Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (12)

Единадесета глава

Нашите герои бавно вървяха по улицата. Беше им много приятно да вървят и да си говорят.

Изведнъж се чу „б-б-бум!“ — и нещо много болезнено чукна крокодила по главата.

— Ти ли беше? — попита Гена Чебурашка.

— Какво аз ли?

— Ти ли ме удари?

— Не — отговори Чебурашка. — Никого не съм удрял! В това време отново се чу „б-б-бум!“ — и нещо много болезнено чукна самия Чебурашка.

— Виждаш ли — каза той, — и мене ме удариха!

Какво ли беше това? Чебурашка се огледа наоколо.

И изведнъж на един стълб край оградата забеляза много позната мишка.

— Погледни — каза той на крокодила, — това е мишката на баба Шапокляк. Сега вече зная кой ни замеря!

Чебурашка излезе прав. Наистина беше баба Шапокляк.

Тя се разхождаше по улицата със своята питомна мишка Лариска и съвсем случайно видя Гена и Чебурашка. Приятелите изглеждаха толкова доволни, че на нея веднага й се прииска да им напакости. Затова, като взе мишката си под мишница, бабата ги изпревари и им направи засада край оградата.

Когато приятелите се приближиха, тя извади от джоба си хартиено топче на ластик и започна да ги чука с него по главите. Топчето излиташе иззад оградата, удряше Гена и Чебурашка и се връщаше обратно.

А през това време мишката Лариска стоеше върху оградата и насочваше огъня.

Но щом топчето излетя отново, Гена бързо се обърна и го хвана със зъби. След това двамата с Чебурашка бавно прекосиха улицата. Ластикът се опъваше все повече и повече. И когато Шапокляк се показа иззад прикритието си, за да види къде се е дянало топчето й, Чебурашка изкомандва: „Огън!“, а Гена отвори устата си.

Топчето със свистене прелетя през улицата и улучи стопанката си. Бабичката моментално изчезна зад оградата.

„Разбойници! Бандити! Тъпанари такива!“ — искаше й се да им каже от все сърце. Но не можеше, защото устата и беше запушена с хартиеното топче.

Разгневената Шапокляк се опита да изплюе топчето, но, кой знае защо, то не се изплюваше.

Какво й оставаше да направи?

Налагаше й се да изтича до поликлиниката при известния доктор Иванов.

— Шушу, шушу шу — каза му тя.

— Шушу, шушу какво? — не разбра докторът.

— Шушу, шушу шу!

— Не — отговори той. — С шушу-мушу не се занимавам.

— Не мушу, шушу шу — отново зафъфли бабата, — а топше!

— Вие сигурно сте чужденка? — сети се докторът.

— Да! Да! — радостно закима с глава Шапокляк.

Беше й много приятно, че са я взели за чужденка.

— Аз не обслужвам чужденци — заяви Иванов и й показа вратата.

Така чак до вечерта тя муча, без да може да каже нито дума. През това време в устата й се насъбраха толкова обидни думи, че когато най-после топчето се размекна и тя изплю последните парчета, оттам се изсипа следното:

— Безобразницихулиганищевипокажаазкъдезимуватрацитекрокодилинещастнизеленидапукнетедано!!

И това не беше всичко, защото част от обидните думи беше глътнала заедно с ластика.