Клайв Игълтън
Кървави пари (14)

Тринадесета глава

Нордън нае офис точно до плажа Понте Ведра, близо до булевард „Атлантик“. Харесваше този плаж, защото той отстоеше само на двадесет и три мили от дома му в Джексънвил. Освен това двадесет и пет хилядното население си гледаше собствената работа, което бе доста необичайно за малките градове. Той обясняваше на малкото хора, които проявяваха любопитство и го питаха с какво се занимава, че е търговски представител и не позволяваше повече въпроси.

Името на сградата, „Сийскейп център“, звучеше прекалено грандиозно за триетажното блокче. Нордън бе наел четиридесет квадрата на втория етаж. Всички казваха, че офисът му не е голям, но въпреки това бюрото, шкафовете и люлеещият се стол някак си се губеха. От офис техниката имаше само телефон със секретар и факс. С помощта на една приставка в телефона можеше спокойно да слуша съобщенията си, без да се разкарва до офиса, но това не важеше за факса. Нордън бе принуден да ходи до офиса заради него поне два пъти в седмицата. Тази сутрин чу съобщение от един глас с английски акцент и още преди да тръгне към плажа Понте Ведра, знаеше, че е получил факс.

Никога нямаше проблеми с паркирането около „Сийскейп център“. Заключи хондата и взе асансьора до втория етаж. По-голямата част от етажа бе наета от една адвокатска агенция, частен психиатричен кабинет и собствената му фирма — „Новакс промоушън“. Когато Нордън се качи, на етажа нямаше никой. Психиатърът приемаше пациенти следобед, адвокатите бяха в отпуска, а брокерите — на дневни огледи с клиенти.

Факсът не съдържаше кой знае каква информация, че да заинтригува адвокатите или някой друг, ако го бяха прочели. Отнасяше се за провалена сделка. „Фокс не е съгласен с условията по договора и иска да го променим. В случай че не приготвите бразилската стока, той ще пренасочи бизнеса си другаде…“

Ъруин всъщност съобщаваше, че Фокс е загазил и иска еднопосочен билет за Рио де Жанейро, както и джобни пари. Там сигурно щеше да се ожени за някое местно момиче и да й направи дете. Ако не изпълнеха „договора“ му, Фокс щеше да отиде в полицията и да признае всичко. Щеше да изпее като канарче цялата информация и да създаде много проблеми на съучастниците си.

Нордън изведи пакет „Марлборо“ и запали цигара. С какво можеше да му навреди Фокс? Не знаеше истинското му име, нито домашния му адрес, нито миналото му. Знаеше само, че той се казва Франк Норис и е канадец, живеещ в Ню Йорк. Така че можеше да създаде неприятности единствено на Ъруин. Ако изпее връзката на частния детектив с Менендес, направо може да му стъжни живота.

Нордън бавно дръпна от цигарата и се загледа в кълбата дим. Преди няколко години, през 1991-а, с Ъруин пак имаха общ бизнес. Деветнадесетгодишната доведена дъщеря на един от най-видните граждани на Джексънвил отишла на почивка в Европа и писала оттам вкъщи, че е намерила човека, с когото иска да прекара остатъка от живота си и няма да се върне. Момичето се явяваше единствена наследничка и разполагаше с осемцифрена сума в банковата си сметка. Баща й беше убеден, че любовникът й се е хванал с нея заради парите. Нордън не го попита защо е избрал него за работата, а не се е обърнал към някоя от големите агенции. Разбра, че бащата е готов на всичко само и само дъщеря му да скъса с ухажора си.

Последното писмо, което момичето бе писало на майка си, носеше лондонска пощенска марка, така че Нордън трябваше да си намери съдружник в Англия. Попита един приятел в детективската агенция „Пинкертон“ дали не може да препоръча някой подходящ за този вид дейност. Джеф Ъруин бе горещо препоръчан и Нордън веднага го нае.

Използвайки информацията на родителите, Ъруин откри двамата влюбени само след седмица. Преговорите с приятеля й обаче отнеха тройно повече време. След като бе видял снимки на наследничката, Ъруин се убеди, че момчето е влюбено само в парите й. Момичето беше доста грозно, с дебели криви крака и малък бюст. Бащата го бе упълномощил да предложи на любовника десет хиляди лири за петгодишен период само и само да я остави.

Ъруин обаче започна да пързаля богатото татенце. Заяви, че момчето било съгласно само ако получи веднага десет хиляди лири. Ъруин трябвало да му предаде пет в аванс и пет след скъсването на връзката. Три дни след като Ъруин получи парите, момчето се обади на любимата си и й каза, че всичко между тях е свършено. След няколко дни група яки мутри отвлякоха любовника в някакъв празен склад в Докландс. Завързаха го за един стълб, напълниха един казан с вряла вода и започнаха да го „къпят“. След това извадиха две хиляди лири и го посъветваха да взима парите и да изчезва. Изсипаха малко вряла вода и върху тестисите му, като го предупредиха, че само при един погрешен ход ще му светят маслото.

След няколко години Нордън отново прибягна до помощта на Ъруин и тогава се сприятелиха. Не станаха първи приятели, разбира се, но англичанинът знаеше доста за господин Джон Новакс от Понте Ведра, Флорида. Нордън загаси цигарата и реши да действа, нямаше време за губене. Написа кратък факс с големи букви:

„Относно твоя факс от 31 януари. Опцията за бразилската стока не е валидна. Препоръчвам прекратяване на договора. Предполагам, че присъствието ми не е нужно. Ще покрия всички разходи, направени досега.“

Прочете го два пъти и го изпрати на Ъруин.

 

 

Аштън много бързо разбра с какво се занимава Джефри Ъруин. Нямаше го в указателя, но когато се бе обадил на Фокс, продиктувал телефона си. След като откри и домашния му адрес, Аштън намери кода за Западен Хемпстед и звънна в дома му на улица „Керън“. Включи се секретар. Аштън веднага позна дебелия глас на Ъруин. Изслуша как Джефри Ъруин се извинява, че не може да се обади в момента и моли да се остави съобщение и телефонен номер. Щял да се обади при първа възможност. Гласът на Ъруин от записа също така каза, че ако случаят е много спешен, може да го безпокоят на мобилен телефон 0171–446–9581. За кратко Аштън разбра, че Ъруин е частен детектив и консултант по охраната, и намери от „Жълти страници“ адреса на офиса му на улица „Финчли“.

Реши отново да говори с Брайън Томас. Бюрото му бе доста празно и той явно нямаше работа, но никак не се зарадва на Аштън.

— Нека позная. Искаш пак да ти съдействам, нали?

— Да. Имам информация за Джефри Ъруин.

— Защо не си плащаш за услугите, които ти върша? Говоря с големи хора в полицията, успявам да ги убедя в простотиите ти и накрая получавам едно голямо нищо. Не сме информирали полицията за записания телефонен разговор, нито пък за делата на Фокс или този Ъруин.

— Ще го направим веднага, щом разберем още нещо за Ъруин.

— Надявам се. В противен случай това ще ти е последният разговор с мен.

— Ъруин е частен детектив — спокойно започна Аштън, като не обърна внимание на заплахата на Томас. — Служебният му адрес е улица „Финчли“ 987, Западен Хемпстед.

— Е и?

— Сигурно местната полиция знае нещо за него. Уж е аматьор, а върши тяхната работа, и то много успешно.

Томас отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади дебело издание на „Алманах на полицията“. Отвори го на „градски полицейски участъци“.

— Улица „Финчли“ е в район С. За съжаление не познавам никой от полицаите, записани на страница 29.

— Когато ти трябва достъп до някой със засекретено досие, на кого се обаждаш? Потърси този човек и кажи, че трябва да проучиш Ъруин. Измисли нещо, по дяволите. Излъжи, ако трябва. Кажи, че търсим бивш член на специалните десантни части.

— И преди съм те питал, кажи ми, никога ли не се предаваш?

— Щеше ли да си доволен, ако бях помолил някой друг за съдействие?

— Естествено, че не. С твоите постоянни лъжи веднага ще оплескаш нещата.

Аштън знаеше, че това е един от начините да намери информация, без да събуди подозрения. Лична информация за цивилни служители, членове на дипломатически служби, въоръжените сили, МИ 5 и тайните разузнавателни служби се получаваше в отдел Ц4 или Националното бюро за идентификация. Там проверяваха дали лицето няма криминално досие. По време на разследването служителите често прибягваха до съдействието на Скотланд Ярд. Досието обаче никога не се изпращаше на полицията.

 

 

Майорът работеше в отдел „Среден изток“ към руското външно разузнаване, останка от старото Първо главно управление на КГБ. Преди два дни приключи мандатът му като трети търговски секретар в руското посолство в Техеран. Сега беше извикан на последния етаж в сградата на Министерския съвет до стените на Кремъл. Кабинетът в югозападната част на сградата принадлежеше на Павел Трилисер, съветник по външните работи на президента Елцин.

Майорът беше изрично предупреден да не си прави погрешни изводи от елегантния, изтънчен вид на Трилисер. Ако някой го видеше на благотворителен коктейл, щеше да го помисли за професор, висш съдия или преуспяващ психиатър, но майорът знаеше, че през 1987-а Трилисер стана най-младият генерал, назначаван за заместник-директор на външното разузнаване. Подчинените на съветника помежду си го наричаха Измамника.

— Моля, седнете, Николай Григориевич. — Трилисер посочи стола до бюрото си. — Цигара?

Майорът застана нащрек. Трилисер се държеше прекалено дружелюбно, сякаш говореше със сина на някой стар приятел.

— Не пуша — тихо отвърна той.

— И аз. Но ги пазя за гости, които пушат.

Николай Григориевич се загледа в очите му. Павел Трилисер имаше най-яркосините очи, които някога бе виждал. Блестяха като красиви звезди на бялото му лице. Отработената усмивка по устните на генерала обаче издаваше, че привидните топли чувства бяха всъщност ледени като айсберг.

— Разбрах, че вие сте писали докладите, които изправиха на нокти президента.

— Надявам се… не смятате, че си ги измислям. — Николай Григориевич го погледна предпазливо.

— По-интригуващи са от всички криминалета, които съм чел.

— Просто съобщих казаното ми от източника.

— Точно така. От мъжа с кодовото име Шехерезада. И кой е той? Може би някой келнер? Или пък дребен чиновник в министерството на вътрешните работи?

— Източникът ми е банкер.

— Преди колко време е станало това? Когато последният шах Мохамад Реза Пахлави е трупал пачки, докато е седял на Пауновия трон?

— Казва се Шахпур Базарган — продължи Николай Григориевич и сведе поглед. — Членуваше в иранското освободително движение. Аятолах Хомейни възнамеряваше да направи Базарган министър на финансите, след като предшественикът му беше екстрадиран, но останалите не го приеха. Западните му маниери не бяха по вкуса им.

— Какъв е смисълът на всичко това? — нетърпеливо го прекъсна Трилисер. — Ще ми изнасяш лекция на тема иранска политика ли?

Николай Григориевич искаше просто да обясни що за човек беше източникът му. Надяваше се съветникът на президента да разбере, че Базарган е първокласен информатор и човек с много възможности поне през изминалите шестнадесет години. Трудно беше да промени презрителното отношение на бившия генерал от КГБ, но той продължи да опитва, докато най-накрая постигна желаното.

— Добре, убедихте ме — заключи Трилисер. — Базарган е ценен кадър. Колко ни струваше информацията му?

— Нищо. Болен е от левкемия. Парите нямат значение за него.

— Ами семейството му? Не иска ли да им даде някакви пари?

— Шахпур Базарган е на петдесет и осем години. Родителите му са мъртви, а той е ерген. Има по-възрастна от него сестра, но доколкото разбрах, не се понасят. Всъщност мотивацията му е от чист патриотизъм.

— Така ли мислят и шефовете ви в отдел „Среден изток“?

— Да.

Николай Григориевич обаче прецени, че не бива да е толкова категоричен, и спомена, че поне никой от отдела не се е противопоставил на мнението му.

— Мислите ли, че отмъщението не играе известна роля?

— Отмъщение ли? — повтори Николай Григориевич с недоумение.

— Трябва да признаем, че той е бил доста амбициозен. Както вече споменахте, Базарган е бил член на иранското освободително движение, но аятоласите изобщо не са го зачитали. Според тях той не е бил истински последовател на исляма.

— Той се опитва да спаси страната си.

— Като я предава — прекъсна го Трилисер. — Всеки информатор е предател, Николай Григориевич. Помнете това.

— Базарган вярваше, че идеите на аятоласите са пагубни за Иран. Смяташе, че те съсипват страната.

— Знам, знам. Четох докладите ви. Президентът Елцин не разбира защо Базарган е потърсил нас вместо американците или англичаните. В крайна сметка тези две страни имат какво да губят.

Съединените американски щати нямаха нормални дипломатически отношения с Техеран. Американските интереси в Техеран се защитаваха от поляците. А що се отнася до британците, то се знаеше, че всеки, който влезе или излезе от тяхното посолство, беше сниман от секретните служби. Същото се отнасяше и за всички дипломатически резиденции. Павел Трилисер много добре знаеше всичко това. Какво целеше с въпросите си? Изпитваше ли го?

— Базарган дойде при нас, защото се чувстваше сигурен — обясни Николай Григориевич. — Отношенията между Москва и Техеран са отлични.

— Що се отнася за личните отношения, да.

Николай Григориевич не разбра намека на генерала, но кимна в знак на съгласие.

— Благодаря ви, Николай Григориевич. Много ни помогнахте.

— Не ви разбрах?

— Свободен сте. Приятно прекарване в Москва.

Трилисер дори стана, за да покаже на Николай Григориевич, че срещата им е приключила. Колкото и да се опитваше, младият майор не можеше да прикрие облекчението си, щом излезе от офиса. След като затвори вратата, Трилисер отиде до прозореца и се загледа в осветения декор на Кремъл. Москва, шест часът вечерта, студен и мрачен февруарски ден. В чии ли ръце щеше да намери спокойствие Николай Григориевич тази вечер, след като Шахпур Базарган бе толкова далеч? Никой не се съмняваше в интимната връзка на двамата мъже. Отношенията между Москва и Техеран никога не са били по-добри, нали? Особено след начина, по който Москва действаше с мюсюлманите в Чечня. Кого си мисли, че заблуждава тоя тъпак?

Трилисер седна на бюрото си. Не знаеше до каква степен да вярва на тази иранска история. Какво толкова беше казал Базарган на любимия си майор? Че скокът на американския долар ще разклати руската икономика? Така или иначе и икономиката, и рублата все повече се сриваха. А що се отнася до тази кубинска намеса, за която бе споменал — откъде щеше да намери сили Фидел Кастро да се бори с Щатите? Само да го чуеха американците, щяха да си умрат от смях.

Да посъветва ли Елцин да не чете докладите? Трилисер се намръщи. Не можеше да си позволи да допусне трета грешка. Кариерата му в КГБ и без това се разклати по времето на Горбачов през август 1991. Няколко от най-близките до Елцин хора бяха убедени, че е изчакал да види с очите си провала на преврата, преди да арестува собствения си шеф и да информира министъра на вътрешните работи Борис Пуго доброволно да се предаде на десантниците от Рязанската дивизия. През октомври 1993 си позволи да участва в заговор, целящ свалянето на Елцин и едва се измъкна чист в последния момент. По-късно предаде и вицепрезидента Руцкой и окончателно загуби доверието на президента.

Явно беше доста рисков играч, но обичаше и да се застрахова. Зад гърба на колегите си пускаше по малко информация на англичаните. Те пък вярваха в „добрите“ му отношения с американците. Така че той беше ловък играч…

 

 

Аштън се прибра вкъщи пеша през парка. Метеоролозите бяха предсказали студено и дъждовно време и като никога бяха познали. Обикновено когато кажеха, че ще грее слънце, небето се покриваше с черни облаци и започваше да вали като из ведро. Загледа се в люлките, пързалката и басейна, след което мина напряко през железопътните релси, кралската болница, улица „Голдхоук“ и влезе в „Рилет Клоуз“.

Не видя „Воксхол кавалер“-а паркиран на обичайното му място. За сметка на това на тяхното място бе спрял един форд „Мондео“. Почуди се къде ли е паркирала Хариет, но се отказа да обиколя уличките около къщата. Надяваше се в най-скоро време да направи гараж на мястото на градинката. Отвори портичката на оградата и тръгна през градината към входа.

— Прибрах се — провикна се той, когато Хариет излезе да го посрещне.

— Какво ще кажеш? — усмихна се тя.

— За кое?

— За новата ни кола.

— За онзи форд „Мондео“ ли говориш?

— Защо? Не ти ли харесва?

— Не исках да кажа това. Но е съвсем нов модел. Какво те кара да мислиш, че можем да си позволим кола на една година?

Искаше му се да вдигне скандал, но се отказа. Как смееше Хариет да прави подобни покупки, без дори да го попита за мнението му? Слава богу, телефонът звънна и те не успяха да си разменят приказките, за които по-късно щяха да съжаляват. Аштън чу познатия глас на Брайън Томас.

— Седни, за да не паднеш.

— Не се притеснявай.

— Тогава внимавай да не получиш инфаркт. Джеф Ъруин е бивш сержант от специалните части. През 1989 напуска службата и започва собствен бизнес като частен детектив и консултант по сигурността. Носят се слухове, че пере пари, но това все още не е доказано.