пъти й бях казвала, че не държа да ме информира по случая. — Джил стана и оправи полата си. — Дошла съм тук да ти помогна, но в никакъв случай няма да позволя да ме обвиняваш в неща, които не съм направила.

— Добре.

— И когато предаваш този разговор на Пийчи, те съветвам да говориш истината — каза тя и тръгна към вратата.

— И кое е истината, Джил?

— Писмото на Шарън пристигна в деня след убийствата. Изгорих го, защото реших, че съдържанието му може да ме дискредитира. Знам, че не трябваше да укривам информацията чак досега, но всеки прави грешки. Хора сме все пак.

— Ами всичките тези телефонни обаждания?

— Както вече обясних на Виктор, тя драпаше да работи в отдел „Среден изток“.

— Това е хубав отдел, Джил.

— И аз мисля така — каза Джил и излезе от кабинета.

Аштън изчака известно време, махна брошурата и спря касетофончето. Превъртя касетата и я пусна. Качеството беше отвратително, разговорът им едвам се чуваше. Но все пак и това беше нещо. Тери Хикс щеше да изчисти страничните шумове и да възпроизведе идеален звук. Аштън не знаеше защо реши да записва разговора, но когато човек има вземане-даване с Джил Шеридан, трябва да е много предпазлив.