Тони Бъртън
Наказателен отряд (9)

9.

Обикновеният, незабележим кафеникав микробус с регистрационни номера от Кънектикът първо бе забелязан от две петнадесетгодишни деца. Бяха момче и момиче, които се разхождаха с велосипеди по тротоара под минаващата върху моста магистрала към Уест Сайд. Те си говореха как ще избягат заедно към Калифорния, за да се запознаят с филмови звезди и особено с Джон Траволта, който беше „страхотен“. По този начин щяха да се отърват и от настойничеството на строгите си родители, които не ги пускаха да се разхождат след полунощ в събота. Проблемът, който ги занимаваше най-много в момента, бе, че имаха общо само тридесет и девет долара и половина.

Забелязали, че задната част на микробуса е издадена на повече от метър извън тротоара и по този начин принуждава колите да го заобикалят, те се приближиха и видяха, че плъзгащите се предни врати на колата са отворени. Седалките бяха празни. Радиото бе включено на новинарската станция, но някакви шумове откъм задната част на микробуса го заглушаваха. Сториха им се като плач на дете. Опитаха да отворят задните врати, но те бяха заключени. Мислеха да се промъкнат отзад, като прескочат облегалките на предните седалки, но накрая се отправиха към дома на момчето на улица „Джейн“ и разказаха на майка му за микробуса и странните звуци, идещи от него.

Първоначално, заета с новата си програма на компютъра, тя почти не им обърна внимание, но после си спомни за съобщенията по радиото за отвличането при „Сътън Плейс“. Обади се в местния участък. По това време двама полицаи в патрулна кола бяха спрели до изоставения микробус. Те се покатериха през облегалките в задната част и там намериха децата.

Едното плачеше, но другото с удоволствие се тъпчеше с шоколадови пръчици „Туикс“. Наоколо бяха пръснати купища празни опаковки от бонбони, свидетелстващи за приятното му прекарване. По това време пръстовите отпечатъци на двамата юноши, децата и полицаите бяха полепнали по цялата кола, но въпреки това извикаха веднага екип за снемане на отпечатъци.

Водени от виещата сирена, сега вече и двете разплакани дечица бяха откарани в болницата „Сейнт Винсънт“, където прегледът установи, че нямат никакви наранявания, макар лакомникът вече да показваше признаци за предстоящо повръщане. Той каза, че името му е Боби. Другото дете беше твърде малко, за да може да си каже името, но полицаите от шести участък, които ги бяха открили, нямаха съмнения кое е и с удоволствие очакваха триумфалната си поява пред камерите във вечерната емисия на новините.

Заместник-шефът на детективите Бърт Пилсбъри се подготвяше мълчаливо за изявлението пред пресата, в което щеше да изтъкне водещата си роля. Той пристигна в съвещателната зала на полицейското управление заедно с комисаря и кмета на града, които пък си имаха свои собствени мнения по въпроса кой е най-заслужилият. Но така или иначе всички бяха на едно мнение по въпроса, че е необходимо да проведат бързо пресконференция, преди ФБР да се опита да се намеси в нещата.

Шефът на детективите бе представен от комисаря. По време на изявлението си Пилсбъри каза:

— Похитителите чисто и просто са се паникьосали. Бягайки от местопрестъплението, те са осъзнали, че няма да могат да се измъкнат, особено при положение, че хиляди полицаи, направлявани от умен, решителен ръководител, са тръгнали по следите.

Докато той съобщаваше подробностите за спасяването на децата, семейство Кардиф, родителите на по-малкото момченце, които бяха чакали някой да се обади по телефона в дома им с искане за откуп, пристигнаха в болницата „Сейнт Винсънт“. Те прибраха сина си след сълзлива сцена, прилежно записана от телевизионен репортер. Боби Уебстър, бледен след повръщането, бе откаран с патрулна кола направо в нюйоркската болница, където майка му лежеше за лечение от огнестрелната рана в ръката. Пресата не бе допусната в чакалнята, за да отрази срещата, което предизвика недоволство и доста обидни думи към директора по обществени връзки на болницата, който накрая се оттегли в кабинета си и заключи вратата.

Микробусът бързо бе проследен до един търговец на антиквариати, който предната вечер го бе оставил да нощува до тротоара на Шесто авеню, за да си спести таксата за паркинг в „Хилтън“, където отседнал. Когато излязъл на сутринта, за да започне работния си ден в закупуване на антики и не намерил колата си, той подал оплакване в участъка, че микробусът му е изчезнал.

Доста много свидетели се обадиха, че около 10 часа сутринта някакъв спрял микробус пречи на движението под „Сътън Плейс“. Двама мотористи твърдяха, че са видели мъже, носещи някакви вързопи, да влизат през задните врати на микробус, но не успяха да ги опишат, защото вниманието им било заето с трафика, за да могат да заобиколят спрялата кола. Не, мъжете не носели ски-маски.

Отделът по балистика представи предварително обобщение на разследването си. Куршумите са били изстреляни към парка, един от тях е попаднал в Шарлот Уибстър, а останалите в нещастния Дънкан Камбъл, седнал на една от пейките. Били 7,62-милиметрови от един или повече автомати. Изследването на района на парка и на микробуса не откри полезни за следствието следи.

Аутопсията на Кембъл показа, че той е бил убит от куршуми, попаднали в гърлото и белите му дробове. Други куршуми бяха го ранили в стомаха и дясното бедро. Полицията вече се бе свързала с най-близкия му роднина — неговия син, който живееше в Чикаго.

При други обстоятелства внезапната и насилствена смърт на Камбъл би могла да получи по-голямо внимание, но на фона на отвличането на децата и тяхното спасяване смъртта му се превърна просто в незначителна част от картината. Освен това бързото връщане на децата предизвика разочарование сред новинарските екипи в града. Онова, което можеше да се превърне във великолепна история с продължение, новина, надували тиражите дни наред, се оказа само еднодневка.

Кметът, на когото му предстояха нови избори, заяви:

— Важното е, че децата бяха върнати. Ние, разбира се, няма да жалим сили да хванем и да осъдим извършителите. Но връщането на невредимите деца на разтревожените им родители затъмнява всичко останало. Добрата ни полиция, реорганизирана под моето ръководство, отново показа големите си възможности в продължаващата борба против организираната престъпност.

Лейтенант Сара ван Алън обаче имаше многобройни въпроси във връзка с този случай. В резултат на което тя си състави малко по-различно мнение по този въпрос.