Робин Хоб
Съдбата на Шута (37)

Глава 36
Празникът на жътвата

Както поискахте, пращам ви пратеник да ви съобщи, че синият дракон Тинтаглия и черният Айсфир са били видени. Изглеждат здрави и с добър апетит. Предадохме им, че сте загрижени за благополучието им и за благополучието на младите дракони, оставени на вашите грижи. Както може би сами се досещате, не можем да сме сигурни, че разбраха колко сериозно и належащо е желанието ви. Изглеждат толкова погълнати един от друг, че нямат никакво желание да разговарят с хора.

Писмо от кралица Кетрикен до Съвета на бинградските търговци

Вечерта ме завари на стария ми пост зад стената. Този път обаче шпионирах заради собственото си любопитство, а не по заръка на Сенч. Бях се запасил с бутилка вино, хляб, ябълки, сирене, наденички и порче в кошницата до мен, както и с възглавница за седене. Приближих око до цепнатината и загледах как благородниците от Шестте херцогства се запознават и смесват с гостите от Външните острови.

Нямаше много официалности. Тържествените церемонии щяха да се проведат утре. Имаше изобилие от храна, но масите бяха избутани покрай стените, за да се отвори повече място за танци. Тази вечер даваше възможност на по-младите и второстепенни менестрели, жонгльори и кукловоди да покажат уменията си. Цареше небрежен хаос и веселие, гостите оживено разговаряха за очакваната реколта. Простолюдие и благородници се смесваха във всички зали и дворове на крепостта. Сигурно можех спокойно да се разхождам сред тях, но нямах желание за това. Така че предпочетох да се скрия и да се наслаждавам на забавленията на другите.

Заех поста си достатъчно рано, за да чуя представянето на Хеп. Пееше за децата, които се бяха събрали по-рано, защото скоро щяха да си лягат. Избра две прости песнички: за мъжа, който ловувал луната, и една за жена, която засадила чаша, за да порасне вино, вилица за месо и тъй нататък. Винаги се смееше, когато му ги пееше Славея, а сега се смееше и публиката му. Като че ли изпитваше огромно и искрено удоволствие от това, а и майсторът му изглеждаше много доволен. Въздъхнах тихо. Момчето ми да стане менестрел. Никога не си бях помислял подобно нещо.

Видях и траурно остригания Пъргав, разговаряше с Уеб. Момчето изглеждаше пораснало от последния път, когато го видях — не външно, а по поведение. Вървеше след Уеб и се зарадвах, че си има такъв наставник. Погледът ми се зарея и забелязах сред танцуващите Любезен. Въртеше се с някакво момиче и бях потресен, когато разпознах Копривка. Гледах ги и дъвчех до края на танца, когато Предан заведе при Любезен лейди Сидел и му отне Копривка за следващия танц. Принцът ми се виждаше малко нещастен. Съмнявах се, че му се танцува именно с дамата на своя приятел или с братовчедка си. Колкото до Копривка, тя танцуваше добре, но леко сковано, и се запитах дали не се притеснява за стъпките, или от високото положение на партньора си. Роклята й бе проста, както и празничният костюм на принца. Личеше си, че Кетрикен има пръст в това.

Мисълта за кралицата ме накара да се огледам за нея и я открих на един висок стол да наблюдава празненствата. Изглеждаше уморена, но доволна. Сенч не беше до нея и това ми се стори странно, докато не забелязах, че той също танцува с някаква жена с огненочервена коса, която бе сигурно на една трета от годините му.

Един по един издирвах и откривах всички, които бяха изиграли най-съществена роля във важните моменти от живота ми. Славея, вече лейди Рибар, седеше на тапициран стол. Нейният лорд не се отделяше от нея и лично й донесе храна и напитки от масите, сякаш за подобна отговорна задача не можеше да се разчита на слугите. Появи се лейди Търпение — носеше повече дантели от всички останали дами, взети заедно — съпровождана от Лейси. Намериха свободни места на една пейка недалеч от сцената на кукловодите, настаниха се и започнаха да се побутват, да сочат и да си шепнат като момиченца. Лейди Розмарин разговаряше с двама кемпра от Външните острови. Не се усъмних, че чаровната й усмивка и пищният й бюст ще осигурят за лорд Сенч предостатъчно информация, върху която да мисли утре.

Аркон Кървавия меч също бе тук, нагизден в мантия от лисици, и обсъждаше оживено нещо с херцогинята на Беарния. Тя го слушаше вежливо, но се съмнявах, че съществува търговско споразумение, което да я накара да промени отношението си към островитяните. Край масите разпознах още трима души от хетгурда, както и неколцина други, които стояха и гледаха объркано кукленото представление. Погледът ми отново се насочи към Копривка, която се мотаеше сама из празнуващата тълпа. Доближи я набит младеж. По късо подстриганите къдри реших, че е Рицарин, най-големият син на Бърич. Двамата спряха и започнаха да разговарят насред шума и смеха. Появи се и някаква жена в проста тъмносиня рокля, водеше дърпащо се момче за ръка. Трепнах при вида на остриганата глава на Моли. Абсолютно сигурен бях, че Бърич никога не би одобрил начина, по който се бе отнесла към косата си. Голата й глава я правеше странно млада. Държеше здраво Пламен и сочеше друго момче — явно казваше на Рицарин да й помогне да събере децата за лягане. Вместо това Копривка грабна най-малкия си брат и го завъртя по дансинга. Радостните му викове, че се е измъкнал от майка си, накараха не една двойка да се усмихне. Рицарин вдигна успокояващо ръка към Моли и кимна на нещо казано от нея. После една трупа акробати сякаш нарочно застана така, че да ми попречи да виждам. Когато приключиха с номерата си, Моли беше изчезнала.

Останах да седя в тъмното. Наденички? — обади се Гили.

Затърсих опипом в кошницата, но намерих само парченца месо. Беше разпердушинил наденичките в опитите си да ги убие. Подбрах едно по-голямо парче и му го предложих. Порчето с радост го грабна от ръката ми.

Така мина вечерта за мен. Гледах как най-скъпите ми хора се въртят на дансинга под звуците на музика, която едва достигаше до мен през дебелите стени. Облегнах се за малко назад, за да дам почивка на уморения си гръб. Тънък лъч светлина се процеждаше през шпионката към мен. Улових го в дланта си и се загледах в петънцето. Метафора на живота ми, помислих си. После пропъдих самосъжалението си и отново се наведох напред.

Шишко се беше запасил с няколко плодови пити. Музиката му бе силна и радостна, движеше се в такт с нея, такт напълно различен от такта, който чуваха всички останали. Но поне е при тях, помислих си. Той поне може да се показва и да е сред останалите. Импулсивно ми се прииска да зарежа всякаква предпазливост и да отида при него, но поривът изчезна толкова бързо, колкото и се появи. Не.

Децата на Моли си бяха харесали един жонгльор и се бяха подредили в полукръг да го гледат. Копривка държеше за ръце Стабилен и Пламен. Рицарин наглеждаше Справедлив. Чевръст и Пъргав стояха един до друг. Уеб стоеше недалеч от тях, без да се натрапва. Погледът ми се зарея из тълпата, но не откри онова, което търсех. Станах. Оставих кошницата и възглавницата на порчето и тръгнах през тесните проходи.

Знаех, че има шпионка към Виолетовите покои. Не се възползвах от нея. Напуснах тайния лабиринт, като преди това изтупах в един килер праха и паяжините от себе си, и закрачих със сведен поглед през оживените коридори и зали на Бъкип. Никой не ми обърна внимание, никой не ме повика по име и не ме спря да се поинтересува как я карам. Със същия успех можех и да съм невидим. Когато тръгнах да се изкачвам по стълбите, тълпата оредя. Коридорите в жилищните части на замъка бяха пусти. Всички бяха слезли долу за празненството. Всички, освен мен — и може би и Моли.

Три пъти минах покрай вратата на Виолетовите покои. На четвъртия път си заповядах да почукам и го направих — получи се по-енергично, отколкото бе намерението ми. Сърцето ми туптеше бясно, треперех. Отговори ми тишина. И после, тъкмо когато си помислих, че напразно съм събирал кураж и че никой няма да отговори, чух Моли да пита тихо:

— Кой е?

— Аз — отвърнах тъпо.

И докато търсех име, с което да се нарека, тя ясно ми даде да разбера, че знае кой е този „аз“.

— Махай се.

— Моля те.

— Махай се!

— Моля те.

— Не.

— Обещах на Бърич, че ще се грижа за теб и за децата ти. Обещах му.

Вратата се отвори едва-едва. Видях едното й око.

— Странно. Точно това каза и той, когато започна да носи неща пред вратата ми. Че ти бил обещал, преди да умреш, че ще се грижи за мен.

Нямах отговор на това. Вратата започна да се затваря. Пъхнах крака си в пролуката.

— Моля те. Пусни ме. Само за малко.

— Махни си крака или ще го счупя. — Говореше сериозно.

Реших да рискувам.

— Моля те, Моли. Моля те. След толкова години нима няма да ми дадеш възможност да ти обясня? Поне възможност?

— Времето за обяснения беше преди шестнайсет години. Тогава можеше и да има значение.

— Моля те. Пусни ме.

Тя рязко отвори вратата. Очите й горяха.

— Искам да чуя само едно нещо от теб. Разкажи ми за последните часове на съпруга ми.

— Добре — отговорих тихо. — Дължа ти това.

— Да — рече тя и отстъпи, колкото да успея да се провра. — Дължиш ми го. И не само това.

Беше по нощница, с шал отгоре. Тялото й бе по-едро, отколкото го помнех, фигурата й бе на жена, а не на момиче. Но това не означаваше, че не е привлекателна. Стаята миришеше на нея, не само на парфюма, който си бе сложила, но и на плътта й и на восък за свещи. Роклята й бе прилежно сгъната върху сандъка до леглото. До него имаше легло на колелца — явно момчетата й щяха да спят при нея. Четката и гребенът й лежаха на масата, по-скоро по навик, отколкото по необходимост.

Първото тъпо нещо, което изтърсих, бе:

— Той не би искал да си режеш косата.

Тя несъзнателно вдигна ръка към главата си.

— И откъде знаеш пък това? — попита възмутено.

— Първия път, когато те видя, много преди да те вземе от мен, направи забележка за косата ти. „Има малко червено в козината й“, така каза.

— Типично в негов стил — рече тя. — Никога не ме е „вземал“ от теб. Мислехме, че си мъртъв. Накара ни да си мислим, че си мъртъв, и бях отчаяна. Нямах нищо, освен дете, което изцяло зависеше от мен. Ако някой е вземал някого, аз взех него. Защото го обичах. Защото беше добър с мен и с Копривка.

— Зная.

— Радвам се. Сядай. Кажи ми как умря.

Седнах на един стол, тя се настани върху сандъка с дрехите си и й разказах за последните дни на Бърич. Това бе последният разговор, за който бих си помислил в подобна ситуация. Беше ужасно. Но в същото време изпитвах ужасно облекчение. Имах толкова нужда да й разкажа, колкото и тя да чуе. Слушаше жадно, сякаш всяка дума бе миг от живота на Бърич, миг, който можеше да запази за себе си. Поколебах се да говоря за Осезанието на Бърич, но нямаше начин да не го включа. Сигурно знаеше, защото не показа нито изненада, нито отвращение. Разказах й по начин, по който не би могъл да го направи Пъргав, защото можех да й кажа, че накрая беше очевидно колко много обичаше Бърич сина си и че когато умря, между тях вече нямаше пропаст. Разказът ми се получи различен от онзи, който бях разказал на Копривка. Моли много добре разбираше какво означава молбата на Бърич да се грижа за нея и за малките й синове. Повторих всичко, което ми бе казал — че е по-добрият мъж за нея, — и й казах, че съм се съгласил.

— Чудесно — рече горчиво тя. — Значи двамата сте били на едно мнение. Случайно да ви е хрумнало да се посъветвате с мен? Случайно да ви е минало през главите, че това решение може би принадлежи на мен, а не на вас?

И тези думи ми отвориха възможност да се върна назад в годините и да й разкажа какво съм правил, къде и как съм научил, че се е събрала с Бърич. Докато говорех, тя гризеше нокътя си, без да ме поглежда. Когато свърших, настъпи мълчание.

— Мислех си, че си мъртъв — рече тя. — Ако знаех, че не си, ако той знаеше, че не си…

— Знам. Но нямаше безопасен начин да ти пратя вест. А после, след като ти… беше твърде късно. Ако дойдех, всичко около вас щеше да се разпадне.

Тя се наведе напред. Очите й бяха затворени, изпод клепачите й се стичаха сълзи.

— Какво направихме… Какво направихме с живота си…

Имаше стотици отговори на това. Можех да възразя, че не ние сме направили нещо, а животът. Но изведнъж осъзнах, че това ще изисква повече сили, отколкото имах. Отказах се.

— Вече е твърде късно да оправяме нещата.

— Ох, Фиц. — И макар да бе укор, да чуя името си от устните й беше неимоверно мило. — За теб винаги нещо е или твърде късно, или твърде рано. Винаги някой друг път. Винаги утре или след като изпълниш поредния последен дълг към краля си. Жените искат нещо да се случи сега. И аз го исках. Съжалявам, че имахме толкова малко такива моменти.

Поседяхме мълчаливо още малко, всеки потопен в собствената си мъка. После тя тихо каза:

— Рицарин скоро ще доведе малките. Разреших им да останат до последното куклено представление. Няма да е добре да те сварят тук. Няма да разберат, а аз не бих могла да им обясня.

Така че си тръгнах. Поклоних й се на прага. Не бях докоснал дори ръката й. Чувствах се по-зле, отколкото докато се опитвах да почукам. Тогава имаше някаква мъничка надежда. А сега оставаше единствено реалността. Твърде късно.

Слязох по стълбите към тълпите и глъчката. Шумът внезапно се засили и хората заговориха възбудено. Чуваха се въпроси, повтаряха се слухове.

— Кораб! От Външните острови!

— Не е ли късно за приставане?

— Флагът на Нарвала ли?

— Току-що пристигна пратеникът! Видях жезъла му.

Тълпата ме повлече към Голямата зала. Опитах се да се добера до стената на коридора, но си спечелих само ръгане с лакти в ребрата, ругатни и настъпени пръсти. Отказах се и се пуснах по течението на жадната за новости тълпа.

Пратеникът току-що бе стигнал до кралицата. Мина малко време, преди тълпата да се успокои. Оркестърът до дансинга спря пръв, после кукловодите прекъснаха представленията си. Жонгльорите оставиха бухалките и топките. Тълпата забръмча като разтревожен очакващ кошер, а в залата продължаваха да влизат хора. Все още задъханият пратеник стоеше пред кралицата. Продължаваше да държи жезъла си, който ясно показваше, че носи вести за кралицата и не бива да бъде спиран. Сенч мигом се озова до Кетри кен, след малко Предан също се качи на подиума. Кралицата отвори свитъка така, че и двамата да могат да го прочетат. После го вдигна високо и в залата се възцари тишина.

— Добри новини! В пристанището е влязъл кораб с герба на Нарвала — каза Кетрикен. — Изглежда, кемпра Пиотре от клана на Нарвала ще вземе участие в утрешния Празник на жътвата.

Новината беше чудесна. Ентусиазираният вик на Аркон Кървавия меч се разнесе над вежливото мърморене на херцози и херцогини. Някакъв островитянин тупна херцога на Тилт по гърба. Принцът кимна доволно на събралото се множество и направи знак на музикантите, които веднага засвириха радостна мелодия. Място за танцуване почти нямаше, но хората явно нямаха нищо против просто да поскачат на място. После тълпата се поразреди — част от събралите се излязоха за глътка чист въздух и да поклюкарстват. Кукленото представление свърши и видях как Рицарин и Копривка събират братчетата си и ги извеждат от залата. Другите деца също си тръгваха. Точно когато си помислих, че ще успея да се добера до вратата, без ребрата ми да пострадат, отвън се надигна втора вълна развълнувани гласове. Почти в същия миг народът отново се втурна към залата. Усетих някой да ме дърпа за ръкава и когато се обърнах, се озовах пред Лейси.

— Ела с нас, момче. Ще те скрием.

След малко се озовах на пейката между Търпение и Лейси. Със същия успех можете да пуснете лисица в кокошарник и да се надявате, че няма да се набива на очи. Свих рамене, скрих лицето си зад халба сайдер и зачаках да науча причината за вълнението.

Пиотре застана на прага. Но шумът отвън бе по-голям, отколкото заслужаваше появата му, а и самият Пиотре изглеждаше така, сякаш предстои нещо изключително важно. Вдигна високо ръце и извика:

— Моля, отдръпнете се! Сторете път!

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи в тази блъсканица, но въпреки това народът се постара. Пиотре влезе пръв с премерена крачка, а зад него се появи видение, каквото малцина бяха виждали дотогава. Елиания носеше синьо наметало с качулка, поръбена с бяла кожа, която рязко открояваше блестящите й черни коси и очи. Самото наметало се спускаше до пода и дори се влачеше малко зад нея. Беше в синия цвят на Бък и цялото бе украсено с подскачащи елени и нарвали. Очите им бяха изработени от мънички бели скъпоценни камъни, сякаш внасяше в залата небето в лятна вечер.

Принц Предан все още беше на подиума до майка си. Погледна я и всички видяха каква радост го изпълва. Не каза нито дума на Сенч или на кралицата. Дори не си направи труда да се спусне по двете стъпала, а скочи право на пода. Щом го видя, Елиания отметна качулката си и се затича към него. Срещнаха се в центъра на Голямата зала. Хванаха се за ръце.

— Не можех да чакам — с ясен звънлив глас възкликна Елиания. — Не можех да дочакам зимата, та какво остава за пролетта. Дойдох да се омъжа за теб и ще направя всичко по силите си, за да живея според вашите обичаи, колкото и странни да са те.

Принцът не откъсваше очи от нея. Лицето му бе озарено от радост, но после видях как се поколеба. Видях как се мъчи да реши какво да каже, какъв трябва да е подобаващият отговор пред всички събрали се. Елиания го гледаше и светлината на лицето й започна да помръква.

Намесих се решително.

Кажи й, че и ти не можеш да чакаш. Кажи й, че я обичаш и че ще се ожениш за нея още сега. Любов, изминала толкова дълъг път и платила такава цена, не бива да се отклонява! Всяка жена се нуждае от обич.

Лицето на Сенч се бе превърнало в усмихната маска на ужас. Кралицата се изправи, затаила дъх. Пиотре стоеше абсолютно неподвижно. Знаех, че се моли принцът да не нарани или унизи момичето.

Предан заговори ясно и високо:

— Ще се оженим още тази седмица. Не само пред херцозите, но и пред всички тук. Ще се оженим и ще празнуваме жътвата като съпруг и съпруга. Съгласна ли си?

— Ел и Еда, Море и Суша! — изкрещя Кървавия меч. — Еленът и Нарвалът! В самото начало на новата година. Добър знак за всички ни!

— Тъй да бъде! — извика Пиотре и на лицето му се изписа почуда.

— Съгласна съм.

Прочетох думите по устните й, но не ги чух — потънаха сред възторжените викове на стотиците гости. Сенч затвори за миг очи, после се усмихна и погледна с обич импулсивния си, прибързан принц. Но прикритата горчивина в погледа му бе напълно победена от онова, което блесна в очите на Елиания. Дори да й бе нужно потвърждение, Предан току-що й го бе дал. Запитах се какво ли е струвало на нея и на клана решението й да дойде тук. Облеклото й бе украсено с нарвали и елени и се съмнявах, че го е изработила сама. Някои от майките й я бяха подкрепили.

— Тази седмица ли ще се женят? — попита Търпение.

Кимнах.

— Този Празник на жътвата ще се запомни — отбеляза тя. — Най-добре още сега да пратят пратеници из цялата страна. Никой няма да иска да пропусне подобно нещо. Не сме имали хубава сватба в Бъкип, откакто се оженихме двамата с Рицарин.

— Не мисля, че ще се оженят веднага. Подготвяха се за Празника на жътвата все пак, а не за сватба. Готвачите ще побеснеят! — обади се Лейси.

Беше права, разбира се.

Успях да се измъкна от хаоса, който сам бях създал, и дори успях да поспя няколко часа в работната стая. Боя се, че малцина са успели да последват примера ми. Слугите работиха през цялата нощ. Имаха късмет, че бяха напреднали с подготовката за честванията и замъкът вече бе украсен с гирлянди. Добре бе също, че херцозите и херцогините вече се бяха събрали за Празника на жътвата — щеше да настане голям фурор, ако заради прибързаното решение на принца да се жени някой от висшите благородници пропуснеше събитието.

На следващия ден едва не закъснях. По време на продължителната церемония стоях в задната редица на гвардията на принца. Лонгуик бе попълнил оределия ни състав, но така още по-болезнено усещах липсата на онези, които бяха тръгнали с нас да открием дракона. Ридъл стоеше до мен и мисля, че се чувстваше по абсолютно същия начин. Но въпреки това беше удоволствие да гледам принца и невястата му.

Бяха облечени като крал и кралица на жътвата. Беше минало доста време от последното изпълнение на стария ритуал — отдавна в Бъкип не бе имало кралска двойка. Явно шивачката не беше мигнала през нощта. Елиания отново беше със своето наметало с нарвали и елени, а костюмът на принца идеално подхождаше на тоалета й. Простата корона на Предан бе заменена от пищната корона на жътвата. Забелязах в това умелата ръка на Сенч, който показваше принца като крал пред херцозите му. Макар да бе само церемония, никой не пропусна да долови посланието. Елиания също носеше корона. Но докато принцът бе с позлатени еленови рога, на нейната имаше един рог на нарвал в син емайл и сребърен обков. Докато танцуваха сами в центъра на покрития с пясък дансинг, приличаха на оживяла двойка от някоя легенда.

— Като самите Еда и Ел — обади се Ридъл и аз кимнах.

Благородници и простолюдие бяха еднакво запленени от зрелището.

През следващите няколко дни замъкът и градът се напълниха с толкова народ, колкото не се бе събирал от години. На церемонията се събраха много повече хора, отколкото се очакваше. Кокъл трябваше да разкаже историята. Представи се чудесно и бе много по-точен, отколкото бих очаквал от менестрел. Може би защото самият той бе Осезаващ, не искаше да излезе, че разкрасява историята. Разказът му бе изпълнен с трогателна простота. Той не се задълбочаваше в магията, използвана от Бърич и котерията, а вместо това наблягаше на това как всички са били готови да се жертват за принца си.

Кокъл, Пъргав, Уеб и Любезен бяха официално обявени за Осезаваща котерия на принца. Това се посрещна с известно мърморене — по-старите благородници добре помнеха, че тази дума навремето се използваше единствено за кръга Умели, които помагаха на краля. Сенч ги увери, че ще има и истинска котерия веднага щом бъдат открити и подбрани подходящите кандидати.

Кралицата предаде Върбов лес на Моли вместо на Копривка, така че да изглежда като дарено на рода на Бърич за вярната му служба. Доходите от имението щяха да са повече от достатъчни за издържането на семейството. Лейди Копривка бе представена като най-новата придворна дама на кралицата, а Пъргав бе официално обявен за ученик на Майстора на Осезанието Уеб. Самият Уеб произнесе кратка, но въздействаща реч за силата на магията на Бърич и изказа съжалението си, че човек като него е трябвало да крие своята дарба, вместо да обучи сина си. Изрази надежда, че никога вече няма да се стигне до пропиляване на такъв талант. След това даде отговор на загадката, която ми бе дал на заминаване към Външните острови. Каза, че Бърич дошъл на себе си малко преди да умре, колкото да се сбогува със сина си и да си отиде с Воинската молитва на уста. Последната му дума била „Да“, а всички знаят, че това е върховната молитва, която човек може да отправи към живота. Приемане.

Размишлявах върху това вечерта, докато седях в работната си стая. Ръцете ми бяха хлъзгави от маслото, което се бе просмукало в свитъците и бе направило много от буквите размазани и нечетливи. Работата бе обезсърчителна и уморителна. Избутах свитъците настрани, избърсах се с някакъв парцал и си налях още бренди.

Не бях сигурен, че споделям вижданията на Уеб, но въпреки това ми се струваше, че „да“ е била думата на Бърич за живота. Определено има малко достойнство и удовлетворение да му кажеш „не“. Бях го правил достатъчно пъти, за да знам от собствен опит.

Напразно търсех възможност да разговарям насаме с Моли. Сякаш винаги беше заобиколена от децата си. Докато седях край камината, бавно започнах да осъзнавам, че те са част от нея. Най-вероятно нямаше да успея да я открия сама. Така дълго отказваната ми възможност сега бе налице, но бързо ми се изплъзваше.

На следващата сутрин отидох в банята рано. Изкъпах се и се обръснах най-внимателно. Върнах се в стаята, прибрах косата си във воинска опашка и огледах дрехите, които ми бе поръчал Шутът. Облякох бяла риза и син жакет, както и сини гамаши. Определено бях жител на Бъкип, но вече не приличах на слуга или гвардеец. Погледнах се в огледалото и се усмихнах тъжно. Търпение би одобрила външния ми вид. Опасно приличах на баща си. Събрах смелост и преместих сребърната игла от външната страна на яката си. Малката лисица ми намигна. Усмихнах й се.

Излязох от тайния лабиринт и тръгнах по коридорите на Бъкип. На няколко пъти усетих погледи върху себе си, а веднъж някакъв мъж се закова на място и присви очи към мен, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Минах покрай него. Замъкът беше пълен с бързащи слуги и водещи светски разговори благородници. Стигнах до Виолетовите покои и почуках решително.

Отвори Копривка. Не бях подготвен за това — мислех, че най-напред ще ми се наложи да се изправя пред младия Рицарин. Дъщеря ми се вторачи в мен и видимо се сепна. Не каза нищо, докато не попитах:

— Мога ли да вляза? Бих искал да говоря с майка ти и братята ти.

— Не мисля, че е разумно. Върви си — отвърна тя и понечи да затвори, но Рицарин хвана вратата.

— Кой е този? — попита я той и се обърна към мен. — Не й обръщайте внимание, господине. Може да е облечена като лейди, но се държи като селянка.

Стаята беше претъпкана. Никога не си бях давал сметка колко много са седем деца. Пъргав и Чевръст седяха на пода пред камината и играеха на камъни, а Стабилен гледаше. Пъргав вдигна глава, видя ме и зяпна изненадано. Близнакът му го смушка.

— Какво има? Твой ред е.

Пламен и Справедлив се боричкаха в леглото и не ми обърнаха внимание. Изведнъж осъзнах мащабите на обещанието, което бе изискал от мен Бърич — на практика седем пъти по-голямо, отколкото бе поискал от него Рицарин, когато ме е дал за отглеждане на най-верния си човек. Борещите се момчета се бяха оплели в завивките и свещникът на нощната масичка беше в опасност. И тогава, преди Копривка да успее да затвори или Рицарин да ме покани да вляза, от съседната стая се появи Моли. Спря и впери поглед в мен.

Мисля, че щеше да ме изхвърли, ако имаше възможност. Пламен се изправи в леглото и скочи върху брат си, той се дръпна и насмалко да падне. Направих две бързи крачки и го улових. Той моментално се измъкна от ръката ми и отново се хвърли в сражението. Изведнъж ми заприличаха на кутрета. Усмихнах се.

— Обещах на Бърич, че ще се грижа за синовете му. Не мога да го правя, ако не ги познавам. Дойдох да се представя.

Пъргав бавно се изправи. Въпросът в очите му бе съвсем ясен. Поех дъх. Намерих отговора. Да.

— Аз съм Фицрицарин Пророк. Израснах в конюшните на Бъкип. Баща ви ме научи на всичко, което според него трябва да знае един мъж. И сега бих искал да предам наученото на синовете му.

Рицарин бе доловил безпокойството на Копривка, а името ми го разтревожи още повече. Застана така, че да е между братята си и мен. Постъпката му бе толкова инстинктивна, че се усмихнах, въпреки че каза:

— Мисля, че и аз мога да предам на братята си на какво ме е учил баща ми, господине.

— Не се съмнявам. Но ще се наложи да мислиш и за други неща. Кой се грижи за животните и конюшнята ви сега, докато ви няма?

— Оксуърти. От нашето село е, идва понякога, когато има тежка работа. Може да се справи за няколко дни, макар че ще трябва да се върна веднага след сватбата на принца.

— Това не е негова работа! — възмутено се намеси Копривка. Имаше предвид мен.

Знаех, че или трябва да я поставя на мястото й, или да й позволя да ме изгони.

— Обещах, Копривке. Пъргав беше свидетел. Не мисля, че баща ти би поискал това от мен, ако не е държал аз да възпитавам синовете му. Така че решенията не ги вземаш ти.

— Но това не се отнася за мен — твърдо рече Моли. — И по ред причини смятам, че е неразумно.

Събрах сили и поех дъх. Обърнах се към Рицарин.

— Обичам майка ти. Обичам я от години, много преди тя да избере баща ти. Но обещавам, че няма да се опитвам по никакъв начин да заемам мястото му. А само да направя онова, което ме помоли. Да се грижа за всички ви.

Погледнах отново Моли. Лицето й бе бяло като платно и си помислих, че ще припадне.

— Без тайни — казах й. — Без никакви тайни помежду ни.

Моли се отпусна тежко на леглото. Двамата й малки синове незабавно отидоха при нея. Пламен се настани в скута й. Тя го прегърна инстинктивно.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

Стабилен отиде до майка си и я прегърна.

Пъргав внезапно скочи.

— Без тайни? Тогава ще им кажеш ли, че си Осезаващ?

Това бе открито предизвикателство. Усмихнах му се.

— Май току-що го направи вместо мен. — Поех дъх и погледнах Копривка. — Освен това ще обучавам сестра ти на Умението. — Рицарин ме изгледа неразбиращо и обясних: — Кралската, старата магия. Тя я има. Копривка говори с драконите. Трябва да поприказвате някой път за това. Именно заради магията бе извикана в Бъкип — за да служи на принца. Мисля, че баща ти също е имал донякъде Умението, защото служеше като кралски човек на престолонаследника Рицарин. Човекът, чието име носиш.

Пъргав ме гледаше несигурно.

— Уеб каза, че не бива да казваме кой си. Че имало хора, които искали да те видят мъртъв. Че животът ти е в наши ръце.

— Да. Поставям живота си във вашите ръце. — Погледнах Копривка и добавих: — Ако наистина искаш да се отървеш от мен, можеш да го направиш съвсем лесно.

— Моля те, Фиц — отчаяно рече Моли. — Върви си. Трябва да поговоря насаме с децата. Не биваше да издаваш такава тежка тайна пред малките. Едва успявам да ги накарам да си мият вратовете всеки ден, та какво остава за толкова сериозни неща.

Почувствах се малко глупаво и не ми оставаше друго, освен да се поклоня и да кажа:

— Както желаеш, Моли.

И си тръгнах. Успях да направя пет крачки след затварянето на вратата, преди коленете ми да се разтреперят толкова силно, че се наложи да се облегна на стената. Някакъв прислужник загрижено ме попита дали не ми е зле, но побързах да го уверя, че всичко е наред. Но след като събрах сили и продължих по коридора, се запитах дали наистина е така.

И тогава внезапното послание на Копривка се стовари отгоре ми като чук.

Драконите идват! Тинтаглия казва да им приготвим живо месо на „обичайното“ място!

 

 

Късметът ни доведе драконите в сватбения ден на принца и по предложение на Копривка заповедническото искане на Тинтаглия бе наречено Пирът на драконите. Злополучните телета, украсени със сини ленти и затворени на оградено място недалеч от Камъните свидетели, очакваха участта си. Тинтаглия и Айсфир не се явиха на самата церемония, което идеално ни устройваше. Гостите, събрали се да видят как принцът и Елиания си разменят брачните клетви в центъра на Камъните свидетели, се бяха събрали на склона. Младоженците бяха великолепни в синьо-белите си одежди. Застанаха в центъра под ясното синьо небе и с високи ясни гласове произнесоха клетвите си.

Бях сред стражите, които бяха направили верига да пазят ограденото за добитъка място. Драконите се появиха в небето точно когато принцът завърши клетвите си към своята невяста и херцозите. Спуснаха се и тълпата започна да охка и ахка, сякаш бяха акробатска трупа, дошла специално, за да ги забавлява. Ставаха все по-големи и по-големи и скоро не беше необходимо да пазим района отцепен — хората започнаха да осъзнават колко са грамадни. Тълпата се смълча, когато стана ясно, че Тинтаглия се спасява от страстно преследващия я Айсфир. Завъртяха се и проведоха шеговито сражение над Камъните свидетели, спуснаха се толкова ниско, че вятърът от крилете им развя коси и шалове. Издигнаха се почти вертикално нагоре, сияеха в черно и сребристосиньо. А след това Айсфир успя да улови женската си и се съвкупиха с изпепеляваща страст за радост на събралото се множество — това бе добър знак за принца и принцесата. Никой, притежаващ поне капка Умение, не можеше да остане равнодушен към страстите на огромните същества.

Драконите изобщо не се интересуваха от това. Съвкупиха се няколко пъти с гръмки ревове и игриви предизвикателства, след което се нахвърлиха върху телетата. Оградата не успя да задържи изпадналите в паника добичета. Един страж бе стъпкан и мнозина от тълпата се спасиха с бягство, преди Тинтаглия и Айсфир да приключат с избиването и да започнат да се хранят. Зрелището бе толкова кърваво, че дори онези, които бяха останали, предпочетоха да се върнат в замъка или да гледат от безопасно разстояние.

Но макар драконите да не обърнаха особено внимание на сватбата, присъствието им бе триумф за принца. Преди да си заминат, херцозите се срещнаха и се съгласиха да признаят Предан за престолонаследник. Краят на приключенията му бе достоен за балада и се появиха много песни, които се радваха на огромна популярност. Пировете и празненствата в Бъкип продължиха цели двадесет дни, докато не започна да застудява и благородниците не решиха да се върнат в именията си, преди пътуването да е станало съвсем неприятно. В замъка постепенно стана по-спокойно и нещата потекоха по обичайния начин. Но през цялата зима той си остана оживен. Престолонаследникът и невястата привличаха не само младите благородници на Шестте херцогства, но и по-младите кемпра от Външните острови. Сключиха се съюзи, които нямаха нищо общо с търговията, появиха се немалко планове за бракове. Сред обявилите намерението си бяха лорд Любезен и лейди Сидел.

Но наред с това бе време и за раздели. Сбогувах се с Хеп и наставника му, които заминаваха да презимуват при своя лорд. Хеп ми изглеждаше щастлив и макар да не ми бе приятно да се разделям с него, се радвах, че е направил избор, който му доставя такова удоволствие. Уеб взе Пъргав със себе си — заяви, че било време момчето да се запознае със собствения си народ, да разбере по-добре всички нюанси на Осезанието и да подхожда към него разумно. Обяснението ми в любов към майката на Пъргав издигна нова стена между мен и момчето. Не бях сигурен, че ще успея да я пробия скоро, но въпреки това се чувствах по-добре, че съм говорил с него открито. Уеб се опита да ме убеди да тръгна с тях, каза, че и за мен щяло да е от полза, но отклоних поканата му и го уверих, че някой ден наистина, ама наистина ще намеря време. Той се усмихна и ми напомни, че никой не намира време, а само използва разумно онова, което му е дадено. Обещах му, че ще се опитам да го правя, и им махнах за сбогом при портите на Бъкип.

С появата на първия скреж драконите си заминаха. Нямахме нищо против — всеки от тях изяждаше по две говеда на ден. Копривка ни предупреди още в началото, че ако не им осигуряваме храна, най-вероятно сами ще си вземат онова, което си искат. Една нощ доста се забавлявах, когато подслушах разговор между Копривка и Тинтаглия. В съня си Копривка я яздеше, а Тинтаглия летеше на юг в нощта, малко зад Айсфир. Прохладният вятър, ярките звезди в небето и наситените миризми от спящата земя бяха опияняващи.

А зад онази пустиня ще намерите едни от най-тлъстите стада в тази част на света. Поне така съм чувала — небрежно каза Копривка.

Пустиня? Сух пясък? Откога жадувам за хубава прашна баня. Мокрият пясък полепва под люспите ми, а водата не може да измие съсирената кръв и да ги лъсне хубаво.

Мисля, че там ще намериш пясък в изобилие. Чувала съм, че говедата в Халкида са почти два пъти по-едри от нашите и са толкова тлъсти, че месото им се подпалва, ако го печеш на открит огън.

Сънят на Копривка се изпълни с миризмата на печено месо и капеща мазнина. Почти огладнях.

Никога не съм чувал говедата в Халкида да са чак толкова тлъсти — възразих.

Не разговаряме с теб — сурово отсече Копривка. — А каквото знам за Халкида, съм го научила от разказите на баща ми. Мисля, че посещението на гладни дракони няма да им се отрази зле.

И ме изхвърли от съня си. Събудих се на пода до леглото.

С Предан, Сенч, Копривка и Шишко продължихме да се срещаме рано сутрин, за да се упражняваме и да разширяваме знанията си за Умението. Копривка беше любезна, но говореше с мен само когато й бе крайно наложително. Не се опитвах да пробия тази стена, а ги обучавах като група. Скоро пролича, че предимството ми пред тях е минимално, и продължихме да работим като котерия. Наученото от спасените свитъци ни накара да напредваме по-бавно, защото бързо стана ясно, че използваме магията така, както момче размахва меч, без да имаме реална представа за опасностите й. Сенч страшно много искаше да експериментира с Камъните портали — градовете на Праотците и чакащите го там съкровища го бяха обсебили. Единствено крайното отвращение, което показвахме двамата с Шишко, го убеди, че трябва да изчака, докато не овладее по-добре магията, преди да предприеме подобна стъпка. Може би най-положителният резултат бе, че Сенч се съгласи през пролетта да организира Призив според старата традиция и да подберем кандидати, които да бъдат обучени според точните процедури, описани в свитъците.

Зимата се точеше бавно. Моли напусна Бъкип с петима от синовете си в деня след сватбата, без да се сбогува с мен. Три дни страдах мълчаливо и накрая, поради липса на други изповедници, излях мъката си пред Търпение и Лейси. Изслушаха ме внимателно, похвалиха храбростта и честността ми, наругаха ме за глупостта ми и чак после разкриха, че Моли вече им е разказала всичко. След като ме сгълча, че съм се втурнал с рогата напред въпреки предупрежденията й, Търпение заяви, че е най-добре да се върна с нея в Трейдфорд до края на зимата, да си намеря работа и да дам на Моли известно време. Едва успях да се измъкна. Все пак сбогуването с тях бе трудно и обещах, че ще им отида на гости преди края на годината.

— Ако сме още живи — бодро отвърна Търпение.

Казаха, че ще ми пращат писма всеки месец заедно с докладите до кралицата, и аз обещах да правя същото. Яхнаха конете си и потеглиха, придружени от назначените от Кетрикен стражи. И двете се отнасяха с презрение към удобствата на каретата, въпреки възрастта си. Стоях на пътя и гледах след тях, докато не се скриха зад завоя.