Тони Бъртън
Наказателен отряд (23)

23.

Петнадесет минути след като напуснаха Ню Йорк, Пейдж попита:

— Какво грешно има в изречението „вече сме на петнадесет минути от централата“?

Лейди Джейн не отговори и той погледна към нея. Тя бе оставила списанието „Градът и селото“ да падне в скута й и го гледаше, присвила до цепки немигащите си очи.

— Дори и когато те гледам така, не ми приличаш изобщо на Кери Грант — заяви тя.

— Никога не съм приличал — отвърна той. — Защо?

— Слушай, на мен всичко това ми изглежда като нова версия на „На север от Нортуест“. Защото ние следваме убийците по петите. Аз съм подходяща за ролята на великолепната блондинка, която се весели във влака с Кери Грант. Обаче ти по-скоро приличаш на овчарско куче, което се е измъкнало от синджира си.

— Това няма значение. Отговори ми на въпроса.

— Нямам ни най-малка представа какво грешно има в изречението, скъпи. Очаквам ти да ми кажеш.

— „Централата“ наричат централната поща. А там, откъдето тръгват и пристигат влаковете, е „Централната“. Само че малко хора знаят това.

— Страхотно. Спомняш ли си как във филма тъкмо когато романсът на двамата се развива върху закачено за тавана легло, влакът влиза в тунел? Много приятно. Надявам се скоро да влезем в тунел.

Пейдж погледна през прозореца. Хъдзън тук се стесняваше и течеше между гористи хълмове. От другата страна на реката се виждаха сивите, строги сгради на „Уест Пойнт“. Един тласкач буташе голям шлеп срещу течението, а моторница, пълна с младежи, бръмчеше около него като муха около слон. Влакът изсвири дълго и тласкачът отговори със свирката си за мъгла.

— Ето още един въпрос — каза Пейдж. — Защо на Ню Йорк му викат „Емпайър Стейт“?

— Хайде — заяви тя. — Време е.

— За какво?

— Много добре знаеш. — Тя го хвана за ръката и го поведе към тоалетната в края на вагона. Пейдж се огледа към останалите пътници. Повечето четяха или спяха, но две малки момиченца на предните седалки ги изгледаха.

— По дяволите — ядоса се тя. Тоалетната беше заета.

— Можем да намерим друга — предложи той, вече запален от идеята. Но докато го казваше, отвътре заедно с облак дим излезе един дългокос младеж.

— Ваша е — заяви той и си тръгна.

— Не трябва ли да има аларма против дим както в самолетите? — попита лейди Джейн, смръщила нос.

— Явно няма — отвърна Пейдж. — Искаш ли да потърсим друга?

— Не, и тази става. — Тя задържа вратата отворена, за да излезе дима, а после влезе първа, като затвори вратата след него. Тоалетната беше тясна и едва имаше място за двамата. Операцията изискваше Пейдж да седне върху тоалетната чиния, докато лейди Джейн, която като че ли нарочно за целта си бе облякла широка пола, се настани отгоре му. Пейдж помисли, че всичко това е доста странно, но лейди Джейн се кикотеше и шепнеше:

— За пръв път във влак, за пръв път във влак…

Докато тя се движеше нагоре-надолу, той едва я чуваше, защото го бе хванала за ушите като за юзда, за да не залита.

— Не сме минавали през тунел, нали? — попита го тя накрая.

Когато си оправиха дрехите, двамата се измъкнаха навън.

В това време се приближи кондукторът. Той подозрително душеше въздуха.

— Пушили ли сте вътре?

— Ние не пушим — заяви с виртуозна бързина лейди Джейн. — Един младеж, който излезе преди няколко минути, беше пушил.

— Ясно. А какво правехте вие двамата вътре?

— Обикновеното — отвърна Пейдж.

— Едновременно?

— На нея й е нужна помощ — обясни Пейдж. — По медицински причини.

Двете момиченца си шушукаха, прикрили устите си с длани.

Когато си седнаха на местата, Пейдж докосна зачервените си уши.

— Това беше едно от най-незадоволителните… — каза той.

— О, стига. Важното е, че го направих. Вече съм член на клуба по височините, а сега… Чудя се как ли го наричат, когато се прави във влак. Люшкането придава интересни усещания.

— Може би „Локо-клуб“?

Когато стигнаха гарата за Олбъни, установиха, че всъщност се намират в Ренсилеър, едно безлично селище от другата страна на Хъдзън. Като че ли релсите минаваха встрани от столицата на щата и трябваше да взимат такси, за да стигнат в града. Настаниха се в „Омни“, приятен, модерен хотел в подножието на хълма, върху който се издигаше щатският сенат. Пейдж тръгна към медицинския център на Олбъни, докато лейди Джейн пое да огледа „Стълбището за един милион“ в сената, за което бе прочела в някаква брошура в хотелската стая.

— Макар че не би могло да бъде нещо повече от стълбище, пък ако ще и да струва цял милион — каза тя. — Понякога американците са доста странни хора.

 

 

Пейдж плащаше на таксито пред тухлената сграда на болницата, когато видя отвътре да излиза Ван Алън.

— Чакай — извика той на шофьора. — Може да ми потрябваш.

Ван Алън изглеждаше потресена и ужасена. Лицето й бе изпито и бледо.

— Искам нещо за пиене — каза тя.

За пръв път я виждаше в пола и Пейдж веднага разгледа краката й. Екстра. Нагоре беше облечена в тъмносин блейзър и прилепнал бял пуловер.

В таксито тя извади огледалце от чантата си и поправи грима си. Пейдж беше чел някъде, че при Олбъни Хъдзън тече само на три метра над морското равнище и затова въздухът е много влажен. В таксито нямаше климатик и той отвори прозореца.

— Изглеждаш ужасно. Плакала ли си? — попита той.

— Знаеш, че ченгетата не плачат.

— Е, познавах един от „Наркотици“ в четиридесет и четвърти участък, който обикновено проронваше по някоя сълза, когато се гътнеше някой от контингента.

— Точно в момента мога да мина и без тъпите ти забележки, Пейдж.

— Извинявай. Но си мислех, че вече си свикнала с тези работи. При жената на Морган ли беше?

— Да. Тя е в ужасно състояние. — Таксито минаваше покрай закусвални, мръсни барчета и овехтели жилищни блокове, които май никак не покриваха Рокфелеровите изисквания за столица на щат.

— Тя сигурно е потресена.

— Ти вярваш ли в злото, Пейдж?

— Предполагам, че да.

— Е, аз току-що видях резултатите от приложението му. — Завършила с рехабилитацията на лицето си, тя пусна огледалото и гримовете в чантата си и я затвори шумно. — Когато слушам онези мазни, проклети адвокати да стенат, че клиентите им били жертви на обществото и потисничеството…

— Тя говори ли с теб?

— И двете й очи са насинени, а устната й е разцепена. Но да, тя говори. Тъкмо беше дошла на себе си след успокоителните.

Ван Алън бе допусната сама в стаята. Лекарката й каза, че физически госпожа Морган ще се оправи. Но в психическо отношение нещата стояха по-различно.

Пред вратата се бяха събрали следователи от шерифската служба и полицейското управление на Олбъни. Чуваше гласовете им. Бяха ядосани, че първоначалният разпит се провежда от Ван Алън, но пътят й вътре бе разчистен след обаждането на шефа на детективите от ПУНИ, чийто кабинет се намираше на четиринадесетия етаж на полицейското управление в Манхатън, както и от обаждането от кабинета на губернатора. Големите риби в главното полицейско управление обичаха да показват мускули и настояваха, че понеже случаят е техен, те имат право на първи разпит. Докато тя седеше там и чакаше госпожа Морган да дойде в съзнание, мъжете непрекъснато надничаха през вратата, за да питат дали всичко е наред и дали не й трябва помощ. Най-накрая на Ван Алън й писна и им каза да вървят на майната си.

Чака повече от половин час, като понякога отиваше до прозореца, за да погледне към Рокфелеровите сгради. Накрая Мери Морган се събуди.

— Коя сте вие? — прошепна тя.

— Аз съм детектив-лейтенант Ван Алън от ПУНИ, госпожо Морган. Съжалявам, че се налага да ви разпитвам в такъв момент.

Жената остана мълчаливо загледана в нея с почти скритите си под подутото и насиненото очи.

Стаята беше малка, почти необзаведена, обеззаразена, без каквито и да било цветя или кошници с плодове. Пред леглото от стената като око на циклоп гледаше черният екран на телевизионен приемник. Ван Алън ужасно мразеше болници. Беше прекарала твърде много време в тях. Спомни си часовете, дните, които бе прекарала в болницата в Бронкс с майка си, когато чакаха баба й да почине. Пък и освен това колко много време бе прекарала в чакане да получи показанията на ранени жертви…

— Къде е съпругът ми? — За миг Ван Алън помисли объркано, че жената не знае всичко и си мисли, че той е още жив. — Всъщност питам за тялото му.

— Правят му аутопсия. Искате ли да ви донеса нещо?

Жената не обърна внимание на въпроса.

— Хванахте ли тези престъпни убийци? О, Боже, какво ми се случи! — Гласът й беше отчаян. Тя се извърна от Ван Алън и се обърна към стената. Присвитите й под синята болнична нощница рамене се разтресоха и тя изхлипа. Ван Алън хвана ръката й и я погали нежно.

— Трябваше да направя нещо — плачеше към стената жената. — Трябваше да се боря с тях.

— Това нямаше да доведе до нищо добро, госпожо Морган. Били са много.

— Трябваше да умра с Джо. — Чувството за вина на оживелите винаги си бе същото.

— Имате деца. Те се нуждаят от вас.

Сълзите намаляха. Тя преглътна и се обърна отново към Ван Алън. Лицето й беше като изкривена маска, обляна в сълзи.

— Имате ли някакви тъмни очила?

Ван Алън потърси в чантата си и й подаде своите. С треперещи ръце тя си ги сложи. Искаше да скрие колкото може по-голяма част от нараненото си лице.

— Децата…

— Казали са им. Пътуват насам.

— Къде насам?

— Медицинският център на Олбъни. Бяхте подложена на лечение с приспивателни.

— Вие не сте от местните.

— Не, аз съм от Ню Йорк. Вие не сте първата жертва на тези престъпници. Убили са трима, а може би и повече в Манхатън.

— Пък и е по-добре жена да разпитва жертва на изнасилване. Така ли?

— На теория.

— Какво искате да знаете? Аз вече говорих с ченгетата, които ме намериха.

С чести паузи тя описа ужаса от нощното нападение на къщата до езерото. Тримата мъже, оръжията им, маските.

— Накараха ме да стана и да оставя Джо. Единият от тях ме отведе в банята на децата. Там ме насили. Когато аз започнах да се съпротивлявам, той ме удари и продължи да ме бие по лицето, докато го оставих да върши каквото иска. Ръцете ми бяха завързани отзад. Той продължаваше да ме насилва, когато се чуха изстрелите и аз разбрах, че са убили Джо. А този само се изсмя. После ме заключи вътре и вероятно тримата са си тръгнали. Не чух шум от кола. Ако са имали, сигурно са я скрили по-надалеч. Никой не живее близо до нас там.

Ван Алън продължаваше да държи ръката й.

— Казаха ли нещо, изобщо нещичко, докато бяхте в банята?

— Само онези ужасяващи ръмжения. Онзи беше като някакво животно.

— Не говореше ли?

— Само за онова, което ми прави. Ооо… Той каза, че това не било всичко. Говореше нещо за план. Не знам. Не бях на себе си. И още не съм.

Със завързаните си зад гърба ръце госпожа Морган бе отворила всички кранове в банята и оставила водата да тече, докато излезе под прага и по стълбите надолу до входната врата.

— Знаех, че водата ще изтече нататък — каза тя. — Защото една зима тръбите се бяха спукали, когато пещта беше угаснала, и водата беше изтекла точно така — през входната врата.

— Вие сте много смела жена — каза Ван Алън.

— Не, не съм. Аз съм съкрушена. Загубих всичко. Не знам какво да правя.

— Имате децата. Животът продължава.

— Не и за мен. Джо беше моят живот, моето слънце и луна. А него го няма.

— Бихте ли разпознали тези мъже?

— Не знам. Главите им бяха скрити.

— Имаха ли акцент?

— Онзи, който… който ме насили, говореше като южняк. Останалите… Не знам. Гласовете им бяха обикновени. Онзи, който, изглежда, бе водачът, имаше обработен, културен глас.

Ван Алън мълчеше, привела глава над бележника си.

— Чакайте, мисля, че те го наричаха Учител или нещо такова.

— Висок ли беше или нисък?

— Среден на ръст. Всички бяха средни на ръст. Той трябва да тежеше към осемдесет килограма.

— Не можете ли да се сетите за нещо друго, което да са казали?

— Те бяха дошли за Джо. Не знам защо. Онова копеле ме изнасили, защото бях там. Нещо като допълнение…

— Как изглеждаше? — попита Пейдж.

— Вероятно е била хубава жена. Когато свърши да разказва, аз също не изглеждах добре. — Ван Алън пое дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.

Пейдж зърна лейди Джейн да върви по булеварда. Разглеждаше хората като Мария-Антоанета, излязла от Версай, за да види как живее простият народ. Изражението й бе толкова високомерно, че някои хора се обръщаха подире й. Пейдж се възхити на дългите й красиви крака, сега обути в черни чорапи, и си спомни как те се стягаха и отпускаха във влака, докато изпълняваше бароковата й амбиция. Беше странна жена, но си имаше добрите страни. Той не й се обади.

Таксито спря пред хотела и двамата влязоха вътре.

— Поръчай ми водка и тоник — каза Ван Алън. — Трябва да се обадя на две места.

Барът до фоайето беше обзаведен с тъмно дърво и месинг. Помещението бе квадратно и осветено от малки зелени лампи. В двата ъгъла от телевизионните екрани се предлагаха числата на моментна лотария. Никой не залагаше. Жената зад бара сервираше напитките върху плота, когато влезе лейди Джейн. Тя погледна водката.

— Сигурно си телепат — заяви тя. — Точно това исках.

— Не е за теб, но я вземи. Ще поръчам друга.

— Че за кого е?

— За едно ченге. Детектив-лейтенант Ван Алън. Ще дойде след малко.

— Онези стълби според мен не струват повече от четвърт милион.

— Е, разходи и така нататък…

— Този град е толкова странен с тези гигантски сгради до хълма.

— Последната прищявка на Рокфелер.

— Гладна съм.

Взеха менюто от барманката и когато Ван Алън се присъедини към тях, двамата още го разглеждаха. Сега тя изглеждаше по-добре, с малко повече цвят по бузите си, но Пейдж имаше чувството, че под спокойствието си е на ръба на истерията. Той запозна двете жени, които се усмихнаха една на друга, докато очите им разглеждаха първо лицето, а после фигурата и облеклото на другата.

Пейдж се стегна в очакване на взрива от омраза, подобен на онзи при басейна в Кънектикът. Но Лейди Джейн заговори доста миролюбиво.

— Очарована съм. Моля, кажете, не се ли казвате Хлое?

— Не — объркана отвърна Ван Алън.

— Да хапнем — намеси се Пейдж. Те занесоха чашите си в ресторанта, който в този ранен час бе още почти празен.

— Полицайка ли сте? — попита лейди Джейн, когато се настаниха. — Колко интересно.

— Работа.

— Понякога си мисля да започна някаква работа.

Ван Алън изгледа Пейдж с вдигната вежда.

— Обаче съм толкова заета с други неща. Какво те накара да постъпиш в полицията?

— Баща ми. По-точно приемният ми баща. Той е искал да стане ченге. Детектив. Обаче родителите му го накарали да учи право. Той ми разказваше за това и вероятно аз съм решила да осъществя мечтата му, като стана ченге. Сигурно съм се опитвала да спечеля одобрението му.

— Нямаш ли братя, които биха могли да станат полицаи?

— Двама. Единият е рейнджър в Монтана, а другият е във флотата. Летец.

— Значи все пак всички сте униформени. А баща ти доволен ли беше от теб?

— Той е прекрасен човек. И боклукчийка да бях станала, той пак щеше да е доволен, щом като съм пожелала да работя точно това.

Пейдж зяпна към лейди Джейн. За пет минути тя бе измъкнала от Ван Алън повече сведения, отколкото той за пет години.

— Баща ми е федерален съдия в Кънектикът — намеси се Пейдж. — Продължава да се опитва да ме убеди да уча право и да последвам неговата кариера. Но аз предпочитам да върша онова, в което съм по-добър.

Двете като че ли не изпитваха никакъв интерес към казаното от него. След като си поръчаха храната, лейди Джейн заговори:

— Мисля, че аз не бих могла да се справя. Да задавам въпроси на жена, която току-що е била изнасилена и е загубила съпруга си по такъв жесток начин.

— Трудно е — отвърна Ван Алън. — Жертвите не желаят да говорят за нещастието си, но може би все пак е по-добре да изкажат болката си.

— В Англия един французин се опита да ме насили — каза лейди Джейн. — Аз обаче го хванах за топките и го накарах да пищи за милост. Чувствах се като Уелингтън при Ватерло.

— Не винаги е толкова лесно.

— Знам.

Преди да им поднесат храната, пейджърът на Ван Алън бипна и тя погледна изписания номер.

— Трябва да се обадя — каза тя и ги остави.

Когато се върна, гледаше часовника си. Хвърли една банкнота на масата и каза:

— Не мога да остана за обяд. Има ново убийство. Сигурно са те, но сега са нарушили шаблона си. Няма връзка с Пустошта. Убили са щатски полицай. Сигурно ги е забелязал. Копелетата са го застреляли и са го захвърлили в гората.

— Говориш като за нещо лично — забеляза Пейдж. Сега Ван Алън изглеждаше така изпита, както когато бе излязла от болницата.

— Къде са го захвърлили? — попита я Пейдж.

— По средата на пътя между Олбъни и Хамилтън.

— Значи са тръгнали към Пустошта.

— Точно така. Сигурно е част от плана им. Краят на играта.