Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead(2011)

Източник: АТИКА

 

Издание:

Тони Бъртън. Наказателен отряд

Издателство „Атика“, София, 1999

История

  1. —Добавяне

12.

По същото време, когато Ван Алън придружаваше своя мърляв, небръснат клиент, на няколко пресечки от парка Дан Махони напускаше един ресторант заедно с Уотсън и Лопес. Те останаха за миг на тротоара, като си приказваха и се наслаждаваха на меката лятна нощ. Въпреки бруталността и жестокостта си, Манхатън понякога бе нежен и приятен като село в южните морета. Зад тях се отвори и затвори врата, през която се чу и после прекъсна приглушеният шум на пълния бар.

— Искаш ли да те откарам, Дан? — попита Лопес. — Колата ми е зад ъгъла.

Когато Махони беше на власт, Уотсън и Лопес насаме го наричаха „Губернаторе“, но сега бяха просто стари приятели и се обръщаха един към друг на малко име. Лопес, някога шеф на кабинета на Махони, сега изкарваше добри пари в областта на търговията с недвижими имоти. Уотсън, след като вече не беше съветник на Махони, се върна в адвокатската фирма, която бе напуснал за четирите години, които изкара в Олбъни. Почти всеки вторник вечер те се срещаха в „Иймън Дорън“ на Второ авеню, за да си спомнят старите победи и загуби, както и да поговорят за бъдещите възможности. „Иймън Дорън“ бе мястото, където бяха започнали заговора, който донесе на Махони лидерство в партията и губернаторска резиденция. Сега, шест месеца след проваленото му преизбиране, те бяха поели по различни пътеки, но вторник вечер в „Иймън Дорън“ се бе превърнал в традиция.

— Мисля да се поразходя — отговори Махони. — Да си прочистя главата и дробовете. Вие двамата би трябвало да оставите пурите, а аз не би трябвало да пия вино след водката. Пък така или иначе вие сте към Уест Сайд. Ще се видим следващата седмица. Довиждане — махна им той с ръка и тръгна по Второ авеню. Червените стопове на колите минаваха край него като трасиращи куршуми.

Махони чакаше на светофара на пресечката с Петдесет и първа улица, когато чу тихо свирване на клаксон. Когато се огледа, видя черен линкълн с тъмни стъкла, който спря до него. Шофьорът свали стъклото си. Носеше шофьорска шапка с козирка.

— Така си и помислих, че сте вие, губернаторе — каза мъжът. — Позволете да ви закарам. Безплатно.

Махони се усмихна и поклати глава.

— Благодаря, но ми харесва да се разхождам. Познавам ли те?

— Опасно е да се ходи пеша тук по това време на нощта — настоя шофьорът. — Качете се и аз ще ви закарам спокойно у дома ви. На Четиридесет и пета улица, нали?

Махони се зачуди откъде знае този шофьор къде живее той и отново поклати глава.

Но тогава колата се плъзна малко напред и задната й врата се отвори. Една ръка се протегна и го хвана за лакътя. В същия миг чу бързи стъпки зад себе си и някой стовари тежко ръка върху рамото му и бутна главата му надолу, докато мъжът от колата го дръпна навътре. Махони беше едър мъж, но загуби равновесие и се гмурна в колата като плувец в плитки води.

Първоначално беше толкова изненадан, че не можа да проговори, но когато го дръпнаха върху задната седалка, избухна.

— Какво, по дяволите…

Вратата се затвори и колата тръгна. Включи се в бързия поток на среднощното движение. Махони усети как нещо го сръга встрани на гърдите и като погледна надолу, видя в ръката на мъжа отляво черен пистолет. Всички прозорци бяха затворени. Чу изщракването на ключалките на вратите.

В задната част на колата заедно с него имаше още трима мъже. Един бе седнал на подвижната седалка и гледаше през задното стъкло на колата. Стъклената преграда към шофьора бе свалена и той гледаше Махони в огледалото за обратно виждане. Върху таблото имаше статуетка на свети Кристофър.

— Искаш ли още едно питие, губернаторе? За лека нощ? — попита един от мъжете. Имаше южняшки акцент. Лицето му бе кокалесто, като че ли с всяко бръснене е свалял и пласт от кожата си. Махони си го представи като пазач на нелегален казан за спирт в горите на Тенеси. — Скоч, джин, водка. Каквото пожелаеш.

В колата обаче нямаше барче.

— Никак не е смешно — отговори Махони. — Тъпи копелета. Ще ви дам под съд!

— Да, ти обичаш съдилищата, нали, Махони? Обичаш да ги използваш, за да проваляш хора. Как ти изглежда назад, Джаки? Виждаш ли нещо?

— Засега е чисто. Имаше един голям стар буик, който се мъкнеше отзад, но се отклони.

— Добре, Фере — каза човекът с пистолета. — Продължавай по Второ, а после завий по Тридесет и трета. Нека се уверим.

— Хей, губернаторе, имам един въпрос — обади се мъжът с южняшкия акцент. Дъхът му миришеше на алкохол. — На президента му казват „господин президент“. Защо на губернатора не му казват „господин губернатор“?

Махони не отговори. Беше притиснат между двамата мъже и не можеше да помръдне, камо ли да се хвърли към вратата. Съжаляваше, че бе пил толкова много и не може да събере разбърканите си мисли.

— Добре, задници такива — заяви той. — Ще ми кажете ли най-после за какво е цялата тази работа? — Гласът му бе твърд, но шокът, че бе отвлечен от улицата, се замени с чувство на страх, което се оформяше като възел в корема му. Мъжете бяха облечени в тъмни, незабележими костюми и бяха много сериозни и напрегнати. Явно ставаше нещо ужасно сериозно. Климатикът на колата работеше и вътре бе леденостудено. Махони имаше чувството, че трепери и костюмът му е твърде широк.

— Историята е твърде дълга за тази вечер — заговори мъжът с пистолета. Гласът му бе сух, а лицето изпънато. — Нека просто кажем, че е дошло време за отплата. Някога ти имаше властта да поправиш неправдата. Не направи нищо. Фактът е, че ти положи всички усилия да задържиш неправдата на мястото й. Сега властта е в наши ръце и е дошло време за разплата. — Човекът замълча и загледа през прозореца. Бяха свили по Тридесет и трета улица, а сега излизаха на Трето авеню.

— Не знам за какво, по дяволите, говориш — възкликна Махони. — Кажи ми за какво става дума и може би ще мога да помогна с нещо. За пари ли? Мога да ви дам пари.

Човекът с пистолета помълча още малко.

— Сигурно е хубаво, Махони, да държиш речи, хората да ти се възхищават, да получаваш аплодисменти, да се храниш в най-добрите ресторанти, да имаш куп пари в банката — заговори накрая той. — Сигурен съм, че спиш на копринени чаршафи. В лукс. Чели сме всичко за теб.

— Какво общо има всичко това с вас, копелета такива?

— Спомняш ли си един тип, който се опита да обжалва в съда преди няколко месеца, когато още беше в Олбъни?

Шофьорът Фере се намеси. Говореше нервно.

— Всичко може да се обърка. Стига сте дрънкали. Той видя лицата ни. Ако продължаваме да говорим, може да се провалим… Господи!

Зад тях внезапно изскочи полицейска кола с въртящи се светлини, а сирената й тъкмо започваше да вие. Мъжете до Махони се извърнаха да погледнат назад и лицата им бяха осветени от въртящата се лампа.

— Само да гъкнеш или да мръднеш и си мъртъв — каза мъжът с пистолета. Натисна силно дулото в ребрата на Махони. Главите им останаха обърнати, за да наблюдават патрулната кола. Тя ги отмина и като набра скорост, отпраши по Трето авеню.

— Сигурно е време за вечеря — каза Фере. — Задници. Бързат да си изядат пиците.

— Къде отиваме? Мога да ви дам пари — повтори Махони, загледан в отдалечаващите се светлини по булеварда. — Аз работя в банка. Мога да взема пари по всяко време. — Наистина беше така. Беше в управата на една банка и се появяваше там, когато му се доработеше.

— Завий надясно в Четиридесет и втора. — Колата се плъзна покрай светлините на сградата на „Дейли нюз“, хвана зелено на светофара и зави.

— Как е отзад?

— Добре. Чисти сме. — Сега колата зави наляво и се заизкачва по склона към комплекса „Тюдор Сити“. Спря върху моста над Петдесет и втора улица и угаси фаровете. За момент всички останаха загледани към тихата улица с резиденции. Един мъж разхождаше кучето си, но сви под надвисналите клони на ограден храст и изчезна през входната врата на къщата. По улицата не се виждаше никой друг. Прозорците на къщите покрай тях бяха тъмни.

— Добре, да свършваме — каза онзи с пистолета, но веднага добави: — По дяволите! Задръж!

Една млада двойка във вечерни тоалети вървеше към тях по тротоара. Бяха се хванали за ръце и се движеха бавно, като че им принадлежеше всичкото време на този свят.

— Ако гъкнеш, ще ти гръмна червата — каза той на Махони. Всички седяха мълчаливо, докато младежите вървяха бавно към тях. Двамата погледнаха луксозната лимузина, а после се обърнаха и облегнаха на парапета на моста. Пред тях в тъмнината се издигаха блестящите цитадели на Манхатън, а отдолу минаваше непрекъснатият поток от късни пътешественици, тръгнали към Първо авеню и федералното шосе.

Момчето с пригладена назад руса коса и облечено в бяло, официално сако прегърна момичето и го привлече към себе си. Каза й нещо и тя се засмя. Двамата се обърнаха да погледнат колата и като че се опитаха да видят дали вътре има някой. Махони се чудеше дали могат да забележат гледащите ги мъже въпреки потъмнените стъкла.

— Това хич не е хубаво, мамка му — каза онзи с пистолета. — Да не си оставил габаритите? Те забелязаха колата, може да са зърнали и регистрационните номера.

— Идеята беше откачена — каза шофьорът. — Казах ти, че идеята е откачена.

— Върви на майната си — обади се южнякът. — Ега ти педераста! Къде са ти топките бе! Можем да ги утрепем и двамата и пак да свършим каквото трябва да направим.

— Ти си откачил бе! — ядоса се шофьорът. — Трябва да се откажем. Да го оставим.

— Добре — съгласи се онзи с пистолета. — Решено. Тръгвай.

Шофьорът включи двигателя и светлините и потегли.

Двойката при парапета се обърна да изгледа колата.

— Май това ти е щастливата нощ, губернаторе — изрече мъжът с пистолета. Продължаваше да го притиска в ребрата на Махони. — Ще те пуснем. Ще те закараме у вас. Но първо ни дай парите и портфейла си. И часовника също.

Махони сви рамене. Даде им каквото поискаха. Нямаше съмнения, че са убийци, но усещаше, че увереността му се възвръща.

— А сега ми кажете за какво, по дяволите, беше цялата работа — каза той. — Отвличате ме от улицата, разкарвате ме насам-натам, а после ме закарвате у дома.

— Затваряй си устата, дявол да те вземе — скара се южнякът. Беше ядосан и Махони се чудеше защо. Какво, по дяволите, можеше да означава всичко това. Пътуването, спирането над Четиридесет и втора улица. Всичко бе отнело не повече от половин час. Всички мълчаха, докато колата заобикаляше и се насочи към Четиридесет и пета улица. Откъде, дявол да го вземе, тия знаеха къде живее? Ключалките щракнаха. Отключиха вратите. Останаха мълчаливи и оглеждаха тъмната улица в двете посоки. Никой не се виждаше. В къщите имаше портиери, но по това време сигурно дремеха по фоайетата.

Мъжът вляво от него отвори врата.

— Излизай.

Махони го последва извън колата. Не погледна назад, но чу стъпките подире си. Посегна за ключовете от дома си. Първо щеше да се обади на ченгетата, а после да звънне на Уинстън и Лопес, за да им разкаже какво му се бе случило.

— Хей, Махони!

Беше южнякът. Махони се обърна. Човекът бе точно зад него. Ножът му се заби право в корема на бившия губернатор. Когато южнякът го измъкна, пръсна тънка струйка кръв. Махони изпъшка и залитна, но южнякът го хвана за косата. Наведе се над него, дръпна главата му назад и вляво, след което отново замахна с ножа. Преряза сънната артерия на Махони.

Останалите вече бяха в линкълна, но убиецът се забави да избърше ножа си в дрехите на прострения на земята труп, като междувременно хвърли поглед към двете посоки на улицата. След това се качи в колата и тя бавно се отдалечи.

* * *

Когато й съобщиха, Ван Алън каза на Мики Фин, че ще се върне, и го остави да разглежда снимките на наскоро освободени затворници. Взе такси към центъра.

Цялата пресечка на четиридесет и пета улица, състояща се от тухлени къщи и високи жилищни сгради с озеленени входове, бе оградена от двете страни с жълта полицейска лента. Смъртта пулсираше сред живота така, както не би могла през оживените часове на деня. Патрулни и цивилни коли бяха задръстили улицата. Светлините на някои продължаваха да се въртят по покривите и вратите им бяха оставени отворени. Радиостанциите съскаха непрекъснат поток от монотонни разговори. Напреко на улицата беше спряла линейка. Шумен генератор захранваше силни прожектори, които осветяваха група мъже в цивилни дрехи, събрани в широк кръг около трупа. Други мъже бяха коленичили и разгъваха червено одеяло върху тялото. Един фотограф бе завършил работата си и прибираше оборудването си в кожена чанта.

При лентата Ван Алън показа значката си на патрула, който връщаше един доставчик на пица. Тя погледна часовника си. Господи, кой може да си поръчва пица в три часа посред нощ? Един телевизионен екип снимаше сцената отвъд лентата.

В тълпата около трупа тя видя комисаря, бодър, като че току-що е излязъл от кабинета си, кмета с жената, която отговаряше за връзките му с обществеността, помощник-шефа на детективите, който се въртеше около кмета, заместника му с двама инспектори и май половината от управлението, занимаващо се със случаите на убийства. В двете страни на осветения от прожекторите сектор от улицата други детективи разпитваха портиери, повечето от които като че ли клатеха глави. От прозорците надничаха хора.

— Хей, Лу, какво става? Още ли тичате, след като чуете изстрели? — Говореше Джими Джеймс, инспектор първа степен от 17-и участък, който се смяташе за голям женкар въпреки съпругата и четирите си деца. Джеймс попълваше дневника от местопрестъплението. Беше в екипа й за поддръжка по времето, когато тя работеше под прикритие в отдела за наркотици. Понякога й купуваше храна след добре свършена работа. Беше се опитал веднъж да я сваля и никога не показа неприязън заради отказа й. Просто насочи вниманието си към по-лесни мишени като новачките, току-що завършили академията.

— Какво имаме, Джими? — Сега умората от безкрайния ден се обаждаше и замъгляваше мислите й, а пък трябваше и да се върне при Мики Фин. Нямаше да бъде полезна сред целия този цирк.

— Махони е. Бившият губернатор. Прерязали са му гърлото. Точно пред дома му. Жена му е горе. Припаднала.

— Влизал ли е, или излизал?

— Влизал. Прекарал вечерта в пиянство в „Иймън Дорън“.

— Техниците намериха ли нещо?

— Засега не. Няма оръжие, няма отпечатъци. Няма свидетели. Нищо.

— На какво изглежда?

Двама мъже носеха найлонова торба за трупа от линейката.

— Ако питаш мен, е било ограбване, но е станало по-лошо. Избягали са с часовника, портфейла и парите му. Намушкан е в корема и му е прерязан вратът.

— Изглежда прекалено — каза тя.

— Да — сви рамене той. — Права си. Трябва да е някоя откачалка, а те не действат като хирурзи, ако ме разбираш какво искам да кажа. Решил е да довърши работата както трябва.

— Дори и така да е, защо ще го мушка на два пъти?

Той отново сви рамене.

— Да не мислиш, че е престъпление от страст? Някой ревнив съпруг? Политически враг? Не мисля. Ако искаш моето мнение, никой няма да се задълбочи да търси такова нещо. Ще го оставят да отмине като поредното ужасно улично престъпление. Никой не е в безопасност.

Тя огледа сцената на ритуала, извършван след убийството. Първо отвличането, а сега Махони. Таблоидите направо ще получат оргазъм. Хвана се, че мисли за Савидж, който си спи в леглото. Отхвърли идеята да се обади на Пейдж. Той й бе длъжен за информацията за отвличането, а пък това тук след телевизионния екип вече бе остаряла новина.

— Искаш ли да те запиша в дневника за огледа на местопрестъплението? — попита Джеймс.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл. Няма да получа роля в този карнавал.

— Изглеждаш добре в пола — закачи я Джеймс. — Имаш страхотни баджаци. Би трябвало да ги показваш по-често.

„Баджаци ли?“ Щеше да му даде да разбере, но усети, че той просто се опитва по грубиянския си начин да й направи комплимент. Пък и се чувстваше достатъчно изморена за скандали.

— Благодаря, Джими — отговори кротко.