Тони Бъртън
Наказателен отряд (18)

18.

Когато Морган се върна в лятната си къща, минаваше полунощ. Вечерята с куверт от по 200 долара в Олбъни беше обичайната тъпотия: твърде много уиски, прекалено много ръкостискания, тъпи вицове и политици. Но поне храната в хотела беше прилична и той преяде. Сладоледената торта, последвана от коняка в бара, обаче бе грешка. На Морган хич не му харесваха тези мероприятия. Предпочиташе да прати чек и да приключи с това. Вместо да слуша дърдоренето на водача на мнозинството в Сената, би могъл да си почива, слушайки Сибелиус. Това бе и една от причините да се откаже от службата в щатската администрация.

Но за бизнеса му контактите, които създаваше на благотворителни мероприятия, бяха важни. Един наистина преуспяващ юрист бе не онзи, който говори добре, а човек, на когото имат доверие и приемат като равен хората, които са в състояние да му предложат хубаво парче от тортата. И ако знаеха истината, останалите присъстващи също щяха да изпитват неговата досада.

Нощта беше приятна. Когато се върна от „Континентал“ в дома си, остави колата и тръгна пеша по алеята до малкия плаж в края на езерото. Блестящата вода отразяваше луната и той се изкуши да се съблече и да поплува. Хвърли едно камъче във водата, но не се реши да влезе. „Не и с толкова пълен корем“ — помисли той. Обърна се и погледна към къщата. Светеше само пред входната врата. Мери сигурно бе заспала отдавна. Може би щеше да я събуди и да се направи на страстен любовник. Макар да бе понапълняла след сватбата им, тя все пак беше красива жена, която го възбуждаше с широката си усмивка.

През летните месеци те прекарваха дните си тук, на езерото. Тя спеше гола. Макар и след толкова години, тя все още му се отдаваше като пламенно момиче и нямаше да се разсърди, ако я събуди. Но може би не трябва. Имаше среща рано сутринта и освен това стомахът му тежеше неприятно след толкова храна.

Морган влезе в кухнята да изпие чаша топло мляко. Тогава телефонът иззвъня. Той погледна часовника. Беше почти един през нощта, за бога! Вдигна слушалката на стенния телефон.

— Морган ли е? — попита мъж с южняшки акцент.

— Да, кой, по дяволите, се обажда?

— Дейви Морган ли е?

— Не — отвърна той. — Грешка, приятел. Господи, знаеш ли кое време е?

Но човекът беше затворил. В спалнята също имаше телефонен апарат и звънът му можеше да е събудил Мери. Е, добре, помисли той, съдбата е пожелала да се намеси и трябва да й се подчиним. Той загаси светлината в кухнята и се качи нагоре в тъмнината, като събличаше пътьом сакото си.

 

 

Морган се събуди все, още прегърнал с една ръка жена си. Обърната надясно, тя бе отпуснала ръка върху корема му. Луната беше залязла и в спалнята беше тъмно. Морган изви глава и видя осветените стрелки на часовника върху нощното шкафче. Беше 2,15 през нощта. Сигурно бе задухал вятър, защото през отворения прозорец чуваше пляскането на вълните в пристана, намиращ се в края на плажа. С лека въздишка Мери вдигна ръката си от корема му и се обърна на другата страна. Дишаше равномерно и той не посмя да мръдне ръката си, за да не я събужда. След като прие с удоволствие любовното му нападение, тя заслужаваше да си почине. Той се усмихна в тъмнината, спомнил си пламенността й. Тя бе толкова скромна в обществото и така лакома в леглото…

Зачуди се какво ли го е събудило. В една от къщите оттатък езерото бе имало кражба, но то беше преди месец, когато хванаха двамата младежи и ги осъдиха. Дали беше заключил вратите? Не, тук на езерото обикновено не го правеха. Сигурно дивите зайци пак са обърнали кофата с боклук.

Все още замаян от съня, той се чудеше дали да стане, когато вратата се отвори внезапно. Лъчът от фенерчето почти го заслепи. Зад него по-скоро усети, отколкото видя фигурите. Светлината се завъртя над леглото и после спря върху него. До рамото му Мери се раздвижи разбудена. Той се изправи да седне и вдигна ръка, за да засенчи очите си от светлината.

— Какво, по дяволите… — възкликна той. — Махайте се на майната си оттук!

— Господи — прошепна Мери.

Когато очите му свикнаха със светлината, забеляза, че влезлите са трима. Всички бяха със ски-маски и автомати. Морган внезапно си спомни телефонното обаждане. Бяха искали да се уверят, че си е вкъщи. По обхваналия го ужас разбра, че това не е обикновен грабеж. Човекът с фенера носеше оръжието си преметнато през рамо, но останалите двама бяха насочили автоматите си право в Морган.

— Джо — обади се Мери. Той прегърна голите й рамене и я привлече към себе си. Умът му бе изпълнен с видения за бандата на Менсън, която се промъкваше в заспалите къщи и убиваше хора ей така заради самото убийство. Всичката тази кръв и безумен ужас. Или пък семейство Клътър в самотната им селска къща в Канзас, където са били вързани, заклани и разстреляни.

— Морган — заговори мъжът с фенерчето. — Джо Морган. — Думите бяха изречени спокойно като твърдение, а не като въпрос.

— Аз съм Морган — каза той. Беше удивен от твърдостта на гласа си. — Кои сте вие? Какво искате?

— Има ли някой друг в къщата?

Той поклати глава. Слава богу, че децата бяха далеч оттук. Джо младши караше летни курсове в училище, а Морийн работеше като съветник в един детски лагер в Мичиган.

— Сами сме. Кои сте вие?

— Ти не ни познаваш, Морган, но ние те знаем много добре. Дръпни завесите. — Един от мъжете пресече стаята и дръпна завесите върху отворените прозорци. Ръката на Мери стискаше голото му бедро с болезнена сила. „Наистина сме сами“ — помисли той. Единствената къща, която се виждаше оттук, бе на повече от седемстотин метра отвъд езерото. Откъснатостта бе едно от достойнствата на тази къща, когато я купуваха. Един от нашествениците се наведе и включи нощната лампа.

Топлата светлина, която преди известно време осветяваше удоволствието им, сега бе неприятна. Тя разкри по един мъж от всяка страна на голямото легло и трети, застанал при краката. Всички го гледаха през ромбовидните отвори за очи на маските. Мери дишаше спазматично и тихо стенеше от ужас. Мъжът загаси фенерчето и го остави на нощното шкафче до лампата. След това свали автомата от рамото си. Както и останалите, той беше с ръкавици. Оръжията бяха черни и смъртоносно грозни с извити пълнители, спускащи се пред спусъка.

— Госпожо Морган, станете — каза един от мъжете. Гласът му бе студен и безразличен. — Искаме да говорим със съпруга ви. Насаме. — Сега тя се притисна към Морган и го стисна с двете си ръце. Завря лице в гърдите му, за да не вижда кошмара наоколо си. Дишаше толкова бързо, че той помисли, че се задушава.

— Няма да я нараните, нали? — попита той.

— Ако прави каквото й кажем и не ни създава неприятности. С теб искаме да говорим. — Човекът при краката на леглото се обърна и отиде в банята, в която се влизаше направо от спалнята. Запали лампата, огледа се и каза: — Това ще свърши работа. Тук няма телефон.

— Много е близо. — Това беше онзи, който, изглежда, им бе водач. — Ще чуе. Иди намери друго място и провери да може да се заключва. Междувременно огледай и другите спални. — Гласът му беше спокоен и уверен като че ли си поръчваше храна от написано меню. Другият излезе от спалнята, но двамата с автоматите не отклониха дулата им от Морган.

— Станете, госпожо Морган.

— Тя не е облечена — защити я Морган. — Имайте малко уважение, за бога.

— Казах, станете, госпожо Морган.

— Няма нищо, Джо — обади се тя. Дишането й се бе поуспокоило и тя вече не го стискаше толкова силно. — Трябва да им се подчиним. Само така те ще си тръгнат. — Тя приведе главата му и го целуна. — Моля те не им противоречи и прави каквото ти кажат, Джо — помоли го тя. — Заради мен. — Тя дръпна чаршафа от своята страна на леглото, уви се в него и се изправи. Застанала така, изпънала ръце покрай тялото си, тя изгледа гордо нападателите.

Мъжът откъм нейната страна на леглото се изсмя тихо.

— Много хубаво, госпожо Морган. Малко грубичко, но все пак хубаво. — Морган разпозна южняшкия акцент.

— Проклет да си — възкликна той. — Дай й да си облече халат.

Никой не му обърна внимание. Третият мъж се върна. Пушеше и тръскаше пепелта върху килима.

— Намерих място, Учител — каза той. — Надолу по коридора има друга баня. Няма телефон и е с малко прозорче, което не се отваря. Освен това на вратата има ключ. Наоколо няма никой.

— Той изгледа без интерес увитата в чаршафа жена.

Южнякът извади от гардероба една от вратовръзките на Морган. Отиде зад жената, дръпна ръцете й назад и завърза китките й.

— Има малка бенка точно над задника. Но предполагам, че знаеш това, Морган.

— Ако я нараниш, кълна се, че… — викна Морган.

— Не си в положение да заплашваш, Морган — заяви водачът.

— Дните, когато ти можеше да нараняваш други хора, свършиха. Затвори я в банята. — Южнякът хвана тъмната й коса при врата и завързаните й ръце. Той започна да я избутва от стаята. При вратата тя успя да извърне глава към съпруга си.

— Всичко ще бъде наред, не се безпокой, Джо — каза му тя. В очите й имаше сълзи. „Сълзи заради мен“ — помисли си той. — Но похитителят й я блъсна напред и извън стаята. Морган я чу да изрича: — Обичам те, Джо. — След това вече я нямаше.

Морган погледна часовника до леглото и за миг помисли, че е спрял. Бяха минали по-малко от десетина минути, откакто си бе отворил очите в спокойната тъмнина. Чу далечното бръмчене на самолет и си помисли със завист за хората, които четат, разговарят спокойно или спят високо над него с единствената грижа да пристигнат навреме там, накъдето са тръгнали. Чу да се затръшва врата и да се завърта ключ, а след това третият мъж се върна.

— Всичко е наред — каза той. — Има си една хубава и чиста стаичка.

Морган се поизправи в ограниченото пространство на леглото си. Ръцете му бяха отвън чаршафа, който се бе събрал около кръста му. Добре поне, че Мери бе по-далеч от това, което щеше да се случи тук.

— Мога ли да си облека нещо? — попита той без някаква надежда, че ще му разрешат. Все едно че не беше казал нищо.

— Морган — заговори водачът. — Ти си крадец и още по-лошо.

— Какво? Какво съм откраднал? — Не беше крал нищичко от тези мъже, които твърдяха, че дори не ги познава. Сигурно беше някаква ужасна грешка.

— Ти открадна време. Ти открадна най-хубавата част от живота ни. — В подсъзнанието му заблещука искрица досещане.

— Вие сте престъпници — каза той. — Трябва да сте луди. — При думите му човекът в края на леглото избухна в смях.

— Морган, спомняш ли си, когато беше щатски комисар на Наказателното управление? — Разбира се, че си спомняше. Беше служил три години в щатската администрация и тази длъжност никак не му беше приятна. Когато администрацията се смени, той с удоволствие се върна към частната си практика и забрави всякакви абсурдни мечти за висок пост. Не беше създаден за подобна работа.

— Вие сте били затворници, когато аз съм бил комисар ли?

— Бяхме нещо повече от това, Морган.

Той ги изгледа и за миг объркването прогони страха му.

— Мога ли да пийна нещо? — попита той.

— Донеси му малко вода, Били — нареди мъжът откъм неговата страна и страхът отново завладя Морган. До този момент те внимаваха да не употребяват имена. Сега не им пукаше, че е узнал имената им. След като жена му я нямаше, това вече нямаше значение. Разбра, че имат намерение да го убият. Ужасът смрази крайниците му.

Били се върна от банята с чаша вода и я постави върху нощното шкафче. Беше пълна догоре и малко от водата се разплиска. Морган не се реши да вдигне чашата. Знаеше, че ръцете му треперят силно, и се срамуваше. Трябваше да стисне с пръсти чаршафа, за да ги държи неподвижни.

— Ти познаваш Пустошта. — Това отново бе безизразно твърдение.

— Хамилтън ли? Бил съм там на няколко пъти. Въвеждах някои реформи, разрешавах посещения и така нататък. — Беше нещастен опит да се покаже в по-добра светлина.

— Спомняш ли си болницата до затвора?

— Лудницата ли? Вие сте били там? Господи, заради това ли е всичко това? Вие сте били там… Луди? И онези откачени съдии са ви пуснали?

— След дълги години, много след като присъдите ни трябваше да са изтекли, Морган. Ти и останалите откраднахте дванадесет години от живота ми. И дори тогава ти се опита да ни задържиш вътре. Искаше да ни оставиш завинаги в онази миризлива дупка.

— За бога, та аз нямам нищо общо с това — възкликна той. Отчаянието подсили гласа му. — Аз не съм решавал кой да отиде в болницата. За това отговаряха специалисти. А когато затворникът подаде молба, щатът е длъжен да я оспорва. Така работи системата, не разбирате ли? Съдиите изслушват показанията на двете страни и взимат решението си. Пък и вие сте били освободени. Спечелили сте делото.

— О, така ли? Спомняш ли си да си получавал писма от мен, от Били Уайдъл? — обади се южнякът. Морган поклати глава. Беше толкова изплашен, че едва ли можеше да си спомни и собственото си име. Тогава разбра, че Били му бе казал пълното си име. О, Боже!

— Аз знам, че си ги получил, гадняр такъв — каза Били. — Защото намерих хора извън болницата, които да ти ги изпратят. Шест пъти съм ти писал, Морган. Разказвах ти какво правят в Пустошта, как прикачат на затворниците етикет „луд“ и ги затварят в болницата. Погребват ги живи.

— Аз не съм отговарял…

— Няма значение кой всъщност е отговарял. Ти носиш отговорността, защото си бил комисар. Всеки хитър адвокат сега може да извърта, че въпреки това не си знаел, защото са криели от теб. Но не можеш — защото аз съм ти писал и съм ти разказал какво става там.

Морган мъчително се бореше да подреди мислите си, но единственото, което се въртеше в главата му бе: „Господи, ще ме убият, а аз дори няма да видя лицата им, че да разбера кои са. Освен този ужасен Били Уайдъл.“

— Никога не съм виждал писмата — каза той. Разбира се, че не. Подобни писма се изпращаха по съответните отдели и те се занимаваха с тях. — Един комисар не може да чете цялата поща, която пристига — заобяснява той. — Не разбирате ли?

Но как биха могли да разбират? Те не познаваха бюрокрацията, която защитава високите етажи на властта от досадни посетители, оплаквания на затворници и техните роднини. Нямаше време за подобни взаимоотношения. Комисарите се занимаваха с въпросите на общата политика. Те държаха речи, присъстваха на конференции, одобряваха бюджети, грижеха се за бъдещето. Когато оплакването от затворниците в болницата бе стигнало до съда, юристите на управлението бяха казали: „Оставете го на нас, ние ще се оправим. Няма проблеми.“ И той го беше оставил на тях, а сега тези луди с автомати се бяха подредили около леглото му посред нощ.

— Нашите адвокати се занимаваха с оплакването — каза той. — Това беше тяхна работа. Аз нямам нищо общо. Нищо, казвам ви.

— Губим си времето — обади се пак третият, при краката на леглото. Той се оглеждаше за пепелник, но накрая пусна фаса си върху килима и го настъпи.

— Щом като Били иска да говори, остави го — заяви водачът. — Били има лично отношение към Морган. Той има право.

— Още малко и свършвам — каза Били. — Ти така и никога не отговори на писмата ми, Морган. Не е трябвало да ти досаждам, нали? Кой го интересуват куп загубеняци там, в Пустошта? Ти си виновен, виновен, както и останалите от дебелогъзите щатски служители, които си извръщат носа от истината, когато им дойде редът. Ти си осъден и сега е време да бъде изпълнена присъдата ти.

— За бога, трябва да ме изслушате…

— Ти не си сам, Морган. Старият Крейн, главният надзирател, който изпращаше човек в болницата само защото не е харесал цвета на косата му… Той изпрати там Джеки и Фере. Камбъл, психиатърът, който удостоверяваше, че сме луди. Махони, губернаторът… Правосъдието достигна всички тях. — Той замълча и загледа към Морган. — Следващият си ти. Ние поправяме несправедливостта. Може да се каже, че именно ние сме истинското Наказателно управление.

Крейн? Камбъл? Морган никога не беше ги чувал. Мускулите на ръцете го боляха от стискането на чаршафа, но не можеше да ги отпусне.

— Справка — заговори бързо Морган. — Настоявам за справка. Ще открием цялата истина. Ще предприемем действия против виновните. Ще ви издействам компенсации за времето, което сте прекарали там.

Били Уайдъл като че ли загуби интерес към него. Той сваляше ръкавиците си и откопчаваше колана си.

— Е, сега наистина смятам, че ще открадна нещо от теб, Морган — заяви той. — Част от отплатата. Мисля, че ще ида при кучката ти и ще се повеселя малко. Ще й оставя нещичко, за което да си спомня. Тя писка ли?

— Проклет да си…

— Може пък да я вземем с нас. Тримата сигурно ще можем да я направим щастлива. — Миг след това той излезе.

— За бога — замоли се Морган. — Вие обещахте, че няма да я нараните. Тя нищо не е направила. Правете с мен каквото искате, но… — Като шепнеше и стенеше, той започна да се измъква от леглото. Водачът обърна оръжието си и удари с приклада Морган по главата. Той изпъшка и падна обратно в чаршафите. От слепоочието му потече кръв.

Чакаха мълчаливо и го наблюдаваха как идва на себе си. Искаха го в съзнание. Когато започна да помръдва и отвори очи, жената в банята вече пищеше.

Двамата мъже се спогледаха и си кимнаха. Автоматите им се изправиха. Разкрачиха крака. Гърмежите заглушиха писъците откъм банята.