Тони Бъртън
Наказателен отряд (30)

30.

Савидж слезе от таксито на Трето авеню и погледна сивата декоративна фасада на сградата на вестника, която някога бе властвала над улицата, но сега бе изместена от едрите, безлични сгради, построени през осемдесетте години. Когато влезе през стъклените врати, веднага видя, че снимката на Скипър вече не виси във фоайето до редицата със снимки на служители, които бяха загинали във войните, водени от Америка. Виждаше очертанията от рамката, но портретът беше изчезнал.

Докато стоеше там, се приближи човек от охраната. Беше Джо Делгадо, пенсионирано ченге, което накуцваше леко в резултат от раняване с нож в Куинс в средата на шестдесетте.

— Къде е снимката, Джо?

— Заповед от кабинета на издателя, господин Савидж. Преместиха я някъде горе, вероятно в кабинета на Скипър.

Никой не използваше кабинета на Скипър на деветия етаж. И днес си беше същият, както когато той умря. Вестниците, моливите, кламерите, всичко лежеше замръзнало във времето, недокосвано освен при седмичното почистване.

— Кой реши така?

— Не знам. И не знам защо решиха да преместят портрета. Бях свикнал да го гледам. За да си спомням за него и как работеше.

— Здрасти, Савидж.

Той се извърна и видя Бромптън, завеждащия разпространението. Бромптън кимна към голата стена.

— Чудех се кога ли ще стигнат до него.

Двамата тръгнаха към асансьорите.

— Джо мисли, че е в кабинета на Скипър — каза Савидж.

— Далеч от очите, далеч от сърцето.

— Как е тиражът? — Савидж говореше като нетърпелив посетител в болница, който разпитва за състоянието на роднина. Бромптън май не хареса въпроса.

— Малко се е увеличил — отговори той. — Сигурно заради онази история със затвора в Хамилтън. Трябват ни повече такива.

— Ще се постарая. Това беше само намек за онова, което следва. — Двамата влязоха в асансьора. Единственият друг вътре беше един възрастен пощальон, който носеше подвързани в кожа материали от рекламни агенции. Той бе потънал в дълбок разговор със самия себе си.

— Да идем да пийнем нещо тези дни — предложи Бромптън. Той беше стар служител, който твърдеше, че помни войната за тиражи през тридесетте години. Разказваше за улични боеве между вестникарите, които понякога носели пистолети и даже ги използвали.

— Разбира се. Може би в петък?

— Чудесно. Да те предупредя. Подгонили са те. Шанън и останалите. Знаеш ли?

— Беше ми минала подобна мисъл.

— Искат да се отърват от хората на Скипър. Да списват друг вид вестник. Радвам се, че ще се пенсионирам в края на годината.

Савидж слезе на осмия етаж и мина покрай бюрото за приемане на материали, където работеше вдовицата на един от пътуващите репортери на вестника. Тя се разправяше с една от откачалките, която кой знае как бе проникнала през охраната във фоайето. Вдигна очи към него. Той й се усмихна и продължи нататък.

В този ранен час репортерската зала беше тиха. Бюрата бяха празни и само шепа репортери, останали от нощната смяна и пристигнали по-рано за дневната, си бяха по местата. Нито помен от Тод Пейдж, разбира се. Той бе свършил добра работа по събитията в Хамилтън. Беше добър репортер и развеселяваше Савидж, когато не го ядосваше.

Савидж погледна с раздразнение мониторите, които бяха заменили пишещите машини, с които бе израснал. Още му липсваше тракането им и удоволствието от добре написания материал с черен шрифт върху бял лист, който човек може да държи в ръцете си. Липсваше му реалността на металните букви в словослагателната долу, липсваше му увереността на печатарите, които вършеха работата си така, както я бяха вършили техните бащи и дядовци.

Сега думите, зелени или черни, плаваха като фантоми по екраните и като натиснеш бутона, излизаха напечатани след миг. Всичко беше модерно и чисто. „По дяволите — каза си Савидж. — През отминалите дни я имаше възбудата, когато наближава срокът и тракането на машините става умопомрачително, почти като оргазъм. В онези дни репортерите и редакторите си говореха, спореха, смееха се и псуваха, докато работеха. Сега всички гледаха в екраните си като хипнотизирани и разговорите бяха малко, а атмосферата бе скръбно различна. По-скоро като в банка.“ Чудеше се дали просто не е остарял.

Савидж вървеше към кабинета си, когато секретарката му Манди Литъл, която изобщо не бе дребна, се извърна откъм служебната кафе-машина и го спря. Гледаше го странно.

— Радвам се, че се върна Джак. Веднага те викат в кабинета на издателя.

Той кимна. „Секретарките винаги първи узнават, когато става нещо“ — помисли си той. Очакваше го, но сега разбра, че не му пука. Щеше да си намери какво да работи. Може би да напише книгата, до която все не стигаше.

На бюрото пред кабинета на Шанън секретарката му се усмихна.

— Влизайте направо, господин Савидж. Чакат ви.

Той влезе и като затвори вратата подире си, зяпна към жената, седнала зад бюрото на Шанън. Огледа се, но от директора нямаше и следа. За миг застанал пред нея, той беше толкова объркан, че се зачуди дали не е сбъркал кабинета. Една закръглена жена с черна коса се изправи и се изсмя на глас на физиономията му.

— Влизай, Джак. Не ме помниш, нали? — Тя протегна ръка и той се приближи да се ръкува. — Май съм понапълняла малко, откакто си ме виждал за последен път — каза тя. — Още ли не си спомняш?

Той поклати глава.

— Виктория Хевит. По фамилията на последния ми съпруг. Когато бях малко момиче, честичко идвах. Ти тогава беше репортер. Сега спомняш ли си?

„Господи, дъщерята на Скипър.“ За нея се клюкарстваше, че била безделница, въртяла се из дискотеките с разни мъже, шушукаше се за наркотици и… три брака, толкова развода. Последният бил австралиец. Някакъв сърфист от Бонди Бийч.

По време на ваканциите си тя бе работила във вестника. Първо в отдела за съобщения, а после в рекламата. Скипър искаше тя да поеме изданието, когато той умре. Веднъж тя бе помогнала на Савидж за материала по едно серийно убийство в Куинс и той мислеше, че в нея има нещо обещаващо. Тя всъщност притежаваше здрав разум, чувство за хумор и инициативност. Но бе тръгнала по друг, по-различен път.

Когато Скипър умря, като негово единствено дете, тя наследи мажоритарния дял във вестника, но го възложи за управление на борд и продължи с разгулния си живот.

Сега Савидж й се усмихна широко.

— Как си, Вики, дяволите да те вземат?

Тя беше облечена в скъп, строг, тъмен костюм, който обаче не можеше да прикрие доста щедрите форми на тялото й. Спомняше си я слаба и стройна. До бюрото лежеше вързан за каишка къдрав фокстериер, който гледаше Савидж, сложил глава между протегнатите си лапи. Върху бюрото на екрана на монитора й мигаше курсорът.

— Седни, Джак — каза тя. — Да поговорим.

Когато се обърна да си вземе стол, той видя снимката на Скипър, висяща на стената точно пред погледа на дъщеря му. Двамата си приличаха: Същата агресивна челюст, същият началнически поглед.

А картините на Шанън, изрезките му, всички следи от присъствието му ги нямаше.

— Шанън се пенсионира преждевременно — каза тя. — Ще направим известна реорганизация. Наблюдавах какво става тук и накрая реших да се намеся. Възнаградих се с титлата „издател“. Предполагам, че работейки, ще се науча да се справям.

— Наблюдавала ли си? Откъде? От Моите Карло? От Сей Мориц? За малко да ме убедиш!

— От известно време съм си тук, а Сю Чандлър ме държеше в течение. Ние сме стари приятелки.

„Господи, Сю Чандлър би трябвало да е била любовница на баща й.“

Като че прочете мислите му, тя заговори:

— Знам. Първоначално я мразех, но с годините, когато прескочих пубертетските си глупости, се сближихме. Тя е прекрасна жена и обичаше баща ми. Случват се такива работи. Така или иначе тя ми беше връзката с вестника. Чрез нея научих как вървят нещата. Всъщност, Джак, опитвам се да ти кажа, че отчаяно се нуждая от помощта ти. Бордът и аз искаме ти да бъдеш главен редактор. Не като Шанън. Ще ръководиш изцяло вестника. Ще получиш увеличение на бюджета за новините, за да можеш да си вършиш работата както се полага. Какво ще кажеш?

Всичко стана твърде внезапно. Савидж стана и отиде до прозореца, който гледаше към Трето авеню. Отново задръстване. Едно ченге попълваше акт на някакъв шофьор, паркирал пред пожарния кран, без да обръща внимание на бъркотията наоколо.

— Ето каква е работата — продължи тя. — Бордът е съгласен аз да ръководя като издател, ако ти станеш главен. Те не харесваха Шанън и даже обмисляха да доведат някакъв англичанин, за да ръководи. Аз ги убедих да не го правят, но това не означава, че не са ми поставили условия. Ти си едното от тях.

— Има известни затруднения — обърна се той към нея. — Бих поел длъжността на минутата, но има някои неща относно мен и семейството ми, които ти не знаеш.

— Говориш за Хамилтън и баща ти ли? Не виждам какъв е проблемът. Твоят човек, Пейдж, написа забележителен материал, с който изпреварихме и победихме всички останали. Това е. Между другото какво ще правят с труповете? На онзи, който се беше нарекъл Учителя, и на другия, който изгоря?

— Ще бъдат погребани в гробището на затвора. Кръгът ще се затвори. Свършват там, откъдето е започнало всичко.

— Значи край.

— Има някои неща, които още не са излезли наяве. Тод Пейдж написа една част, но освен това има много повече.

— Засягащо баща ти ли?

— Той е вършил ужасни неща и това е причината за изгарянето на Хамилтън.

Разказа й за годините корупция в Пустошта, за живо погребаните затворници в лудницата и участието на баща му във всичко това. Помисли си за ролята на Сара ван Алън, но не я спомена.

— Пейдж в момента пише за това. За миналото. Ще бъде история с продължение. Искам да я публикуваме колкото е възможно по-скоро, като започнем най-късно в неделя.

Тя го изгледа, въздъхна дълбоко и каза:

— Не разбирам. Не разбирам защо искаш да се ровиш из стари истории. Всичко свърши и толкова.

— Обещах.

— На кого?

— На Учителя. На Ван Алън, когато бяхме върху стената и синът ми беше заложник. Точно преди Ван Алън да бъде убит.

— Не е необходимо да спазваш подобно обещание, Джак. То е направено под заплаха, нали? Можеш да обещаеш всичко на един похитител, но това не означава, че…

— Не беше така. Аз му направих предложение и той го прие.

— Направил си предложение на престъпник, убиец, който е отнел повече от двадесет живота, опитвайки се да спаси своя.

Той сви рамене.

— Съжалявам. Мисля, че трябва да го публикуваме. Да кажем истината. Ако не го сторим, някой друг ще го направи.

Тя помълча малко, а после погледна часовника си.

— Минаха само петнадесет минути, а ние вече изпаднахме в първото от разногласията си — каза тя. — Добре. Щом като означава толкова много за теб, аз няма да ти казвам да не публикуваш тази история. Няма да взимам подобни решения без теб. Но може би ще мога да те убедя, че правиш грешка. Струва ми се, че всичко това не носи добро, а само наранява.

Савидж отново си помисли за Ван Алън. Тя му се беше обадила тъкмо преди да излезе от апартамента си. Бяха я отстранили тихомълком. Казали й да изчезне за няколко седмици от хоризонта. След жестокия разпит на четиринадесетия етаж шефът на детективите Кларънс Дейвис, който още беше в болница и се възстановяваше от операцията, й казал неофициално, че според него тя ще може да продължи работата си след известно време. В досието й обаче ще има забележка и тя ще трябва да забрави всякакви амбиции за повишение в управлението. Но иначе нямало да има последствия. Всичко щяло да бъде заметено под килима.

Савидж разбра, че ако идентифицира Учителя като неин баща, ако вестникът разкрие, че тя го е застреляла, с нея щеше да бъде свършено. След Хамилтън чувствата му бяха твърде объркани, за да ги разбере. Чувстваше се ужасно изморен и дезориентиран.

— Не знам какви са били отношенията с баща ти, Джак — продължи Вики. — Но знам, че ще нараниш паметта му, ако публикуваш цялата история. И не мисля, че това има смисъл. Така или иначе повечето от онова, което се е случило в миналото в Пустошта, и онова, което се случи по-миналата нощ, е известно. Няма да има разследване, защото всичко там е доста смущаващо. Точка.

За миг пред очите на Савидж се появи Учителя, застанал смъртно ранен върху стената с мъчителния въпрос в очите си. Това видение бе последвано веднага от бялото, ужасено лице на Сара ван Алън. Копеле такова!

Той мълчеше.

— Знаеш ли, Джак, чудя се каква част от всичко това е егоизъм. Вярата ти, че истината и някакво си обещание, което си направил в кризисна ситуация, са по-важни от спокойствието на хора, които са ти близки. Някога един английски писател бе казал, че ако бъде принуден да избира между страната си и своя приятел, той се надявал да има смелостта да избере приятеля си. Избери баща си, Джак.

„И Сара ван Алън“ — помисли си той.

Тя като че ли разбра мълчанието му.

— Знаеш ли какво ще направя, Джак? — заяви накрая и погледна снимката на стената пред себе си. — Мисля, че баща ми би постъпил точно така. Ще взема решението си без теб. Противно на онова, което ти казах преди малко, вестникът всъщност си е мой и решението е мое, а не твое. Мое е, а аз реших, че няма да публикуваме историята с продължение на Пейдж.

Ето как, просто ей така, решението му бе отнето. А с него падна и товарът от раменете му.

— Човекът е мъртъв, Джак — продължи тя. — Ти си жив. Трябва да мислим за живите, а не за умрелите.

— Нали няма да ти стане навик да ме убеждаваш, че греша?

Тя само му се усмихна. Когато си тръгна, той се извърна от вратата.

— Мисля, че от теб ще излезе страхотен издател — каза и като се обърна, отдаде чест на снимката на Скипър.

* * *

Тод Пейдж се оправяше от отвратителното си настроение. Бутилката „Джони Уокър“ с черен етикет в ръката му помагаше до известна степен. Също и ароматите от кухнята, които достигаха до него дори и тук, навън. По негово предложение лейди Джейн повтаряше блюдото, което бе приготвила в Хамилтън. Блюдо, което така и не бе вкусено, доколкото Пейдж знаеше.

Мислеше за Савидж. Джак Савидж. Човекът, който би трябвало да е праволинеен и който бе предал Пейдж толкова лесно, както някой би изхвърлил употребявана носна кърпичка. Пейдж бе работил усилено часове наред, за да напише материалите за миналото на Хамилтън. Беше материал като за „Пулицър“, големият удар на Пейдж.

А накрая копелето му беше казало да забрави. Савидж, сега главен редактор, бил решил, че са отделили достатъчно място на Пустошта и онова, което се е случило там. Каза на Пейдж да си вземе няколко дни отпуск, да си почине, а после да се върне на работа в Манхатън.

„По дяволите! По дяволите! — каза си той. Беше роден веселяк и лесно преглъщаше провалите. — Гледай на нещата откъм добрата им страна!“

Все пак лейди Джейн си мълчеше за парите, които му беше дала назаем. Бе успял да изкрънка още 200 долара от нея на връщане от Пустошта. Може би тя бе сметнала всичко като подарък. Дали да й върне парите, когато най-накрая си получи заплатата? Щеше да заприлича на Филип Марлоу, да измие лицето си от калта. Но пък, от друга страна, той й вършеше доста услуги от друг вид. Трябваше да си помисли по-сериозно по този въпрос.

Другият му плюс: щеше да работи отново в Манхатън, където си му беше мястото. Може би Савидж ще се справи с Лафлеш. Защото е задължен на Пейдж. Също и Ван Алън. Щом си помисли за това, разбра, че ще има и други предимства.

Лейди Джейн доплува до масичката, като отпиваше от чаша с бяло вино. Беше боса и облечена с полупрозрачна бяла рокля, изрязана достатъчно дълбоко, че да му позволи да види онова, което тя наричаше своите „балкони“.

— След петнадесет минути ще бъде готово — каза тя и се настани на стола до него. — Да знаеш, че вечерята ще бъде утре вечер в Манхатън. Поканила съм Мери Мъжеядката, писателя Майки Макгавърн, една жена от Нова Зеландия като компания за разговорите и Доминик Дън. Ще ни трябват още няколко души.

— Ако тази Мъжеядка е толкова пропаднала, не разбирам защо поддържаш връзки с нея.

— Тя ми помага да се чувствам по-висша. Когато чуе за приключенията ми в Хамилтън, така ще ревнува…

— Не знам какви приключения си преживяла извън това да ядосаш няколко груби старчоци със стърчащи от устите им сламки. — Пейдж още не беше се оправил от лошото си настроение.

— Това няма значение, скъпи. Те така или иначе слушат само себе си, когато говорят. Колко грозен залез. Прилича на пържено яйце. — Денят бе много горещ, но сега, привечер, откъм водата се носеше лек ветрец. Пейдж пийна още уиски и се почувства по-добре. Беше си прибрал старата кола и дрехите от мотела. Сега колата беше паркирана пред лятната къща на лейди Джейн. Може би щеше да успее да превърти километража и да я продаде.

Тя гледаше към водата и една платноходка, която се прибираше към пристанището.

— Да ти кажа какво искам да направиш утре — заговори тя. В леглото или извън него, тя му заповядваше като че ли й беше проклетият камериер. — Използвай разузнавателната си техника, за да намериш яхта, която ще можем да наемем за деня.

— Аз не знам да управлявам яхта.

— Няма нужда. Просто ще се помотаем из залива. Обслужвали са ме на голям лайнер, но никога на малка яхта. Време ми е.

Пейдж не каза нищо. Лейди Джейн го изтощаваше, а той имаше да върши по-важна работа. Щом се бяха върнали от Олбъни, където той беше написал серията материали, тя го бе бутнала във ваната, като че да го изпере, като му позволи един скоч, докато се обаждаше по телефона. След това му заповяда да дойде в леглото за „лудории по коктейлно време“.

Беше почти сигурен, че може да си спомни телефона на жената от бара на Петдесет и седма улица. Хлое. Чудеше се дали тя има гараж, където да паркира шевролета си.

Но после погледна закръгления задник на лейди Джейн.

„Да де, ама пък иначе…“ — помисли си той.