Арнълд Тойнби
Изследване на историята (26)

XXIII.
Цели или средства?

Изходната точка на тази книга беше търсене на сфери за историческо изследване, които са различими сами по себе си в границите на пространството и времето, без позоваване на странични исторически събития. Търсенето на такива самостоятелни единици ни доведе до откриване на общества от вида, който нарекохме цивилизации, и досега изхождаме от предпоставката, че сравнителното изследване на произхода, растежа, разпадането и разлагането на двадесет и едната цивилизации, които успяхме да определим, включва всичко, което е от някакво значение в историята на човечеството от времето, когато първите цивилизации възникват от примитивните общества. Но от време на време се сблъсквахме с признаци, че този първи ключ може би не служи за отключване на всички врати, през които преминахме, за да достигнем края на умственото си пътешествие.

Към края на началото, когато се стараехме да определим толкова цивилизации, колкото е известно, че са съществували, намерихме, че някои от тях са свързани една с друга по начин, който нарекохме „бащинство и осиновяване“, намерихме също, че някои от тях свидетелстват за това роднинство с определени социални продукти на доминиращото малцинство, с вътрешния и външния пролетариат, на които се разделя родственото общество в хода на разлагането си. Изглеждаше, че доминиращите малцинства създават философии, които понякога вдъхновяват универсалните държави, че вътрешният пролетариат създава висши религии, които се стараят да се въплътят в универсални църкви, а външният пролетариат създава героични епохи, които са трагедии за варварските военни банди. Взети заедно, тези усилия и институции очевидно са връзката между „бащински“ и „осиновени“ цивилизации.

Нещо повече, тази връзка във времето между две несъвременни цивилизации не е единственият вид отношение между цивилизациите, което едно сравнително изследване на универсалните държави, универсалните църкви и героичните епохи осветлява. Тези части, на които цивилизациите — след разпадане — се разлагат, придобиват свобода да влязат в социални и културни комбинации с чужди елементи, произлезли от други съвременни на тях цивилизации. Някои универсални държави са дело на чужди строители на империя; някои висши религии са оживени от чужди вдъхновения; някои варварски военни банди са вкусили от чужда култура.

Така универсални държави, универсални църкви и героични епохи се свързват със съвременните, както и с несъвременните им цивилизации и това повдига въпроса дали сме оправдани да ги обясняваме само като странични продукти на разлагането на някоя единична цивилизация. Не трябва ли сега да се опитаме да ги изследваме сами по себе си? Докато не сме изучили дали претенциите на институции от трите вида са различими сфери за изследване сами по себе си и не сме обмислили алтернативната възможност, че те може да са част от някакво по-голямо цяло, обхващащо заедно и тях, и цивилизациите, не можем да сме сигурни, че сме обхванали цялата човешка история над примитивното равнище. По-нататъшното изследване беше задачата, която си поставихме в края на 5-та част от това проучване и сега ще се опитаме да се оправдаем в 6-та, 7-ма и 8-ма част.

За момента се занимаваме с универсалните държави и можем да започнем, като се запитаме дали те са цели сами по себе си, или средства към нещо отвъд тях. Най-добрият подход към въпроса може би е да си припомним някои отличителни черти на универсалните държави, които вече установихме. Най-напред те възникват след, а не преди разпадането на цивилизациите, на които носят единство. Те не са лета, а „цигански лета“, скриващи есента и предчувстваната зима. Второ, те са продукт на доминиращите малцинства — т.е. на някога творческите малцинства, загубили творческата си мощ. Негативността е отличителен белег на тяхното авторство, а също така съществено условие за създаването и поддържането им. Това обаче не е пълна картина, защото, освен спътници на социално разпадане и продукти на доминиращи малцинства, универсалните държави проявяват и трета отличителна черта — те са изрази на сплотяване в процеса на разлагане, който се проявява в редуване на сплотяване-изпадане и сплотяване, последвано от възстановяване. Тази последна черта поразява въображението и поражда благодарност към поколението, което оживява да види успешно създаване на универсална държава на края на смутно време, събрало преди това инерция от последователни провали на опити да се спре.

Взети заедно, тези черти дават картина на универсалните държави, която на пръв поглед изглежда двусмислена. Те са симптоми на социално разложение, но същевременно са опити да се прекрати това разложение и да се отстъпи пред него. Упоритостта, с която универсалните държави, веднъж установени, се държат за живота, е една от техните най-забележителни черти, но тя не бива да се бърка с истинска жизненост. Това е по-скоро упоритото дълголетие на старото, което отказва да умре. Фактически универсалните държави проявяват силна тенденция да се държат, като че са цел сами по себе си. А всъщност те са етап в процеса на социално разлагане и ако имат някакво значение извън това, то е само в достойнството им да са средство към някаква цел, която е извън и отвъд тях.