Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шутът и убиецът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fool’s Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 45гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri(2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)

Издание:

Робин Хоб. Съдбата на Шута

Шутът и убиецът, Книга III

 

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова

ИК „Бард“ ООД, София 1124, 2009

Формат 60/90/16

Печатни коли 49

ISBN 978-954-655-019-4

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Глава 3
Безпокойство

Тогава Хокин се разлютил на онези, които не били съгласни с отношението му към неговата Изменяща, и затова решил да направи демонстрация на властта си над нея. „Може и да е дете — заявил той. — Но въпреки това товарът си е неин и трябва да се мъкне. И никой не бива да я кара да се съмнява в ролята си или да я убеждава да спаси себе си с цената на това да обрече целия свят“.

И поискал от нея да отиде при родителите си и да се отрече от тях с думите: „Нямам майка, нямам баща. Аз съм само Изменящата на Белия ясновидец Хокин“. И след това трябвало да каже: „Връщам ви името, което сте ми дали. Вече не съм Реда, а Щуроочка, както ме нарече Хокин“. Той я кръстил така, защото едното й око все гледало настрани.

Тя не искала да изпълни това. Плакала по пътя, плакала, докато изговаряла думите, плакала и на връщане. Цели два дни и две нощи сълзите не спирали да текат от очите й и той я оставил да се натъгува. После й казал: „Щуроочке, спри да ревеш“.

И тя спряла. Защото била длъжна.

Книжник Катерен, „За Белия ясновидец Хокин“

Когато до заминаването остават дванайсет дни, това ти се струва повече от достатъчно, за да подготвиш всичко. Дори и да са седем, пак ти се струва, че ще си готов навреме. Но когато дните се стопят до пет, четири и накрая три, отминаващите часове се пръскат като мехури и някога простите на вид задачи изведнъж стават неимоверно сложни. Трябваше да приготвя всичко, което е нужно на един убиец, шпионин и майстор на Умението, като в същото време давам вид, че нося само обикновеното снаряжение на гвардеец. Трябваше и да се сбогувам — с някои по-лесно, с други — трудно.

Единствената част от пътуването, която можех да очаквам с нетърпение, бе евентуалното ни завръщане в Бъкип. Ужасът може да изтощи човек повече от честния труд, а моят се натрупваше с всеки изминал ден. Три нощи преди отплаването се чувствах изстискан и едва ли не поболян от него. Напрежението ме събуди много преди зазоряване и не ми даде да мигна след това. Седнах. Въглените осветяваха само лопатата и опряния до камината ръжен. После очите ми постепенно свикнаха с мрака на стаята без прозорци. Беше ми позната от дните ми на чирак убиец. Изобщо не ми бе минавало през главата, че някога ще стане моя. Измъкнах се от старото легло на Сенч и от смачканите от кошмарите чаршафи и станах.

Отидох до камината и сложих една цепеница. Окачих котлето на куката и го провесих над слабите пламъци. Бях твърде разтревожен, за да мога да заспя, и твърде уморен, за да призная, че вече съм буден. Стаята бе мизерна, до болка позната и близка, и привързаността ми към нея растеше с приближаването на датата на отпътуване. Запалих фитил от танцуващите пламъци на камината и го поднесох към разклонения свещник на издрасканата стара маса. Седнах със стон. Столът бе студен.

Седях на работната маса по нощница и се взирах в различните карти, които бях насъбрал снощи. Всички бяха от Външните острови, но толкова се различаваха по размери и изпълнение, че беше трудно да се види общото помежду им. Островитяните имаха странния обичай да чертаят морските си карти единствено върху кожата на морски бозайник или риба. Подозирах, че са били обработвани с урина, защото от тях се разнасяше особена прилепчива миризма. Традицията на Външните острови също така повеляваше, че всеки остров следва да бъде представен като една от техните божии руни, на отделна карта. Това означаваше, че върху изображенията имаше всякакви украшения и финтифлюшки, които нямаха нищо общо с физическата характеристика на острова. Добавките имаха огромно значение за островитяните, тъй като отбелязваха удобните за акостиране места и възможните течения, както и дали „късметът“ на даден остров е добър, лош или неутрален. За мен заврънкулките бяха само объркващи. Четирите свитъка, с които се бях сдобил, бяха дело на различни ръце и имаха различни мащаби. Бях ги разположил на масата един до друг, но въпреки това получих само мъглява представа за разстоянието, което щеше да ни се наложи да прекосим. Проследих пътя ни от карта на карта.

Първо щяхме да отплаваме от Бъкип за Скайрен. Това не бе най-големият от Външните острови, но бе известен с най-голямото пристанище и най-плодородните земи, поради което бе и с най-голямото население. Пиотре, вуйчото на нарческата, бе говорил с презрение за Цайлиг. Беше обяснил на Сенч и Кетрикен, че Цайлиг, най-оживеното пристанище на Външните острови, се е превърнал в рай за какви ли не типове. Идвали чужденци, за да позяпат и да търгуват, и по мнението на Пиотре твърде много от тях оставали, като домъквали със себе си просташките си обичаи. Освен това бил и продоволствено пристанище за корабите, заминаващи на север да ловят морски бозайници заради кожите и маста им, и грубите им екипажи разваляли местната младеж и особено момичетата. Според думите му Цайлиг бе мръсно и опасно пристанищно градче, а жителите му — измет.

Там беше първата ни спирка. Майчината къща на Аркон Кървавия меч се намираше на другата страна на Скайрен, но имали също и къща-крепост в Цайлиг. Там щяхме да се срещнем с хетгурда, рехавия съюз на тамошните първенци, за да обсъдим пътешествието. Двамата със Сенч бяхме доста подозрителни относно срещата. Сенч очакваше съпротива срещу брачния съюз, а може би и срещу задачата на принца. За някои островитяни Айсфир бе дух-хранител на островите и поръчението ни да отсечем главата му можеше и да не се посрещне с добро око.

След срещата щяхме да се прехвърлим от нашия кораб на техен, по-пригоден за тамошните плитчини и с капитан и екипаж, които познаваха водите. Те щяха да ни откарат до Уислингтън на Мейл, родния остров на клана на Нарвала — и съответно на Елиания и Пиотре. Предан трябваше да бъде представен на семейството й и да бъде приет в майчиния й дом. Щеше да има празненства по случай годежа и съвети към принца относно предстоящата му задача. След посещението ни в родното им село щяхме да се върнем в Цайлиг и да вземем кораб за Аслевял и скования в леда дракон.

Импулсивно бутнах картите настрани. Отпуснах глава върху събраните си ръце и се загледах в тъмното. Вътрешностите ми се свиваха от ужас. Не само заради предстоящото пътуване. Имаше и други проблеми за решаване, преди да стъпим на палубата. Котерията все още не бе овладяла магията си. Подозирах, че въпреки предупрежденията ми Предан и приятелят му лорд Любезен използват Осезанието и че принцът може да се издаде. Напоследък твърде често и открито се явяваше в компанията на Осезаващи. Макар че кралицата бе постановила, че в Осезанието няма нищо срамно, обикновените хора и благородниците все още презираха практикуващите Зверската магия. Предан рискуваше себе си, а може би и годежните преговори. Нямах представа какво е отношението на островитяните към Осезанието.

Мислите ми се гонеха в кръг, без да намерят изход от тревогите. Хеп все още се влачеше подир Сваня и се ужасявах, че трябва да го оставя сам. Малкото пъти, когато сънищата ми докосваха сънищата на Копривка, тя изглеждаше едновременно потайна и неспокойна. Пъргав сякаш с всеки ден ставаше все по-упорит. За мен щеше да е облекчение да се освободя от отговорността за това момче, но се тревожех какво ще стане с него в мое отсъствие. Все още не бях казал на Сенч, че Уеб знае кой съм, нито пък бях обсъдил информацията със самия Уеб. Отчаяно копнеех да мога да споделя с някого и това само ме караше да осъзная още по-силно изолацията си. Нощни очи страшно ми липсваше — сигурно така биха ми липсвали и ударите на сърцето ми.

Челото ми тупна върху масата и рязко се събудих. Сънят, който ми бе избягал в леглото, ме бе хванал на работната маса. Изправих се с въздишка, разкърших рамене и се примирих, че ме чака цял ден. Имах много задачи, а времето бе малко. На кораба щях да имам предостатъчно време да си отспя — и още повече за безплодни тревоги. Малко неща ми се виждаха по-отегчителни от продължителното плаване.

Станах и се протегнах. Скоро щеше да се съмне. Време бе да се облека и да ида в Градината на кралицата за сутрешния урок с Пъргав. Водата в котлето беше почти изкипяла. Смесих я със студена от умивалника, измих се и се облякох. Проста кожена туника върху риза и панталони в синьото на Бък. Обух меки ботуши и вързах подстриганата си коса в късата опашка на воин.

След заниманията с Пъргав трябваше да се срещна с котерията за поредния урок по Умение. Не го очаквах с удоволствие. Всеки ден имахме прогрес, но недостатъчен, за да задоволи Сенч. Той виждаше бавния си напредък като провал. Разочарованието му се бе превърнало в осезаема и разстройваща сила при всяка сбирка. Предния ден бях забелязал, че Шишко се страхува да погледне стареца в очите и че в любезното изражение на Предан се прокрадва отчаяние. Поговорих със Сенч насаме и го помолих да не е така суров към себе си и да проявява повече търпимост към слабостите на останалите членове на котерията. Той прие молбата ми като укор и само стана още по-мрачен и затворен в яростта си. Това ни най-малко не намали собственото ми напрежение.

— Фиц — тихо рече някой и аз стреснато се обърнах.

Шутът стоеше на входа, който обикновено бе скрит от рафтовете с бутилки. Никой не можеше да се движи по-тихо от него. Освен това беше невидим за моето Осезание. Макар да имах усет за другите живи същества, той имаше способността да ме изненадва. Знаеше го и мисля, че това му доставяше удоволствие. Усмихна ми се извинително и пристъпи в стаята. Русата му коса бе привързана отзад и лицето му бе чисто от грима на лорд Златен. Тенът му изглеждаше по-бронзов от всеки друг път. Беше облечен в широките дрехи на Златен, но костюмът му изглеждаше не на място, когато не бе съчетан с изтънчените маниери на лорда.

Никога не бе идвал тук без покана.

— Какво правиш тук? — изтърсих и веднага добавих по-любезно: — Но все пак се радвам да те видя.

— А. Чудех се дали ще се радваш. Когато те видях да се спотайваш под прозореца ми, си помислих, че искаш да се срещнем. На следващия ден пратих на Сенч тайно съобщение за теб, но не получих отговор. Така че реших да улесня нещата.

— Аха. Е, влизай. — Внезапната му поява, наред с вестта, че Сенч не ми е предал съобщението му, ме потресе. — Времето не е от най-подходящите. Скоро трябва да се срещна с Пъргав в Градината на кралицата. Но все пак имам няколко минути. Ъъъ, да сложа ли чай?

— Да, ако обичаш. Стига да имаш време. Не искам да се натрапвам. Знам, че всички имаме много неща за вършене през оставащите няколко дни. — Внезапно млъкна и впери поглед в мен. Усмивката изчезна от лицето му. — Виж само колко неловки сме станали. Толкова любезни и внимателни да не се обидим един друг.

Пое дълбоко дъх и заговори с необичайна за него прямота:

— След като пратих съобщението и не получих отговор, започнах да се тревожа. Зная, че напоследък имаме разногласия. Мислех, че сме ги изгладили, но ме загризаха съмнения. И тази сутрин реших да се изправя срещу тях. И ето ме тук. Искаше ли да ме видиш, Фиц? Защо не отговори на съобщението ми?

— Не съм получавал нищо. Може би Сенч го е разбрал погрешно или е забравил. Напоследък има много грижи.

— А онази вечер, когато дойде под прозореца ми?

Отиде до камината, наля вода в чайника и го сложи да заври. Коленичи да разрови огъня и да добави дърва. Бях благодарен, че не се налага да го гледам в очите.

— Просто се мотаех из града и си блъсках главата върху собствените си проблеми. Нямах намерение да се срещам с теб. Краката ми ме отведоха сами.

Звучеше нелепо и тъпо, но той кимна мълчаливо. Осъзнаването на неловкостта, която чувствахме и двамата, бе като стена помежду ни. Бях направил всичко по силите си да сложа край на скарването ни, но споменът за него бе все още силен. Щеше ли да си помисли, че избягвам погледа му, за да скрия от него някакъв затаен гняв? Или щеше да познае, че се опитвам да скрия вината си?

— Собствени проблеми? — тихо повтори той, докато ставаше и си изтупваше ръцете. Бях благодарен, че мога да се хвана за тази тема. Споделянето на тревогите ми относно Хеп ми се струваше най-безопасното нещо за обсъждане.

Така че му разказах за тревогите си за сина ми и докато говорех, стената помежду ни постепенно се стопи. Сложих билки в заврялата вода и препекох малко хляб, останал от вечерята ми. Шутът слушаше внимателно, докато събираше картите и бележките ми в края на масата. Докато свърша разказа си, вече наливаше димящ чай в чашите. Ритуалът около сервирането на храната ми напомни колко непринудени бяха нещата помежду ни. И в същото време това ме караше да чувствам още по-голяма пустота при мисълта как го заблуждавам. Исках да го държа по-далеч от Аслевял, защото той вярваше, че ще умре там; Сенч бе на моя страна, защото не искаше Шутът да се намесва в мисията на принца. Резултатът обаче си оставаше същият — когато дойдеше денят на отплаването, Шутът внезапно щеше да открие, че няма да замине с нас. И то заради мен.

Потопих се в мислите си и помежду ни отново се възцари мълчание. Той вдигна чашата си, отпи и рече:

— Не си виновен, Фиц. Той е взел решението си и никакви думи и действия от твоя страна няма да го накарат да го промени.

За миг ми се стори, че отговаря на мислите ми, и настръхнах — познаваше ме прекалено добре. После добави:

— Понякога на бащата не му остава друго, освен да стои и да гледа катастрофата, след което да събере отломките.

Поех си дъх.

— Мъката ми е, че няма да съм тук, за да гледам, нито да събера отломките, Шуте. Ами ако се забърка в истинска беда и няма да има кой да се застъпи за него?

Той вдигна чашата си с две ръце и ме погледна над нея.

— Нима тук няма да остане никой, който да го наглежда?

Потиснах импулсивното си желание да попитам: „Какво ще кажеш да си ти?“, и поклатих глава.

— Никой, когото познавам достатъчно добре. Разбира се, Кетрикен ще остане, но едва ли подобава да моля кралицата да се грижи за сина на прост гвардеец. Дори отношенията ни с Джина да бяха останали добри, вече нямам вяра на преценките й. — Обезсърчено добавих: — Понякога е малко страшно да осъзнаеш на колко малко хора можеш да се довериш истински. Колко малко хора познаваш добре. Имам предвид, като Том Беджърлок.

Замълчах, обмислях думите си. Том Беджърлок беше фасада, маска, която носех всеки ден, но въпреки това никак не ми бе удобно с нея. Чувствах се неловко, че заблуждавам добри хора като Вим и Лоръл. Създаваше пречка за всякакво истинско приятелство.

— Как го правиш? — попитах го изненадващо за самия мен. — Ти непрекъснато се променяш, в зависимост от годината и мястото. Не ти ли е мъчно, че никой не те познава такъв, какъвто си се родил?

Той бавно поклати глава.

— Аз не съм такъв, какъвто съм се родил. Нито пък ти. Изобщо не познавам такива хора. Всъщност, Фиц, ние познаваме само една или друга страна на човека. Може би имаме чувството, че се познаваме добре, когато знаем няколко страни на една и съща личност. Баща, син, брат, приятел, любовник, съпруг… човек може да е всички тези неща, но никой не го познава във всичките му роли. Гледам те като баща на Хеп и в същото време не те познавам, както познавах своя баща, нито както го е познавал брат му. Така че когато се показвам в различна светлина, това не е преструвка. А всъщност показвам на света своя друга страна, която той не е виждал. Наистина, в сърцето ми си остава едно място, в което съм завинаги Шутът и твой другар от детинство. Но в същото време там има и истински лорд Златен, любител на изтънчените напитки и ястия, на елегантното облекло и остроумните забележки. Така че когато се показвам като него, аз не заблуждавам никого, а просто споделям тази своя различна част.

— А Янтар? — попитах тихо. И се учудих, че съм се осмелил да задам въпроса.

Той ме погледна спокойно.

— Тя е друга моя страна. Нищо повече. И нищо по-малко.

Искаше ми се да не бях повдигал темата. Насочих разговора в предишната му посока.

— Е, това не ми решава проблемите. Относно това да намеря кой да наглежда Хеп.

Той кимна и отново настъпи неловко мълчание. Не можех да понасям, че сме станали толкова стеснителни един към друг, но не знаех как да променя нещата. Шутът все още бе мой стар приятел от детството. И в същото време не беше. Разбирането, че има други „страни“, промени всичките ми представи за него. Чувствах се като в капан, исках приятелството ни отново да стане както някога, но в същото време копнеех да избягам. Той го усети и ме разбра.

— Е, съжалявам, че дойдох в лош момент. А и нали скоро трябва да се срещнеш с Пъргав. Може би ще ни се удаде възможност да поговорим отново, преди да отплаваме.

— Може да ме почака — чух се да казвам най-неочаквано. — Нищо няма да му стане.

— Благодаря — каза той.

И отново разговорът ни се запъна. Шутът спаси положението, като взе една от картите.

— Това ли е Аслевял?

— Не. Скайрен. Първата ни спирка ще е в Цайлиг.

— А това какво е? — Шутът посочи една заврънкулка покрай бреговата линия.

— Островни орнаменти. Така мисля. Но може да означава водовъртеж, непостоянно течение или плитчини с водорасли. Не знам. Явно виждат нещата различно от нас.

— Несъмнено. Имаш ли карта на Аслевял?

— Онази малката, с кафявото петно в края.

Той я разви до първата и ги сравни.

— Разбирам какво имаш предвид — промърмори, като проследи с пръст невъзможно надипленото крайбрежие. — Какво е това според теб?

— Топящ се ледник. Или поне така смята Сенч.

— Чудя се защо не ти е предал съобщението ми.

— Може би наистина е забравил — отвърнах невинно. — Днес ще се видя с него и ще го питам.

— Всъщност аз също бих искал да говоря с него. Може би ще мога да присъствам на днешния ви урок.

Чувствах се ужасно неудобно, но не можех да намеря начин да се измъкна.

— Насрочен е чак за следобед, след урока с Пъргав и упражненията с оръжие.

Той кимна спокойно.

— Идеално. Тъкмо имам да събера някои неща в покоите си долу. Почти напуснах онези стаи — добави той, сякаш ме подканваше да го попитам защо. — Там няма да остане почти нищо, което да попречи на някого.

— Значи смяташ да се установиш за постоянно в „Сребърния ключ“?

За миг ме изгледа неразбиращо. Бях го изненадал. После поклати бавно глава и се усмихна.

— Не вярваш на нито една моя дума, нали, Фиц? Какво пък, може би това е спасило и двама ни по време на бурите. Не, приятелю. Когато замина, ще оставя покоите си в Бъкип празни. А повечето от чудесните предмети и мебели в „Сребърния ключ“ вече принадлежат на други като гаранция за дълговете ми. Които, естествено, нямам намерение да връщам. Щом напусна града, кредиторите ми ще се нахвърлят като лешояди и ще опразнят квартирата ми. И това ще е краят на лорд Златен. Няма да се върна в Бъкип. Няма да се върна никъде.

Гласът му изобщо не трепна. Говореше спокойно, без да сваля поглед от мен. И все пак думите му ми въздействаха като ритник на кон. Говореше като човек, който знае, че ще умре, и привежда остатъка от живота си в порядък. Изведнъж го погледнах с други очи. Неловкостта ми с него се дължеше на неотдавнашното ни скарване и защото знаех, че го лъжа. Не се страхувах от смъртта му, защото знаех, че вече съм я предотвратил. А неговото неудобство се коренеше другаде. Говореше с мен като човек, който знае, че го чака смърт, и разговаря със стар приятел, който няма отношение към този факт. Колко ли безсърдечен му бях изглеждал, докато го бях избягвал всички тези дни? Може би си беше помислил, че се старая да прекъсна внимателно контакта помежду ни, преди смъртта да го е направила внезапно и болезнено. Думите изригнаха от мен и бяха единственото честно нещо, което му казах този ден.

— Стига глупости! Няма да позволя да умреш, Шуте!

Гърлото ми внезапно се стегна. Вдигнах чашата изстинал чай и загълтах.

А той ахна и после се разсмя, и смехът му приличаше на звън на чупещо се стъкло. В очите му се появиха сълзи.

— Дълбоко вярваш в това, нали? Ах, Любими. От всичко, с което трябва да се сбогувам, ти си онзи, когото ще ми е най-трудно да изгубя. Прости ми, че те избягвах. Може би е по-добре да се откъснем един от друг и да свикнем с това, преди съдбата да ни е принудила насила.

Треснах чашата на масата. Чаят се разля.

— Престани да говориш така! Еда и Ел, Шуте! Затова ли пилееш богатството си и живееш като някакъв джамайлийски дегенерат? Моля те, кажи ми, че не си похарчил всичко, че е останало нещо за… за когато се върнеш.

И замълчах, тъй като бях стигнал на ръба да се издам.

Той се усмихна странно.

— Нищо не остана, Фиц. Или е похарчено, или е уредено да бъде дарено. И отърваването от такова богатство се оказа не само предизвикателство, но и далеч по-голямо удоволствие, отколкото да го притежавам. Оставих разпореждане Малта да бъде дадена на Бърич. Можеш ли да си представиш каква физиономия ще направи, когато някой му подаде поводите й? Знам, че ще я цени и ще се грижи добре за нея. Колкото до Търпение… о, само да можеше да видиш какво й изпратих! Цял товар свитъци и книги на всяка тема, за която можеш да си помислиш. Така и няма да разбере откъде са се появили. Погрижих се също и за Гарета, градинарката. Купих й малка къща и парцел земя, а също така й оставих достатъчно пари, за да живее добре. Това сигурно ще предизвика малък скандал: хората ще се чудят защо лорд Златен е оставил на някаква си градинарка такова състояние. Е, тяхна си работа. Тя ще ме разбере и няма да я е грижа. А на Джофрон, приятелката ми от Джаампе, пратих подбор от най-доброто си дърво и всичките си инструменти. Ще ги оцени по достойнство и ще си спомня с добро за мен, въпреки че я напуснах така внезапно. Станала е прочута като майстор на играчки. Знаеше ли го?

Докато разказваше за щедрите си пакости, се усмихваше и сянката на неизбежната смърт почти изчезна от очите му.

— Моля те, не говори така. Обещавам, че няма да позволя да умреш.

— Не ми обещавай нищо, което може да пречупи и двама ни, Фиц. Освен това — той си пое дъх, — дори и да успееш да се опълчиш срещу всичко предначертано от съдбата и да ме опазиш жив, лорд Златен пак ще трябва да изчезне. Той се изживя и вече не е полезен. След като се махна оттук, никога вече няма да съм лорд Златен.

Призля ми, докато продължи да говори как се е отървал от състоянието си и как името му ще потъне в забрава. Беше твърдо решен и не бе пропуснал нищо. Когато го изоставехме на кея, щеше да се окаже в много трудно положение. Не се съмнявах, че Кетрикен ще се погрижи за него, независимо как е пропилял богатството си. Реших да поговоря насаме с нея преди заминаването, за да я подготвя да го спаси, ако се наложи. После насочих мислите си обратно към разговора, защото Шутът ме гледаше странно.

Прочистих гърлото си и се помъчих да кажа нещо смислено.

— Струва ми се, че гледаш твърде мрачно на нещата. Ако ти е останало нещо на твое име, по-добре бъди по-пестелив. Просто в случай, че се окажа прав и спася живота ти. А сега трябва да вървя, Пъргав вече ме чака.

Той кимна и станахме едновременно.

— Ще минеш ли през старите ми покои, когато дойде време за срещата със Сенч и урока?

— Ще мина — съгласих се, като се мъчех да скрия нежеланието си.

Той се усмихна унило.

— Успех с момчето на Бърич. — И излезе.

Чашите и картите все още си бяха на масата. Изведнъж се почувствах твърде изтощен, за да ги махна. Нямах и никакво желание да бързам за урока с Пъргав. Въпреки това си наложих да тръгна и когато стигнах в градината на върха на кулата, той ме чакаше в назъбен квадрат слънчева светлина, опрял гръб в студената каменна стена, и лениво свиреше на малка свирка. В краката му се въртяха и гукаха няколко гълъба и за момент сърцето ми се сви. Когато приближих, птиците отлетяха и вятърът от крилете, им разпиля шепата зърно, което ги бе привлякло. Пъргав забеляза облекчението ми, свали свирката от устните си и ме погледна.

— Мислехте, че съм ги извикал с Осезанието и това ви уплаши.

— Наистина се уплаших за момент — съгласих се след кратка пауза. — Но не от това, че може би използваш Осезанието. Страхувах се, че се опитваш да се свържеш с някоя от птиците.

Той бавно поклати глава.

— Не. Не бих го направил с птица. Докосвал съм техни умове и мислите ми отскачат от тях като плоски камъчета от вода. — Усмихна се снизходително и добави: — Не че очаквам да разберете какво имам предвид.

Заставих се да премълча.

— Прочете ли свитъка за крал Убиец и присъединяването на Беарния?

Той кимна и продължихме със заниманията за деня, но поведението му продължаваше да ме дразни. Изкарах си го на игрището, като настоях да вземе секирата и да изпробва силата си срещу мен, преди да му позволя да продължи с лъка. Секирите се оказаха по-тежки, отколкото ги помнех, и въпреки че остриетата бяха плътно увити в дебела кожа, синините от подобни упражнения са доста големи. Пъргав направо не можеше да вдигне своята, когато го пуснах да иде при Кресуел за урока с лъка. После наказах себе си, че съм си го изкарал на момчето, като си намерих нов партньор, опитен майстор с брадвата. Когато окончателно се убедих колко залинели са навиците ми, напуснах игрището и минах през банята.

Изчистен от потта и раздразнението, хапнах набързо хляб и супа. В помещението на стражата разговорът се въртеше около предстоящата експедиция, жените и напитките на Външните острови. И за двете се твърдеше, че били силни и апетитни. Опитах се да се смея на грубите шеги, но прямотата на по-младите гвардейци ме караше да се чувствам стар. С облекчение намерих повод да си тръгна и забързах към работилницата си.

Оттам поех по тайния коридор до стаята, която обитавах като слуга на лорд Златен. Ослушах се, преди да отворя тайната врата. От другата страна цареше тишина. Надявах се, че Шутът не е там. Но още не бях затворил, когато той се появи на прага. Носеше проста черна туника, гамаши и ниски обувки в същия цвят. Светлината от прозореца позлатяваше косата му, проникваше покрай силуета му и осветяваше старата ми койка, затрупана от изоставените ми вещи. Прекрасният меч, който ми бе подарил, лежеше върху купчина пъстроцветни екстравагантни дрехи, шити специално за мен. Погледнах го объркано.

— Твои са — тихо рече той. — Трябва да ги вземеш.

— Не ми се вярва да ми се удаде случай отново да се обличам така — отвърнах.

— Никога не можеш да си сигурен — каза той и отмести поглед. — Може би някой ден лорд Фицрицарин отново ще крачи из залите на замъка Бъкип. Ако се случи, тези цветове и кройки ще му стоят забележително добре.

— Съмнявам се, че ще стане някога. — Това също прозвуча студено и остро, така че се опитах да го смекча. — Но все пак ти благодаря. Ще ги взема, просто за всеки случай.

Отново цялата неловкост се стовари отгоре ми като задушаваща завеса.

— И мечът — напомни ми той. — Не забравяй меча. Знам, че е малко крещящ за вкуса ти, но…

— Но си остава едно от най-добрите оръжия, които съм държал. Ще го пазя като очите си.

Опитвах се да загладя първоначалния си отказ. Разбрах, че съм наранил чувствата му, като съм оставил меча при напускането на бърлогата ми.

— А. Това също. Най-добре е да се върне при теб.

Посегна да свали украсената дървена обеца, която неизменно носеше лорд Златен. Знаех какво е скрито в нея — обецата на свободата, която бе предадена от бабата на Бърич на Бърич, после на баща ми и накрая на мен.

— Не! — Сграбчих китката му. — Престани с този погребален обред! Казах ти: нямам намерение да те оставя да умреш.

Той замръзна.

— Погребален обред — прошепна. Разсмя се. Усетих дъх на кайсиево бренди.

— Стегни се, Шуте! Толкова не приличаш на себе си, че почти не знам как да говоря с теб — възкликнах раздразнено, обзет от онзи гняв, който се буди единствено от безпокойството. — Не можем ли просто да се отпуснем и да бъдем себе си през оставащите ни дни?

— Оставащите ни дни — повтори той като ехо. Завъртя китката си и с лекота се освободи от хватката ми.

Последвах го в по-голямата му и светла стая. Останала гола, сега тя изглеждаше още по-просторна. Шутът взе гарафата бренди, наля си още и сипа за мен.

— Дните преди да отплаваме — обясних, докато вземах чашката.

Огледах се. Най-необходимите неща си бяха на мястото — маса, столове, писалище. Всичко друго беше или изчезнало, или подготвено да бъде изнесено. Навитите гоблени и килими лежаха покрай стената като дебели наденици. Вратата на кабинета зееше отворена и той бе гол и пуст, лишен от тайните си. Влязох там с чаша в ръка.

— Изтрил си всички следи от себе си — казах. Гласът ми отекна странно.

Той ме последва и двамата застанахме до прозореца, загледани навън.

— Обичам да си прибирам нещата. Човек оставя толкова недовършени неща в този живот, че ми харесва да приключа с онези, които мога.

— Никога не съм знаел, че се наслаждаваш на подобни емоции. Сякаш ти доставя удоволствие. — Опитах се да не го кажа с отвращение.

На лицето му заигра странна усмивка. Той си пое дъх, сякаш се е освободил от нещо.

— Фиц, единствено ти в целия свят можеш да ми кажеш подобно нещо. И може би си прав. Има драма в това да се изправиш пред неизбежния край. Никога не съм изпитвал подобни чувства преди… но все пак на мое място ти би останал незасегнат от тях. Веднъж се опита да ми обясниш как вълкът винаги живее в настоящето и те е учил да се наслаждаваш на онова, което ти предлага моментът. Добре си усвоил този урок. А аз, който през целия си живот се опитвам да определя бъдещето, преди да го достигна, изведнъж съзирам място, отвъд което всичко е черно. Чернота. Нея сънувам нощем. И когато се опитам съзнателно да се пресегна напред, да видя накъде ме отвежда пътят ми, виждам същото. Чернота.

Не знаех какво да кажа. Виждах как се опитва да се отърси от отчаянието, както куче би се опитало да се освободи от захапалия го за гърлото вълк. Отпих глътка бренди. Изпълни ме дъх на кайсии и омайващата топлина на летен ден. Спомних си дните ни в селската ми къща. Вкусът на брендито събуди удоволствието от онова време, когато всичко бе по-просто.

— Чудесно е — казах, без да се замислям.

Шутът се сепна и впери поглед в мен. После примигна, за да махне сълзите от очите си. Усмивката му бе искрена.

— Да — каза тихо. — Прав си. Брендито е много добро и нищо от онова пред нас не може да го промени. Бъдещето не може да ни отнеме оставащите ни дни… освен ако ние не му позволим.

Беше минал някакъв свой кръстопът и сега бе намерил известен покой. Отпих още глътка и се загледах към хълмовете зад Бъкип. Когато отново се обърнах към него, той се взираше в мен с любов, която едва можех да понеса. Нямаше да ме гледа толкова мило, ако знаеше как го мамя. И в същото време ужасът му от предстоящите дни само ме убеди още по-силно в правотата на решението ми.

— Не ми се иска да го казвам, но Сенч и другите сигурно вече чакат.

Шутът кимна сериозно, вдигна чашата си в наздравица и я пресуши. Последвах примера му и замрях, докато питието разливаше топлината си в мен.

— Чудесно е — повторих.

Той се усмихна едва-едва.

— Ще ти оставя останалите бутилки — каза съвсем тихо и се разсмя, когато го изгледах кръвнишки. Все пак стъпките му изглеждаха по-леки, докато ме следваше през лабиринта коридори и стъпала между стените на Бъкип. Вървях в сумрака и се питах как ли щях да се чувствам, ако знаех часа и деня на смъртта си. За разлика от лорд Златен, нямах много неща за пропиляване. Прехвърлих съкровищата си наум. Струваше ми се, че не притежавам нищо, което да представлява ценност за друг, освен мен. И изведнъж осъзнах, че това не е вярно. Със себично самосъжаление реших да поправя нещата. Стигнахме скрития вход към Морската кула, задействах механизма и се появихме иззад камината.

Другите вече се бяха събрали, така че нямах възможност да подготвя Сенч насаме. Щом влязохме, принцът възкликна радостно и стана да поздрави лорд Златен. Шишко бе по-предпазлив и се намръщи подозрително. Сенч ми хвърли укорителен поглед, след което направи мила физиономия и поздрави Шута. Веднага след това в стаята стана неловко. Развълнуван от появата на непознат, Шишко започна да обикаля безцелно, вместо да заеме мястото си на масата. Почти виждах как принцът се опитва да си представи лорд Златен, макар и облечен толкова просто, в ролята на шута на крал Умен от разказите на кралицата. Накрая Сенч наруши мълчанието.

— Е, скъпи друже, какво ви води насам? — попита малко безцеремонно. — Разбира се, радвам се да ви видя, но все още имаме много за учене, а времето ни притиска.

— Разбирам — отвърна Шутът. — Но и за мен няма много време да споделя каквото знам. Затова дойдох да поговорим насаме след урока.

— Чудесно е, че сте тук — не особено елегантно се намеси принцът. — Мисля, че трябваше да ви включим от самото начало. Вие бяхте онзи, който ни помогна да съчетаем силата си и да я прекараме през вас, за да излекуваме Том. Имате толкова право да сте член на котерията, колкото и всеки друг в тази стая.

Шутът като че ли се трогна. Сведе поглед към ръцете си в черни ръкавици и разсеяно разтърка пръсти.

— Не притежавам истинско Умение. Само използвах онова, което остана от докосването до Искрен. И онова, което знам за… Том.

Щом чу името на баща си, принцът наостри уши като хрътка, уловила миризмата на лисица. Наведе се към Шута, сякаш можеше да попие онова, което той знаеше за крал Искрен.

— Въпреки това с нетърпение очаквам да пътуваме заедно — увери той лорд Златен. — Мисля, че ще бъдете ценен член на котерията, независимо какво е Умението ви. Искате ли да вземете участие в урока и да ни позволите да видим докъде се простират способностите ви?

Виждах, че Сенч се разкъсва от противоречиви чувства. Шутът предлагаше допълнителна сила за котерията, сила, за каквато така копнееше старият убиец. В същото време се боеше от несъгласието му с основната ни мисия да вземем главата на дракона. Запитах се дали няма и момент на ревност, докато гледах как очите на Сенч се стрелкат от мен към Шута. Двамата открай време бяхме близки и Сенч знаеше, че Шутът има влияние върху мен като приятел. И в същото време сега старият ми наставник желаеше да ме управлява повече от всеки друг път.

Жаждата за Умение победи и Сенч подкрепи Предан.

— Моля, лорд Златен, седнете с нас. Ако не друго, усилията ни може да ви се сторят забавни.

— Е, добре — почти с удоволствие прие Шутът, седна и зачака.

Запитах се дали някой от другите усеща по-тъмните вълнения под ведрата външност, която представяше Шутът. Със Сенч се настанихме от двете му страни, докато Предан убеждаваше Шишко да заеме мястото си. Когато и той се настани, четиримата едновременно поехме дълбоко дъх и влязохме в онова състояние на откритост, от което можехме да използваме Умението. Докато го правехме, получих прозрение, едновременно тревожно и утвърждаващо. Шутът беше натрапник тук. За краткото време, през което се мъчехме да станем котерия, бяхме създали общност. Не го осъзнавах до появата му. Когато включих съзнанието си към Предан и Шишко, усетих как Сенч пърха като обезумяла пеперуда на границата на единството ни. Шишко му протегна ръка, за да му помогне да установи по-силен контакт с останалите. Сенч бе един от нас, но не и Шутът.

Беше по-скоро отсъствие, отколкото присъствие. Още преди години бях забелязал, че е невидим за Осезанието ми. А сега, когато нарочно се обръщах към него с Умението, беше сякаш се опитвам да вдигна отражението на слънцето от тихата повърхност на езерце.

— Лорд Златен, избягвате ли ни? — съвсем тихо попита Сенч.

— Тук съм — отвърна той. Думите му преминаха в стаята като вълнички и сякаш ги усетих толкова добре, колкото и ги чух.

— Дайте ми ръката си — предложи Сенч. Постави ръка с длан нагоре на масата и я протегна към приятеля ми. Приличаше колкото на покана, толкова и на предизвикателство.

Усетих едва доловим страх. Трептеше между мен и Шута — значи връзката чрез Умението все още съществуваше. Накрая той вдигна облечената си в ръкавица ръка и я постави в дланта на Сенч.

И тогава го почувствах, но ми е трудно да опиша по какъв точно начин. Ако обединеното ни Умение бе спокойно езеро, то Шутът бе като носещо се по повърхността му листо.

— Обърнете се към него — предложи Сенч и го направихме. Безпокойството на Шута се засили, но едва ли някой друг го усещаше. Останалите сякаш всеки момент щяха да го докоснат, но той се разделяше пред тях и отново ставаше едно цяло зад гърба им, сякаш пръстите им минаваха през вода. Вълнуваше се, но си оставаше недостъпен за тях. Страхът му се усили. Внимателно го доближих по връзката ни, мъчех се да открия какво го плаши.

Обладаването. Не искаше да бъде докосван по начин, който да позволи на някого да го обладае. Със закъснение си спомних какво му бяха сторили навремето Славен и неговата котерия. Бяха го открили чрез връзката помежду ни, бяха взели част от съзнанието му и я използваха срещу мен, за да ме шпионират и да разберат къде се намира Моли. Онова предателство все още го караше да изпитва срам и болка. Продължаваше да носи бремето на вина за нещо, случило се преди толкова много време. Стана ми още по-болно, защото щеше да разбере, че и аз съм го предал.

Вината не е твоя, опитах се да го успокоя чрез връзката ни. Той отказа да приеме. И тогава, сякаш някъде отдалеч, но въпреки това съвсем ясно, мислите му достигнаха до мен.

Знаех, че ще се случи. Самият аз го предсказах още като дете. Че най-близкият ти човек ще те предаде. И в същото време не можех да повярвам, че този човек ще съм аз. И така изпълних собственото си пророчество.

Но оцеляхме.

На косъм.

Да не би да разговаряте? — сопнато попита Сенч. Едновременно чух и усетих думите му.

Поех дълбоко дъх и се потопих още повече в Умението.

— Да — прошепнах. — Мога да стигна до него. Но едва-едва. И само защото помежду ни съществува връзка.

— Още? — едва чуто предложи Шутът. Долових предизвикателство, но не можех да го разбера.

— Да, моля. Опитай.

Долових, че Шутът се размърда до мен, но погледът ми бе премрежен и не разбрах намеренията му, докато ръката му не докосна китката ми. Пръстите му безпогрешно откриха избледнелите сиви отпечатъци, които бе оставил върху плътта ми преди толкова много години. Докосването му бе нежно, но усещането бе като от забила се в сърцето стрела. Физически се сгърчих като пронизана от харпун риба и замръзнах. Шутът течеше във вените ми, горещ като бренди и студен като лед. За миг споделихме физическо усещане един за друг. Бе по-силно от всяко друго, което бях изпитвал. Бе по-интимно от целувка и по-дълбоко от забит нож, по-силно от Умението и от секса, по-силно дори от Осезателната ми връзка с Нощни очи. Не споделяхме помежду си, а ставахме другия. Нито болката, нито насладата можеха да обгърнат усещането. А най-лошото бе, че чувствах как се отварям за него, сякаш за целувката на любима, а в същото време не знаех дали ще погълна, или ще бъда погълнат. След още миг щяхме да сме едно цяло, да се познаваме по-пълно, отколкото би трябвало да се познават две отделни същества.

Щеше да узнае тайната ми.

— Не! — извиках, преди да е открил заговора ми срещу него.

Освободих се, изтръгнах ума и тялото си. Падах дълго, докато не се ударих в студения каменен под. Претърколих се запъхтян под масата, за да избегна това докосване. Имах чувството, че съм прекарал часове в чернота, но бяха минали само няколко мига, преди Сенч да измъкне свитото ми на кълбо тяло. Коленичи до мен и ме притисна към гърдите си. Смътно чух думите му.

— Какво стана? Добре ли си? Какво му направи, Шуте?

Чух как Шишко изхлипа. Може би той бе единственият, който бе усетил какво се бе случило. По тялото ми пробягаха тръпки. Не виждах нищо. Осъзнах, че съм стиснал клепачи и тялото ми е свито на кълбо. Знаех тези неща, но въпреки това ми трябваше време да се убедя, че мога да ги променя. Тъкмо отворих очи, когато мисълта на Шута се разви в съзнанието ми като листо за слънчевите лъчи.

Не поставям граници за любовта си.

— Това е прекалено — рекох задавено. — Никой не може да дава толкова много. Никой.

— Ето бренди — каза озовалият се до мен Предан.

Сенч ме вдигна да седна и допря чашата до устните ми. Изгълтах брендито като вода и се закашлях. Когато успях да завъртя глава, Шутът бе единственият, който все още седеше на стола си. Ръцете му отново бяха с ръкавици и ме гледаше с непроницаем поглед. Шишко се бе свил в ъгъла и трепереше. Музиката му бе песента на майка му, отчаян опит да се успокои.

— Какво стана? — остро попита Сенч. Все още бях облегнат на гърдите му и чувствах гнева му като горещи вълни. Знаех, че е насочил обвинителния си поглед към Шута, но все пак отговорих:

— Беше твърде силно. Създадохме толкова пълна връзка с Умението, че направо се изгубих. Сякаш се бяхме слели в едно същество.

Наричах го Умение, но не бях сигурен, че името е подходящо. Все едно да наречеш слънцето искра. Поех дъх по-дълбоко.

— Уплаших се. И затова се отскубнах. Не очаквах нищо подобно.

Думите ми бяха отправени колкото към Шута, толкова и към останалите. Виждах, че ги е чул, но мисля, че ги разтълкува по свой начин.

— А на теб отрази ли се? — остро го попита Сенч.

Предан ми помогна да се изправя — имах нужда от помощта му. Почти веднага рухнах на стола си. Чувствах не физическа умора, а неуправляема енергия. Можех да изкача и най-високата кула на Бъкип, стига да можех да си спомня как да накарам коленете си да се сгъват.

— Отрази се — тихо отвърна Шутът и ме погледна в очите. — Но по различен начин. Не ме уплаши.

— Да опитаме ли отново? — невинно предложи Предан.

— Не! — възкликнахме едновременно Сенч, Шутът и аз, макар и с различна сила.

— Не — тихо повтори Шутът в настъпилото мълчание. — Аз лично научих достатъчно днес.

— Може би се отнася за всички ни — сърдито рече Сенч. — А и без това е време да бягаме по задачи.

— Имаме още много време — възрази Предан.

— При нормални обстоятелства, да — съгласи се Сенч. — Но сега времето лети. Имаш да приготвяш много неща за пътуването, Предан. Изрепетирай отново благодарствената си реч за гостоприемството на островитяните. Не забравяй, че произнасят „х“ гърлено.

— Вече съм я чел сто пъти — изстена принцът.

— Когато дойде времето, думите трябва да звучат така, сякаш излизат от сърцето ти, а не от свитък.

Предан кимна неохотно и погледна с копнеж към яркия ветровит ден навън.

— Хайде, тръгвайте — каза му Сенч и стана ясно, че нарежда на Шишко и Предан да излязат.

На лицето на принца се изписа разочарование. Обърна се към лорд Златен.

— По време на плаването, когато имаме повече време и по-малко задачи, бих искал да науча от вас за баща ми. Ако нямате нищо против. Знам, че сте се грижили за него, когато… в края на дните му.

— Така е — меко отвърна Шутът. — И ще се радвам да споделя спомените си с вас.

— Благодаря. — Предан отиде в ъгъла и нежно поведе Шишко, като го питаше какво толкова го е подплашило, нали никой не бил пострадал. Бях благодарен, че слабоумният няма да може да отговори смислено.

Бяха почти на вратата, когато си спомних нещо.

— Принц Предан, бихте ли дошли в работната ми стая довечера? Имам нещо за вас.

Той повдигна вежда, но понеже не казах нищо повече, отвърна:

— Ще намеря време. Е, значи до довечера.

Излезе, следван от Шишко. Но на прага слабоумният се обърна и изгледа странно и уважително Шута, след което премести поглед върху мен. Запитах се с безпокойство какво ли от преминалото помежду ни е доловил. После Шишко излезе, като затръшна вратата малко по-силно от необходимото.

За момент се страхувах, че Сенч ще поиска да разбере повече за случилото се. Шутът обаче го изпревари.

— Принц Предан не бива да убива Айсфир. Това е най-важното, което трябва да ти кажа, Сенч. Животът на дракона трябва да бъде запазен на всяка цена.

Сенч беше отишъл до бутилките. Избра една, наля си мълчаливо и се обърна към нас.

— Създанието е замразено в ледник. Не ти ли се струва, че е малко късно да се тревожим за запазването на живота му? — Отпи. — Или наистина смяташ, че каквото и да било същество може да оцелее толкова дълго без топлина, вода и храна?

Шутът сви рамене и поклати глава.

— Какво изобщо знаем за драконите? Колко са спали каменните дракони, преди Фиц да ги събуди? Ако имат нещо общо с истинските, може би в Айсфир все още тлее някаква искрица живот.

— Какво знаеш за Айсфир? — подозрително попита Сенч. Върна се при масата и седна.

— Не повече от теб, Сенч.

— Тогава защо ни забраняваш да отсечем главата му, щом знаеш, че нарческата го наложи като условие за брака? Или си мислиш, че светът ще поеме по по-добър път, ако двете държави продължават да се стискат за гърлата още едно-две столетия?

Трепнах от сарказма му. Никога не бих се подиграл с целта на Шута да промени света. Бях смаян от думите на Сенч и те ме накараха да осъзная дълбочината на антагонизма му.

— Не обичам борбите, Сенч Звездопад — тихо отвърна Шутът. — Но дори една война между хора не е най-лошото, което може да се случи. По-добре война, отколкото да причиним по-дълбока и смъртна вреда на нашия свят. Особено ако имаме минимален шанс да поправим едно почти непоправимо зло.

— И то е?

— Ако Айсфир е жив… признавам, че би било изненадващо, ако е така, но ако в него все още има искрица живот, трябва да загърбим всичко друго, да го освободим от леда и да го съживим.

— Защо?

— Не си ли му казал? — попита ме обвинително Шутът. Избегнах погледа му и той не изчака отговора ми. — Тинтаглия, драконът на Бинград, е единственият зрял женски дракон на света. С всяка следваща година става все по-ясно, че малките, които се появяват, ще останат хилави и слаби, неспособни да ловуват и да летят. Драконите се чифтосват по време на полет. Ако новоизлюпените не полетят, никога няма да създадат потомство. Драконите ще изчезнат от този свят. И този път това ще е завинаги. Освен ако някъде не е останал напълно развит мъжки дракон. Такъв, който да може да се чифтоса с Тинтаглия и да създадат ново поколение.

Бях разказал всичко това на Сенч. Да не би да беше задал въпроса, за да изпита честността на Шута?

— Иначе казано — внимателно заговори Сенч, — трябва да рискуваме мира между Външните острови и Шестте херцогства заради спасяването на драконите. И каква ще е ползата ни от това?

— Никаква — призна Шутът. — Тъкмо обратното. Спасяването на драконите ще създаде много проблеми на хората. И много промени. Драконите са арогантни и агресивни създания. Не обръщат внимание на граници и нямат концепция за „собственост“. Ако гладен дракон види крава в обор, ще я изяде. За тях нещата са прости. Светът предлага и ти взимаш от него онова, което ти трябва.

Сенч се усмихна криво.

— Значи може би трябва да направя същото в името на човечеството. Светът ни предлага време без дракони. Мисля, че ще го взема.

Наблюдавах Шута. Не беше смутен от думите на Сенч. Помълча няколко мига.

— Както искаш. Но когато моментът настъпи, решението може и да не е твое. А мое. Или на Фиц.

В очите на Сенч пламнаха гневни огньове.

— И не само светът, а самото човечество се нуждае от дракони — добави Шутът.

— Това пък защо? — презрително попита Сенч.

— За запазване на равновесието — отвърна Шутът и погледна към мен, после през прозореца. Погледът му стана далечен и замислен. — Човечеството не се бои от съперници. Забравили сте какво е да споделяш света със създания, които са толкова арогантни и силни като вас самите. Искате да го подредите както ви се харесва. Нанасяте остров на картата, чертаете линии през него и го наричате свой само защото сте в състояние да го нарисувате. Наричате свои растенията и животните, като вземате не само онова, което живее днес, но и което би могло да расте утре, за да правите с него каквото си поискате. А после с цялата си самонадеяност и агресивност започвате войни и се избивате един друг по линиите, които сте си въобразили върху лицето на света.

— Значи драконите са по-добри от нас, защото не правят такива неща и защото просто вземат каквото видят. Свободни духове, природни създания, надарени с цялата морална висота, идваща от това да не мислиш.

Шутът се усмихна и поклати глава.

— Не. Драконите не са по-добри от хората. Даже почти не се различават от тях. Но ще вдигнат огледало пред човешкия егоизъм. Ще ви напомнят, че можете да твърдите, че това или онова е ваше, но че думите ви са като ръмженето на вързано куче или предизвикателната песен на птичка. Реалността на твърденията съществува само в момента на изказването им. Можете да говорите каквото си искате и да предявявате всякакви претенции, но светът не принадлежи на хората. А хората принадлежат на света. Няма да притежавате пръстта, в която в крайна сметка ще се превърне тялото ви, нито пък тя ще си спомня как сте я наричали.

Сенч не отговори веднага. Помислих си, че е поразен от думите на Шута и че са го накарали да погледне на света с други очи. Но след малко той изсумтя презрително.

— Глупости. От думите ти само ми става още по-ясно, че няма да излезе нищо добро, ако възкресим този дракон. — Разтърка уморено очи. — Ох, защо ли изобщо се занимаваме с тези безсмислени спорове? Никой не знае какво ще намерим, когато стигнем там. В момента това са само философски дрънканици и приказки за лека нощ. Когато му дойде времето, тогава ще мисля как е най-добре да постъпя. Ето. Доволен ли си?

— Не мисля, че те интересува дали аз съм доволен.

Докато изговаряше тези странни думи, Шутът погледна косо към мен. Но не за да срещне погледа ми, а за да ме посочи с очи на Сенч.

— Прав си — спокойно се съгласи Сенч. — Изобщо не ме интересува дали си доволен. А съгласието на Фиц. Знам обаче, че ако решението се окаже единствено негово, той ще придаде много тежест на мнението ти и може би дори ще застраши благополучието на Пророците. — Старият ми учител ме погледна преценяващо, сякаш бях някаква окуцяла кранта, която няма да издържи още една битка. Усмивката му беше почти отчаяна. — Въпреки това се надявам, че ще чуе и моите грижи. — Погледите ни се срещнаха. — Когато дойде моментът, ние ще решаваме. Дотогава изборът си остава открит. Това устройва ли те?

— Почти — отвърна Шутът и добави хладно: — Дай ми думата си на Пророк, че когато настъпи моментът, Фиц ще може да постъпи така, както сам реши.

— Думата ми на Пророк!? — възмутено възкликна Сенч.

— Именно — спокойно рече Шутът. — Освен ако думите ти не са просто празни приказки, колкото да караш Фиц да прави каквото му кажеш.

Облегна се назад и отпусна ръце върху облегалките на стола. За момент познах слабия мъж в черно с прибраната назад блестяща коса. Това беше някогашното момче, превърнало се в мъж. После той обърна глава към Сенч и приликата изчезна. Лицето му бе застинало и непоколебимо. Никога не бях виждал някой така самоуверено да предизвиква Сенч.

Смаях се от думите, които изрече старият убиец. Усмивката му бе странна, докато местеше поглед от мен към Шута и обратно. Гледаше ме в очите, когато ги каза.

— Давам думата си на Пророк. Няма да искам от него да върши каквото и да било против волята си. Доволен ли си?

Шутът кимна бавно.

— О, да. Доволен съм. Защото решението ще е негово и защото го виждам толкова ясно, колкото всичко, което ми остава да видя. — Кимна сякаш на себе си. — Имаме и други неща за обсъждане, но за тях ще има време на кораба. А денят наближава, а аз все още имам да подготвя много неща за пътуването. Приятен ден, лорд Звездопад.

На лицето му заигра съвсем лека усмивка. Премести поглед от мен към Сенч. И направи най-странния жест. Разпери ръце и изящно се поклони, сякаш са му оказали голяма чест. Изправи се и се обърна към мен. Тонът му бе по-топъл.

— Радвам се, че успях да прекарам малко време с теб, Фиц. Липсваше ми.

Въздъхна, сякаш спомнил си за някакво неприятно задължение. Заподозрях, че предсказаната му смърт отново се е настанила в ума му. Усмивката му изчезна.

— Извинете ме — промърмори и излезе през тесния вход на камината с грацията на лорд, напускащ банкет.

Седях, вперил поглед след него. Срещата ни с Умението все още отекваше в съзнанието ми наред със странните му думи и още по-странни жестове. Беше се сблъскал със Сенч за нещо и бе излязъл победител. А аз не бях сигурен какво точно бяха уредили помежду си.

Старият ми наставник сякаш прочете мислите ми.

— Предизвиква ме за твоята вярност! Как смее?! Мен, който на практика те отгледа! Как може да си помисли, че между нас може да има несъгласия, особено когато и двамата знаем колко много неща зависят от успешното завършване на мисията? Думата ми на Пророк, моля ви се! И за какъв те мисли, че говори и прави всичко това?

Обърна се и ме загледа, сякаш очакваше да се съглася с него, без да се замислям.

— Може би смята, че е Белият ясновидец, а аз — неговият Изменящ — отвърнах. Поех дълбоко дъх и също зададох въпрос. — Как можете да се карате за верността ми, сякаш не мога да мисля самостоятелно и да вземам решения? — Изсумтях отвратено. — Сякаш умът ми е колкото на кон, псе или пионка за игра.

Той се взираше покрай мен към прозореца. Не мисля, че наистина си даваше сметка за думите си.

— Не като на кон или псе, Фиц. Не. Никога не бих помислил подобно нещо. Не. Ти си меч. Такъв беше създаден. От мен. Оръжие, което да се използва. А той мисли, че пасваш най-добре в неговата ръка. — Старецът изсумтя презрително. — Остава си все същият глупак. — Погледна ме и кимна. — Умно направи, че ми разказа за плановете му. Добре е, че ще го оставим тук.

Като че ли нямаше какво да отговоря. Напуснах Морската кула през тъмния лабиринт в стените на Бъкип. Днес бях видял приятеля и наставника си по-ясно, отколкото би ми се искало. Запитах се дали докосването на Шута не беше демонстрация за нас със Сенч на влиянието, което има върху мен. И все пак не го бях усетил по този начин. Нима не ме бе попитал дали го желая? Въпреки това сякаш искаше да ми покаже нещо. Случайно ли беше, че го показа и на Сенч? Или намерението му бе да разбера ясно какво мисли старият убиец за мен и как е приел, че винаги може да разчита, че ще изпълнявам волята му? Поклатих глава. Възможно ли бе Шутът да си представи, че не знам? Стиснах зъби. Щеше да настъпи момент, когато щеше да разбере, че двамата със Сенч сме заговорничели срещу него и че днес съм премълчал.

Вървях към работната си стая, без да харесвам нито една от мислите, които мъкнех със себе си.

Отворих вратата и моментално разбрах, че Шутът е бил тук. Беше оставил подаръка си на масата до стола ми. Отидох до него и прокарах пръст по гърба на Нощни очи. Вълкът ми бе изобразен в разцвета на силите си. Между предните му лапи лежеше мъртъв заек. Главата му бе вдигната, тъмните му очи ме гледаха умно и търпеливо.

Вдигнах го. Бях видял как Шутът започва да работи върху него, докато седеше на масата в къщата ми. Така и не разбрах какво ще представлява и почти бях забравил, че бе обещал да ми го покаже, когато го завърши. Докоснах наострените уши на статуетката. Седнах на стола и се загледах в огъня, прегърнал вълка си.