Клайв Игълтън
Кървави пари (12)

Единадесета глава

Помощник-директорите, заместниците им и няколко привилегировани агенти от клас I заемаха северните офиси с изглед към реката, Уестминстър и Парламента. Гледката беше впечатляваща дори и при студените и мрачни дни. Преди пет месеца Аштън се наслаждаваше на подобна гледка от четвъртия си етаж. Той все още работеше там, но в друга стая, заради поредното разместване, което правителството от време на време предприемаше. Вместо реката той сега гледаше магистралите от Воксхол до улица „Куинстаун“. Ако човек обичаше да гледа коли и осветени пътища, щеше да бъде доволен, но романтичните натури изобщо не изпитваха удоволствие от панорамата.

Изведнъж Аштън се почувства самотен. Всички на четвъртия етаж отдавна си бяха тръгнали. Той се отлепи от прозореца и седна на бюрото. Ръчната радиостанция ПВС 5400, която купи от един магазин в центъра, беше произведена от военната телекомуникационна компания „Плеси“. Тя беше създадена предимно като играчка за деца и имаше максимален обхват четири километра. Двамата шофьори вече бяха заели местата си и установяваха контакт, но изобщо не беше ясно колко щяха да издържат приемниците. Ерик Даниелс наблюдаваше гарсониерата на Фокс, а другият шофьор следеше фризьорския салон на улица „Поплар хай“. И двамата вече се намираха почти извън обхвата на радиостанцията. Ако по някакво стечение на обстоятелствата им се наложеше да се отдалечат, трябваше да разчитат единствено на мобилните си телефони, което щеше да забави нещата, а и да ги усложни при една бързо променяща се ситуация.

Без комуникации работата на всички беше спукана. Фокс беше освободен половин час по-рано от предвиденото и бе успял да се обади на Едуина от уличен автомат на улица „Еджуеър“ в 6,23 часа, а вече бе осем без пет. Кога, за бога, щеше да се прибере на „Билингсгейт“. Трябваше само да хване метрото от улица „Еджуеър“, да излезе от „Тауърхил“ и да се прехвърли на мотриса за „Докландс лайт“. Дори и да се беше забавил в метрото, трябваше още преди половин час да си е вкъщи. Вероятно беше излъгал приятелката си.

Аштън натисна предавателния бутон на радиостанцията.

— Едно, тук нула. Чуваш ли ме?

— Едно, Роджър. Чувам.

— Едно, няма нищо ново — обади се и Даниелс. — Поправка. Нали знаеш, че Блубел е тук с мен заедно с Майнър?

Блубел бе кодът за експерта по електроника, а с Майнър беше обозначен помощникът му Аштън не знаеше, че Хикс и техниците му са още там. Взе мобилния си телефон, но радиостанция №2 подаде сигнал, за да го информира, че в таксиметровата компания няма и помен от Фокс. Аштън предаде и на двамата шофьори да продължават наблюдението и набра Хикс на мобифона.

— Тери, моля те, кажи ми какво става. Какво правите още там, по дяволите?

— Да не съм объркал нещата? — обиди се Хикс. — Значи не искаш да се мотаем наоколо и да помогнем на Даниелс при нужда.

Аштън промърмори нещо и прецени, че може би наистина е по-добре да се навъртат в района. Фокс беше напълно непредвидим, а допълнителната помощ никога не е излишна. После накратко смъмри Хикс и му каза да не мърда без изричното му разрешение.

Аштън се почуди дали да не звънне отново на Хариет. Вече я беше предупредил, че ще закъснее, а тя го бе попитала колко. Въпрос, на който не можеше да отговори. Оттогава нямаше никакво развитие на нещата. Понякога най-елементарните решения се оказваха най-сложни за изпълнение. Изведнъж той чу стъпки в коридора. Предположи, че дежурният се разхожда, и се провикна:

— Работя.

Надяваше се, че няма да бъде обезпокоен от някоя нощна проверка по никое време.

— Виждам — отвори вратата Томас.

Аштън вдигна очи.

— Мислех, че си пуснал Фокс и си се прибрал на топло.

— Не. Убедих Олдфийлд да пийнем по едно, преди да тръгне за Йорк. Не мога да кажа, че се разделихме като първи приятели, но поне си говорехме. Тази сутрин му надрънках куп глупости.

— На твое място не бих се тормозил. Олдфийлд не е ангел.

— Не бях прав. Обсъждахме разследването му.

— Затова ли не е продължил разпита до седем, както беше уговорено?

— Не, Пийчи е виновен за всичко. Каза на Олдфийлд, че доникъде няма да стигнат, и приключи. Добре, че поне го изтърси в коридора, а не пред Фокс.

— Здраве да е.

— Детективът от местния участък подкрепи приятеля ти от МИ 5, дори си позволи да каже, че нямаме никакви доказателства и че при добро желание Фокс може да ни съди. Олдфийлд веднага се върза. А Фокс бе толкова спокоен, че дори и аз за малко да си помисля, че ревнивата му приятелка го е издънила.

— В колко го пуснаха?

— В шест без няколко минути.

Вече бе осем и пет. За два часа и десет минути Фокс можеше да обиколи целия град и да се върне.

— Имаше ли пари в себе си?

— Почти четири лири на дребно.

— Сигурен ли си?

— По дяволите. Бях там, когато се подписа на документа. Не помниш ли, че Фокс бе измъкнат от леглото рано сутринта? Хвърлиха му дрехите и му дадоха две минути да се облече. Нямаше време да си обуе чорапи, а какво остава да си търси портфейла. Дори продължи да се облича в полицията.

Какво можеше да направи човек с четири лири? Почти нищо, освен да се вози в метрото и да се оглежда дали не го следят. Два часа? Колко време му трябваше на Фокс да се убеди, че никой не се интересува от него? Може би се е свързал с някой приятел и са го прибрали с кола? Това донякъде обясняваше двучасовото му мистериозно изчезване.

Аштън искрено се зарадва, когато чу гласа на Даниелс.

— Май попаднахме на нещо. Прилича на удавен плъх в яке и панталони, с разкопчана риза. Вир-вода е и изглежда много нещастен… Завива покрай районния съд… трябва да е Фокс… абсолютно отговаря на описанието. Влиза в някаква кооперация… повече не го виждам.

Аштън заръча на Даниелс да продължава да го информира, провери радиостанция две и се обади на Хикс по мобифона.

— Не съм мърдал. Какво искаш?

— Ами приятелят ти?

— Той се отдалечи от мен.

— Добре. Отиди да го уведомиш за положението и се върни в колата си.

Аштън няколко пъти предупреди Хикс да не задържа линията. Ако Фокс излезеше от гарсониерата си, всяка секунда щеше да е жизненоважна и нямаше да има време за постоянно набиране на мобифона.

— Преследвате Рони Фокс ли? — Томас поклати глава. — Ти си непоправим оптимист. Отделът за борба с организираната престъпност го е следил цели седем седмици, Фокс не е направил нито един погрешен ход. А те са професионалисти. Освен това той веднага ще засече хората ти.

Изведнъж Даниелс отново установи връзка, като съобщи, че Фокс пак се е появил на хоризонта.

— Преоблякъл се е… носи черен анорак и дънки… отваря една от вратите…

Даниел млъкна, но държеше включена радиостанцията. Аштън чуваше неспокойното му дишане, сякаш е участвал в маратон. Възбудата му нарасна още повече, когато каза, че Фокс е излязъл от гаража си с кола.

— Завива надясно по „Билингсгейт“, тръгва към пристанището.

Аштън погледна часовника си. За пет минути Фокс бе успял да се преоблече и да излезе. Бързаше. Значи можеше и да се получи нещо. Продължи да слуша наблюденията на Даниелс, взе мобифона и попита Тери Хикс дали Фокс е използвал телефона си.

— Твърдо не.

— Бръмбарчето, машинката де, работи, нали? Не се е разболяла? Всичко й е наред, нали?

— Напълно.

Междувременно Фокс бе завил към „Аспен уей“. Когато излезе на улица „Каспър“, Аштън вече знаеше, че целта му е таксиметровата компания на „Поплар хай“.

— Имаш ли свободна кола?

— Да. Една хонда „Акорд“. В гаража е — отвърна Томас.

— А познаваш ли хора от специалния полицейски отдел? Някой, който ще ти свърши услуга?

— Зависи от услугата — предпазливо отвърна Томас.

— Искам да излъжат малко. Благородно, разбира се.

— Знам ги аз твоите благородни лъжи. Можеш спокойно да качиш човек на бесилото.

— Само искам да потвърди, че съм един от детективите му — усмихна се Аштън. — Не се притеснявай толкова.

— Говори по-конкретно, по дяволите!

— Добре, чакай малко да обмисля плана.

Даниелс отново се намеси. Гласът му беше нестабилен — ту спокоен, ту треперещ, което показваше, че е много напрегнат. Повтаряйки всяка дума по два пъти, Аштън разбра, че Фокс е влязъл в такси-компанията, като е оставил колата си на „Удсток терас“. Екип номер 2 бил паркиран точно срещу офиса, а Даниелс вече се намирал в района.

Аштън извади една карта, огледа района и нареди на Хикс да тръгва към „Удсток терас“, като му обясни как да стигне дотам.

— Ами другарчето ми?

— Кажи му, че е свободен. Не ни трябва. — Аштън затвори телефона и погледна Томас. — Сега вече можем да се помолим на приятеля ти.

— Ще му се молим, щом разбера какво си намислил пак.

— Смятам, че Фокс не се е обадил само на Едуина от уличния автомат. Нямам представа на кого е звънил, но съм сигурен, че неслучайно е излязъл да работи по никое време.

— Малко прекаляваш, не мислиш ли?

— Изобщо не съм съгласен с теб. Нали в крайна сметка излъга отдела за борба с организираната престъпност точно когато бяха по петите му. След като Фокс напусне офиса, ще говоря с диспечера.

— Нямала си баба работа.

— Прав си, но все не можем да го пипнем, а това изобщо не е в мой стил.

— Дай да се обадя на моя човек. Може ли да ползвам телефона ти?

— Не пипай мобилния. Линията трябва да е свободна за Хикс. Обади се по другия. Набери деветка, за да вземеш външна линия.

Аштън отиде до сейфа и го отвори. Благодарение на техническия отдел се бе сдобил с фалшива карта на ченге, която щеше да заблуди всеки служител на полицията, включително и шефовете му.

Хикс звънна по мобилния, за да съобщи, че е пристигнал, а междувременно Томас продължаваше да издирва приятеля си. В този момент се включи и Даниелс, но нищо не му се разбираше. Аштън отново се сети за проблема с обхвата на радиовръзката и грабна телефона от ръцете на Томас. После взе мобилния и радиостанцията и закрачи по коридора. Бесен, Брайън Томас го настигна при асансьора.

— Какво, по дяволите, ти става? Искаш да уреждам простотиите ти, а изчезваш точно когато се свързах с Пол Ишъруд.

— Съжалявам. — Аштън влезе в асансьора и натисна бутона за мазето.

— Съжаляваш! Виж какво, наложи се да безпокоя Ишъруд в дома му. Ядосах госпожа Ишъруд, която бе организирала прием. Пол също не звучеше в много добро настроение, може би защото жена му… Все пак познавам добре Пол, стари приятели сме, бързо му мина…

— Добре.

— Тъкмо го убедих да ти спаси кожата, а ти се изнизваш като обран евреин.

— Загубих връзка с всички освен с Хикс. Не искам да изпуснем Фокс. Трябва да възстановим връзката.

Вратите на асансьора се отвориха. Аштън излезе и се насочи към хондата в гаража. Томас продължи да му чете лекции в колата чак до Уестминстърския мост. Радиовръзката бе подновена на метростанция „Канон“. След няколко минути Даниелс съобщи, че Фокс е излязъл от офиса на таксиметровата компания и тръгва пеша към „Удсток терас“.

Компанията за таксиметрови услуги „Флийт спид“ се намираше близо до увеселителна площадка. Аштън прецени, че фризьорският салон „Едуина“ е на стотина метра, което обясняваше как Фокс се е запознал с нея. Когато пристигнаха в района, Фокс вече караше към Комършъл Роуд, а Хикс и Даниелс неуморно го следваха.

Досега сформираният набързо екип не бе работил заедно. С изключение на Даниелс шофьорските умения на останалите не бяха проверени. На всичкото отгоре не разполагаха и с надеждни радиостанции, а Аштън нямаше да ги чува, ако се отдалечаха на повече от четири километра. Според инструкциите Хикс поведе колоната, следван от другия шофьор с радиостанция едно. Даниелс като най-опитен караше най-отзад. Всеки един трябваше да проследи Фокс по три мили, след което да изчезне от пътя. Това правило търпеше две изключения — ако Фокс започнеше да се държи странно, когато забележи, че го следят, първият от колоната трябваше веднага да се оттегли. Другото изключение засягаше Даниелс. Той бе достатъчно опитен, за да прецени ситуацията и да вземе сам решение.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Томас.

— Не. Идеята беше моя. Ако нещо се обърка, отговорността ще си нося аз.

— Късмет тогава.

— Благодаря.

Аштън излезе от хондата. Улица „Поплар хай“ винаги бе студена и ветровита, особено в края на януари. А и пуста, тъй като хората предпочитаха да си седят на топло и да гледат телевизия. Дори в обикновено претъпканото бистро за пържени картофки и риба близо до такси-компанията не се забелязваше жива душа.

Преди време на мястото на „Флийт спид“ имаше склад за лекарства. Аштън забеляза, че на стената все още виси рекламен плакат на паста за зъби. Влезе в офиса на компанията и видя три фотьойла, кръгла маса, изгорена от цигари, и малко барче. Там се намираше и кабината на диспечера, плешив, неприятен на външен вид човек, с няколко кичура мазна коса, сресана напред. Диспечерът зяпаше футболен мач по телевизията, а един от шофьорите слушаше уокмен и четеше вестник. Той изобщо не реагира, когато Аштън извади картата си и я показа на диспечера.

— Детектив Аштън. Би ли намалил телевизора?

Диспечерът промърмори нещо и неохотно натисна копчето на дистанционното.

— Така добре ли е? — иронично попита той.

— Идеално. Имате шофьор на име Рони Фокс.

— Кой?

Аштън се наведе над бюрото и доближи лицето си до това на диспечера.

— Чуй ме добре — тихо продължи той. — Представа си нямаш колко лош ставам, когато задници като теб ми се правят на интересни. Хайде да започнем отначало. Рони Фокс е излязъл от офиса преди десет-петнадесет минути и не се е прибрал вкъщи. Извади си тефтерчето и ми кажи името и адреса на клиента му.

Диспечерът постави тетрадката със заявки на бюрото и посочи с пожълтелия си от никотин показалец.

— Ето. Господин Филип Истър. От улица „Тринити“ 34 за летище Хийтроу.

— Той ли държеше Фокс да го кара?

— Да.

— Редовен клиент ли му е?

— Вероятно.

— Добре. Сега ми дай указателя си.

Диспечерът извади скъсано издание на „Лондонски страници“ отпреди две години. Истър не беше често срещана фамилия, а единственият абонат под това име живееше в „Спайтълфийлдс“. Имаше обаче и някакъв В. П. Истър с адрес на улица „Тринити“. Аштън си записа и двата телефона, върна указателя и предупреди диспечера да си затваря устата.

— В никакъв случай няма да казваш на Фокс, ясно ли ти е?

— Предупрежденията ви не са ми нужни. И без това не казвам нищо на този нещастник.

Аштън погледна към шофьора с вестника.

— Ами приятелчето ти там?

— Все едно сте влезли да попитате къде се намира някоя улица.

— Чудесно.

 

 

Томас бе включил радиото в колата и се опитваше да намери хубава музика. По първи канал вървеше „Вечерен обзор“, по втори най-доброто от кънтри музиката, а по трети опери от Моцарт. По четвъртия изнасяха лекции на екологична тема, която му вдигна кръвното, и той се навъси.

— Направи обратен завой и тръгни по Комършъл Роуд — намеси се Аштън.

— Ти докъде стигна?

— Намерих името и адреса на клиента.

Аштън обаче се лъжеше. От двете позвънявания по мобифона разбра, че господин П. Истър от „Спайтълфийлдс“ си е легнал и изобщо няма намерение да ходи на летището, а В. П. Истър се оказа една безкрайно неучтива дама, която му се разкрещя и заплаши, че ще се обади на полицията.

— Казах ти, че е хитър — самодоволно изкоментира Томас.

Аштън за трети път се обади по мобифона си и разбра, че Хикс се е отказал и е на път за Воксхол Крос. Здраве да е, каза си Аштън и включи радиостанцията. И двата екипа веднага му отговориха.

— Загубихме го — лаконично каза Даниелс.

— Къде си? — попита Аштън.

— На улица „Примроуз“, на север от метростанция „Ливърпул“.

— След пет минути сме там — намеси се Томас.

Аштън замълча. Имаше ли значение дали за пет минути или за половин час? Бързото пристигане нямаше да оправи разочарованието му. Беше сторил и невъзможното, но то се оказа напълно безполезно.

Даниелс започна да обяснява последните събития. Фокс завил по улица „Мидълсекс“ и се отправил към метростанция „Ливърпул“, но неочаквано кривнал по „Бишъпсгейт“. Започнал да върти из малките улички.

— Партньорът ми реши, че Фокс го е засякъл — продължи Даниелс. — Така че той се оттегли и аз поех щафетата. Обиколих всички сокаци около „Бишъпсгейт“, но от него нямаше и помен.

— Вероятно клиентът е чакал на предварително уговорено място — предположи Аштън.

— Сигурно са се уговорили, след като Фокс е излязъл от „Падингтън Грийн“ — намеси се Томас.

— Може би.

— Може би, но това по никакъв начин не ни помага.

— Даниелс и колегата му трябваше да следят клиента, а не Фокс.

— Това не беше по силите ни — ядоса се Томас.

— Но ако се бяхме понапънали малко… — възрази Аштън.

— Господи! Никога ли не се предаваш?