Клайв Игълтън
Кървави пари (21)

Двадесета глава

Преди две години нямаше къде да се нахраниш навън в Москва освен по ресторанти и хотели. След откриването на „Макдоналдс“ обаче положението се бе променило. В централната част на града беше пълно с малки барчета, бистра и локали за бързо хранене. „Риц Грил“ на улица „Арбат“ се оказа схлупено и мръсно заведение, което привличаше клиенти за пръв и последен път само с името си. Но „Арбат“ беше единствената изцяло пешеходна улица в Москва. „Риц Грил“ трудно можеше да фалира, защото се намираше в средата на улицата и повечето минувачи и туристи предпочитаха да се отбият, за да си починат и хапнат нещо.

Ресторантът бе претъпкан и задимен. На Аштън му идеше веднага да си тръгне, особено след като един мърляв келнер го уведоми, че няма свободни маси и няма смисъл да чака. Една банкнота от десет лири обаче коренно промени отношението на сервитьора и той веднага намери маса за двама.

Според описанието на Павел Трилисер, Аштън трябваше да чака рус, дребен на ръст мъж на около 30 години с нормално телосложение. Бившият генерал на КГБ бе изтъкнал, че Николай Григориевич изглежда добре, макар че на руски това определение можеше да означава и красив. Трилисер с насмешка бе наблегнал на думата, което подсказа на Аштън, че Якушкин е хомосексуалист. Дипломатът явно щеше да провали кариерата си, след като началниците му го подозираха в обратни наклонности.

Сервитьорът постави малка чашка пред Аштън, напълни я с водка „Столичная“ и му подаде менюто. „Риц Грил“ държеше целият първи етаж от старинна къща. Катя Малиновска се бе настанила удобно на барплота. Аштън предположи, че кухнята е зад бара. Всички стени на първия етаж от къщата бяха бутнати и собствениците бяха разположили двадесетина маси и малка сцена.

Рекламният надпис пред ресторанта обещаваше музика на живо от седем до единадесет часа. След петнадесет минути се появи и първата група — четирима младежи, наподобяващи „Бийтълс“ с дълги коси, изтъркани дънки и износени пуловери. Якушкин се появи в ресторанта по време на второто им парче „Билет за рая“.

Той кимна и му подаде ръка. Сервитьорът донесе още една чаша и я напълни догоре. Етикетът повеляваше да изпият на един дъх чашите си.

— Добра е, нали? — попита Николай Григориевич.

— Страхотна.

Келнерът отново се появи и попита дали са избрали вечерята си. Руснакът прегледа менюто и препоръча да започнат с борш, след което да опитат пикантния шашлик, руския еквивалент на кебап. Аштън предпочете да не му противоречи, за да го предразположи.

— Искаш ли да говорим на руски? — предложи той, след като сервитьорът взе менютата.

— Говориш ли персийски? — попита Николай Григориевич.

— За съжаление не, но се справям добре с немския.

— А аз само с арабски.

— Явно ще трябва да се примирим с руския. — Аштън се наведе напред и опря лакти на масата. — Не се притеснявай. Много е шумно. Никой няма да ни чуе.

Руснакът се усмихна, а групата реши да вдигне още повече шум, като запя фалшиво поредното парче. Аштън съжали клиентите най-близо до сцената.

— Прав сте, господин Аштън — ухили се Якушкин. — Съмнявам се, че дори вие ме чувате добре.

— Е, нека опитаме. Чух, че току-що сте се върнали от Техеран с важна информация.

— Шефовете ми в Москва не мислят така — намръщи се руснакът.

— Специалният съветник на президента Елцин явно има добро мнение за вас. В противен случай нямаше да бъдем тук сега.

— Павел Трилисер е скептично настроен към мен.

— Той си е такъв, но аз изобщо не съм като него, така че нека започваме.

— Познавате ли иранския банкер Шахпур Базарган?

— Определено не.

— В такъв случай не знам откъде да започна.

— Кажете ми кой е той и къде сте се запознали с него.

След няколко минути Якушкин обясни, че иранският банкер е петдесет и осем годишен ерген, който умира от левкемия. Единствен син на богат земевладелец, получил образованието си в американския колеж в Бейрут, след което заминал в Харвард, където завършил с отличие икономика. Базарган започнал работа в банковата система, защото искал да помогне за модернизирането на Иран.

— Става дума за 1963 — продължи Николай Григориевич. — По онова време всички мислеха, че шахът е велик. След десет години Базарган стана най-върлият му противник.

Опозицията на шаха се разрастваше все повече. През 1971 в Иран се готвеха да празнуват две хиляди и петстотин години монархия. Но несправедливото разпределяне на доходите от нефта засилваше все повече недоволството на народа. Службата за сигурност „САВАК“ обаче все по-жестоко потушаваше всеки опит за протест.

— Шахпур Базарган стана един от лидерите на иранското освободително движение. Аятолах Хомейни имаше високо мнение за Базарган и искаше да го направи министър на финансите, но ислямският революционен съвет категорично беше против. Смятаха го за прозападно настроен, макар да приемаха помощта, която оказваше на освободителното движение. Това обаче не пречи на сегашния министър на икономиката и финансите доктор Хеди Намази често да се консултира с него.

Николай Григориевич се запознал с банкера при откриването на нов стоманодобивен завод в Исфахан, построен с техническата и материална помощ на руснаците. Иранските шефове тогава гледали отвисоко на нищожния трети секретар в съветското търговско представителство Якушкин. На откриването присъствал и Шахпур Базарган. Руснакът забелязал, че и той е някак изолиран от иранските официални лица.

— И двамата се чувствахме пренебрегнати. Бяхме отхвърлени от останалите. Това доста ни сприятели.

— Кой направи първата крачка? — попита Аштън.

— Шахпур Базарган.

— Кога стана това?

— В сряда на 25 май миналата година. След шест седмици той ме покани на вечеря в дома си. Естествено, аз уведомих моите шефове и поисках разрешение.

След това двамата мъже вечеряли заедно всеки месец. Въпреки че бил аутсайдер, Шахпур Базарган бил доста добре информиран за икономическото положение на страната. След няколко седмици станал основен източник на информация за руснака.

— Мислиш ли, че Базарган получава информация от министъра на икономиката и финансите?

— Така смятаме. Ето защо посланикът ни в Техеран едва не получи инфаркт, когато го уведомих за атаката над американския долар, замисляна от ислямския революционен съвет. На никого няма да е приятно, ако зелените гущерчета изчезнат. В крайна сметка това е валутата на световния пазар.

— Какво представлява тази атака?

— Масово фалшифициране. Според някои финансови експерти извън Щатите са в оборот над десет милиарда във фалшиви банкноти. Иранците смятат да увеличат фалшивите банкноти с още петдесет процента само за една година.

— Явно по света има много незаконни печатници.

— В днешно време дори и те не са нужни, ако разполагаш с цветни принтери и машини за двустранно копиране.

Американците, естествено, бяха пределно наясно с този факт и постоянно променяха различни знаци по банкнотите.

— Новата стодоларова банкнота ще влезе в сила през 1996. Базарган обаче твърди, че вече се работи и над нея. С помощта на кубинците, те ще отпечатат банкнотата много преди оригинала.

— Какви кубинци?

— Базарган не знаеше.

Аштън помисли, че иранецът по-скоро не е искал да ги издаде, поне на този етап. Изведнъж в заведението настана суматоха. Якушкин се притесни и почервеня от яд. Четиримата мъже, които се приближаваха към масата им, определено не бяха сервитьори.

Един от тях изключи микрофоните и осветлението на сцената, двама сграбчиха Аштън, сложиха му белезници и го изведоха извън ресторанта, след което го натикаха в една милиционерска кола. Няколко минути по-късно набутаха вътре и Николай Григориевич. Мъжете се отнесоха с Аштън сравнително внимателно, но за сметка на това пребиха руснака и му счупиха носа.

— Ще се оправим — опита се до го успокои Аштън.

— Ти да не си врачка?

Аштън се усмихна. Спасението беше Катя Малиновска. Той все още й дължеше двеста и петдесет лири, а за тези пари тя с удоволствие щеше да уведоми британския консул.

— Винаги съм бил оптимист — ухили се той.

Увереността му обаче изчезна за секунди, след като полицаите тикнаха в колата и Катя, която истерично пищеше. Милиционерът, който я водеше, явно не издържа на псувните и обидите й, и накрая я удари в стомаха. Катя се преви от болка и безпрепятствено й закопчаха белезниците. Същото сполетя и Якушкин.

 

 

След анонимно обаждане по телефона няколко полицаи веднага се отзоваха на произшествието в мотел „Евърглейдс“. Беше им сигнализирано за полудял маниак с найлонови торбички на краката, който размахва пистолет по колите и минувачите. Вместо него обаче те откриха труп в катастрофирал спортен шевролет. Полицаите пристигнаха в четири и двадесет и пет и решиха да изчакат лекаря и детективите от отдел „Убийства“.

След като лекарят потвърди, че жертвата е мъртва, трупът бе заснет от всеки възможен ъгъл, а всичките му вещи бяха прибрани в найлонови пликчета. Дежурните откараха трупа в близката самаритянска болница. По шевролета бяха изстреляни седемнадесет деветмилиметрови куршума, наоколо откриха още шест. Макар още да нямаха балистична експертиза, полицаите бяха убедени, че всички куршуми са били изстреляни от едно и също оръжие. Накрая откриха по ударения крайпътен стълб следи от тъмносиня боя. Веднага разпоредиха проверка на скъсания окървавен британски паспорт и уведомиха британския консул в Маями.

Роуан Гарфийлд не си спомняше откога не си бе лягал с жена си Айлийн с бутилка шампанско. Днес обаче бе двадесетгодишнината от сватбата им и макар че не бе толкова величествена като сребърна сватба, все пак имаше някакво значение. Почти всичките им приятели и познати се бяха развели или разделили с партньорите си. Гарфийлд бе завел Айлийн на „Фантомът на операта“, след което отидоха да вечерят в „Кафе Роял“, а след това решиха да потанцуват в клуб „21“. Шампанското, което бе поръчал, ги чакаше пред вратата на стаята им в хотела.

То обаче се оказа излишно. И двамата бяха пили много и се чувстваха замаяни. Айлийн беше в приповдигнато настроение и когато излезе от банята само по сандали с висок ток и червени копринени бикини, той се възбуди от гледката. През всичките тези години тя не преставаше да го изненадва. Понякога беше срамежлива и скромна, понякога страстна лъвица. Айлийн изобщо не му позволи да си легнат. Правиха любов на фотьойла. За съжаление алкохолът му изигра лоша шега и той не успя да се представи достатъчно добре, а за нейно най-голямо разочарование веднага след това заспа.

В пет без петнадесет сутринта той продължаваше да спи на фотьойла полусъблечен с широко отворена уста. Айлийн спеше на леглото и дишаше тежко. Гарфийлд реши да се премести при нея и бавно се изправи на крака. Когато стаята спря да се върти, той се съблече и измъкна пижамата си изпод възглавницата. Лесно облече горнището, но няколко пъти изгуби равновесие при обуването на панталоните. Внимателно, за да не събуди Айлийн, той дръпна настрани одеялото и легна на студения чаршаф. Бе започнал да се унася, когато телефонът звънна.

— Господи — изстена Айлийн. — Колко е часът?

— Телефонът е. — Гарфийлд вдигна слушалката и изпсува.

— Имаме проблем с един от пациентите ви, господин Гарфийлд.

Той отвори широко очи. Какъв пациент, за бога? Кой ненормалник си позволяваше да го безпокои посред нощ?

— Съжалявам. Спя. За какъв пациент говорите?

— Операцията не излезе успешна. Пациентът почина. Много съжалявам, господин Гарфийлд. Аз съм само един иконом. Нищо не мога да направя. Моля ви, елате. Спешно е.

Изведнъж всичко му се проясни. Под иконом трябваше да разбира дежурния офицер. Сети се, че бе споменал името на хотела, в който смята да отседне в деня на годишнината.

— След петнадесет минути идвам — каза той и затвори телефона.

— Кой се обажда? — попита Айлийн.

— Аштън. Пак е сгазил лука. Трябва да отида в офиса.

Стана от леглото, влезе в банята и застана под душа.

Студената вода го разсъни, а малките човечета, които блъскаха с чукове по главата му, спряха играта си.

За шест минути вече се бе облякъл и чакаше такси във фоайето. По пътя нямаше никакви коли, но за лош късмет хващаха всички светофари на червено. Гарфийлд все повече се изнервяше, но знаеше, че няма смисъл да увещава шофьора да побърза.

Дежурният офицер изрази съчувствието си към Гарфийлд и се опита да го успокои. След това спомена, че все още не е уведомил Хейзълуд и заместника му.

— Аз ще го направя — увери го Гарфийлд и тръгна нагоре по стълбите.

Телеграмата с известието за смъртта на „пациента“ бе изпратена във вторник на седми февруари в пет без десет сутринта. Гарфийлд се сети, че московското време бе с три часа напред спрямо Гринуич. Той взе телефона и набра домашния номер на генералния директор. Когато най-после Хейзълуд вдигна слушалката, Гарфийлд се извини за безпокойството и реши да говори делово.

— Виктор, трябва да обсъдим онзи въпрос. В офиса съм.

— Така значи, а?

Гарфийлд се канеше да му отговори нещо не много възпитано, но Хейзълуд затвори.

— Напълно в негов стил — ядоса се той и тресна слушалката в бюрото. Изведнъж телефонът звънна и той се стресна.

— Добре — чу той гласа на Хейзълуд. — Кажи ми лошите новини.

— Получена е телеграма от консула в Москва. Снощи са арестували Аштън и някакъв руснак на име Николай Григориевич Якушкин.

— Нещо друго?

— Руснаците твърдят, че Аштън е обвинен в шпионаж.

— Естествено, че това ще кажат.

— Имат и доказателства. Казват, че у Питър имало двеста и петдесет лири. Банкнотите са били чисто нови и с поредни номера.

— Искал е да подкупи някого.

— Сигурно. Руснаците обаче не дават много информация. Някакъв чиновник от Министерството на външните работи се е обадил на консула ни. Съобщил му, че този инцидент в никакъв случай не бива да навреди на дипломатическите отношения между двете страни. Изобщо дрън-дрън.

— Много интересно. А ти какво мислиш по въпроса, Роуан?

Гарфийлд се намръщи. Хич не му беше до анализи и мнения, когато не знаеше почти нищо по случая.

— Мисля, че няма да се стигне до съд.

— Да предположим, че си прав. Само това ли ще кажеш?

— Може би ще го депортират — неуверено заключи Гарфийлд.