Тони Бъртън
Наказателен отряд (1)

1.

Крейн не се ядосваше, но просто съжаляваше, защото беше стигнал толкова близо…

Предната нощ червенокосият зъбльо по телевизията в Олбъни бе завъртял цветните топчета и когато спряха, се оказа, че не е познал само една проклета цифра, за да спечели 4,7 милиона долара. Падна се шест вместо седем. Иначе щеше да е улучил джакпота.

Но пък ако беше спечелил, какво, по дяволите, щеше да прави с парите? Може би да си купи нова кола? Или да плати да поправят покрива. Да даде част от парите на децата, може би да ги внесе на влог за когато пораснат. На тази възраст те нямаха много време за дядо си. Пък и щеше да ги разглези повече. Ако им дадеше парите, можеше да им се стори твърде хладен…

Какво друго? Беше доволен от онова, което си имаше. Милионите нямаше да му върнат Хелън. Да вървят по дяволите. Парите не могат да доставят онова удоволствие, което дава един ден в планините.

Въпреки това, макар и след дванадесет часа, тази мисъл все още му се въртеше из ума, докато се катереше бавно по склоновете към местенцето на брега на потока, където бе намислил да седне да чака, заобиколен от шума на падащата вода. Знаеше къде се движи еленът. Беше бродил с пушката си из тези гори от времето, когато бе момче.

На половината път към целта си Крейн спря да си поеме дъх и да се огледа. Върховете на планините бяха покрити със сняг, но тук, на ниското под дърветата, земята бе все още кафява и покрита със сухи листа. Облаците от запад задържаха настъпващия студ. Само лекият бриз носеше аромата на бор и клен заедно с мириса на гниещи листа.

Крейн беше обут във високи ботуши, дебели, широки кадифени панталони и червено вълнено яке, върху гърба на което бе закачено разрешителното му за лов. Гъстата му сива коса не бе покрита с шапка. Носеше своя „Уинчестър“ с цайсов прицел, който бе купил преди години при едно пътуване на запад с Хелън, преди тя да постъпи за последен път в болницата. В дълбоките му джобове имаше бутилка с минерална вода, сандвичите, които си бе приготвил снощи, и книжката, която имаше намерение да чете, докато чака дивеча да приближи. Беше човек, който обича да бъде зает, докато чака, и не си падаше чак толкова по самото убиване. Стигаше му удоволствието да бъде навън, да подиша чистия, ароматен въздух.

Крейн бе доволен заради достойно и полезно прекарания си живот. Но по-голямата част от работното си време прекара на затворено — първо в изпълнение на заповеди, а след това в издаването им. Сега, когато вече нямаше началници и отговаряше само пред себе си, можеше да се радва на живота така, както му се иска.

Той погледна през черните клони надолу към малкото езеро, скрито сред долината. Очите му обходиха склона и му се стори, че зърва движение на мястото, което бе изкачил преди малко. Може би елен или по-скоро друг ловец. Откакто се бе отклонил от пътя, усещаше присъствието на други хора с оръжие. Но беше ловен сезон. Гражданите бяха готови да стрелят по всичко, което се движи, а после болниците и моргите да получат годишната си реколта от глупостта.

Той намери поточето, сега пълноводно от падналите дъждове, и се настани, облегнал гръб върху един нисък, покрит с мъх камък. Постави оръжието в скута си. Известно време се оглежда към поляната на отсрещния бряг, чиято тревиста пелена съпровождаше течението надолу по склона между дърветата. Когато всичко това се запечата в ума му, за да може да вдигне пушката си и за секунди да се прицели в приближилото се животно, той извади книгата си и започна да чете за пътешествията на някакъв французин из Арабия.

Те се приближиха тихо, макар че шумът на водата би скрил всякакви звуци от идването им. Внезапно той усети, че е заобиколен. Вдигна поглед и остави книгата. Ръцете му стиснаха оръжието.

Бяха трима, в ловни костюми и с пушки. Носеха скиорски шапки-маски със странен десен, от които се виждаха само влажният блясък на очите им и формата на устата. Всички бяха с ръкавици.

— Някакъв късмет? — попита един от тях.

Той сви рамене. И сами можеха да видят.

— Нито пък ние — каза мъжът. Гласът бе неутрален. Нито приятелски, нито враждебен. У Крейн се надигаше тревогата и ръцете му стиснаха пушката. Имаше поне километър и половина до пътя, където бе оставил колата си, а до най-близката къща — доста повече.

— Отдавна ли си тук? — попита друг от мъжете.

— Не много.

— Какво ти е оръжието, „Ремингтън“ ли?

— „Уинчестер“.

— Има ли някой наоколо?

Той не отговори. Бяха застанали на не повече от два метра вдясно от него, така че да му бъде невъзможно да завърти бързо пушката си. Веднъж, преди много години, бе попаднал в същото положение. Тогава обаче беше един голям елен самец, който го гледаше, като че ли знаеше какво е намислил. Докато отстъпи, за да обърне пушката си, животното успя да избяга.

Той чу нещо и се извърна да погледне зад себе си. Там върху камъка беше застанал четвърти мъж. Той направо бе насочил пушката си към него.

— Насочи я някъде другаде — каза Крейн. Отворът на дулото изглеждаше огромен. Но не помръдна.

— Не бъди толкова нервен, не ти отива — обади се първият мъж. — Все пак сме стари приятели. Дошли сме да се сбогуваме.

— Да се сбогувате? Кои сте вие?

— Ще ни познаеш — каза мъжът. Поставил оръжието в свивката на лакътя си, той започна бавно да сваля маската със свободната си ръка. Измъкна я от главата си. Беше пригладила кичурите кестенява коса нагоре. Крейн гледаше. Не можеше да си припомни този човек.

Вторият, а след това и третият свалиха шапките си и тогава спомените от отдавнашни години се върнаха. Позна ги всичките. Не си направи труда да погледне към онзи зад гърба си. Разбра, че е попаднал в ужасна неприятност.

— Помниш ли ни, Главен? — попита първият. — Разбира се, че ни помниш. Ти открадна нещо от нас. Ти и останалите като теб. А сега е дошло време да си платиш.

Мъжът зад гърба му се придвижи бързо. Той слезе отляво на камъка и ритна пушката от скута на Крейн. Тя се превъртя върху листата. Крейн сви крака и се изправи несигурно. Усещаше страшна умора и бе изтръпнал от страх. Опита се да се стегне и си помисли, че дори да беше спечелил снощи, така и нямаше да успее да си получи джакпота. Един от мъжете настъпи падналата на земята пушка.

— Какво искате? — попита Крейн. — Всичко това е отдавна минало. Свършено е. — Трудно му бе да контролира гласа си. Погледът му зашари над главите им в търсене на някаква помощ. Оттатък групата мъже гората бе съвсем тиха.

— Ние проведохме съдебно дело. Много по-сериозно, отколкото онзи съд, на който ни предаде ти — заговори отново първият. Изглежда, беше техният говорител, водачът. — Установихме, че си виновен. Наблюдавахме те дълго време. Точно така, както наблюдават смъртниците.

Крейн разбра, че смятат да го убият. Стана му ясно, откакто разпозна лицата им. Бяха хора, за които убиването на човек не означаваше сериозно престъпление.

Той събра сили и се хвърли между двама от тях. Но те бяха готови. Като че ли знаеха какво ще направи и как да реагират. Бяха по-млади и по-силни. Хванаха го с лекота. Задържаха го, като дишаха тежко в лицето му от усилието да се преборят с него. От усещането на дъха им върху лицето му лъхаше някаква ужасяваща интимност. Той извика за помощ. Извика повторно, но сред величавите склонове гласът му бе слаб и вятърът го отнесе.

Събориха го на земята и извадиха два широки, кожени колана. С единия завързаха глезените му, а с другия притиснаха ръцете му към истерично мятащото се тяло. Беше стегнат като животно, готово за печене.

— Вие сте луди — закрещя той. Те разтвориха насила устата му и я запушиха с неприятно миришещ парцал. От слабините му по панталона се разширяваше тъмно петно.

Единият се изправи и свали ръкавицата си, за да извади пакет цигари и сребърна запалка. Започна да отваря и затваря капачето й. Чуваше се металически звук. Тъкмо когато се готвеше да запали цигарата си, водачът се обади:

— Фере, престани, за бога. Пушенето ти е навредило вече достатъчно. Пък и не бива да пушиш тук. Почакай, докато се върнем на пътя.

Пушачът сви рамене и върна цигарата в пакета, но продължи да щрака със запалката. Отваряше и затваряше капачето й в ритъма на сърцебиенето.

— Ще бъде нещастен случай. Просто още един ловен инцидент — заговори водачът към Крейн, който сега се извиваше на земята. — Така ще си помислят, когато те намерят. Няма да разберат, че е било екзекуция.

— Ще си имаш компания в ада, Главен — каза мъжът, наречен Фере. — Твоето приятелче Савидж, онзи педераст. Той ще дойде при теб веднага щом се доберем до него.

— Копелето се напика — обади се един от останалите. Акцентът му беше южняшки. — Първо ще му смъкна панталона и ще го изчукам отзад, да видим как ще му се хареса. — Той се наведе да измъкне малък нож подобен на кама от ботуша си и го показа на овързания. Прекара пръст по острието. — Реже и от двете страни — добави той. — Хубаво, нали?

— Хайде да свършваме, за бога — намеси се друг от мъжете.

— Горите са пълни с проклети ловци.

— Имаме време — отвърна южнякът. — Време да се позабавляваме. Аз съм на ред.

— Само главата му — предупреди водачът. — Ако му свалиш панталона и се изгавриш с него, ще се разкрие. Сигурно ще има аутопсия.

— Той и без това не е достатъчно красив, пък на всичкото отгоре е дърт — съгласи се равнодушно южнякът. — Задникът му ще е кокалест и набръчкан. — Той коленичи и почти влюбено постави ръка върху тила на Крейн, за да го задържи неподвижен. Ножът проблесна с бързо движение на ръката му и дясното око на жертвата им бе извадено. Дори и през парцала чуха болезнения писък на Крейн, който като да изскочи през порите му. Кръвта потече и превърна лицето му в червена маска.

Онзи с ножа се усмихна жестоко. Той замахна повторно и извади другото око. Един от наблюдаващите го мъже се извърна и повърна в листата.

— Винаги си бил мекосърдечен, Джаки, гърбушко — каза южнякът. — Чист като мида в черупка… Тези очи не можеха да видят истината, Главен. Така че не ти трябват.

— Боже — възкликна Джаки, докато си бършеше устата. — Достатъчно. — Лицето му бе пребледняло. Срита малко клонки и сухи листа върху повърнатото, от което се вдигаше пара. Южнякът отиде до потока и потопи ножа и ръцете си във водата, която изми кръвта.

— Кой би си помислил, че един старец ще има толкова кръв? — обади се водачът. Говореше правилно и културно.

Те дръпнаха отново шапките-маски върху лицата си. Водачът вдигна ловната пушка от земята, провери дали е заредена и свали предпазителя. Поставил пръста си в ръкавица върху спусъка, той мушна дулото под брадата на Крейн, като се приведе, за да постави приклада близо до земята. Кръвта капеше и измокри дулото. Онзи се поколеба за миг, но само докато посегне и извади парцала от устата на Крейн. След това дръпна спусъка и лицето на жертвата избухна, а звукът от изстрела се затъркаля по склоновете на планината. Кръв, месо и парченца кости се пръснаха наоколо. Стрелецът изруга и отскочи назад, пускайки пушката на земята.

Някакво движение отвъд потока привлече вниманието им и те се извърнаха изплашено, но видяха само един елен, който бързо побягна от мястото на убийството. Бялото под опашката му се мерна навътре сред дърветата.

Нямаше нужда да проверяват дали човекът е мъртъв. Цялото му лице и предна част на главата липсваха. Сега те се задействаха бързо. Развързаха коланите от трупа и ги прибраха по джобовете си. Хванаха безжизнените му ръце и притиснаха пръстите около предпазителя и спусъка, преди да пуснат пушката да падне до него.

Всичко бе планирано предварително. Когато се отдалечиха, убийците пръснаха наръчи сухи листа, за да прикрият всякакви следи от стъпки.

— Още нещо? — попита единият.

Нямаше какво друго да правят. Сигурно щяха да минат дни, докато бъде намерен трупът, когато започнат да търсят изчезналия. Защото в планините имаше много хиляди акри земя, където човек би могъл да иде на лов и да му се случи някакво нещастие.

Четиримата се разделиха по двойки и се отдалечиха бързо от кървавата маса на земята. Кръвта вече бе започнала да почернява.

Този беше първият.