Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (16)

Петнадесета глава

Но крокодилът така и не можа да си почине. Едва беше легнал да спи, когато на вратата тихичко се почука. Гена отвори и видя на прага малка маймунка с люлякова шапчица и червен анцуг.

— Здравейте — поздрави я крокодилът. — Влезте.

Маймунката мълчаливо влезе и седна на стола за посетители.

— Сигурно ви трябват приятели? — обърна се към нея крокодилът. — Нали така?

„Така, така“ — закима гостенката, без да си отвори устата. Сякаш беше пълна с каша или с топчета за пинг-понг. Не произнесе нито дума и само от време на време кимваше с глава в знак на съгласие.

Гена се замисли за секунда, после попита направо:

— Вие сигурно не можете да говорите?

Както и да отговореше сега маймунката, щеше да излезе едно и също. Ако кимнеше с глава: „Да“, щеше да се получи: „Да, аз не мога да говоря.“ Ако поклатеше отрицателно глава: „Не“, пак щеше да излезе: „Не, аз не мога да говоря.“

Затова се наложи да си отвори устата и да извади оттам всичко, което й пречеше да говори: гайчици, винтчета, кутийки с боя за обувки, ключета, копчета, гумички и други необходими и интересни предмети.

— Мога да говоря — заяви тя най-после и започна да подрежда нещата в устата си.

— Един момент — спря я крокодилът, — щом сте почнали, кажете поне как се казвате и къде работите.

— Мария Францевна — представи се маймунката. — Давам представления в цирка с учен дресьор.

После бързо напъха обратно всичките си съкровища. Изглежда, много се притесняваше, че са на чужда и съвсем непозната маса.

— А какъв приятел ви трябва? — продължаваше да я разпитва Гена. Маймунката помисли малко и понечи да извади пак всичко, което и пречеше да говори.

— Почакайте — спря я Гена. — Сигурно ви е нужен приятел, с когото няма да се налага да разговаряте? Нали така?

„Точно така — кимна с глава посетителката със странното име Мария Францевна. — Точно така, точно така, точно така!“

— Добре — завърши крокодилът, — тогава наминете към нас след седмица.

Когато маймунката си отиде, крокодилът излезе и написа на едно листче, което залепи до входа:

Домът на приятелството е затворен за вечеря.

След това помисли малко и добави:

И до сутринта.

Обаче нови изненади очакваха Гена. Когато маймунката бе прибирала ценните си предмети в устата, случайно бе пъхнала там и неговия малък будилник. Затова на сутринта крокодилът Гена здравата се успа за работа и по този повод си има много неприятен разговор с директора.

Когато си тръгна от къщата на крокодила, в ушите на маймунката нещо непрекъснато тиктакаше. И това много я тревожеше. А рано-рано сутринта, в шест часа, нещо така силно иззвъня в главата й, че горката маймуна бегом се понесе от леглото си към кабинета на доктор Иванов.

Докторът внимателно я преслуша, а после заяви:

— Едно от двете: имате или нервен тик, или неизвестна на науката болест! И в двата случая рициновото масло е много полезно. (Този доктор беше много старомоден и не признаваше никакви нови лекарства.) Кажете — попита той маймунката, — това не ви се случва за първи път, нали?

Както и да кимнеше маймунката — „да“ или „не“, — все щеше да се получи, че не е за първи път. Затова не й оставаше нищо друго, освен да извади от устата си съкровищата. Тогава на доктора всичко му стана ясно.

— Следващия път — каза той, — ако във вас засвири музика, първо проверете дали не сте пъхнали в устата си радиоапарат или централния градски часовник.

Така те се разделиха.