Тони Бъртън
Наказателен отряд (3)

3.

По същото време, когато Пейдж се измъкваше от Атлантическия океан, Джеймс „Мики“ Фин отвори очи и погледна през храстите към белезникавото небе. Отвъд река Ийст слънцето вече надничаше през мъглата. Предстоеше още един горещ ден като вчерашния и онзиденшния. Той бръкна в предния джоб на якето си, което го пазеше от влажния студ на западния остров, и измъкна последната си, смачкана цигара. Беше „Пал Мал“ без филтър, а Фин предпочиташе с филтър. Но все пак бе по-добре от нищо. В другия джоб намери кибрит, запали и издуха дима през листата.

Извъртя се да се настани по-удобно върху прашната земя и загледа как един бръмбар се катери по клончето пред носа му. Днес щеше да тръгне. Щеше да намери превоз до остров Сити, а там Ронсън да му даде работа на една от лодките си за улов на скариди. Трябваше само да стане и да си намери превоз. Но не помръдна.

Паркът, където бе прекарал нощта, се намираше между края на Петдесет и седма улица и река Ийст. Едва ли му подхождаше името „парк“. Беше квадратна площ, не по-широка от Петдесет и седма улица, покрита с изтъркани червени плочки. В средата имаше пясъчник, заобиколен от желязна оградка, където през деня си играеха дечурлига. На няколко крачки встрани кой знае защо бе поставена поизтъркана от времето бронзова статуя на глиган. По краищата на плочника имаше дървени пейки. В северния и южния край се издигаха ниски бетонени первази, петна пръст и повехнали храсти. Тук, в южната част, лежеше Фин и обмисляше бъдещето си. Той често идваше на това място, отчасти защото се блазнеше от мисълта, че спи само на метри от някои от най-луксозните спални в света, намиращи се в „Сътън Плейс“. Това бяха спалните, където богатите и могъщите лежаха и сънуваха не по-различно от него. Красивата тухлена градска резиденция на генералния секретар на ООН се издигаше точно до парка и Фин, който се ласкаеше от мисълта, че притежава чувство за хумор, сега прошепна:

— Добро утро, Кофи. Приятен ден.

Не че изобщо уважаваше ООН, чиято сграда се намираше на около петнадесет пресечки на юг. И не заради глупостите, които то непрекъснато бълваше от канцелариите си, а заради начина, по който се отнасяше към него. Докато туристите и чужденците се разхождаха свободно по откритите площи или из сградите, охраната винаги спираше Фин. Оглеждаха го от глава до пети, сбръчкваха нос и казваха:

— Махай се оттук, скитник.

На него, гражданина на Съединените щати!

А туристите го зяпаха намръщени и минаваха край него със своите фотоапарати, къси бермуди и глупави бели обувки. Веднъж се промъкна през портала сред една тълпа посетители, когато пазачите се бяха разсеяли и говореха с дебелия си сержант. Фин прекара един удобен следобед изпънат на пейка близо до статуята на мускулест мъж, извил меч в земята. Освен това измъкна няколко кинта от едни южноамериканци.

Когато си тръгна, мина точно пред пазачите и не им каза думица. Просто им се ухили в лицата. Но след това те вече внимаваха да не го пуснат да влиза отново. Тъпанари.

Докато почесваше порасналата си брада, Фин разсеяно се чудеше кога ли ще пристигне ченгето. Знаеше кой се е оплакал от него. Беше онази кльощава кучка, която винаги ходеше с високи токчета, когато довеждаше двете си деца в парка. Тя никога не му каза и думица, но той я бе чул да лае пред другите, че Мики бил използвал храстите като кенеф. Може и да е така, ама къде да го прави? Спомни си времето, когато беше в Корпуса и охраняваше посолството в Париж. Там тези местенца ги имаше навсякъде. Викаха им писоари и хората се облекчаваха пред всички, които биха поискали да гледат. И всеки можеше да влезе в бар и да използва кенефа, макар да не е клиент. В Ню Йорк винаги го изхвърляха от баровете, освен от онези в Боуъри, а Фин не обичаше Боуъри. Там виждаше себе си в твърде много от жителите.

Един ден се бе събудил късно и видя чернокосата кучка застанала при бетонения перваз, който ограждаше парка. До нея имаше полицай и тя сочеше с пръст към него.

— Неприятно е — чу я да говори през нос. — В този парк играят деца, а тези хора идват и го превръщат в тоалетна.

Не беше чак толкова лош. Не използваше наркотици или други опиати. Просто обичаше да пие и да живее така, както му се харесва. Фин знаеше, че в малкото паркче се навъртат наркомани. В стената на северната част имаше метална врата. Катинарът беше счупен и някои типове използваха тъмнината вътре, за да търгуват и да се боцкат. Фин бе влязъл веднъж и попадна на стълби, които водеха право към тунела на федералното шосе. Предположи, че е нещо като авариен изход от шосето, в случай че в тунела отдолу, където непрекъснато профучаваха коли и камиони, се случи сериозна катастрофа.

Но сега вратата не можеше да се отвори. Сигурно майките се бяха оплакали. Беше сложен нов катинар и наркоманите вече не можеха да се вмъкват. Той погледна към вратата и се стресна. В парка вече имаше и друг. Един тип с кафяви панталони, разкопчана на врата жълта риза и гуменки. Правеше нещо на вратата. На Фин му се стори като че използваше ключ или нещо подобно и се опитваше да я отвори. Легнал под храстите, Фин наблюдаваше с учудване. Чувстваше се леко раздразнен. В този час на деня паркът принадлежеше на него, независимо кой ще дойде тук по-късно. Онзи тип в кафявите панталони веднъж се огледа през рамо, сякаш да се увери, че е сам и никой не го забелязва. Не видя Фин сред храстите.

Вратата бе тъмнозелена и изписана със спрей. Фин видя, че тя се открехна. Онзи с кафявите панталони беше успял да я отвори. Нахалникът се огледа отново, а после прибра катинара в джоба си. Какво, по дяволите, беше намислил? Дали щеше да се вмъкне вътре да се боцка? Не, слагаше и нещо друго в джоба си. Ключа може би? И остави вратата едва открехната. А после се обърна и тръгна към перваза-ограда.

Фин се вмъкна по-навътре в храстите и загаси цигарата си в прахта. Всичко това му се стори някак потайно. Мъжът беше дебел и походката му беше особена. Изглеждаше нервен. Но какво става, по дяволите? Онзи с кафявите панталони като че гледаше право към него. Имаше гадни очи, тесни и разположени наблизо върху дебелото му лице. Но листата и сенките им скриваха Фин и мъжът продължи напред. Беше само на няколко крачки, но после се обърна и прескочи оградата. Миг по-късно изчезна.

Фин остана да лежи на мястото си известно време, като обмисляше случилото се и се чудеше дали онзи с кафявите панталони няма да се върне. Най-накрая обаче се надигна мъчително и се изправи. Обувката му опря в бутилката, която бе довършил снощи. Наведе се като стара домакиня, вдигна бутилката и я хвърли над оградата, върху широката поляна пред близкия жилищен блок. Докато пикаеше сред храстите, гледаше непрекъснато към зелената врата. След това взе найлоновия плик с имуществото си и излезе от храстите. Ченгето можеше да пристигне всеки момент, но любопитството му все пак го привлече към вратата. Когато приближи, видя, че е оставена така, та за невнимателния поглед да изглежда затворена.

Фин я отвори и надникна вътре. Ревът на движението го удари като с юмрук. Той влезе навътре. Нямаше нищо. Само тъмнина и стълбите, които водеха надолу. Да върви по дяволите!

Когато се върна в парка, видя ченгето. То се движеше покрай оградата и погледна над парапета към Фин, който бе застанал с торбата си в ръка. Щом ченгето посегна да се хване за парапета, Фин тръгна към него.

— Добре, добре — каза той. — Тръгвам си.

— Почакай. — Ченгето беше мургаво, с пъпчиво лице, над което господстваше нос като човка. На значката пишеше името му: Фасо. Беше видял, че вратата е отворена. — Как го направи? — попита той.

— Не съм аз — оправда се Фин.

Фасо дръпна вратата, отвори я и надникна вътре. Когато излезе, изглеждаше учуден.

— Трябваше да е заключена — каза той. — Ти ли я отвори?

Фин се разтревожи.

— Беше един тип — заобяснява той. — Имаше ключ. Преди няколко минути я отключи и я остави отворена. Аз бях залегнал под храстите и го видях. А после мъжът си отиде.

— Какъв мъж? — Полицаят изобщо не подозираше Фин, че е отворил вратата. Фин беше скитник, а не взломаджия.

— Един тип с кафяви панталони. Дебел.

Фасо се опита да затвори вратата, но тя се блъсна в стената с метален звук и отново се открехна.

— Трябва катинар, за да я държи затворена — каза Фин. Приближи се към оградата. — Сигурно от управлението за парковете могат да осигурят. Обади им се.

— Ееее — подигравателно се ухили Фасо. — Много ти благодаря за съвета. Помогна ми да си върша работата.

— Просто се опитвам да бъда полезен — обиди се Фин.

— Ще ми помогнеш, ако се махнеш на майната си оттук. Колко пъти трябва да ти казвам, а? И си вдигни ципа на панталона, за бога, че ще те прибера за неприлично държане.

— Нищо не съм нарушил — каза Фин, докато си закопчаваше панталона. — Махам се оттук, преди да започнат да идват децата.

Ченгето гледаше вратата и надписите по нея. Тези драсканици ги имаше навсякъде… Но трябваше да вземе мерки вратата да бъде отново заключена. Жената на онзи адвокат от „Сътън Плейс“ се бе оплакала от скитниците и наркоманите, които се събираха на тези стълби. Той сигурно бе мошеник, но имаше връзки в кметството, а и жените, които водеха децата си в парка, бяха достатъчно влиятелни, че да принудят капитана да премести всеки от подчинените си на друго място в района. Това бяха съпруги на хирурзи, политици, адвокати, банкери, дипломати. Плутократи!

Фасо, който бе дошъл от Флатбуш, знаеше добре, че хората, които живееха в небостъргачите и къщите из четирите квартала около парка, имат толкова пари, че могат да закупят Саудитска Арабия. Това бяха някои от най-богатите хора в най-богатия град на света. Бе наблюдавал жените от този обвит с коприни свят, когато отиваха в магазините, излизаха от лимузините с шофьори или ако бавачките имаха почивен ден, водеха децата си в парка. Мислеше, че те, особено по-младите, са като ловни хрътки — стройни и нервни, като че ли всеки миг се притесняват да не сложат някой грам в повече по стегнатите си тела.

Понякога Фасо фантазираше какво ли е бельото им. Сигурно френско, от тесни, копринени парцалки, което прилепва към слабините и бюстовете като рисунка, приканващо мъжете да се вгледат в нежната плът под него. Имаше една жена, която живееше на ъгъла на Петдесет и седма улица и „Сътън“. Тя понякога го гледаше с хладен, изучаващ поглед, а веднъж му се бе усмихнала леко. Беше висока, мургава с дълги крака. Предполагаше, че е манекенка. Тя имаше шофьор, който като че бе нает не само да кара колата, но и заради външния си вид. Фасо се чудеше дали помежду им няма нещичко…

Фасо имаше жена и три деца. Майка му живееше при тях и между него и Джейн нещата не вървяха съвсем гладко, макар да не се виждаха за дълго, след като тя бе започнала работа като нощна касиерка в онова кафене на Бейсайд.

Той придружи скитника до оградата. Имаше намерение да се обади в кметството и да уреди заключването на тази врата.