Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (22)

Двадесет и първа глава

През това време Чебурашка, който беше прекарал цялата вечер у крокодила, най-после реши да си върви вкъщи. По пътя намисли да мине през строежа на новия дом, за да види всичко ли е наред. Както беше тръгнало, това съвсем не беше излишно.

Чебурашка бавно вървеше по тъмната улица. Всички в града отдавна спяха и наоколо нямаше жива душа. Но изведнъж точно над Чебурашка, от едно високо дърво, се чу някакво шумолене.

— Кой е там? — попита той.

— Аз съм Шапокляк — отговори му тъничко гласче. — Баба Шапокляк.

И Чебурашка наистина видя сред клоните своята стара познайница.

— Какво правите там?

— Вися — отвърна бабата. — Вече два часа.

— Ясно — каза Чебурашка и си тръгна по пътя.

Отговорът на бабата никак не го учуди. От нея можеше да се очаква всичко. Щом виси от два часа на дървото — тя си знае защо го прави. Но в последната минута Чебурашка се върна.

— Интересно, колко време се катерихте до там? Сигурно не по-малко от час?

— Ами — каза бабата, — не съм толкова туткава. Покатерих се за десет секунди!

— За десет секунди? Толкова бързо? Защо?

— Защото ме гонеше носорог. Затова!

— Ама че работа! — проточи Чебурашка. — Кой го е пуснал от зоологическата градина? И защо?

Но бабата не искаше да обяснява нищо повече.

— Ако много знаеш, бързо ще остарееш! — каза само тя.

Чебурашка се замисли. Много пъти беше чувал за този зъл и глупав носорог и му беше ясно, че трябва да се направи нещо. Иначе скоро не само Шапокляк, но и всички останали жители на града щяха да увиснат по дърветата като играчки за елха.

— Ще изтичам да го намеря! — реши нашият герой.

След няколко секунди той се спъна в носорога. Онзи изрева и се хвърли към храбреца. Понесоха се по улицата с бясна скорост. Най-после Чебурашка сви зад един ъгъл, а носорогът продължи напред.

Сега Чебурашка тичаше след носорога, като се стараеше да не изостава. При удобен случай мислеше да се обади в зоологическата градина и да извика на помощ служителите.

„Интересно, как ли ще ме наградят за задържането му?“ — размишляваше Чебурашка, докато тичаше.

Той знаеше, че има три медала: „За спасяване на давещи се“, „За храброст“ и „За труд“. „За спасяване на давещи се“ в случая явно не подхождаше.

„Сигурно ще ми дадат «За храброст»“ — мислеше си той, преследвайки Пиленцето.

„Не, май няма да ми дадат «За храброст»“ — мина му през ума, когато отново се наложи да бяга от разярения носорог.

А когато пробяга из града петнайсетина километра, окончателно се убеди, че ще бъде награден с медал „За труд“.

Но ето че Чебурашка видя встрани самотна малка къщичка. Веднага се насочи към нея. Носорогът не изоставаше. Те обиколиха къщичката пет или шест пъти.

Сега вече изобщо не можеше да се разбере кой кого гони! Дали носорогът Чебурашка, дали Чебурашка носорога, или всеки си тича сам за себе си!

За да си изясни тази бъркотия, Чебурашка отскочи настрани. И докато носорогът се носеше по кръга сам, Чебурашка спокойно седеше на пейката и размишляваше.

Изведнъж му хрумна прекрасна мисъл.

— Ей, приятел! — извика той на носорога. — Хайде след мен! — и се понесе по една дълга, постепенно стесняваща се уличка.

Пиленцето хукна подир него.

Уличката ставаше все по-тясна и по-тясна. Накрая толкова се стесни, че носорогът вече не можеше да тича. Той се заклещи между къщите като тапа в бутилка!

На сутринта дойдоха служителите от зоологическата градина. Те дълго благодариха на Чебурашка и дори обещаха да му подарят живо слонче, ако им остане някое излишно!

А през деня цялата пожарна команда сваляше баба Шапокляк от дървото.