Клайв Игълтън
Кървави пари (13)

Дванадесета глава

И все пак преследването се оказа ползотворно. Разходиха се по уличките около „Бишъпсгейт“ и откриха четири коли с още топли двигатели. Три от колите бяха паркирани около метростанция „Ливърпул“, а четвъртата бе оставена на площад „Финсбъри“. Аштън вече бе разбрал, че не може да надхитри Фокс. А и разследването на четирите коли нямаше да е лесна работа, да не говорим, че съществуваше възможност клиентът да е дошъл пеша на срещата.

В крайна сметка реши да запише регистрационните номера и да ги продиктува на Центъра за контрол на транспорта в Суонзи. Насърчението на Томас, че действа в правилната насока, изобщо не го зарадва. Беше се провалил и не можеше да си го прости. Прибра радиостанциите на двамата шофьори и ги заключи в сейфа във Воксхол Крос. Даниелс му предложи да го закара до вкъщи, но Аштън бе в толкова лошо настроение, че реши да се разходи по Уестминстърския мост и да хване метрото до Рейвънскорт парк. Когато обаче денят ти е пълен провал и ти се иска изобщо да не си се събуждал, пътуването с метрото не беше най-разумното решение. На пресечката между Южен Кенсингтън и улица „Глочестър“ бе станала катастрофа, което забави мотрисата с четиридесет и пет минути. Малко след като Питър се настани благополучно в един от вагоните, някакъв отчаян просяк се хвърли под влака.

Прибра се точно в полунощ. Вратите на увеселителния парк отдавна бяха заключени и се наложи да тръгне по обиколния път за „Рилет Клоуз“. Хариет му бе оставила бележка. Пишеше, че вечерята му е в кухнята и трябва да я подгрее. Приготвила стек по овчарски, но толкова пъти го притопляла, че вече приличал на парче асфалт. Съветваше го да изхвърли яденето в кофата, освен ако не е много гладен.

Аштън се вслуша в съвета и хапна две-три бисквити с двойно уиски и сода. Искаше му се да види сина си Едуард, но бебето спеше много леко, а Хариет и бездруго сигурно му бе сърдита. Съблече се, без да пали лампата, положи дрехите си на стола, внимателно дръпна юргана и си легна.

— Гаден ден, а? — тихо каза Хариет.

— Някои са по-зле от мен — отвърна той, мислейки за самоубиеца и за машиниста, който не можа да спре и изпадна в шок.

Хариет се обърна към него и го прегърна.

— Не се отчайвай. Не се е свършил светът.

— Ще опитам.

— Поне тази нощ ще се чувстваш добре — промърмори тя и започна да го гали по бедрата.

 

 

Както винаги, Хариет се оказа права. На сутринта Аштън вече не се самообвиняваше за случилото се. Когато пристигна в офиса, напълно бе възвърнал самообладанието си. Хикс влезе в кабинета му ухилен до уши.

— Искам да чуеш това — каза той и постави една касета на бюрото му.

— Фокс е звънял по мобифона?

— Точно така. Копелето се е обадило на приятелката си, докато е пътувал към фирмата.

— Значи мобифонът е бил в колата му през цялото време.

Хикс кимна.

— Със сигурност не е бил при Едуина.

Аштън дръпна най-долното чекмедже на бюрото си, извади старо касетофонче „Сони“ и вкара касетата.

— Крайно време е да си купя по-ново — каза той и натисна бутона.

— Ало, 3893 — чу се дрезгав мъжки глас.

— Джеф, аз съм — започна Фокс, без да се представя.

— Знам — сопна се Джеф.

— Пътувам. Обади се във фирмата и поръчай такси за Хийтроу. Кажи, че искаш аз да те возя.

— Добре.

— След това тръгни за срещата ни.

— Защо, по дяволите, трябва да се срещаме?

— Защото здраво съм загазил. Канадското ти приятелче трябва да ме измъкне.

— Няма да стане. Извън страната е.

— И какво от това? Имаш телефон и факс. Знаеш къде да го намериш. Престани да се занасяш и се обади във „Флийт спид“.

— Това е — рече Хикс.

Аштън спря касетофона и превъртя касетата назад. Надяваше се да не си въобразява, но Фокс звучеше притеснен и ядосан. Не бе рискувал да се обади на Джеф от домашния си телефон. Мислеше си, че мобифонът е сигурен, тъй като седеше в колата и никой не го бе пипал. Но защо не му е звъннал от уличен телефон? На баровец ли се правеше, или не искаше да губи време?

— Припомни ми нещо — замисли се Аштън. — Когато се обади на Едуина, той я попита защо не е звъннала на Уили, нали?

— Точно така.

— Да можех да науча името на адвоката му…

— Не мога да ти помогна, приятелче — засмя се Хикс.

— Не съм се и надявал, Тери. — Аштън извади касетата. — Само една ли имаш?

— Не. Направих си копие.

— Чудесно. Ще задържа тази. Добре се справяш засега, но имаме още много работа. Не откачай скенера от мобифона и веднага ми се обади, ако има нещо ново.

Аштън прибра касетофона, взе касетата и тръгна към вратата, като елегантно побутна Хикс към коридора.

— Същото се отнася и за приятелчетата ти — каза той и тръгна към отдел „Техническа поддръжка на операциите“.

Сутрешното заседание не бе приключило, което означаваше, че Келсо нямаше да му досажда. Аштън поздрави шефа на отдела Франк Уорън и потърси Брайън Томас, който се бе заровил в купища недовършена работа. Две от досиетата на бюрото му бяха на хора от армията.

— Търсим заместник на Крофорд — обясни Брайън.

— Не знаех, че го освобождаваме.

— Пенсионира се на двадесет и втори октомври. Имаме няколко варианта. Сред кандидатите е и бивш моряк, който смята, че го пренебрегват. Имаме си и човек на морската пехота, интересна личност, участвал във Фолкландските събития на деветнадесетгодишна възраст, работил е и в Северна Ирландия. През 1990 го преместили в американската морска пехота, където бил сержант в челния отряд по време на Войната в Залива. Шефът на школата сипе суперлативи за него.

Томас остави документите настрана.

— Видя ли се с Виктор Хейзълуд днес?

— Съвещанието не е приключило.

— Рой Келсо настояваше да научи какво търся тук.

— Какво му каза?

— Истината. Че не мога да помогна с нищо по разследването и че Олдфийлд е вдигнал ръце от мен. Обещал е да ни информира по случая и решил, че присъствието ми при ченгетата е безполезно.

Томас изрече всичко това простичко, със свои думи, като каза пълната истина. Аштън си представи как възмутеният Келсо ще повтори всяка негова дума на съвещанието и ще се оплаче на Виктор.

— Франк Уорън уведомен ли е?

— Не. Изобщо не ме е питал защо не съм в Йорк.

— Редно е да му кажеш.

— Нещо друго има ли?

— Какво става с четирите регистрационни номера?

— Снощи пратих факс до Суонзи.

— Кога чакаме отговор?

— След три-четири дни.

— Да ми се представи до края на деня.

— Трябва да извадиш голям късмет — усмихна се Томас.

— Имаме напредък, Брайън — каза Аштън и го информира за записания разговор. — Искам тази служба да си размърда задника, защото съм убеден, че една от колите е собственост на въпросния Джеф.

 

 

Казваше се Икбал Хан, на тридесет и седем години. Беше пристигнал в Брадфорд от Карачи на шестгодишна възраст. След смъртта на баща му през юли 1994 Икбал Хан наследил магазин за цигари и вестници на улица „Мил“, близо до булевард „Лийдс“. Беше женен с три дъщери на четиринадесет, дванадесет и седем години и се славеше като честен и съвестен гражданин. Вчера, докато инспектор Олдфийлд бе зает с разпита на Фокс, Хан бе отишъл в полицейското управление Брадфорд. Въпреки че не каза нищо особено на полицаите, те решиха да го прехвърлят на колегите си в Йорк, които днес трябваше да го вземат от дома му.

Макар че първите впечатления винаги бяха погрешни, Олдфийлд минаваше за добър психолог. Минути след като се запозна с Икбал Хан, той вече знаеше, че пакистанецът се мисли за велик, няма чувство за хумор и се държи като сноб. По време на разпита стана ясно още, че е изключително интелигентен и с богата обща култура.

— Не ви разправям приказки, инспекторе. Не съм си го измислил, за да навредя на братята Хюсеин.

— Не ви обвинявам в подобно нещо.

— Макар че имам причини да го направя.

— И защо?

— Те са ислямски фундаменталисти, фанатизирани мюсюлмани. Смятат, че всяко момиче, което се влияе от западното обучение и стандарт, трябва да бъде убито. Казаха ми, че най-голямата ми дъщеря Рана била курва, защото се обличала като останалите англичанчета в училището. Заплашиха ме, че ще я изнасилят. Сега тя носи панталони и „хиджаб“, или шал за главата, както му викате вие.

— Защо не ги съдите, господин Хан?

— Не мога. Рана ще отрече. Ако щете ми вярвайте, но тя е благодарна на братята Хюсеин, че я били накарали да прогледне истината. Много са силни, а имат и последователи.

— Кой? Братята Хюсеин ли?

Хан се учуди на въпроса. Макар че полицията нямаше доказателства, всеки знаеше, че Низамудин и Аяб Хюсеин бяха организирали въоръжена група за самозащита. Когато бръснатите глави пребиеха някой азиатец, ислямската организация се намесваше.

— Два трупа за всеки наш. Това е девизът им, господин инспектор. Подобно на божиите чада, те се прекланят пред Иран и мразят британците и американците. Подражават на иранските аятоласи. Низамудин и Аяб ме мислят за империалист, защото повечето ми клиенти са техни врагове. Или с други думи, инспекторе, те са бели.

— Сигурно непрекъснато получаваш заплахи?

— Не, но ме смятат за неверник. Не ме малтретират, но често обикалят пред магазина ми с плакати в ръце и отблъскват клиентелата ми. Бизнесът ми започна да запада.

Олдфийлд разбра, че Хан с право има зъб на Низамудин и Аяб Хюсеин. Не знаеше обаче дали Хан целеше просто да ги натопи или пък нещо друго.

— Как изкарват прехраната си?

— Имат си собствена печатница. Сигурно печелят добре, защото преди две седмици си купиха чисто нов син форд „Транзит“.

— Виждал ли си колата?

— Да, както и цялото ми семейство.

— Знаеш ли регистрационния номер?

— Не съм се заглеждал — вдигна рамене Хан.

Олдфийлд разбра, че братята Хюсеин живеят в стара къща на булевард „Уивърс“, успореден на улица „Мил“. От балкона на Хан се виждала задната градина на братята и дървената пристройка, която използваха за печатница. Както повечето хора от квартала, те изкоренили живия плет, за да могат да минават откъм улица „Мил“.

— Паркират до печатницата си. Понякога задръстват малката уличка с новия си форд и изобщо не се съобразяват. Така правеха и със стария си миниван.

— Продадоха ли го?

— Не, господине. Ванът го нямаше почти две седмици. Помислихме, че са го заменили за форда „Транзит“, но миналия петък отново се появи. Сега пък изчезна фордът. Реших, че братята са го взели назаем за няколко дни, защото имаха много работа. По-късно обаче прочетох статията във вестника за убитото момиче. Чух, че полицията издирва син „Транзит“.

Хан си припомни също, че в деня на отвличането на Шарън Картрайт братята били много заети. Излезли от магазина около обяд и се върнали чак след около три часа.

— Майка ми ги е видяла.

— Майка ви ли?

— Да, тя живее при нас. Забелязала, че братята вадят навит килим от колата и се опитват да го вмъкнат в бараката. Килимът изглеждал много тежък. Придружавал ги един англичанин.

Олдфийлд напълно се убеди, че между Хан и братята има сериозна вражда. Възможно ли е Шарън Картрайт да е била увита в килима? Или Икбал си е измислил цялата история, за да отмъсти на братята.

— Тръгнаха нанякъде с колата около четири часа следобед. Спомням си часа, тъй като бе започнал да вали сняг. Нямаше ги няколко часа. Майка ми видяла точното време по телевизията и ги чула да се прибират в девет.

— Как е чула колата, след като телевизорът е работел?

— Майка ми не говори английски език. Била е в спалнята си, която гледа към задната им градина.

— Видяла ли е братята с очите си? — попита Олдфийлд.

— Не. Беше много тъмно и валеше силно. — Хан извади една кърпичка и си издуха носа. — Извинете ме, господин инспектор, малко съм настинал.

— Дано се оправиш бързо.

— Казах ли ви, че паркираха колата точно до печатницата?

— Не. Защо ви притеснява това?

— Обикновено паркират където им падне, но тогава правиха доста маневри по уличката. Изглежда, криеха нещо.

Олдфийлд реши, че Хан умишлено преувеличава, и не обърна особено внимание на думите му.

— Значи за последен път си видял форда „Транзит“ на 27 януари, петък?

— Не, господин инспектор. Както вече казах, тогава фордът изчезна, а се появи миниванът. Видяхме „Транзит“-а за последен път в четвъртък следобед.

— В колко часа?

— В четири без пет. Когато тръгнаха, бе започнало да се стъмва.

— Колко човека имаше в колата?

— Само братята.

Явно бабата бе типична клюкарка и не изпускаше нищо от погледа си.

— Ами в сряда? Братята използваха ли колата?

— Не. Изобщо не мръдна цял ден.

Олдфийлд нямаше повече въпроси. Знаеше, че ако колата е била преместена дори и с един милиметър, бабата веднага щеше да забележи.

— Нямам какво повече да кажа, господин инспектор.

Олдфийлд усети в думите му известна доза съжаление.

— Информацията ви е много важна. Хубаво щеше да е, ако повечето граждани бяха като теб. А сега ще ви откараме обратно до Брадфорд.

Когато пакистанецът си отиде, Олдфийлд отново прегледа доклада от аутопсията на Шарън. Според патолозите, тялото било умъртвено тридесет и шест часа преди да бъде хвърлено в реката. Жената изчезнала във вторник следобед, а след два дни случаен минувач, който разхождал кучето си, забелязал трупа. Значи са я убили само няколко часа след отвличането й.

Беше почти сигурно, че убийците са опитали да се отърват от трупа в сряда вечерта или в четвъртък призори. А според Икбал Хан братята не бяха използвали колата в сряда. Може би майка му бъркаше? По дяволите, каква бъркотия. Или пък е измислил цялата тази история? Олдфийлд реши да се обади на колегите си в Брадфорд и да ги помоли да обискират къщата на братята Хюсеин. Разбира се, това трябваше да стане без много шум, защото фанатици като тях можеха да започнат да стрелят, без да им мигне окото.

 

 

Брайън Томас се бе уволнил от градската полиция през 1983. Оттогава бе минало много време, но все още му беше останал някой и друг познат, който се чувстваше задължен на Томас. Така че успя да намери стабилни връзки в Центъра за контрол на транспорта в Суонзи и да ускори проверката на четирите коли.

След по-малко от два часа му изпратиха факс с имената и адресите на регистрираните ползватели на четирите превозни средства. Тъй като регистрираният ползвател невинаги се явяваше собственик на колата, службата дори бе изпратила копия от шофьорските книжки на четирите лица.

Хейзълуд се бе затрупал в папки и приличаше на редактор в издателство. Както винаги, дебелата му пура димеше в пепелника. Купчина документи се издигаше в единия ъгъл на бюрото и почти закриваше лицето му.

— С какво мога да ти помогна? — попита той, без дори да вдига поглед от отвореното пред него досие.

— Не е спешно. Ще дойда, когато не си толкова зает — отвърна Аштън.

— Не, говори сега, но бъди кратък.

Аштън това и направи, като обясни с няколко думи за засечения разговор по мобифона и за информацията от Суонзи.

— Фокс се е обадил на някой си Джеф Ъруин. Домашният му адрес е улица „Керън“ 4 в Западен Хемпстед. Собственик е на БМВ 520 с номер БИФ 1.

— Странна регистрация.

— Вероятно е платил много пари за нея.

— И защо си мислиш, че това е човекът, Аштън?

— Не съм сто процента сигурен, но от четирите имена само Ъруин е християнско.

— Какво ще правиш сега?

— Ще проуча господин Ъруин. Може и към него да прикрепим едно ухо.

— Много внимавай, Питър.

— Разбира се.

— Когато откриеш с какво се занимава господин Ъруин, искам да предадеш случая на Клифърд Пийчи.

— На Пийчи ли? Знам, че МИ 5 е по-напред от нас с наркотиците, но не сме сигурни, че Менендес се е занимавал само с кокаин и хероин, нали?

— Не ме разбра — спокойно отвърна Хейзълуд. — Клифърд Пийчи е новият заместник-директор.

Аштън се сети за Джил Шеридан? Как ли бе реагирала тя на тази новина? Отдавна беше хвърлила око на това място. Сега трябваше да го забрави поне за три години. Рано или късно човек изпада в черна дупка. Най-после това нещастие бе сполетяло и нея.

— Не се учудвай, Питър. Работата е нагласена.

— Така ли?

— Също както със сър Дик Голдсмит Уайт. Вкараха го сред шефовете на МИ 5 през 1953-а. След три години стана генерален директор.

— Но тогава дори не съм бил роден.

— Искаш да се почувствам старец ли, Питър?

— Ни най-малко. Кога започва Пийчи?

— Официално от понеделник, но трябва първо да навлезе в работата. Опитвам се да му прехвърля част от цялата тази бъркотия.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Иска ли питане?

— Каза, че трябва да предам случая на Пийчи. Всичко по случая Нейбърн ли имаш предвид?

— Да.

— А аз ще продължа ли да работя по него?

— Не. Ако Клифърд реши да предприема допълнителни действия, ще си избира екип по собствена преценка.

Умно, замисли се Аштън, много умно. Джил Шеридан отново щеше да се измъкне чиста и неопетнена. Робин Ъркхарт щеше да продължи да я ухажва и подкрепя. Но ако се оплачеше и от Пийчи, може би Робин най-после щеше да се усъмни в идола си.