Тони Бъртън
Наказателен отряд (7)

7.

Обедната редакционна оперативка — с материалите за събитията, станали до 12 часа — се проведе в кабинета на Савидж. Стиснали новинарските си планове, редакторите се бяха облегнали по стените или седяха на креслата и столовете, готови да разкажат събитията от деня и как смятат да ги отразят. По времето на Скипър имаше свежи идеи, вицове, спорове и яки ругатни, помисли си Савидж, а Скипър ръководеше всичко като гениален пълководец. Но все пак това си беше негов вестник. Той го бе основал и ръководил. Веднъж по онова време главният и дежурният редактор се бяха сбили заради отразяването на едно разследване и Скипър ги бе гледал през цялото време с огромно удоволствие. Сега вече не беше така. Но Скипър от две години почиваше в гроба.

Сега редакторите се взимаха толкова насериозно, че оперативката бе мрачна като адвокатска усмивка и твърде често в резултат излизаше един досаден вестник. Отчасти това си бе негова грешка, защото позволи на Шанън да дава тон. Савидж бе във вестника от близо петнадесет години и сега ръководеше ежедневната оперативна работа, но понякога се чувстваше като външен човек. Той хвърли поглед върху плана на градската секция. Отвличането при „Сътън Плейс“ за блясък. Двама самоубийци, скочили в разстояние на три часа от един и същи небостъргач в Медисън. Политически скандал в Бруклин. Гангстерско насилие на летището.

Този проклет Пейдж. Космите му се сипеха навсякъде като от безпризорно овчарско псе, но пък като репортер беше ловен териер. А да го пропиляват в Лонг Айлънд! Лафлеш продължаваше да го гледа накриво, задето е позволил на Пейдж да се върне в града. Всички останали бяха по ризи, но Лафлеш винаги носеше сако на служебното си място, сякаш за да покаже, че всеки миг е готов да се премести в кабинета на изпълнителния директор.

— Проблеми в Средния изток — заговори редакторът на външните новини Брайънт. — Израелците и сирийците. Не ми харесва никак… — Той млъкна, когато в кабинета се вмъкна Шанън.

— Не спирай — каза той. — Продължавай, слушаме те.

Гласът на Брайънт стана по-уверен, когато се прехвърли от Ерусалим на Лондон, Париж и Южна Африка. Когато завърши, той погледна Шанън като че искаше одобрението му. Шанън му се усмихна.

— Може би все пак ще се намеся — каза той. — Нося добри новини. — Излезе напред, докато застана в средата на кабинета, за да бъде в центъра на събранието като командир. Беше висок, с широки рамене и посивяла коса. Носеше костюмите си с достойнство. Савидж си помисли, че той би могъл да бъде модел за портрета на идеализирания шеф на вестник. Отговорен. Съчувстващ. Умел професионалист. Той вечеряше с губернатора, кмета и влиятелните граждани. Не живееше в града, а в крайградския Кънектикът. Савидж не го подценяваше. Шанън можеше да бъде очарователен. Гласът му бе нисък, мелодичен и той го използваше като музикален инструмент, за да съблазнява, да успокоява, да възбужда. Можеше да разказва за поражения и победи като една Шехерезада от двадесети век. Можеше да предлага видения за слава.

— Първо — каза той, — щастлив съм да ви кажа, че фондацията „Фалън“ се съгласи да спонсорира заедно с вестника ни един семинар през уикенда на тема „Медиите и правителството“. — Чу се одобрително мърморене.

— Страхотно — обади се някой. На Савидж му се стори, че това е Лафлеш.

— Ще започнем с официална вечеря в петък вечер — продължи Шенън. — Сутринта в събота и неделя ще проведем дискусии по теми, водени от избрани лектори. Основната тема на семинара ще бъде сътрудничеството между вестниците и правителството за доброто на обществото. — Отново се чу одобрителен шепот.

— Трябва да се опитаме да го направим ежегодно събитие — обади се Савидж. Схванал иронията, Шанън му хвърли бърз поглед.

— Да, може би да го разширим тематично с времето — веднага се намеси и Лафлеш. — Например „Медиите и медицината“, „Медиите и индустрията“.

— Ами какво ще кажеш за „Медиите и гангстерите“? — обади се Сю Чандлър, шефката-ветеран на коректорите. В строго старомодната си блуза и дълга до глезените пола тя бе седнала върху перваза на прозореца и държеше картонена чаша с кафе. — Може да накараме шефовете на петте фамилии да изнесат лекции и да ни разкажат кои са предпочитаните им методи за разчистване от враговете в наши дни. — Тя изгледа каменното лице на Савидж, който й смигна скришом.

— Да — обади се той. — Ще ги накараме да ни разкрият своето мнение за федералните съдии и статута на профсъюза им, както и последните новини за Готи. Дали учи усилено, за да вземе гимназиална диплома.

— Това е смешно — намеси се Брайънт. — Ще бъде като че ли вестникът ни ги одобрява.

Шанън продължи, все едно не беше чул разговора.

— Това може да се превърне във важно събитие. Публичност, телевизионни предавания, такива работи. Все добри за вестника ни неща.

— Къде ще се проведе и кога?

— В „Сейнт Реджис“ в първата седмица на септември. Всеки от вас, който живее извън града, ще може да отседне там за две нощи.

— Колко ще струва? — попита Савидж.

— Още не сме пресметнали. Но знам, че ще си струва всеки цент.

— Бюджетът ни не стигна да изпратим репортер в Маями, за да опише историята с бежанците от Куба през миналата седмица — каза Савидж. — Не можахме да си позволим да отразим съда над Бикфърд в Денвър. — Още докато го казваше, Савидж разбра, че няма смисъл да спори. Парите за глупости като семинари винаги щяха да стигат, а за събирането на новини не.

— Положението в този случай е съвсем различно — спокойно отвърна Шанън. — Потенциалът на подобен семинар е огромен. Това не е просто събитие.

— Просто събитие ли? Аз пък мислех, че работата ни е да отразяваме събитията.

Шанън не обърна внимание на удара и му обърна гръб. Савидж сви рамене. Скипър щеше…

По дяволите, времето на Скипър си беше отишло. Скипър живееше на площад „Грамърси“, а не в Кънектикът. Той ходеше по боксови мачове, по кръчми, по футболни мачове и силните на деня страняха от него, защото, както сам казваше, не обичал да вечеря с тях. Пък и освен това, казваше той, работата на един вестникар е да стои по-далеч от тях.

Той също така обичаше киното. Понякога влизаше в кръчмите, за да обядва с обикновените нюйоркчани, неговите читатели, и да разбере какво мислят те. Скипър обичаше и да си пийне. Говореше се, че всяка сутрин на път към службата винаги се отбивал в една кръчма, където върху бара го чакали две чаши бърбън и той почти без да спира, ги гаврътвал, а после, подсилен по този начин, влизал в кабинета си, готов да побеждава.

Всъщност той сигурно е пийвал повечко, но за бога, бе живял с удоволствие. Беше човек.

Савидж погледна към Сю Чандлър. Косата й вече посивяваше и тя се бе попрегърбила от десетилетията свеждане над бюрото. Понякога двамата пресичаха улицата и отиваха да пийнат по едно и да си поговорят за Скипър и неговото време. Савидж бе чул слухове, че тя имала дългогодишна любовна връзка със Скипър. Може би те и двамата със Сю Чандлър са вече остарели… Но в него веднага се надигна една позната вече ярост. Нещата непрекъснато се променяха и новите ръководители бяха напълно уверени в правотата си. Но докато вестникът се променяше, хората престанаха да го купуват. Може би хората просто не се променяха според очакванията на Шанън.

— Добре — продължи Шанън. — Ще ви оставя да продължите с важните си дела и със създаването на един прекрасен вестник. Савидж е прав по този въпрос. Това е най-важната ни задача. Но то не означава, че не бива да подкрепяме някои нови идеи с авантюристична и дори нахална политика към бъдещето. — Като се насочи грациозно към вратата, той завърши: — Няма да ви преча повече. — Но преди да излезе, се извърна и погледна към Савидж. — Ела после да поговорим.

Савидж кимна. Отново си мислеше за Пейдж и какво да прави с него. Пейдж беше пияница, женкар, прекалено обичаше покера и веселите купони. „За какво си мисли, че е дошъл на този свят? Да се забавлява ли?“