Тони Бъртън
Наказателен отряд (11)

11.

Тя каза, че ще бъде в един бар в Челси — „Найспи“ на Двадесет и трета улица. След като излезе от службата, Савидж намери такси на „Лексингтън“ и тръгна към центъра.

Беше кенеф. Кръчмата смърдеше на изветряла бира, немити пепелници и дезинфектант, какъвто използват в моргите. В ъгъла до прозореца телевизорът показваше мач на „Янките“ без звук. Двама мъже в работни дрехи седяха в двата края на бара с присвити рамене и наведени над чашите си глави, заслушани в собствените си мисли.

В лявата част на помещението срещу бара имаше сепарета с червени пластмасови столове, изпочупени и поправени с лепенки. На стената висеше голям календар с картина от плаж в Португалия и две момичета в старовремски цели бански, които играят на топка. Като че ли поне те се забавляваха. На тавана висеше вентилатор, който се въртеше бавно и разпръскваше равномерно миризмите.

Тя беше седнала с лице към входа на едно от сепаретата и говореше с млада негърка със златна обица на носа. Ван Алън носеше синьо сако със златни копчета и сива пола, чийто подгъв флиртуваше с колената й. Другата жена носеше мръсен бял гащеризон върху черна тениска. Ван Алън пиеше сода. Чернокожата пиеше бира и преди всяка глътка посоляваше течността в чашата си. Когато Савидж влезе, очите на Ван Алън се обърнаха към него, но тя не даде знак, че го е видяла.

— Какво става — обърна се Савидж към бармана. — Мъртъв час ли?

Барманът го изгледа хладно, но не отговори. Савидж седна пред бара между двамата клиенти и си поръча бира. Зад бармана, едър мъж с къса коса и мускули на Попай, присветваха реклами на „Бъдвайзър“ и „Курс“.

В огледалото между бутилките „Къти Сарк“ и джин „Гордън“ Савидж виждаше Ван Алън, която слушаше кикотенето и бърборенето на чернокожата. Савидж се зачуди дали онази не е дрогирана. Ван Алън веднъж вдигна поглед и му смигна, но после отново насочи вниманието си към жената.

Докато чакаше и отпиваше от бирата си, Савидж се замисли мрачно за Кит и нещастното пътуване обратно към Ню Йорк.

 

 

Тази сутрин училищният двор бе пълен с възбудени младежи. На тревата под старите брястове момчета и момичета викаха и се смееха, пожелаваха си довиждане и пляскаха ръце, кълняха се, че ще се обаждат един на друг, а после си тръгваха с родителите. Изпитите бяха свършили. Лятото се простираше безкрайно пред тях и им обещаваше забави.

Савидж гледа известно време усмихнат възбудата, но не можа да забележи Кит. Тръгна към спалните помещения, които се намираха в югоизточния край на двора. Кит беше осмокласник, но го готвеха за Харвард. Той бе много умен. Отличник по всичко освен по математика и участваше в отборите по водна топка и колоездене. На черната дъска веднага след входната врата някой беше надраскал с тебешир „Пожелавам ви прекрасно лято!“ Савидж изкачи бързо стълбите до втория етаж на „Хъдсън хаус“ и тръгна по пустия коридор към последната врата. Тя беше открехната и той влезе.

В обикновената, скромно мебелирана стая Кит се бе проснал по корем върху металното си легло. Май бе пораснал с десетина сантиметра. Навсякъде по стените имаше плакати на рок-групи, футболисти и полуголи надарени жени. Ризи, панталони, чорапи и спортни уреди се въргаляха по пода. Затворените прозорци задържаха в стаята лек мирис на пот. Беше като войнишко помещение, но без сержант, който да държи за спазването на дисциплината. Нямаше и следа от съквартиранта на Кит.

— Хей, Кит — извика Савидж и разтърси сина си за рамото. Момчето предпочиташе да спи, вместо да яде. — Хайде, време е да си тръгваме.

Кит се извърна по гръб и погледна Савидж. Лицето му бе изпито, а очите излъчваха болка. Почти веднага отмести поглед.

— Трябва да се явя пред директора — каза той. — Ще ме изключат.

Савидж зяпна момчето си. Кит обичаше да се майтапи, но лицето му бе твърде нещастно, за да се шегува. Савидж приседна на ръба на леглото.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Всичко се провали. Изключен съм.

— По-добре ми разкажи за какво става дума.

— Стана снощи. Четох цяла нощ за последния изпит. Някой внесе вътре бира и ние с Пост пийнахме по две, всъщност повече… Той също е изключен. — Момчето се мъчеше да се овладее. — Всъщност в началото всичко беше добре. Явих се сутринта на английски, а после старият Хемптън каза, че усещал алкохол в дъха ми. Аз се дръпнах, но накрая ми се наложи да призная, че съм пил бира. Те дойдоха тук и намериха няколко празни кутии. Това беше. Вече съм история.

— Господи, Кит.

— Знам, татко. Аз съм пълен провал. Само преди три седмици… — Само преди три седмици Кит и Пост бяха вписани в списъка на предупредените, защото бяха пили бира. Бяха им казали, че при следващото нарушение ще ги изключат. И ето че стана.

— Не можа ли да поискаш да се явиш пред дисциплинарната комисия? Да им се примолиш?

— Няма начин да ми простят, татко. Пост вече си прибра вещите и си тръгна.

Савидж се изправи и се заразхожда из стаята.

— Ти пияница ли си, алкохолик ли си, Кит?

— Не, татко. Обичам бира. Само толкова. Първия път пих вечерта, когато победихме „Хочкис“. Празнувахме. А снощи просто не съм се замислил. Беше топло, бях жаден и…

— Майка ти знае ли?

— От училището й се обадиха. Сигурно ти вече си бил на път за насам. Накараха ме да говоря с нея.

— Говори ли с нея? Тя какво каза?

— Доста е разтревожена. Боже, колко съжалявам, татко. Провалих всички. Теб, мама, всички.

— Какво ще стане, когато идеш при директора?

— Предполагам, че ще ми го съобщи официално. Аз му казах, че ти идваш. Той иска да се срещне и с теб. Боже, каква каша!

— Кой донесе бирата?

— Едно момче от големите.

— Кой?

— Няма смисъл да го обвинявам. Грешката е моя.

— Не искаш да ставаш предател, така ли?

— Да.

Кит се изправи с усилие като инвалид и отиде до мивката да измие лицето си със студена вода. Както обикновено косата му бе пораснала за подстригване.

Те минаха покрай пилоните и под гранитните арки към директорския кабинет.

— Тогава нека си тръгнем с достойнство — каза Савидж. — Вдигни глава и гледай копелето право в очите.

Сега дворът бе по-тих, но пред кабинета шумно разговаряха дузина младежи — момчета и момичета. Когато видяха Кит, те замлъкнаха и му направиха път към кабинета на директора.

— Късмет, Кит — извика едно момиче, а едно момче, което носеше бейзболната си шапка с козирката към тила, за да прилича на пилот от Втората световна война, се обади по-тихо:

— Майната им на тези лицемерни мръсници. По-добре ще ти е да си вън оттук, Кит.

Но останалите само гледаха, като че ли виждаха собственото си наказание. Беше младежка версия на изпращане на смъртник.

Секретарката, майчински изглеждаща жена с размазан грим над дясното око, ги въведе в кабинета на директора.

— Ще дойде след миг — каза тя и затвори вратата. Кит седна вдървено на един стол, докато Савидж се приближи до прозореца и загледа реката, където пролетно време се провеждаха състезания. Сега водата беше спаднала и толкова неподвижна, че приличаше на тясно езеро.

— Извинете, че ви накарах да чакате. — Директорът внезапно се появи като дух от бутилка. Той винаги изглеждаше разсеян, като че ли мислеше за по-важни неща от онова, с което се занимава в момента. Настани се на стола зад затрупаното с документи бюро. — Каза ли ви Кит? — попита той. — Добре. Това е твърде неприятно, но разговарях с председателя на комитета и решихме, че няма никакъв начин Кит да остане в училището. Повторно нарушение в рамките на три седмици е твърде лоша постъпка.

— Как ще засегне това неговите амбиции за постъпване в колеж?

— Поне няма да помогне много за изпълнението им. Но колежите не приемат пиенето толкова сериозно, както ни се налага на нас.

— И няма ли начин да се отмени наказанието?

— Не. Наистина ви съчувствам, но не можем да правим изключения от правилата. Те са твърди. Няма да е честно спрямо останалите ученици. — Директорът говореше безизразно, преплел пръсти под брадата си.

Савидж преглътна грубия си отговор. „Да си тръгнат с достойнство.“ Той, както всички, които си имаха работа с училищата, знаеше, че има изключения, особено ако родителите на виновния ученик са достатъчно богати, за да спонсорират построяването на нови спални, нови тенис кортове или даването на стипендии. На родителските срещи председателят на училищния съвет приказваше непрекъснато за идеализъм, духовно израстване и подкрепа на младежките души. Но същият човек приемаше милиони от една акула от „Уолстрийт“, който бе изхвърлил на улицата цяла армия нископлатени работници. Новият комплекс сгради на училището бе наречен на името на благотворителя. Канеха го да държи речи пред абитуриентите. Речта му бе пълна с призиви към зрелостниците да търсят висшите цели в живота.

— Хайде, Кит — каза Савидж. — Време е да тръгваме. — Директорът протегна ръка и Савидж я пое. „Да си тръгнем с достойнство.“ Навън младежите се извърнаха да ги изгледат.

— Как мина, Кит?

Той протегна юмрук с палец надолу и продължи напред. Една учителка, която Савидж харесваше, вървеше срещу тях по коридора. Тя видя мрачното му лице и се спря.

— Много съжалявам. Кит ще ми липсва — каза тя. — Позорно е. Мисля, че може би Холдън Колфийлд^[1] е бил прав. — На Савидж му се стори, че тя ще прегърне момчето, но след леко колебание тя им кимна и продължи по пътя си.

Поставиха опакованите вещи на Кит на задната седалка в БМВ-то на Маги.

— Как е Кристиян? — попита Савидж. — Тя знае ли? — Не беше сигурен дали между двамата имаше любов, но знаеше, че са добри приятели.

— Тя нямаше изпити днес — отвърна момчето. — Замина си снощи и сигурно вече си е в Париж. Когато се прибера у дома, ще й се обадя по телефона.

— А Джони-бой? — Джони беше индианец от бедно семейство в Боуи, Тексас, на когото му бе отпусната стипендия. Кит се бе опитал да му помогне да се пребори с чуждата му, елитарна култура.

— Няма да се връща. Не можа да понесе начина, по който някои от децата се отнасят с него, защото не плаща никакви такси. Мислех да ида в Боуи и да се опитам да го убедя да се върне наесен, но май вече няма да съм добра реклама за училището.

След петнадесет минути те стигнаха междущатското шосе и Савидж погледна Кит. Той бе избягал от тревогите си в съня.

Когато порасна, косата на момчето му потъмня. Савидж се сети за времето, преди да се разделят с Маги, когато прекарваха отпуските си в лозето на Марта. Спомни си избелялата от слънцето руса коса на Кит и потъмнялото му като изсъхнал тютюн тяло, когато влизаше и излизаше от водата при Гей Хед. Маги бе пожелала да се настанят в скъп хотел в Едгартаун, докато Савидж предпочиташе простото легло и закуска в селската къща в Западен Тисбъри. Този път Савидж бе победил в спора и накрая даже Маги бе признала, че е прекарала приятно. След това се сети за гордата усмивка на Кит, когато спечели мача за отбора си. Остави спомените настрана.

Савидж никога не бе казвал на Кит, но всъщност той не искаше момчето му да се записва в частно училище. Не разбираше какво толкова им има на държавните училища. Сега Маги щеше да го наблюдава, търсейки намек за доволство от случилото се. Сигурно ще пожелае да запише Кит в друго частно училище.

Кит се събуди, когато влязоха в Манхатън. Портиерът Майк в сградата на Петдесет и пета улица дойде да им помогне за багажа. Беше пуерториканец, но отраснал в Ню Йорк и акцентът му бе съвсем като на жител на Бронкс.

— Хей, човече — обърна се той към Кит. — Пораснал си. Май скоро ще сложиш ръкавиците да се срещнем на ринга.

Навремето си Майк е бил шампион в лека категория и носител на „Златни ръкавици“, но така и не станал достатъчно добър, за да направи професионална кариера в бокса.

— Може би — усмихна му се Кит. — Ако остана тук известно време.

В апартамента ги чакаше Маги. Изглеждаше като да бе плакала. Тя прегърна сина си. Сега той бе доста по-висок от нея.

— Не се тревожи, Кит — каза му тя. — Това училище и без това не беше твърде добро. Ще намерим нещо по-хубаво.

— Училището си беше наред — отвърна й той. — Аз се изложих. Това е. Може би ще тръгна да си търся работа. Да се поблъскам малко. Да се опитам да порасна.

Тя се отдръпна и изгледа Савидж.

— Това твоя идея ли е? Да го накараш да се откаже? Да забрави за Харвард?

— Татко няма нищо общо — възрази момчето. — Докато пътувахме с колата, си мислех. Може да поработя една година. Пък може би Харвард не е за мен…

— Няма да правиш такива работи! Нали, Джак!

Савидж сви рамене.

— Няма защо да се бърза. Ще трябва да обмислим. Все пак става дума за живота на Кит, а той е достатъчно голям, за да ни помогне да вземем решение.

Когато нещата на Кит бяха прибрани, той изчезна в стаята си. Савидж знаеше, че ще се върне към забравата на съня.

— О, Джак — заговори тя. — Това гадно училище… Може би ти все пак си бил прав.

— Не става дума за прав или неправ, Маги. Кит го каза съвсем точно. Той се е изложил. И ние трябва да приемем фактите.

Сега сълзите й закапаха отново. Тя го прегърна през кръста и опря лице на рамото му.

— Ние объркахме всичко. Семейството ни… Нали? Ти и аз. Самите ние не се справихме, а сега Кит…

— Кит ще се оправи. Също и ние. — Той я погали по гърба. Тя още беше стройна и нежна. Миришеше на розова вода. Като подсмърчаше и бършеше очи, тя се отдръпна.

— Може би ни трябва по глътка.

Той взе своя скоч и се приближи до прозореца с изглед към небостъргачите на Централен Манхатън. Още я харесваше, но двамата почти нямаха нищо общо. В сравнение с нея той не бе вървял по правилен път, ако изобщо е имало някакъв път в бедното, малко градче, където бе израснал. Тя бе юрист по корпоративно право, дъщеря на юрист. Беше постигнала големи успехи. Това беше част от общия им проблем. Тя бе свикнала с парите и с харченето им. А той не. Той се чувстваше неудобно сред нейните роднини и приятели. Същото важеше и за нея спрямо неговите близки. Тя обичаше опера и скъпи ресторанти. Той обичаше киното и ресторанта на ъгъла.

— Трябва да се върна във вестника — каза той. Това бе другият проблем: неговата работа, която не свършваше понякога до полунощ. Доста често тя го бе чакала, за да идат на вечеря, на театър, а пък точно тогава се случваше да се появи сериозен материал и тя се чувстваше изоставена. С течение на годините се бяха отчуждили.

— Аз се срещам с един човек — каза му тя.

— Ооо?

— Адвокат. Добър.

— Сериозно ли е?

— Може да стане. С него ми е весело, както навремето беше с теб. Защото си имахме и хубави години, нали?

Той не довърши питието си, но остави чашата. Подаде й ключовете от колата.

— Трябва да тръгвам.

— Знам — отвърна тя.

В „Найспи“ Савидж видя, че Ван Алън слага банкнота върху масата. Негърката я взе, излезе от сепарето и тръгна към вратата. Гледаше Савидж и купчината ресто от 20-те долара, което той бе оставил върху бара. Спря се зад него.

— Дай ми петарката. — Имаше испански акцент. Савидж взе петдоларовата банкнота и я подаде. Ръката й се стрелна бързо и банкнотата изчезна.

— Хей — извика барманът. — Махай се веднага. Излизай на улицата, където ти е мястото. Не искам такива като теб да ми се въртят вътре.

— А, извинявай — изгледа го тя. — Какъв ти е проблема бе, задник? Не можеш вече да го вдигаш ли? — Веднага след това излезе. За миг барманът изглеждаше като че е готов да я погне, но си остана на мястото.

— Не биваше да й даваш — каза той на Савидж. — Ако искаш да се договаряш с нея, излез навън. Тази курва непрекъснато досажда на клиентите ми.

Мъжът отляво на Савидж, небръснат, със зачервени очи и смачкано кепе на главата си, се обади:

— Проклети цветнокожи. Да си стоят, където им е мястото, а не да се въртят наоколо и да разпространяват болестите си. — Той изгледа Савидж. — Дръж си парите в джоба, господине.

— Не знаех, че съм ви наел за лични финансови консултанти, господа — отговори Савидж. — Кога съм го направил?

Другият клиент не отклони поглед от чашата си.

— Да ти купя ли питие? — попита Ван Алън, която се бе приближила към Савидж. — Колко й даде?

— Петарка.

— Голям ден за Рамона. Двадесет от мен, пет от теб, а още дори не се е облякла, за да излезе на улицата.

— Не я води повече тук — каза барманът. — Този бар е прилично място. Всъщност и ти би трябвало да се държиш далеч от нея.

Ван Алън го изгледа.

— Виждам доста нарушения тук — заяви тя. — Първо, мястото е досадно. Второ, ти нямаш добро държание. Трето, клиентите ти не са чисти. Изобщо има достатъчно забележки, та ако повикам Държавната агенция по алкохола, да ти затворят заведението.

Едрото лице на бармана се зачерви.

Савидж прибра рестото си.

— Иди да вземеш един душ, че миришеш като гащите на Фидел Кастро — каза той на мъжа с кепето. — Да вървим — обърна се след това към Ван Алън. — Тия са задници и каквото и да им кажем, няма да се променят.

Барманът посегна под бара, но задържа каквото бе хванал под тезгяха. Двамата излязоха и го оставиха да си мърмори, докато бършеше бара и прибираше полуизпитата чаша с бира на Савидж.

Когато тръгнаха на юг към апартамента й на улица „Джейн“ във Вилидж, двамата се погледнаха и се разсмяха.

— Ти да не би да се опитваше да ми превземеш информаторката? — попита Ван Алън. — Рамона така или иначе ще даде всичко на сутеньора си Алберто.

— А ти защо не показа значката си на онова копеле бармана?

— Защото може би той също щеше да ми покаже своята.

— Той ченге ли е?

— Почти съм сигурна, че е. Винаги се познава. Добре, че и ти не си ченге, та да се опиташ да покажеш какъв си мъжкар. Тогава по пода щеше да има и кръв. Знаеш ли колко много ченгета се застрелват едно друго по баровете?

— Приятелката ти съобщи ли нещо ценно?

— Може би. Понякога човек не може да прецени веднага.

— Тя една от квачките ти ли е?

— Да, регистриран информатор. Срещнах я преди доста време, когато работех под прикритие за „Наркотици“. Информаторите са ключът към играта, както добре ти е известно. Цялата великолепна полицейска работа се свежда до това кой има подобри информатори. По дяволите, забравих…

— Какво?

— Мама е тук и е отседнала при мен. Не можем да идем у нас.

— Добре де, тогава при мен.

Майка й живееше във Филаделфия. Никак не й харесваше, че Ван Алън е ченге. Искаше тя да се омъжи, да има деца и да се премести от Ню Йорк.

Те се спряха и се насладиха на хладината на вечерта, докато се оглеждаха за такси.

— Днес видях Тод Пейдж — каза му тя. — Той мисли, че си страхотен. За главен редактор.

— А, точно от него най ми трябва препоръка.

— Той още не знае за нас.

— Това изобщо не е негова работа.

— Да, ама той си мисли, че всичко е негова работа.

Бяха се запознали в полицейската академия точно по времето на развода му. Той връчваше наградата „Полицай на месеца“. Тя тогава беше съветник на жените-кадети. Скоро след това тя се върна да работи на улицата, но междувременно вече бяха създали връзката си.

Едно такси се насочи към тях.

— Искаш ли да пийнеш нещо, че да изхвърлиш вкуса от „Найспи“?

— Не — отговори тя. — Предпочитам да си легна.

В таксито шофьорът си бе пуснал латиноамериканска музика толкова силно, че почти не можеха да се чуят. Това не пречеше на Савидж. Ръката й почиваше върху бедрото му и той гледаше профила й, осветен от уличните лампи, скулите и пълничките й устни.

— Отдавна не сме се виждали — каза тя. Трябваше да се наведе към него, за да я чуе сред силната музика, и той усети дъха й върху ухото си.

Кимна. Две, по-скоро три седмици. Не смяташе, че ще излезе нещо. Той бе човек, който не издаваше чувствата си, но тя още по-внимателно прикриваше своите. Когато я попита защо не се е омъжила, тя се пошегува и веднага смени темата. Никога не говореше за детството си. В нея имаше нещо тайнствено, нещо далечно и неуловимо. Може би точно затова го привличаше.

Всъщност те не се познаваха добре извън интимността, която излизаше наяве в леглото. Просто се използваха взаимно в малкото случаи, когато свободното им време съвпадаше, но пък какво лошо има в това? В леглото или извън него, той я харесваше и знаеше, че и тя го харесва. Обичаше да й помага, да се грижи тя да бъде представена добре в криминалните репортажи, които излизаха във вестника. Само че му се искаше тя да може да намира време да вършат обикновени неща, като например да се разхождат в парка, да ходят на кино, на плаж. Но не си позволяваше да мисли какво би следвало от това.

В апартамента му с изглед към прозорците на друг шестетажен жилищен блок те застанаха един срещу друг и той докосна лицето й с пръсти, приглаждайки тънките бръчици в краищата на очите й. Беше юни, но тя бе бледа като през зимата.

— Няма да се изгладят — каза тя.

— Имаш нужда от здрав сън.

— После.

Двамата се прегърнаха. Тя зашепна желанията си. Устните й бяха топли и отворени, езикът настоятелен.

Тя свали сакото и обувките си. Слава богу, не каза нищо за състоянието на апартамента. Вътре беше пълна бъркотия. И така си бе, откакто се беше преместил и възобновил ергенския си живот. Но поне беше оправил леглото си, макар и не идеално. Понякога измиваше пода и пускаше прахосмукачката, особено няколкото пъти, когато тя му бе идвала на гости, но след това оставяше прахта и бъркотията да царуват дълго време. Отвори бутилка австралийско вино.

— Онази Рамона сигурно би могла да намери по-лесен начин да си изкарва хляба — каза той, докато пълнеше чашите.

— Какво знаеш ти? — Тя се настани на кушетката и сви крака под себе си. — Споменавала ли съм ти, че първата задача, която ми бе възложена, след като завърших академията, бе да хващам сводници? Трябваше да се обличам в полички до задника и да ходя с почти разголен бюст. Бях около двадесетина годишна, завършила бях гимназия в манастир, Боже мой, и колеж в Бостън. Всяка нощ трябваше да вися около тунела „Линкълн“ и да чакам нахални мотористи да ми предлагат. Беше леден студ, арктически вятър се опитваше да ме отнесе, а пък аз трябваше да привличам типове, които изобщо не приличаха на моя приятел, момчето от съседния двор.

— Недоволна ли беше?

— Разбира се. И продължавам да мразя подобна дейност. Това не е полицейска работа. Какво я засяга полицията, че един мъж и една жена желаят да сключат частна търговска сделка?

— Имаше ли проблеми?

— На няколко пъти. Но си разработих техника главно за да се махна от студа. Скачах в колата на съответния тип, след като се договорехме за цената, и му казвах, че разполагам с чудесна топла стая. Насочвах го право към участъка и го затварях вътре. Полицаите, които ме пазеха, много ме обичаха заради това. През повечето време, особено през зимата, те само чакаха на топло в участъка, докато докарам някой тип, и направо го хващаха за яката.

— Значи имаш здрави топки.

— Не, нямам си. — И двамата се засмяха. Обикновено тя не говореше за работата си, още по-малко за своите чувства, мисли и минало. Нито пък той. Знаеше, че тя има баща, който е юрист във Филаделфия, и майка, която понякога й идва на гости и иска тя да си смени работата, но нищо повече от това. Срещите им бяха като почивка от ежедневието. Тя се облегна на него, хвана дланите му и ги притисна към малките си, кръгли гърди. Блузата й бе съвсем гладка и хлъзгава. Тя се извърна, за да го целуне. Ухаеше на люляк и устните й имаха вкус на вино.

Когато бяха изпили половината от бутилката, той я дръпна за ръката.

— Да идем в леглото.

Виното ги бе загряло. Взеха бутилката и чашите и отпиваха, докато се събличаха. Винаги го забавляваше и възбуждаше фактът, че под анонимните си дрехи тя криеше фино бельо. Като че ли криеше чувствената и ненаситна истина от всички освен от него. Всички познаваха умната и амбициозна детективка лейтенант Сара ван Алън. Но само той познаваше нежната й версия. Сега тя бе облечена в нежно копринено бельо, което блестеше като слонова кост под меката светлина, идеща откъм хола. Тялото й бе стегнато и с гладки мускули като на плувкиня.

Дрехите им останаха на две купчини отстрани на леглото. Срещнаха се в средата върху чаршафите и ръката й нежно обхвана пениса му. В леглото тя се превръщаше в друг човек, податлива и нежна, а понякога и покварена, като че ли избягала с удоволствие от ежедневната дисциплина на работното си място. В леглото тя се смееше много, кикотеше се като момиченце на онова, което правеха.

— Здравей, господин Безсрамник — каза тя и го стисна.

— Дръж се внимателно с него. Той е силен и мълчалив тип.

Бедрото му се притискаше в малкото триъгълниче между краката й, а ръцете му галеха и притискаха хълбоците й.

— Той е интересен — каза тя. — Винаги се крие под дрехите ти и винаги е готов да се хвърли в атака, щом го докоснеш, както се полага.

— Той е добър.

— Така ли? Е добре тогава, мисля, че съм готова да го приютя.

Първоначално, когато Савидж започна, тя замърка като мързелива котка. Но после дишането й се ускори и тя започна да се извива, гледайки го с наистина похотлива извивка на устните си. Притискаше го и двамата се изпотиха, докато телата им се движеха заедно, хлъзгави като тюлени.

Когато свърши, тя продължи да го притиска с ръце и крака към себе си.

— Почувствах го. Пейдж беше прав. Ти си страхотен.

Размазаните по лицето й червило и грим й придаваха вид на красив клоун. Той се обърна по гръб и тя положи глава върху гърдите му. Заслуша се в биенето на сърцето му. А той я галеше по косата и гледаше в тавана.

— Действаш ми добре — каза тя.

— И ти на мен.

По-късно, когато и двамата се бяха успокоили, той й каза да се обърне по корем. Тя се усмихна, като че ли бе споделил с нея някаква тайна, и се обърна, заровила лице във възглавницата. Гърба й бе строен и бял с изпъкнали гръбначни прешлени. Въпреки че бе слаба, тялото й излъчваше страст. Савидж я яхна, притиснал задника си в нейния и започна да масажира раменете и шията.

Тя въздъхна.

— Наистина притежаваш всички умения — прошепна тя.

— Удоволствието е мое — отвърна той искрено. Ръцете му се придвижиха надолу да масажират плешките, а после по-надолу към кръста и хълбоците. Една капка пот от челото му падна в красивата плитка вдлъбнатина в основата на гърба й.

— Кога ти беше за първи път? — попита тя със заглушен от възглавницата глас.

— Бях на седемнадесет години. Стана в една купа сено, но беше прекрасно. Не вярвай, ако ти кажат, че усещаш как сламките се забиват в кожата ти. Дори и да е било така, не съм го усетил.

— Твоето гадже от гимназията ли беше?

— Не. Беше жена, може би на двадесет и пет години, но тогава ми се стори доста възрастна и много умела. Запознах се с нея на танци.

— Тя знаеше ли, че ти е за пръв път?

— О, да. Беше много мила и нежна.

Тя посегна слепешком назад и го хвана нежно.

— О-ла-ла, господин Безсрамник се завърна — възкликна тя.

След това той бе започнал да задрямва, но се събуди, когато тя го целуна по гърдите и се надигна.

— Сега, когато получих каквото исках, ще отида да взема душ — каза му тя.

— Защо? Няма ли да останеш?

— Трябва да ида да потърся един човек.

— Потърси го утре. Боже мой, от работа ще получиш нервна криза.

Тя сви рамене и се запъти гола към банята. Когато се върна, бе увила ханша си с пешкир. Излегнал се сред смачканите влажни чаршафи, той протегна ръка към нея и тя седна до него.

— Как е момчето ти?

Първоначално той не отговори. Понякога им се случваше да говорят за семействата си, но негласната им уговорка бе да не се разпитват един друг.

— Има си своите проблеми — отговори накрая Савидж. — Като всички юноши. Мисля, че само времето може да ги разреши. — Не му се искаше точно сега да говори за Кит. Ръката му описа извивката на бюста й, като погали зърната. Искаше му се да прекара още малко с нея, но чувстваше, че тя вече мисли за друго.

— Всъщност не знам нищо за теб освен това, че си прекрасна, страстна жена — каза той. — Ние с теб пътуваме по един и същи път, но слизаме на различни спирки.

— Може би. Но пък можем да се радваме на пътуването.

Докато той лежеше и я гледаше, тя се облече и отново влезе в ролята, която играеше пред другите.

 

 

Ван Алън отиде в парка при „Сътън Плейс“ след полунощ и откри Мики Фин, като използва бутилката, която носеше в чантата си. Беше я купила от един магазин на Трето авеню, след като си тръгна от Савидж. Любовната игра я накара да се почувства по-свободна, спокойна и отпочинала. Изобщо не й се спеше.

Полицаят Фасо беше разпитан внимателно. Първо за отвличането, на което бе станал свидетел, а след това за инцидента с отворената врата. От разпита му излезе наяве случаят с пияницата, който бе видял скришом епизода с отварянето на вратата. Но през деня не откриха Фин.

Когато тръгна по пътеката към парка, Ван Алън извади бутилката със скоч от чантата си. В края на пътеката тя я почука леко с металната си полицейска значка, за да прозвъни мелодично.

— Време за коктейл — извика тихичко тя. — Ела и си го вземи.

Първоначално нямаше никакъв отговор. Тя остана загледана в тъмнината. Оттатък парка по река Ийст една яхта, украсена с жълти светлини, се движеше срещу течението. От палубата й се чуваха гласове и смях. Дори и толкова късно през нощта беше задушно и въздухът тегнеше като пред буря.

— Идвай! — извика тя и отново чукна по бутилката. — Последен шанс за нощното питие.

Главата на Фин се показа изпод храстите. В едната си ръка държеше почти празна бутилка, втората от общо две, които бяха провалили плана му да отиде да лови скариди. Беше решил, че утрешният ден ще е по-удобен за този цел. Ван Алън светна с малкото фенерче, което държеше в ръката си, разгледа Мики Фин и го загаси.

— Ела насам — каза тя. — Ще седнем да си поговорим.

Той се вгледа в тази среднощна посетителка с добре ушити сако и пола.

— Ти някоя от майките ли си? — попита учудено. Тя светна с фенерчето и му показа значката си, а после и бутилката. Той разгледа полицейския знак, но очите му веднага се насочиха към бутилката.

— Наистина ли си ченге? Подобрили са породата. — Фин се измъкна изпод храста, като взе пластмасовата си торба. — Добре, добре, тръгвам си. Не преча на никого тук. Просто спя.

— Има ли някой друг наоколо? — попита Ван Алън, загледана към сенките в дъното на парка.

— Сам съм — отвърна Фин. — И не преча на никого. Винаги си тръгвам, преди да започнат да идват децата. — Гласът му бе изморен и дъхът му вонеше на алкохол.

— Бил си тук снощи.

— Кой ти каза? — Сега гласът на Фин бе по-ясен и с лека обида на невинно обвинен гражданин.

— Полицаят, който те е изпъдил сутринта. Искаш ли да го повикам? Или да те заведа в участъка и да те затворя, за да поспиш там.

— Тук бях — призна си Фин. — Аз помогнах на онзи дюстабанлия с униформата и ето каква благодарност получавам.

— Опитай това — каза тя и му подаде бутилката. — Не го поглъщай наведнъж. Наслади се на приятния букет.

Фин доближи шишето до устните си, а след това разказа несвързано за човека, който бе отворил вратата и я бе оставил открехната. Явно той не знаеше нищо за отвличането, което за кратко време бе разтърсило и възбудило града, поради което не осъзнаваше какво значение има отключената врата.

— Опиши ми мъжа — настоя Ван Алън без кой знае каква надежда. Описанията винаги бяха неточни или твърде бегли, за да могат да бъдат използвани. Тя познаваше двама бабаити, екзекутори на една от бруклинските фамилии, които се разхождаха спокойно на свобода, защото публикуваните описания на свидетели изобщо не отговаряха на истинския им външен вид.

— Дебел — започна Фин. — Със свински очички и пълно лице. Висок около метър и шестдесет със златен часовник на лявата китка. Беше с кафяви панталони и жълта риза, не, оранжева беше. Без вратовръзка. На средна възраст, може би петдесет и пет години. Изглеждаше гадно копеле.

„Не е лошо“ — помисли Ван Алън.

— Може ли сега да си тръгвам?

Ван Алън го изгледа замислено. Фин бе прегърнал бутилката скоч като актьор наградата „Оскар“. Можеше да го арестува, да го задържи като свидетел, но пък можеха да минат и седмици, преди да свие примката около заподозрения. Би трябвало да намери друг начин…

— Как се казваш?

— Джеймс Фин. Наричай ме Мики.

— Добре, Мики. Току-що ти се отвори парашута за среща. Искам да дойдеш с мен и да разгледаш няколко снимки. Гладен ли си? Ще купим сандвич, пица, каквото поискаш. Остави торбата си тук. Ще се погрижа никой да не те закача под храстите тази или която и да било друга нощ. Смятай, че това е твоят дом.

— Наистина ли? — Фин не можеше да повярва. Ченгетата не се държат по такъв начин.

— Онзи тип, който отвори вратата — заговори той. — Не бих се учудил, ако е бивш затворник. Имаше държанието на взломаджия. Провери го. — Фин не разбираше защо всички са толкова заинтересувани от кражбата на някакъв обикновен катинар, но пък усещаше как над изпатилата му глава се разтваря чадърът на официалната защита и му се искаше да го задържи там.

— Ти лежал ли си? — попита Ван Алън.

— Малко — призна с нежелание той.

— За какво?

— Спор.

— Ти спечели спора, а после те обвиниха в побой ли?

— Не, загубих. В съда казаха, че прокурорът бил спечелил делото. Как се казваш?

— Ван Алън. Сара ван Алън.

— Добре. Слушай, Сара. Ще дойда да погледна снимките ти, но няма да си оставям нещата тук. Този град е опасен. Могат да ти приберат и катарамата на колана от гащите. Наистина ли ще ми позволиш да спя тук отсега нататък, Сара? — Говореше като наемател, награден от стиснат хазаин.

— Аз съм детектив-лейтенант. Можеш да ми викаш „лейтенант“ — каза му Ван Алън, разтревожена от фамилиарността, с която се отнасяше към нея Фин.

Той вдигна торбата си, отпи от бутилката и я последва по пътеката извън парка. Остров Сити и скаридите можеха да почакат.