Тони Бъртън
Наказателен отряд (20)

20.

Бащата на Савидж говореше оживено и весело по телефона. Радваше се, че синът му се обажда. Чуваше се лаят на кучето.

— Как е Джаспър? — попита Савидж.

— Тревожат ме лапите му. Стар е горкият приятел. Мисля, че когато си иде, може би ще си купя кокер. По-лесно ще ми бъде да го разхождам.

Но когато баща му чу за смъртта на Камбъл, тонът му стана мрачен.

— Трябваше да си остане тук — каза той. — Така и не разбрах защо искаше да живее в Манхатън. Само заради сина си. Там е мръсно и опасно. Не е като в Хамилтън.

Хората в Хамилтън обичаха да твърдят, че градът им не е по-различен от който и да било друг малък град. Дори по-хубав. Вярно, че беше изолиран, заобиколен от върховете на Адирондакските планини, пък и в центъра на повечето градчета нямаше затвор с 3500 престъпници. Но децата, твърдяха те, израстват тук както всички останали. Ходят в училището, намиращо се в покрайнините на града, играят бейзбол и футбол, през зимата се пързалят по езерото Дюк, учат се да ловуват и да ловят риба. Някои отиват в колежи, а други остават да работят в града.

Други деца в други градчета можеха да смятат кметството или областната управа за център на общността, но в родния град на Савидж всичко се въртеше около затвора с максимална сигурност, един от дузината, намиращи се в района на Адирондак. Той даваше работа на хората тук. Почти всички, включително и бащата на Савидж, работеха зад стените или управляваха онези, които работеха там.

Беше като промишлен град, но тук производството бе затворът. Магазини, канцеларии, химическо чистене, малко кино, бяха подредени от едната страна на главната улица. Отсреща се издигаше стената с охранителни кули за въоръжената охрана.

Живеещите извън затвора, тоест хората, които спазваха законите, бяха 1500 — малцинство. Но преброителите не обръщаха внимание на различните причини, поради които хората обитават Хамилтън, и затова общото население на града бе обявено на 5000 души. Градът си стоеше недокосван от депресиите и рецесиите, защото каквото и да се случваше с икономиката по други места, той се хранеше от собствената си, печеливша промишленост.

Като дете с въображение, Савидж си представяше шестметровата стена като бент, който държи злото затворено, тъй като, ако се срути или пробие, то може да се излее и да потопи града му. Баща му, който бе достигнал до поста главен надзирател, влизаше всеки ден зад стената, за да се труди тя да не се пропука. Така виждаше нещата Савидж като дете.

По времето, когато достигна юношеска възраст, той вече знаеше, че това просто е поредният щатски затвор, в който излежават присъдите си хора, извършили тежки престъпления. И въпреки това стената имаше потискащ вид. Той я харесваше повече, когато снегът омекотяваше острите й ъгли. Понякога заедно с други деца се изкачваше по хълмовете на север, за да погледне към двора и да види как затворниците се разхождат и спортуват. Когато стана по-възрастен, почти не мислеше за нея. Тя бе просто част от града. И въпреки това бе доволен, че го напуска, когато замина за колежа и заживя сред други хора, които не прекарваха живота си в работа по наказване на престъпници. Години наред той работи в малки вестници из долината на река Хъдзън, където учеше занаята, а накрая създаде дом в град Ню Йорк. В родния си град ходеше много рядко. Жена му не харесваше нито града, нито жителите му. Тя така и не успя да се сприятели с баща му.

Савидж си спомняше лудницата, намираща се до затвора. Беше обширна тухлена сграда, построена във викториански, готически стил, която би могла да бъде снимана във филм на Хичкок. Вероятно поради това, че знаеше за лудите, затворени вътре, тя му се струваше още по-зловеща и застрашителна от самия затвор.

Когато се върна в града през есента за погребението на майка си, баща му, сега пенсионер, му бе казал, че сградата е изпразнена от болните затворници и сега е превърната в канцеларии за администрацията на затвора.

Сега вече Савидж знаеше, че всъщност Хамилтън е различен от останалите малки градчета. Хората се въздържаха да разговарят с непознати заради правилника, който не допускаше „сприятеляване“, с цел да се ограничат възможностите за корупция на служителите от страна на роднини на затворниците извън стените на Пустошта. Това, естествено, не създаваше приятелска атмосфера. Освен това в града съществуваше строга кастова система, основана както военната на заеманата длъжност. С нея се съобразяваха семействата в ежедневния живот.

Пазачите и затворническите служители може и да се опитваха да държат децата си далеч от контакта с живота зад стената, но бе невъзможно да скрият от острия слух на хлапетата намеците за изнасилвания, бруталност, боеве с хладно оръжие и самоубийства в Пустошта. Бащата на Савидж никога не говореше у дома за работата си или за проблемите в затвора, но това не значеше, че младежът не може да чуе за тях навсякъде другаде.

Майка му, крехка и прозрачна женица, бе подчинения сателит на авторитарната планета на баща му. Години по-късно Савидж разбра, че честите й оттегляния в стаята не се дължаха толкова на хроническите й болести, колкото на бутилките, които понякога забелязваше. Тези бутилки никога не се хвърляха в боклука, за да не би някой да ги види и да се разприказва. Като се замислеше за миналото, Савидж също така разбра, че баща му е бил търпелив и грижовен към нея.

Бащата на Савидж се гордееше, че нито един затворник не е избягал от затвора или болницата до него. Но понякога свирката на затвора съобщаваше за опит за бягство, а гражданите разбираха, че затворниците са заключени на още по-строг режим и са изпратени групи за претърсване из околностите. Всяко дете в Хамилтън знаеше какво означава свирката.

Независимо от особеностите на Хамилтън бащата на Савидж бе решил да остане в града след пенсионирането си. Сега живееше сам в бялата дървена къща с голяма градина, намираща се на пресечка от главната улица. В нея бе израснал Савидж. Улицата се наричаше „Ренси“, на името на един началник на затвора от двадесетте години.

— Какъв човек е бил Камбъл? — попита Савидж баща си.

— Строг, но честен. — Това бе фразата, която Савидж бе запомнил много добре. В Хамилтън тя беше като етикет. Точно по този начин характеризираха и баща му.

— Защо един доктор трябва да бъде строг?

— За да оцени правилно оплакванията им. Той не им даваше възможност да го преметнат. Добър човек. Помогна за създаването на доброволния корпус за бърза помощ и го подкрепяше с дарения.

— Спомняш ли си Рей Блис?

— Блис? Разбира се, че помня това копеле. Защо?

— Може да е съвпадение. В деня след убийството на Камбъл Блис бе намерен заклан в един апартамент в Харлем заедно с още един човек.

— Добро съвпадение. Мъртъв ли е?

— Не съвсем, но другият мъж е мъртъв.

— Друг бивш затворник ли?

— Да, на име Джеки Баум.

— Баум? Разбира се. Тези типове се държат един за друг и след като ги освободят. — Савидж чу по телефона звук от отваряне на бира. Докато майка му беше жива, баща му никога не бе пил. Сега си позволяваше понякога по една бира вечер.

Савидж си представяше голямата кухня с бял плот, който баща му бе измайсторил, тежката дървена маса, която бяха купили от една разпродажба, и купата за храна на кучето до задната врата.

— Когато идвах есента, ти ми каза, че са затворили болницата и направили от сградата й администрация на затвора.

— Точно така. Това беше работа на Блис. Истински затворнически адвокат се оказа този тип. Хитър като дявол. И съдиите му повярваха въпреки всички доказателства. Онова, което се каза за Хамилтън, беше направо безобразие. Мисля, че точно заради това Камбъл напусна града. Той беше просто оскърбен до дъното на душата си. А сега да му се случи такова нещо. Блис е виновен за смъртта му.

— Блис беше ли луд?

— Беше освидетелстван като всички останали в болницата. Камбъл го прегледа и освидетелства като луд. А после онези съдии ги пуснаха всичките на свобода. Невероятно!

— Щом като е бил луд, как е успял да стигне до съда и да убеди федералните съдии, цели трима съдии, че той е прав, а властите са допуснали грешка?

— Онези съдии не бяха доктори като Камбъл. Можеш да си параноик и въпреки това да си достатъчно хитър, за да убедиш хората, че ти няма нищо. Параноята те движи, прави те още по-решителен. Говорих с Камбъл по този въпрос и той ми обясни. — В гласа на стареца сега звучеше горчивина и яд.

— Камбъл психолог ли беше?

— Той си имаше всички необходими знания, за да си върши работата.

— Чувал ли си за някой друг, свързан с Пустошта, който да е починал неочаквано и при подозрителни обстоятелства?

— Какво намекваш?

— Всъщност не знам, татко. Но трябва да ти призная, че има сериозна вероятност трима от бившите затворници от Пустошта да са се впуснали да убиват хората, които те смятат, че са ги вкарали в болницата. Ти знаеш, че бившият губернатор Махони беше убит на улицата преди няколко дни. Блис и другият мъж бяха намерени в локва кръв. Може всичко това да е съвпадение, но може и да не е.

— Това са глупости. Нищо подобно не се е случвало тук. Естествено, някои хора починаха. Но хората остаряват и умират — Той помълча, преди да продължи замислено: — Единствената странна смърт беше на стария Крейн, който беше Главен преди мен.

— Крейн е починал, така ли?

— Миналата есен, след като ти идва тук. Беше ловен инцидент. Намериха го в гората с гръмната глава. Установиха, че е паднал и пушката му изгърмяла. Аз държах траурната реч на погребението му.

— Какво странно е имало в смъртта му?

— Всъщност нищо. Така мисля. Само че Крейн е бил ловец цял живот и аз помислих, че е странно точно на него да му се случи подобно нещо. Можеше да се случи на някой друг от градчето, който не знае да се оправя с оръжие, но не и на Крейн. Той познаваше оръжията и знаеше как да ги използва, без да се убие. Това е.

— Ти повдигна ли този въпрос пред някого?

— Не. Че защо? Щатската полиция разследва случая и решиха, че е инцидент. Това е.

— Но ти все пак се учуди?

— Малко.

— Ти си помислил, че е възможно някой да го е убил ли?

— Не, Боже мой. Просто имаше вероятност и да се е самоубил. Но всъщност това не е важно. Инцидент или самоубийство. Той умря. И за семейството му беше по-добре да бъде считано като инцидент.

— А възможно ли е да е бил убит?

— Всичко е възможно, но никой не е предположил подобно нещо.

— Трябва да ти кажа, татко, че има сериозна вероятност Крейн да е бил една от жертвите. Блис казва, че мъжете от групата твърдели, че са го убили в планината и са го направили така, че да изглежда като нещастен случай.

— Да са били по-умни от щатската полиция и да са заблудили следователите? Говориш за тъпи престъпници. Те нямат акъл за подобно нещо.

— Никой друг ли не е умрял при подозрителни обстоятелства?

— Никой.

— Кой отговаряше за прехвърлянето на затворниците в болницата?

— Казах ти вече. Камбъл. Докторът преглеждаше затворниците и ако решеше, че са луди, отиваха в съседната сграда. — Гласът му стана замислен, като че го тревожеше някаква случка от миналото.

— Но все някой е трябвало да съобщи на Камбъл.

— Е, разбира се. Всичко минаваше през комисията към главния надзирател. Ако Главният решеше, че затворникът се държи странно, ако има особени прояви, той трябваше да повика доктора, за да се произнесе по случая.

— Знаеш какво означава всичко това, татко. Не бих искал да те тревожа, но ако са обвинявали Крейн, те могат да обвиняват и теб. Ти също би могъл да бъдеш тяхна мишена.

— Та това е смешно — ядосано отвърна баща му. Убийствата бяха нещо обикновено за Ню Йорк, а не за градчето Хамилтън.

— Ами директорът? Той имаше ли нещо общо с прехвърлянето в болницата?

— Той биваше уведомяван за прехвърлянето на затворника и даваше съгласие, но само Камбъл взимаше решението на база медицинското си заключение.

— Искам да внимаваш, татко. Може всичко това да са глупости, но трябва да си нащрек.

— Слушай, синко, изморих се. Ще си изпека една пържола и ще си лягам.

Накрая гласът му стана напрегнат и Савидж се зачуди дали бе просто от умората или от нещо друго.

Когато затвори телефона, Савидж си помисли, че всъщност всичко това нямаше кой знае какъв смисъл. Дори и да се предположи, че Камбъл е бил убит заради работата си в Пустошта, а смъртта на Крейн е съмнителна, къде се вписват в тази картина Блис и другият мъж? Може пък да няма никаква връзка. Просто няколко убийства в Манхатън и ловен инцидент в планините.

Обаче в Манхатън се бе случило и друго убийство. На Махони. И това също можеше да има макар и далечна връзка с Пустошта.

Само няколко минути след като Савидж затвори телефона, звънна Ван Алън. Тя започна направо, без предисловия.

— Още едно убийство. Този път в северната част на щата.

— Кой?

— Джо Морган, адвокат. Бил е щатски комисар на Наказателното управление до миналата година. Убили са го в лятната му къща в околностите на Олбъни. Миналата нощ. Жена му също е била нападната.

— Оживяла ли е?

— Едва. Изнасилили са я. Тя сега лежи под наркоза в медицинския център на Олбъни. Отивам да я видя.

— Господи! Тя може ли да ги разпознае?

— Всички са носели маски. Но тя казва, че са били трима. Сигурно са нашите момчета. Бързо действат.