Тони Бъртън
Наказателен отряд (24)

24.

В ранния следобед Учителя и Били Уайдъл се приближаваха към Хамилтън от изток. Тук, високо в планината, бе хладно и облачно. В летния прах бяха тупнали няколко капки дъжд. Във въздуха вече се усещаше дъхът на есента. Когато таурусът мина по главната улица към затвора, по нея имаше само няколко души. Един нормален ден в Хамилтън.

— Мислиш ли, че вече са намерили Фере и негъра? — попита Уайдъл.

— Сега това няма значение — отвърна Учителя. — Ние сме тук.

— Свине, лайнени торби — изръмжа Уайдъл, загледан мрачно от мястото си към хората по тротоара. После очите му се извиха надясно към дебелите стени, скрили грозната сграда на администрацията на затвора, която някога беше болница за криминално проявени луди. Беше прекарал заключен там и в затвора двадесет и две години, въпреки че общата му присъда за въоръжен грабеж бе само осемнадесет, дори и без помилване. Лицето му се изкриви злобно. Тези години бяха доотровили ума на Били Уайдъл.

— Трябва да го взривим — каза той. — Да сложим динамит под него и да го срутим.

— Ще направим нещо по-добро — отговори Учителя.

Сега се приближаваха към стената вдясно, издигаща се масивно и гротескно над малкото градче. Затворът зад нея обхващаше по-голяма площ от цялото градче. Пазачите скучаеха в остъклените кули, откъдето виждаха в едната страна сградите на затвора, а в другата собствените си домове. Единствените оръжия, разрешени в затвора, бяха складирани в охранителните кули. Точно от кулите преди тридесет и пет години пазачите бяха разстреляли с картечници отчаяните, разбунтували се затворници в двора. Рей Блис им беше разказал за кървавото убийство.

— Помниш ли как събираше пари Савидж? — попита Уайдъл.

Първоначално като помощник-надзирател под ръководството на Крейн, а после като пълноправен главен надзирател, Савидж бе разработил система за събиране на пари от затворниците. Когато някой от служителите на затвора се пенсионираше, Савидж изискваше затворниците да дарят за подарък няколкото цента, които печелеха от работата си в затворническите работилници.

Дори и по пет цента от всичките 3000 мъже правеха достатъчно голяма сума за хубав подарък. Савидж твърдеше, че това показвало правилно, добро поведение. Още през първите си дни в Пустошта Учителя отказа да даде и цент. Това бе достатъчно, за да привлече вниманието на Главния. Той заповяда на Учителя да даде пари и когато онзи отново отказа, с него беше свършено. Учителя бе извикан пред съда на главния надзирател, повикаха доктор Камбъл и затворникът изчезна в лудницата.

— Помня — отговори безстрастно Учителя. — Защо мислиш, че избрах Савидж за своя мишена? Сега е време за жътва.

Те не спряха. Със същата скорост, без да привличат внимание, минаха през целия град, докато гористите склонове замениха улиците със скромни дървени къщи, които се гушеха около затвора.

Както Учителя, така и Били Уайдъл се бяха връщали доста пъти в Хамилтън след освобождаването си. Те познаваха добре разположението на осемте квартала, които съставляваха града, на магазините по главната улица, тухлената католическа черква със статуята на Мадоната пред нея, малкия киносалон „Сплендид“, който работеше само вечер, и градските административни сгради, които се намираха точно срещу главния вход на затвора. И знаеха къде живее Савидж — надолу до пожарната.

В западния край на града, където отляво се простираше гробището, Учителя откри достатъчно широко място, за да завие, и те се върнаха обратно по главната улица. Точно по този начин маскиран патрул разглежда територията на врага.

— Господи! — възкликна Били Уайдъл, вперил поглед към улица „Ренси“, която пресичаше главната под прав ъгъл. — Не, не спирай! Господи!

— Какво има?

— Там, пред къщата на Савидж. Тъкмо спря една щатска полицейска кола. Видях я, Учител! Те са по дирите ни!

— Успокой се, Били. — Гласът на Учителя беше спокоен и безразличен. — Сега, когато приближаваме края, винаги съществува подобна възможност. Може да са намерили полицая, може би са сглобили картинката. Но това няма да ни спре.

— Трябва да са открили негъра.

— Може, но се съмнявам — каза Учителя. — Ако са го намерили и са свързали всичко станало с Хамилтън, тук би гъмжало от полицаи.

— Ами проклетият патрул пред къщата на Савидж… Те може да са по следите ни. — Връщаха се назад отново покрай административната сграда на затвора и въпреки тревогата си Били я изгледа с омраза.

— Може да бъде всичко и нищо — продължи Учителя. — Някои от полицаите са приятели на миризливите пазачи. Всички са от един дол дренки. Може да е просто приятелска визита. Слушай, стигнали сме толкова далече, че сега вече не могат да ни спрат. Просто ще действаме според обстоятелствата, Били.

Уайдъл се облегна в седалката си, почувствал отново властта на Учителя.

— Добре, обаче ще повалим това копеле — каза той. — И бързо. Проклета да е гумата, дето се спука, и проклет да е онзи негър. Той направо ни провали. Не ми пука какво ще кажеш, но аз все пак мисля, че постъпих правилно, Учител. Той уби Фере и сега останахме само двама да свършим работата. Не стана така, както бяхме го планирали преди. Джеки го няма, а сега и Фере.

— Добре, че навреме се досетихме за Джеки. Трябваше да се погрижим за него и за Рей Блис. Фере просто нямаше късмет.

В източния край на града Учителя сви вдясно и потегли по един тесен път. Измина около седемстотин метра. И двамата мълчаха и чувстваха как напрежението им нараства, защото следващите няколко минути щяха да са жизненоважни.

Уайдъл се размърда на седалката си и погледна през стъклото на колата назад към пустия прав път. Тук нямаше къщи, а само дървета, растящи до пътя. Пресякоха моста над изсъхналия през лятото поток и завиха зад ъгъла. Градското училище на Хамилтън се намираше пред тях. Колата мина между два каменни стълба и се насочи по късата асфалтирана алея към модерната едноетажна сграда, построена сред поляната и заобиколена от хълмове. Четири жълти училищни автобуса стояха паркирани отстрани.

— Няма никой наоколо — каза Учителя. — Виждаш ли нещо?

— Нищо — отвърна Били Уайдъл. Той още оглеждаше пътя зад колата. Училището заедно с двора и игрищата си се намираше в естествена долина, заобиколена само от тихи гори. Мястото беше спокойно, единственото в града, откъдето не се виждаше затворът. Градските бащи бяха направили това специално за децата си.

— Сигурен ли си, че няма поне пазач, Учител? — попита Уайдъл, докато колата обикаляше училищните сгради отзад и спря при рампата за разтоварване на продукти за стола. Сега не можеха да бъдат забелязани откъм пътя и алеята.

— Сигурен съм — отвърна хладно Учителя.

След като Джеки и Фере ги нямаше, Уайдъл бе започнал да показва признаци на самонадеяност, сякаш придобил авторитет колкото Учителя. Беше застрелял полицая, като че ли бе равен на Учителя във взимането на решенията. Лудост. Учителя не би имал нищо против да убие и цял батальон полицаи, но задачата бе на първо място и трябваше да се изпълни докрай. После… Учителя не очакваше да има „после“, особено след онова, което щяха да направят в Хамилтън. И със Савидж.

— Да бе, сигурен си — подигравателно изрече Били Уайдъл. — Ама откъде да знаем дали вътре няма някой, който в момента да се обажда на полицаите?

— Проверил съм на няколко пъти — увери го Учителя. — Когато децата са във ваканция, училището е заключено и празно. Никакъв пазач. Нищо. Хората в Хамилтън нямат пари да плащат на пазач. Те смятат, че всички крадци са зад решетките, и мислят, че самите те са достатъчно разумни, та никой да не влезе в училището. Децата им мислят като тях.

Гласът му бе напрегнат от омраза към града и жителите му.

При рампата те започнаха да действат бързо. От задната седалка на колата извадиха четирите автомата „Калашников“ и резервните пълнители изпод пешкира, който ги покриваше. Оставиха ги върху рампата. После отвориха багажника и извадиха тубите с бензин, които бяха купили по пътя, преди да убият Морган. Поставиха ги до автоматите. Макар че бяха яли сандвичи в колата, имаха още малко сирене, плодове и топла бира, които щяха да им стигнат до вечерта. Били Уайдъл искаше да купят бутилка уиски, но Учителя не разреши. Нямаше да пият, докато не приключат задачата си. След това щяха да имат достатъчно време. Храната бе оставена до оръжията и бензина.

Докато Уайдъл отиде да огледа вратата, която водеше от рампата към училището, Учителя отново седна зад волана на тауруса. Децата бяха отъпкали пътека към гората и той подкара по нея. След това натисна газта и потегли по склона сред дърветата, докато колата навлезе дълбоко под хладните сенки и вече не можеше да се види откъм училището.

Учителя загаси двигателя и остана замислен. Бяха на позиция, готови, точно както го бяха планирали през месеците, когато отмъщението ги тласкаше напред. Крейн беше като проверка и всичко мина отлично.

След това бяха почти готови да свършат работата си, да избият виновните един след друг бързо, преди властите да са имали време да разберат замисъла, да видят какво всъщност става.

Но изведнъж Фере, който с никого не бе споделял личните си планове, влезе в болница и докторите потвърдиха онова, в което той се беше съмнявал. Рак.

Беше тежък период, повече от пет месеца чакане. Учителя накара останалите да чакат, овладя нетърпението им. Ако имаше начин Фере отново да се присъедини към групата, за да участва, той искаше да му даде този шанс.

Използваха времето, за да се уверят, че нищо не са пропуснали, да начертаят план за въздаване на справедливост. Тайно изучиха град Хамилтън, докато го опознаха почти толкова добре, както ако бяха израснали в него, вместо да са страдали зад решетките му. Бяха наблюдавали Камбъл в Ню Йорк, откриха стъпалата към тунела под парка, които им позволиха да се появят пред жертвата си като по магия и да изчезнат с не по-малка лекота. Когато ченгето се яви при оградата, Учителя бе този, който заповяда да отвлекат децата.

Разузнаха добре къде могат да открият Махони и Морган, когато пожелаят. Отидоха в един магазин за оръжия, намиращ се в задните улички на Балтимор и сключиха сделката за четирите автомата.

През онези месеци на изчакване Учителя бе обмислил какво още трябва да се направи, за да изпълнят задачата си.

Рей Блис. Той беше проблем. Били Уайдъл го мразеше, в това нямаше никакво съмнение. Причината бяха младите затворници и една забележка, която Рей може би бе изрекъл по отношение на южняците. Всъщност нямаше значение какво точно стои зад омразата му. Каквато и да бе ролята на Рей в затварянето на болницата, Били Уайдъл искаше той да умре. И имаше право.

Не биваше никога да споменават замисъла си пред Рей. Трябваше да се досетят, че той няма тяхната твърдост и сила. Той им беше отказал. Интересуваше се само от правните си книги. Но това означаваше, че той знае достатъчно, за да провали плановете им, ако поиска.

Когато разговаряха до леглото му в болницата, Фере им го бе казал съвсем ясно. Каза им, че Рей Блис е пропуск. Трябваше да бъде очистен. Така и Рей се превърна в част от задачата. Както накрая и Джеки.

Но всичко това нямаше значение в сравнение с онова, което бяха постигнали и което още им предстоеше. Бяха на пистата и се движеха бързо към финала. Ако Учителя съжаляваше за нещо, това беше, че не Били Уайдъл, а Фере загина на онова шосе. По ирония на съдбата го бе убил куршум, а не болестта. Фере беше умен. Мълчалив, решителен и далновиден. Той беше разбрал докъде ще ги доведе всичко и неизбежността на края. Когато разговаря на четири очи с Учителя няколко седмици преди ракът в стомаха му да влезе в рецесия и да позволи изписването му, той бе показал, че знае какво предстои и че е приел окончателния изход от всичко това. Били обаче беше друго нещо. Хората щели да се объркат и те щели да избягат в планините, твърдеше той, да изчезнат и да преминат границата към Канада.

„Сигурно, Били…“

 

 

Зад решетките Учителя си беше спечелил прякора, защото бе преподавал в Колумбийския университет преди убийството и присъдата. В затвора той използваше библиотеката, четеше дебели, стари книги и помагаше на затворниците да пишат писмата и молбите си. Тези хора с ниско образование го слушаха заради интелекта му, но влиянието му бе установено и заради силата на личността му.

Предишният живот не беше го подготвил за годините затвор, но той ги преживя и това все пак бе някаква победа.

Предишният му живот беше като сън. Толкова отдалечен в миналото, че понякога Учителя почти не си спомняше отделни епизоди и чувствата, които бяха предизвикали събитията. Понякога дори и истинското име му звучеше непознато, защото сега винаги го наричаха „Учител“.

В Колумбийския той беше асистент и преподаваше американска литература от XIX век. Пишеше труд за Мелвил. Имаше малко пари и не беше на постоянно място, но беше млад и му стигаше, че обича работата си. А извън университета, в апартамента в спокойния и тих квартал „Уошингтън Хайс“, винаги го чакаше Джанет и общото им съкровище, малката Серафина, само на седем годинки.

Когато го повикаха, обаждането, което щеше да разруши живота му, той тъкмо привършваше разговора с една студентка, която го притесняваше съвсем съзнателно. Запомни го като последния миг спокойствие. Джинсите на момичето бяха толкова тесни, че очертаваха изпъкналия й венерин хълм. Копчетата на блузата й бяха достатъчно разкопчани, за да покажат, че не носи сутиен. Беше свикнал със студентките, които флиртуваха за по-високи оценки с него, но тази бе толкова нахална, че той се чувстваше неудобно. Предложението й бе достатъчно грубо, за да не се почувства сериозно изкушен, пък и нямаше намерение да забравя задълженията към семейството си. Тя като че ли се радваше на неудобството му и понякога се надвесваше, за да покаже нещо в книгата „Моби Дик“, като опираше в него гърдите си и говореше толкова близо до ухото му, че той усещаше дъха й. Беше чул, че тя живее с един от ръководителите на студентската организация, който бе начело на нахлуването в кабинета на декана при протеста против войната във Виетнам.

Една жена от канцеларията на университета надникна през вратата и каза, че го викат веднага в полицейския участък, намиращ се на две пресечки от апартамента, където живееше. Преди да успее да я разпита за какво става дума, тя изчезна.

Без да каже дума, той заряза студентката. Чудеше се дали да не иде в канцеларията, за да разбере повече, но вместо това, изпълнен с въпроси, подкара колата си направо към участъка. Там сержантът му каза да се качи в стаята на детективите.

Джанет, бременна в шестия месец, бе застанала до парапета, зад който имаше бюра и мъже по ризи с пистолети в кобури през раменете или на кръста. Един телефон звънеше и никой не го вдигаше. Красивото й лице беше бледо и измъчено. До нея стоеше един дебел мъж и пушеше пура.

— Серафина — каза жена му. — Била е нападната. О, Боже, това е моя грешка.

— Наранена ли е? Къде е?

— Добре е — отговори мъжът. — Но имаме проблеми, защото не иска да ни каже какво се е случило. — Той каза, че е детектив Хъмфри Принс. — Наричайте ме Боги.

— О, Чарли — каза Джанет. — Било е опит за някакво сексуално насилие. И тя не е добре. — Сега тя го гледаше с нещо като вина в сините си очи.

Дъщеря му се намираше в малка, мрачна стая надолу по коридора заедно с една полицайка, която сви рамене при влизането на детектива и излезе. Стаята беше с разни надписи по стените и миришеше на цигари.

Серафина се бе свила на един стол, прибрала крака под себе си и прегърнала с ръчички гърдите си. По лицето й имаше следи от сълзи, но сега изглеждаше замръзнала. Не искаше да ги погледне, не искаше да говори. Поне в началото.

Трябваше им повече от час, за да разберат какво е станало, но Учителя си спомняше всичко, като че ли бе запечатано в мозъка му. Майка й я оставила да спи сама в апартамента и отишла до магазина. Когато се събудило, момиченцето отключило вратата и слязло по стълбите да търси Джанет.

На партера се отворила една от вратите и се появил някакъв мъж. Той я заговорил, попитал я къде отива и казал, че може да почака майка си вътре. Тя не искала, но той я хванал за ръката и я въвел в апартамента. И там се случило всичко.

Тя каза, че първоначално било хубаво, че той й дал бисквити и включил телевизора за нея. Но после се започнало. Тя каза, че той я взел в скута си и я целунал. Опипал я, вдигнал й поличката, свалил й гащичките и бръкнал с пръсти в нея. И продължил да го прави, а нея я боляло. Когато се разплакала, той я плеснал през лицето и казал да мълчи. Тя продължила да плаче тихо. И продължила да плаче, когато онзи си свалил панталона и я накарал да го пипне. Тогава се разпищяла. Той отново я плеснал и я накарал пак да го пипа, докато се задоволил. Казал й да не говори нищо за случилото си. Това щяло да бъде тяхна тайна. Накрая я пуснал навън и затворил вратата. Когато майка й я намерила на улицата, тя била като замаяна и приказвала несвързано за онова, което мъжът направил с нея.

Участъкът бил наблизо и майката я завела право там, а полицаите се обадили в университета.

Докато Учителя слушаше, в него се събираше ледена ярост. След време разбра, че точно тогава се е променил. Станал е друг човек. Той знаеше кой е мъжът. Джери Евънс. На партера имаше само два апартамента. Единият бе нает от младо семейство. Двамата работеха в Манхатън. В другият живееше Евънс. Той беше пълен, червендалест вдовец, член на градския съвет и доста известен в местните кръгове на демократите. Чували се бяха клюки за интереса му към деца.

— Искам да го арестувате — каза Учителя.

Боги го изгледа замислено.

— Мисля, че сега не можем — каза той.

— Този човек е сексуално чудовище. Погледни дъщеря ми. Той трябва да бъде арестуван.

— Да, но в това е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто… Тя твърди това, но той ще отрече. Трудно е да се докаже. Почакай. — Той се отдалечи и се върна с един млад мъж със спокойно лице и уверен говор, който се представи като помощник на районния прокурор, който е в участъка по друга работа. Този юрист, Петерс, слушаше с безизразно лице, докато му обясняваха проблема. Накрая попита кого обвиняват.

Когато чу „Евънс“, по лицето му мина сянка на любопитство и Учителя разбра, че името му е познато. Адвокатът каза, че трябвало да се обади по телефона, и се отдалечи.

Когато се върна, каза, че трябвало да се приберат вкъщи, където ще бъдат потърсени. В този момент Учителя разбра. Той и семейството му не представляваха нищо. Евънс имаше влияние, връзки в кметството на града, контролираше голям брой избиратели, а приближаваха избори.

Те заведоха детето в болница и там го прегледаха. Докторите казаха, че случаят е недоказуем.

В следващите дни Серафина се превърна от открито весело дете в затворена и неподвижна непозната. Детективът на име Боги не можеше да бъде открит. Накрая Учителя отиде в участъка и изчака, докато онзи се появи.

— Слушай — каза му Боги. — Знам, че е трудно да го преглътнеш, но случаят вече е извън моята компетентност. Прокурорът мисли, че няма да можем да го осъдим, особено пък на основание думите на едно шестгодишно дете.

— Значи няма да бъде направено нищо против това гадно копеле?

— Ако имахме някакви действителни доказателства освен думите на дъщеря ти… Пък и тя трябва да свидетелства. Би ли желал това? — Той явно се чувстваше неудобно.

Учителя излезе от участъка и реши да си купи оръжие. Бяха му нужни три дни, но накрая си купи за 300 долара един полуавтоматичен „Смит и Уесън“ с изтрит регистрационен номер.

Беше лесно. Той просто почука на вратата на Евънс и когато перверзникът отвори, Учителя му даде достатъчно време, за да разбере кой стои насреща му. След това го застреля в лицето. Когато онзи падна, Учителя се изправи над него и стреля в слабините му. След това излезе на стълбите пред блока и зачака да дойдат да го арестуват.

 

 

Учителя никога вече не видя дъщеря си. Джанет никога не му дойде на свиждане в Пустошта. Писа му, че заради малкото й момиченце тя трябва да си създаде нов живот, в който той няма място. Думите бяха хладни, може би заради чувството на вина. Той й писа на три пъти и всеки път писмата се връщаха неразпечатани. Когато накрая Учителя прие факта, че тя го е изоставила, тектоничните пластове на живота му се разместиха опасно. Той се промени. Промени се необратимо.

Години по-късно, дълго след като тя се разведе с него, получи още едно писмо от нея. Пишеше, че ще се жени за един по-възрастен мъж в Пенсилвания. Добър и мил човек. Пишеше, че било заради дъщеря й, разбира се. Той не й отговори.

В дните, след като го освободиха от болницата, Учителя си бе мислил да се опита да ги намери, да види дъщеря си. Но не направи нищо по този въпрос. Личните връзки можеха да омекотят, да разсеят решимостта му да накаже Хамилтън. Хамилтън се бе превърнал във фокус на неговия живот.

 

 

Когато Учителя се върна при рампата, Били Уайдъл беше разбил вратата с един гаечен ключ. Те внесоха оръжието, пълнителите, бензина и храната вътре. Миришеше на тебешир и лак за дъски. Един покрит с плочки коридор водеше към модерна кухня с неръждаеми мивки и големи печки. Нямаше никаква оставена храна, за да не се навъдят мишки през лятната ваканция.

В един ъгъл видяха голям син хладилник, който обаче беше изключен.

— Може би са спрели тока за през лятото — предположи Уайдъл. Но след като го включиха в контакта, хладилникът потрепери и оживя. Поставиха храната и питиетата си върху рафтовете.

— В Пустошта и в болницата нас ни хранеха като плъхове, а децата им живеят като принцове — изрече злобно Били Уайдъл. — Гледай, микровълнови печки, прибори, порцеланови чинии, всичко.

Учителя тръгна да разгледа училището. Класни стаи, канцеларии, учителска стая, малък гимнастически салон със сцена, за да може да служи за събрания, ученически стол. В кабинета на директора имаше радио и телевизор. Той ги включи и затърси програми с новини. Нищо. По телевизията предаваха някакви дебати, по радиото — музика. И по радиото на колата не бяха чули нищо за смъртта на полицая или за следите, които бяха оставили подире си.

От прозорците на директорския кабинет Учителя можеше да наблюдава подходите към училището. Той завъртя голямото кожено кресло зад бюрото така, че да бъде с лице към прозорците, и се настани в него. Погледна часовника си. Трябваше да чакат още седем часа.