Тони Бъртън
Наказателен отряд (29)

29.

Когато Пейдж стигна края на стълбите, от една стая излизаше полицай, носещ две пушки с оптически мерници.

— Ти ли си снайперистът? — попита Пейдж.

— Вътре е — отвърна полицаят и като кимна през рамо, продължи надолу по стълбите. Пейдж влезе в стаята. Миришеше на прах, стари хартии и барут. В единия ъгъл имаше два древни компютърни терминала и покрай стените бяха подредени сиви шкафове с папки. Единият бе обърнат настрани близо до отворения прозорец. Върху него лежеше клетъчен телефон. Облегната на шкафа, върху пода седеше Ван Алън, облечена в оранжев гащеризон с навити до лактите ръкави. Тя гледаше безразлично под себе си и първоначално не забеляза Пейдж. Би могъл да каже, че погледът й е зареян на хиляди километри, но се съмняваше, че писателите, търсещи съмнителна автентичност на изразите си, използват този израз по-често от бойците ветерани.

Той приклекна до нея.

— Ти ли го застреля?

— Трябваше — отговори тя. — Убийствата трябваше да бъдат спрени.

Пейдж прие думите й като противоречие.

— Също като да унищожиш селото, за да го спасиш. — Пейдж беше ядосан от факта, че никога вече няма да може да вземе интервю от лудия. Беше дошъл да потърси снайпериста в бившата болница, за да успее все пак да изкопчи нещо.

— Не беше точно така.

— Знаеш ли, че се е казвал Ван Алън? Също като теб.

— Знам.

— Странно съвпадение. Ван Алън застрелва Ван Алън.

— Случват се съвпадения. Затова светът е такъв. Това беше баща ми. Трябваше да го убия, Пейдж. Трябваше. — Тя се изправи бавно и когато му се стори, че ще залитне, Пейдж се спусна да я задържи. Тя се хвана за него и той усети, че тялото й трепери. — Знам защо ми дадоха пушката и искаха аз да го убия — каза тя. — Беше политическо решение. Устройваше ги да е така. По-добре беше аз да го сторя, за да не бъде свързана никоя институция на щата с убийството на един луд и ненормалните му обвинения и омраза към този щат. Сигурно не са знаели, че това е баща ми.

— Господи — възкликна Пейдж. Той млъкна замислен върху целия ужас на ситуацията. Не я пусна от прегръдката си. — Бил е баща ти? — попита накрая. — Май си спомням, в Олбъни ми спомена, че баща ти бил адвокат.

— Вторият ми баща е адвокат. Но това няма значение. Казвала съм на доста хора куп неверни неща.

Първоначално Пейдж не знаеше какво да каже. Цялата работа бе доста сложна.

— Кога разбра, че лудият е твой баща? Господи, извинявай. Не исках да го кажа така.

Тя се отдръпна леко от него.

— Искам да видя Джак Савидж.

Навън по главната улица пламъците бяха угаснали, но пожарникарите продължаваха да пръскат с вода овъглените развалини на града. Майорът даваше пресконференция пред телевизионната камера и малка група репортери, застанали пред портите на затвора. Докато минаваха, Пейдж го чу да казва:

— … двама снайперисти. Единият горе в бившата болница, който изстреля първия куршум, а другият върху покрива на затвора. Тя улучи главата на копелето… — Трупът на Учителя беше прибран.

Откриха лейди Джейн до бара в кръчмата в края на улица „Ренси“. Играеше комар с трима старци, които май повече се интересуваха от плътта й. Тя май нямаше нищо против това. Играта се състоеше в скриването на различни по дължина кибритени клечки в юмрук. Лейди Джейн печелеше. Пред нея имаше купчина доларови банкноти. Помещението беше пълно и атмосферата бе странна: смесица от възбуда и изтощение, като че ли хората все още не бяха осъзнали загубите, които бяха понесли.

— Скъпа — обърна се лейди Джейн към Ван Алън. — Изглеждаш ужасно. А този оранжев костюм изобщо не ти отива.

— Млъкни! — прекъсна я Пейдж.

— Щом казваш, миличък.

* * *

Когато Савидж и Кит стигнаха до къщата на улица „Ренси“, двама полицаи изнасяха черния чувал с трупа към колата си.

— Моите съболезнования за загубата — каза единият от тях. — Докторът беше и си отиде, но нямаме линейки на разположение. Ще го откараме в моргата в Лейк Плесид. Можете да им се обадите за уреждането на погребението. Вътре има и мъртво куче.

Савидж протегна ръка и докосна грапавата материя на черния чувал, докато двамата полицаи го пренасяха покрай него. Освен чувството на загуба, изпитваше и ужасното съжаление, че вече никога няма да може да се сдобри с баща си. Вероятно бездната помежду им е била твърде дълбока, но все пак трябваше да опита. Савидж и Кит издълбаха гроб в градината отзад и погребаха Джаспър.

Намериха останалите в кръчмата. Ван Алън седеше сама до една маса в ъгъла без никакво питие пред себе си. Савидж отиде при нея.

— Джак, можеш ли да ме откараш оттук? — попита тя с безразличен и монотонен глас.

— Разбира се. — Пейдж се приближи и Савидж се обърна към него: — Дай ми ключовете от колата си.

— Добре, ама как, по дяволите, аз ще се измъкна оттук? — Той подаде ключовете на колата под наем. — Не виждам наблизо бюро на „Херц“…

— Можеш да поостанеш, за да огладиш подробностите и да сглобиш целия материал. Грижи се за Кит, докато работиш. Купи му бира, ако поиска. Ще се върна след няколко часа. Хайде, Сара.

Савидж я прегърна през рамо и я поведе през тълпата и вън от кръчмата. Тялото й бе напрегнато като струна от преживения стрес.

— Ще се оправиш ли? — попита я той, когато се насочиха към колата на Пейдж.

— Да — отвърна тя тихо. — Просто искам да бъда по-далеч оттук. Пък и ме викат обратно в Ню Йорк.

— Ще те закарам до летището в Олбъни. Оттам можеш да вземеш самолет. — Ван Алън седна в колата и той направи завой, за да излезе на улицата. Знаеше как да мине през града, без да се движи по главната улица. Въпреки това, докато стигнат до шосето, му се наложи да маневрира около пожарните коли и линейките, които изпълваха задните улици.

В началото тя мълчеше и гледаше напред към бялата светлина на фаровете, която разкъсваше тъмнината пред тях. Той я остави на мира. Но после тя заговори. Като че ли се опитваше да подреди събитията в ума си.

Разказа му за изстрела си откъм капандурата на болницата. Каза му, че е знаела, че човекът с микрофона върху стената е бил баща й. Че го е знаела още откакто е била в Олбъни. От думите на Мери Морган бе разбрала, че той е един от престъпниците убийци. После помълча, а след това му разказа за сексуалното насилие върху нея като малка, за реакцията на баща й тогава и за хвърлянето му в затвора. Той посегна и хвана ръката й.

Може би, защото се отдалечаваха от всичко преживяно в интимността на движещата се сред мрака кола или защото бе свалила един отдавнашен товар, но накрая гласът й звучеше по-спокойно.

— О, Джак, изобщо не биваше да идвам насам — каза тя. — Но след като вече бях започнала да се занимавам с това, щом започнах да изпитвам подозрения, аз просто трябваше да открия истината за всичко. После, когато го гледах и помислих за всички убийства, за нещастията, които са предизвикали, за изнасилването… Но през цялото време не преставах да мисля и за това, че той бе стоял в затвора през всичките тези години заради мен. — Тя като че ли чакаше Савидж да я осъди.

— Всички си имаме тайни — каза й той. — Нашите тайни се сблъскаха. Ти спаси сина ми. Спаси го, като уби баща си. Струва ми се, че и аз още не мога да го осъзная напълно.

Докато колата се движеше на юг, те мълчаха, но когато я погледна отново, той видя, че тя е заспала, все още стиснала ръката му. Беше се свила в гащеризона си като малко момиченце. Веднъж видя полицейска кола със запалени светлини, която бе спряла някой нарушител за превишена скорост. Нещата отново поемаха по нормалния си път. Два часа по-късно, когато приближаваха Олбъни, тя се събуди и отново заговори.

— Когато бях малка, се чувствах постоянно виновна. Изпитвах вина за всичко, което не ставаше както трябва.

— Но това не са били твои грешки.

— Знам, но когато си дете, не можеш да обмисляш всичко, не мислиш логично. Сигурно съм била дете с голямо въображение. Затова започнах да си измислям истории за баща си. Другите деца разказваха за бащите си, които работеха в строителството, като пожарникари или продавачи. Аз не можех да им кажа, че моят баща е в затвора заради убийство. Понякога се обърквах и казвах, че е ченге, а преди това бях разправяла, че е строител. Накрая се научих да си измислям и да се придържам към измислицата си. Знаех, че не съм наред. Даже веднъж тръгнах на лекар заради това. Но се върнах от прага.

Думите й се лееха непрекъснато и Савидж се чудеше дали това й помага да се помири някак със себе си.

— Обучавах братята си, докато научаваха и те историята, измислена от мен. На близнаците не им пукаше толкова, колкото на мен. Те бяха родени, след като той влезе в затвора и никога не бяха го виждали. Когато майка ми се запозна с втория ми баща, стана по-добре. Тогава можех вече да разказвам за него, все едно че ми е истинския баща. Всъщност, когато те решиха да се оженят, аз вече кандидатствах в колежа и мислех, че всичко е минало.

— А как го понасяше майка ти? — попита Савидж. — За нея трябва да е било по-трудно, отколкото за теб.

— Тя се справяше. Опита се да го забрави и да се отдаде на нас, децата.

— Бих искал да се запозная с нея. Тя трябва да е страхотен човек.

Помълчаха малко, а после Савидж попита:

— А защо, за бога, ти си решила, че искаш да работиш в ПУНИ? Сигурно си знаела, че проучват кандидатите, миналото им и всичко за тях.

— Не знам. Просто ми се струваше, че постъпвам правилно. Вероятно е била някаква странна идея за правене на добро, за помагане на хората. Знаех, че имам нужда от основа в живота си, а военната служба не ме привличаше. Прецених, че ако дори и с баща в затвора те ме приемат, ще имам шанс наистина да загърбя всичко минало. Един лейтенант пристигна да проучва, но той се интересуваше само от организирана престъпност и дали имам роднини, които да са свързани с нея. Той знаеше, че баща ми е в затвора, но това като че ли не го тревожеше.

Пред тях се намираше завоят за летището. Савидж се отклони от потока коли, които вървяха на юг.

— Хайде да хапнем нещо — предложи той.

— Не съм гладна.

— Тогава да пием кафе.

— Слушай — каза тя. — Аз все говоря за себе си. Това не е честно спрямо теб, нали? Чух разказаното по високоговорителите на стената. — Тя стисна ръката му. — Те и двамата, и моят, и твоят баща, са били жертви на системата и всеки по свой собствен начин завърши със смърт.

— Ужасно е. И двамата са били чудовища. Колко ли от тях живее сега в нас? — Бяха паркирали пред сградата на летището. Наоколо им се движеха хора. — Може би ще успеем да си помогнем един на друг.

— Джак, за мен не е лесно да го кажа и може би сега не му е времето. Светът и за двама ни се е обърнал с главата надолу. Но да върви по дяволите. Мислиш ли, че би могло да се започне отначало? Да видим докъде ще се стигне?

Савидж вдигна ръката й към устните си.

— Аз искам — каза той. Предполагаше, че тя се мъчи да се справи с кризата си, като се опитва да гледа към бъдещето. Той загаси двигателя. — Мисля, че е възможно. — Въпреки всичко, което се бе случило, той се чувстваше доста добре. Но после разбра, че всъщност тя не го пита дали ще включи нея и историята й в материала, който има намерение да публикува.