Клайв Игълтън
Кървави пари (27)

Двадесет и шеста глава

Комуникационният център успя да извади разпечатка от шифрограмите на Джил Шеридан с Техеран за по-малко от две минути. Убеден, че Джил ще вдигне скандал на сутрешното заседание, Пийчи предупреди шефа на отдела да си затваря устата. За негово най-голямо учудване на съвещанието тя не обели и дума за неочакваната смърт на иранския банкер, дори когато обсъждаха срещата на Аштън с Джо Карлучи. Пийчи няколко пъти погледна Джил, но тя само му се усмихна загадъчно. Реши, че е предпочела да говори с Виктор Хейзълуд насаме, но тя не го изчака, а бързо се изнесе с останалите помощник-директори. Сякаш снощният им разговор никога не се бе състоял. Объркан от държанието й, Пийчи тръгна след Хейзълуд и влезе в офиса му.

— Джил каза ли ти за Шахпур Базарган?

— Какво?

— Умрял е преди седем седмици, тоест преди Якушкин да се е видял с него. Не знам кога точно се е случило, но информацията му става съмнителна. Снощи Джил ме попита какво да прави, защото според нея Питър няма да стигне доникъде.

— А ти какво я посъветва, Клифърд?

— Казах й, че ще го обсъдим днес.

— Правилно.

— Учудвам се, че тя не пожела да говори за това преди малко.

— Предположила е, че ти ще ми кажеш.

Пийчи изпитваше неприязън към Джил Шеридан и се чудеше как Хейзълуд може да говори с такъв спокоен тон.

— Мисля, че трябва да видиш това — каза той и му даде разпечатката, която бе получил от Комуникационния център.

Виждаше се, че шифрограмата е изпратена в петък, на десети февруари в 17,10 по Гринуич, денят, в който Аштън се бе върнал от Русия. Текстът беше кратък и ясен. Джил искаше информация за здравословното състояние на Базарган и местонахождението му.

— Не виждам какво те притеснява — каза Хейзълуд, след като го прочете. — Щях да се ядосам в случай, че Джил не бе поискала това сведение.

— Виж типа, Виктор — приоритетна.

— Тя винаги смята всичко за много спешно. Съгласен съм, че проблемът не е приоритетен, но в крайна сметка Джил е упълномощена да избира как да изпраща шифрограмите си.

— Сигурен съм в това.

Хейзълуд отвори кутията си с пури и запали една.

— Би ли ми обяснил в какво си толкова сигурен?

— Добре. На десети, в петък, Джил заяви, че Шахпур Базарган е първокласен източник на информация и е склонна да вярва на думите му. Всъщност тя беше тази, която така представи нещата, че да се стигне до Вашингтон. Джил първа свърза кубинската намеса с името Валдес. Идва обаче сряда, петнадесети, и тя изведнъж започва да се съмнява в иранския банкер, и то след като Аштън вече е заминал за Вашингтон.

— Искаш да кажеш, че е знаела информацията от Техеран преди това?

Пийчи поклати глава. Джил Шеридан бе всичко друго, но не и глупачка. Най-много да е изчакала няколко часа, след като е получила отговора от Техеран, но нищо повече. Вероятно сигналът се е задържал в центъра по комуникации, преди да бъде препратен в отдел „Среден изток“. Размяната на шифрограми се записваше на няколко нива.

— Прав си — съгласи се Хейзълуд. — Много лесно щяхме да я хванем, че лъже, ако бе подправила датата на изпращане. За съжаление Джил е много хитра. Трудно ще ни е да я уличим в каквото и да било.

— Какво да правим с доклада?

— Прибери го в папките си и забрави за него — отвърна Хейзълуд. — Новината за смъртта на Базарган няма да помогне на Аштън. Напоследък американците разчитат предимно на сателитното и електронното разузнаване за Иран, така че сто процента са разбрали. Освен това не знаем какво точно е казал Базарган на Якушкин и колко дълго руснаците са обработвали информацията, преди да решат да ни я пробутат. Якушкин е казал на Питър, че се е свързал с Базарган на официалното откриване на завод за стомана в Исфахан миналия май. Възможно е да е разбрал за предвидената операция по всяко време между деня на откриването и смъртта на Базарган.

За съжаление те не можеха да изяснят това. Якушкин беше изчезнал, а офисът на Катя Малиновска на улица „Горки“ бе затворен в деня, в който я арестуваха.

— Заплетена история, Виктор.

— Така е — Хейзълуд изтръска пепелта от пурата си в пепелника. — Но ако руснаците са ни пробутали фалшива информация, какво ще стане с цялата тази операция? Ще излезе, че цялата работа е разчистване на мафиотски сметки, в което изобщо не е трябвало да се забъркваме.

 

 

Аштън се чудеше защо е бил толкова път до Ленгли да информира Карлучи за Менендес, когато единствената реакция на американеца бе да попита дали полицията е открила синия форд „Транзит“.

— Това няма никакво значение, по дяволите — ядоса се Аштън. — И да открият колата, то това няма да има нищо общо със случая Валдес. От друга страна, фактът, че трупът на племенника му е намерен в Англия с две дупки в главата, ще го шокира и обърка, когато трябва да отговори на въпроса дали се сеща за някакъв вероятен мотив за убийството.

— Трябва да знаеш, че ФБР следи семейство Валдес от години и все не може да ги спипа. Бюрото подозира, че Рафаел отговаря за семейния бизнес, докато брат му Арналдо е в затвора, но не може да го докаже. Пред закона Рафаел е чист като девица. Дори не е глобяван за превишена скорост или неправилно паркиране. Ако го запиташ за племенника му Менендес, най-вероятно той ще ти каже, че не е поддържал контакти с него.

— Менендес е задигнал от чичо си няколко милиона долара във вид на диаманти.

— И вчера ми го каза — отряза го Карлучи. — Но нямаш доказателства. Всъщност това изобщо не е ваша работа, момчета. Знам, че е много трудно да обвиниш Рафаел Валдес в каквото и да било. Никога не са го виждали със съмнителни типове. Говори се, че наема убийците си чрез няколко посредници.

— Както вероятно е наел и Новакс?

— Може би. — Карлучи се пресегна към папките си и му подаде копие на някаква снимка. — Вашите хора я изпратиха по факса на полицията в Маями и на ФБР.

— Това Новакс ли е?

— Вероятно. Предадена е с любезното съдействие на някакъв си Ъруин.

— Казва се Джеф Ъруин — поправи го Аштън. — Бил е детектив в градската полиция, след което напуснал през 1989 и станал частен детектив и консултант по сигурността. Заподозрян е в някаква далавера с Фокс.

— И аз така знам.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се. Не ми трябва.

Аштън замълча, като се надяваше американецът да му каже нещо интересно, но Карлучи се загледа през прозореца. Досега не бе научил нищо съществено, а и случаят не вървеше особено добре.

— Няма ли нещо ново?

— Както казах преди няколко дни, случаят Валдес засяга само ФБР. Между другото, научихме, че Рафаел не е поддържал контакти с никакви иранци.

— Сто процента ли си сигурен?

— Цялата собственост на Валдес, както и всяко негово движение са под наблюдение — каза Карлучи и започна да ги изрежда. — Адвокатските кантори в Тампа, Форт Майърс, Маями, Бока Рейтън, Дейтона Бийч и Джаксънвил, къщата на Джекил Айлънд в Джорджия, апартаментът в Ню Йорк.

— Невероятно.

— Непрекъснато го следим.

— Двадесет и четири часа?

— Невинаги е възможно. Валдес има голяма моторна яхта и личен самолет.

Аштън добре знаеше от собствен опит, че понякога проследяващите екипи загубваха дирите на обекта си просто от разсеяност или липса на късмет. Ставаха и технически гафове. Затова не вярваше стопроцентово на твърденията на Карлучи и ФБР, че Валдес няма връзки с Иран.

— Какво мислят във Федералния резерв?

— Федералният резерв ли? — Карлучи хвърли недоумяващ поглед на Аштън.

— Какво мислят за това масово фалшифициране на валута? Мислех, че някой е говорил с тях за нещата, от които Техеран се нуждае, за да осъществи операцията.

Карлучи извади портфейла си и измъкна стодоларова банкнота.

— Това са новите банкноти — каза той. — Много хора не ги харесват, приличат им на пари от играта „Монопол“. Не харесват и голямата снимка на Франклин. Важен е обаче водният знак. Вижда се само под светлина и не излиза на цветен принтер. Хартията се произвежда в „Дракс инкорпорейтид“ в Ричмънд, Вирджиния, и се продава само на федералното правителство. За да постигнат нещо иранците, трябва да имат поне една стандартна рола, която тежи около тон. Много скъпо ще им излезе да произведат собствена хартия, но от друга страна, ако не им пука за парите, иранците могат много да ни навредят. Проблемът им е, че службата за сигурност на Федералния резерв следи производството и транспортирането на хартията.

— Ами служителите на тази компания?

— Всички в управлението, от мениджърите на средно ниво догоре, са проверени. Чисти са. Няма любители на хазарта, нито алкохолици.

Нещо в гласа на Карлучи накара Аштън да задълбае още малко темата.

— Семейни ли са всички? — попита той.

— Зависи какво имаш предвид. Живеем в извратен свят, така че в „Дракс инкорпорейтид“ също се намират педерасти и лесбийки, но в това всъщност няма нищо лошо. Компанията е едно голямо семейство. Така че когато изпълнителният вицепрезидент Хауърд Лабет се разведе със съпругата си, той информира веднага борда на директорите.

— Разводите струват много скъпо напоследък — отбеляза Аштън.

— Нямам представа, но в „Дракс инкорпорейтид“ казват, че Лабет го е преживял и дори си има нова съпруга.

— Предполагам, че получава много пари?

— Естествено.

Аштън усети, че в думите на американеца се крие някакъв подтекст. Забеляза също, че Карлучи гледа снимката, която той държеше.

— Не знам какво мислиш да правиш, но трябва да ти кажа, че нямаш повече работа при нас.

— Е, ще поостана още малко. Ще се опитам да разгледам някоя туристическа забележителност в Щатите.

— Само недей да правиш неща, които аз не бих направил — кимна с глава Карлучи и натисна бутона за охраната, която трябваше да го придружи до изхода.

 

 

Сигналът от Москва бе определен като строго секретен, приоритетен и представляваше два големи листа формат А4. Роуан Гарфийлд го получи в пет и десет следобед. Преди да го представи на Хейзълуд, той го запамети, за да е в състояние да отговори на всички въпроси, които Виктор можеше да му зададе. Не предупреди секретарката му, която си бе втълпила, че всички посетители на генералния директор трябва да минават през нея. В крайна сметка Гарфийлд беше помощник-директор и можеше да си позволява някои волности. Освен това отворената врата и зелената лампичка над нея подсказваха, че шефът е свободен. Въпреки това той почука и учтиво попита Виктор дали може да му отдели няколко минути.

— Надявам се, че не ми носиш още лоши новини — сопна се Хейзълуд.

Гарфийлд обясни, че Катя Малиновска най-накрая е освободена, след което постави листата на бюрото му и изчака шефа си да ги прочете. Знаеше какъв ще е първият въпрос още преди Виктор да си е отворил устата.

— Знаем ли кой е тоя Месинджър?

Месинджър не беше име, а кодово название, което се използваше, когато самоличността на определена личност трябва да бъде прикрита. Така и Раул Гарсия Менендес бе получил от британското посолство в Сантяго английски паспорт под името Реймънд Джордж Месинджър.

— Тоя Месинджър е британски рекламен агент, работещ в Москва — каза Гарфийлд. — Резидентът ни го е привлякъл преди шест месеца.

— Един от нашите почасови патриоти — отбеляза Хейзълуд.

Всички бюра в чужбина на тайните разузнавателни служби работеха с доброволци — от бизнесмени до пенсионери, които от време на време носеха някаква информация. Те го правеха от чувство за дълг и от желание да помогнат на страната си. Не искаха хонорари или заплати и дори много от тях не идваха да си получат парите за допълнителни и непредвидени разходи. Понякога при престоя им в Лондон службите канеха на вечеря бизнесмените и жените доброволци, но и това ставаше много рядко.

— Надявам се, че добре сме проучили господин Месинджър, преди да го приемем в лоното си.

— Резидентът в Москва го е наблюдавал няколко месеца. И, разбира се, ние се допитахме до МИ 5. Разбрахме, че е работил шест години във военното разузнаване, от 1975 до 1981. През това време е обучаван за оператор по разузнаването и сигурността.

— Значи не е от хората, които получават оргазъм, че са се набъркали в шпионския свят? — попита Хейзълуд.

— Твърдо не.

— Защо е напуснал след шест години работа, Роуан?

— Не заемал кой знае каква длъжност и макар че бил горещо препоръчан от шефовете си, не го произвели сержант. Армията със сигурност е загубила ценен кадър.

— Къде е научил руски?

— Преди да замине в Москва, е ходил всеки ден на уроци. Не бих казал, че го говори перфектно, но със сигурност спокойно може да се оправя.

— Какво е отношението на Джордж Елфинстоун към него?

За момент Гарфийлд не знаеше какво да каже. Изведнъж всичко му стана ясно. Съществуват строги правила относно наемането на хора като Месинджър. Категорично бе забранено на доброволците да се възлагат задачи, които биха застрашили живота им. Но Гарфийлд реши, че шефът на бюрото в Москва с право е възложил на Месинджър тази задача, макар да е нарушил закона.

— Елфинстоун уточни ли това с теб?

Гарфийлд замълча. Доколкото знаеше, Месинджър трябваше да наглежда улица „Горки“ 124 всяка сутрин и да уведомява резидента. Офисът бе затворен цяла седмица, но тази сутрин Месинджър видял, че Катя Малиновска се е върнала на работа, и решил да действа по собствено усмотрение. Убедил рускинята да го придружи до офиса му на булевард „Петровка“, като казал, че мястото е било разбивано два пъти през миналия месец, и поискал съвета й как да го обезопаси.

— На Джордж малко му куца работата, особено след като простреляха Тим Рошел — каза Гарфийлд и замълча.

— В армията обучавали ли са тоя Месинджър да води разпити?

— В документите му не пише.

— Вероятно просто му идва отвътре — заключи Хейзълуд.

Последвало най-голямото откровение на годината. Катя изцяло се открила пред Месинджър. Казала му, че след като англичанина, както наричала Аштън, бил арестуван, тя и Якушкин били закарани на Лубянка, сградата, използвана както и преди от федералната служба за сигурност.

— Значи Аштън греши — отбеляза Хейзълуд. — Мислеше, че са ги закарали в затвора Лефортово.

Катя Малиновска разказала, че през първите четиридесет и осем часа от арестуването й давали само хляб и вода, забранили й да спи и я разпитвали с часове. Операцията „кадифена ръкавица“ започнала след третия ден, след като й махнали белезниците. Поднесли й голяма закуска — кренвирш, омлет и палачинки. След това била закарана на горния етаж, където я затворили в стая с голямо легло, топли завивки и собствена тоалетна и баня, които можела да посещава само с придружител. Не я мъчили повече. Разпитите провеждал възрастен капитан, който я разпитвал основно за майор Якушкин.

— И тя му казала, че е видяла този мъж за първи път през живота си, когато я натикали в полицейската кола, а той й повярвал — изсмя се Хейзълуд.

— Мислиш, че лъже ли?

— Всъщност това няма абсолютно никакво значение. Важното е, че Трилисер си е търсил повод да я освободи. Затова капитанът се е опитвал да създаде впечатление, че е арестувана покрай Якушкин.

— Шефът на бюрото ни там смята, че така Трилисер иска да дискредитира Якушкин.

— Джордж Елфинстоун няма въображение — студено отвърна Хейзълуд. — И изобщо не може да ти обясни защо са й дали възможност да види, че Якушкин е вкаран в института по психиатрия „Сербски“ в деня, преди да я пуснат.

Гарфийлд се опита да се усмихне. В желанието си да запамети текста беше пропуснал да чете между редовете. Какво всъщност бе казал Месинджър за Катя? Тя била наплашена като пребито животно, което е съвсем нормално. Достатъчно й било да види критичното състояние, в което се намира Якушкин, за да разбере, че я очаква същата съдба, ако не спазва инструкциите на службата за сигурност.

— Хитро и старо като КГБ е това с Якушкин — каза Хейзълуд. — Трилисер психически убива човека, който може да му създаде проблеми, и принуждава Малиновска да си затваря устата. Сигурно генерал Гуров, шефът на полицията, си гризе ноктите от яд… Въпреки всичко продължавам да вярвам на информацията на Якушкин независимо от мнението на американците. От друга страна, се съмнявам, че ще можем отново да манипулираме Павел Трилисер. Няколко пъти вече го дърпаме за опашката и последния път за малко да се простим с Аштън.

— И с Тим Рошел.

— Не съм го забравил, Роуан.

— Май ще излезем с подвити опашки от тази история, ако прибавим и Менендес в сметката.

Хейзълуд не се съгласи. Фокс бе мъртъв, братята Хюсеин и Ъруин бяха обвинени в убийство и нямаше да излязат скоро от затвора.

— И все пак е пирова победа.

— Не може винаги да печелим — тихо отвърна Хейзълуд. — Този път ще се оттеглим гордо и ще отчетем всичките си грешки.

— Какво означава това, Виктор?

— Означава, че ще се обадя във Вашингтон и ще върна Аштън.

 

 

Аштън плати сметката си в хотел „Елефант Плаза“, където преспа, и потегли към Александрия, след което продължи на юг. Три часа след като напусна Вашингтон, той отседна в „Шенандоа“ в Ричмънд. Карлучи не му беше казал къде живее вицепрезидентът на „Дракс инкорпорейтид“, но това не беше кой знае какъв проблем. В телефонния указател имаше само един Хауърд Лабет. Лесно се ориентира къде е улица „Найн майл“ 1371, но за всеки случай си купи от хотела карта на града. Притесняваше се само как ще успее да сплаши Лабет, без да му откъсне главата.