Робин Хоб
Съдбата на Шута (30)

Глава 29
Пера в шутовска корона

Тя била най-богатото момиче на света, защото не само имала благороден баща, множество копринени рокли и толкова много огърлици и пръстени, че и дузина момичета не можели да ги носят всичките, но също и малка сива кутийка, направена от драконов пашкул. А вътре в нея, стрити на фин прах, били всички щастливи спомени на най-мъдрите принцеси, живели някога. Така че когато се натъжавала дори и най-малко, било достатъчно само да отвори кутийката и да смръкне съвсем мъничко от спомените — и готово! Отново ставала щастлива, както може да бъде щастливо само едно момиче.

Стара джамайлийска приказка

Препънах се в тъмното. Точно на това ми заприлича неочакваното накланяне.

— Кръвта е памет. — Кълна се, че някой го прошепна в ухото ми.

— Кръвта е онова, което сме — съгласи се с говорещия млада жена. — Кръвта си спомня кои сме били. Чрез кръвта ще бъдем запомнени. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул.

Някой се разсмя — старица с малко останали зъби.

— Повтори го бързо шест пъти! — изкряка тя. И го направи. — Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул. Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул.

Останалите се разсмяха, развеселени от бързия й език.

— Хайде опитайте вие! — предизвика ни тя.

— Вгради го дълбоко в дървото от драконов пашкул — повторих послушно.

Но не бях аз.

Вътре в мен имаше петима други, които гледаха през собствените ми очи, движеха езика в устата ми, почесваха наболата ми брада с неподдържани нокти. Дишаха с моя дъх и се радваха на миризмата на гора в нощния въздух. Тръскаха коси. Отново живи.

Петима поети, петима шутове. Петима разказвачи на приказки. Петима бърборещи менестрели, които подскачаха и се гърчеха от радост, благодаряха за освобождаването си, сгъваха и разгъваха пръстите ми, разкършваха гласа ми и вече се караха и бореха за вниманието ми.

— Какво желаеш? Песен по случай рождения ден? Помня цял куп и няма проблем, няма абсолютно никакъв проблем да преправя някоя с името на рожденика!

— Некадърност! Безсрамна некадърност, това дялкане и преправяне на стари реликви, това гиздене на стари кости в нови одежди! Позволи ми да използвам гласа ти и ще ти изпея песен, която ще повдигне духа на воините ти и ще накара момичетата да треперят от нова страст! — Това беше мъж и той напълни дробовете ми до пръсване, за да изреве думите си. Всяка фраза, всеки глас излизаше от собственото ми гърло. За тях бях като кукла на конци, като флейта, на която да се упражняват.

— Страстта е само подмокрен момент, порив и край! — пренебрежително рече тя. Беше млада жена и си спомняше луничките по носа си. Странно бе да чуя как думите й излизат от гръкляна ми. — Искаш любовна песен, нали? Нещо вечно, нещо по-старо от разпаднали се планини, нещо по-ново от прораснало в богата почва зърно. Такава е любовта.

— Късмет ти желая! — ужасено възкликна някой с презрителния тон на конте. — Чуй само. Ла-ла-ла-ла… ох, безнадеждно е! Този има гърло като моряк и тяло от дърво. И най-чудната песен ще бъде като грачене на гарван, ако излезе от този гръклян. И се обзалагам, че никога през живота си не е правил кълбо напред. Кой е този и как съкровището ни е попаднало у него?

— Менестрели — глухо рекох. — Менестрели, акробати и бардове. Ох, Шуте, това щеше да е твоето съкровище. Група клоуни. Тук няма помощ за нас.

Скрих лице в дланите си. Усетих грубото дърво на короната под пръстите си. Опитах се да я сваля, но тя упорито си остана на мястото. Беше се стегнала около челото ми.

— Току-що дойдохме — засегна се беззъбата старица. — Нямаме намерение да се махаме веднага. Ние сме велик дар, великолепен дар, който се дава само на онзи, който е доставил най-голямо удоволствие на краля. Ние сме хор от гласове от всички възрасти, ние сме дъга от история. Защо ни отказваш? Какъв изпълнител си ти?

— Не съм никакъв изпълнител — въздъхнах тежко.

За момент си върнах напълно контрола върху тялото си. Стоях до погребалната клада. Не си спомнях как съм станал от нея. Нощта се бе спуснала и щурците нагласяха гласовете си. Усетих богатата миризма на горска пръст в прохладния въздух. Разлагащото се тяло на Шута добавяше към него сладникав привкус. През целия си живот той бе Лишеният от миризма за Нощни очи. А сега, когато бе мъртъв, го надушвах. Миризмата не беше противна. В мен имаше достатъчно от вълка да приема миризмата му такава, каквато е. Промяната събуждаше болезнените спазми, защото бе неизбежното доказателство, че тялото му ще се превърне отново в пръст и ще стане част от естествения цикъл на гниене и възраждане. Опитах се да намеря утеха в това, но петимата в мен бяха твърде нетърпеливи, за да стоят неподвижно. Завъртяха ме бавно, вдигнаха ръцете ми, пробваха еластичността на краката ми, пълнеха дробовете ми с въздух. Усещах как поглъщат нощта, как се наслаждават на вкуса, миризмата, звуците и усещането от горския въздух в лицето ми. Бяха жадни за живот.

— Каква помощ ти трябва? — попита луничавото момиче и в гласа й се долавяше съчувствие и готовност да ме изслуша. А под него се спотайваше едва прикритият глад на всеки менестрел за чуждата мъка. Искаше обратно и тази част от живота. Нямах намерение да я споделям.

— Не. Махайте се. Не можете да ми помогнете. — И после им го казах, противно на себе си. — Приятелят ми е мъртъв. Искам да го съживя. Може ли менестрел да ми помогне с това?

Замълчаха почтително за миг, докато гледах трупа на Шута.

— Съвсем мъртъв е, нали? — боязливо попита луничавото момиче.

— Да, съвсем — заяви гръмогласният и добави: — Мога да ти съставя такава песен, с която ще го помнят и след хиляда години. Това е единственият начин, по който простосмъртните могат да надживеят плътта. Дай ми спомените си за него и ще започна веднага.

— Ако знаехме как да победим смъртта, щяхме ли да бъдем каквото сме сега, пера, в шутовска корона? — разсъдливо рече старицата. — Имаме късмет, че е останало и това от нас. Жалко, че приятелят ти не е имал благоволението на дракон, може би и той щеше да получи този дар.

— Какво сте вие? — рязко попитах аз.

— Ние сме сладки песни, запазени така, че да можем отново да усетим вкуса на лятото в зимата на смъртта. — Беше младежът, така загрижен за образа си, че направо го съсипа в очите ми.

— Някой друг! — замолих, след като той млъкна.

— Ние сме любимци на дракони — спокойно рече някой.

Не се беше обаждала досега. Гласът й бе като дълбоко спокойно езерце, по-дрезгав от гласа на повечето жени. Чух я с ума си, докато гърлото произнасяше думите.

— Живеех край река от черен пясък в малко градче на име Веселба. Един ден отидох до реката за вода и там срещнах дракона си. Беше млада, едва в края на първото си лято, а и аз бях в пролетта на годините си. О, бе зелена, хиляди нюанси на зеленото, с очи като дълбоки паници с разтопено злато. Стоеше в реката и водата се пенеше около нея. Тогава ме погледна и сърцето ми потъна в очите й, за да не изплава никога повече. Трябваше да й пея; говоренето нямаше да е достатъчно. Така тя ме очарова и аз й запях, и очаровах нея. Бях неин менестрел и бард през целия си живот. И когато наближи краят ми, тя дойде при мен с дар, какъвто могат да дарят единствено дракони. Беше парче дърво от драконов пашкул… Знаеш ли за какво говоря? За люлките, които изтъкават за змиите, за да заспят в тях и да се появят като дракони. Случва се някои от тях да не преживеят този период и умират в съня си, между змия и дракон. Дървото бавно се разпада и драконите забраняват на хората да го докосват. Но за мен прекрасната Димнокрила донесе малко парченце. Заръча ми да го напоя със собствената си кръв и да втрия кръвта с пръстите си, като си мисля за перо. Знаех какво означава този дар. Дава се на малцина, дори не на всички менестрели, служили добре на драконите си. Така щях да заема място в короната менестрели, така че песните, словата и мислите ми да продължат да звучат много след смъртта ми. Короната е собственост на Владетеля на всичките Речни земи. Само той определя кой може да носи короната и да пее с гласовете на отдавна умрелите менестрели. Това е огромна чест, защото единствено дракон може да те избере да станеш перо и само Владетелят позволява носенето на короната. Огромна чест. Спомням си как стисках перото си, докато умирах… защото наистина умрях. Точно като приятеля ти. Жалко, че не е имал благоволението на драконите, за да получи същото.

Бях смазан от иронията на положението.

— А би трябвало да получи този дар. Той умря, за да събуди дракон, последния мъжки дракон в света, така че Айсфир да може да се чифтоса с Тинтаглия, последната женска. За да има отново дракони в този свят.

Настъпи мълчание. Явно ги бях впечатлил.

— Нима това не заслужава да бъде разказано? Дай ни спомените си за него и всеки от нас ще ти състави песен, защото за подобно събитие трябва да има десетки песни! — каза старицата с внезапно омекналата ми от думите й уста.

— Не искам песен за него. Искам Шутът какъвто си беше, жив и здрав.

— Мъртвият си е мъртъв — отвърна гръмогласният. Но го каза меко. — Ако отвориш спомените си за нас, ще ти съчиним песни. Дори с твоя глас те ще живеят, защото истински менестрели ще ги чуят и ще пожелаят да ги изпеят така, както би трябвало. Искаш ли да направиш това?

— Не. Моля те, Фиц, недей. Остави. Нека всичко свърши.

Беше едва доловим шепот, едва различими думи. Потръпнах, изпълнен с надежда и страх.

— Шуте — прошепнах и се замолих да ми отговори по някакъв начин.

Но вместо това последва ужасна какофония, мислите не можеха да се отделят една от друга, когато петимата менестрели завикаха едновременно десетки въпроси, на които нямаше отговор. Накрая ревът на Бикогласия заглуши другите.

— Той е тук! При нас. В короната, не другаде. Вложил е кръвта си в короната!

А от Шута нямаше отговор. Обясних вместо него:

— Короната беше счупена. Използва кръвта си, за да я поправи.

— Короната е била счупена? — ужаси се старицата. — Това означава край за всички ни! Завинаги!

— Не може да остане в короната! Не е бил избран. Освен това короната принадлежи на всички ни. Ако той я вземе, няма да можем да говорим, освен чрез него. — Младият мъж бе вбесен от грубото нахълтване на Шута на негова територия.

— Трябва да се махне — заключи Бикогласият. — Много съжаляваме, но трябва да се махне. Няма правото, нито му подхожда да бъде тук.

— Не е бил избран.

— Не е бил поканен.

— Не е добре дошъл.

Не ми даваха възможност да изразя мнението си. Короната и без това стягаше главата ми, а ето че внезапно се стегна още повече. Вдигнах ръце към нея, защото ми се стори, че са напуснали тялото ми и са се върнали в короната, за да правят каквото правеха. За момент тялото ми отново ми принадлежеше. Опитах да откъсна короната от главата си, но едва успях да пъхна нокът между нея и кожата си. Заля ме ужас, когато осъзнах, че се превръща в едно цяло с плътта ми, че се стопява в мен подобно на котерия, разтваряща се в каменен дракон.

— Не! — изревах.

Тръснах глава и забих нокти в нея. Короната не помръдваше. Даже по-лошо, вече не я чувствах като дърво под пръстите си. А като ивица плът. Когато замаяно докоснах перата, те се огънаха меко като истински. Призля ми.

Разтреперан седнах на погребалната клада до Шута. Не усещах борба в короната, само съсредоточеното усилие на петимата менестрели. Шутът не се съпротивляваше — той просто не знаеше как да направи онова, което изискваха от него. Вече нямах дума в ставащото. Ставащото приличаше на разправия на пазар, на сблъсък, за който си давах сметка, но не бях част от него. Щяха да го прогонят от короната и тогава той щеше да изчезне наистина и завинаги. Не можех да им попреча.

Взех тялото в скута си. Вкочанясването бе преминало и трупът беше омекнал. Ръката му се отпусна и я вдигнах за китката, за да я сложа обратно на гърдите му. Нещо в безжизненото й движение събуди стар спомен. Намръщих се. Споменът не беше мой. А на Нощни очи, който го виждаше през вълчите си очи. Беше през часовете за лов и цветовете бяха приглушени. Но и аз бях там. Някак. И тогава се сетих.

Сивият, Сенч, се подпира на лопатата, студеният въздух превръща дъха му в пара. Стои на известно разстояние, сякаш да не ни уплаши. Сърцето на глутницата е седнал на ръба на гроба ми. Краката му се клатят в дупката пред него, над разбития ми ковчег. Държи трупа ми в скута си. Подканва с ръката ми вълка да приближи. Осезанието му е силно и Нощни очи не може да не се подчини. Сърцето на глутницата ни говори и думите му се леят като спокоен поток.

— Върни се. Това е твое, Изменящ. Върни се в него.

Нощни очи се озъбва и ръмжи. Познаваме смъртта, когато я надушим. Това тяло е мъртво. Мърша, непригодна за достойна храна. Нощни очи предава мисълта на Сърцето на глутницата.

— Мирише лошо. Това е развалено месо, не го искаме. Край езерцето има по-добро месо от това.

— Ела по-близо — подканва ни Бърич.

Възприемам го едновременно като Бърич и като Сърцето на глутницата. Измъквам се от възприятието на вълка за него и се връщам към човешкия си спомен за момента. Отдавна подозирах, че наистина съм умрял въпреки уверенията на Сенч, че отровите му само са имитирали смъртта ми. Тялото ми е твърде измъчено, за да издържи каквото и да било количество отрова. В спомена вълчият ми нос е безмилостно правдив. Онова тяло е мъртво. Но по-острото Осезание на вълка ми казва нещо, което не бях предполагал дотогава. Сърцето на глутницата не просто държи плътта ми. Той я е подготвил за мен; тя е готова да заживее отново, стига само да ме придума да вляза в нея. Усещам Нощни очи като успокояваш шепот.

Осезанието. Не Умението. Бърич бе направил това с Осезанието. Но той бе много по-силен от мен в тази магия, а и много по-мъдър. Погалих отпускащото се лице на Шута, Призовавах тялото му да мине на страната на моето, но не можех да намеря начин да вляза в него. Той нямаше Осезание. Това има ли значение? Не знаех. Знаех обаче, че преди имаше начин, имаше място, където двамата с него бяхме свързани. Веднъж той ме бе измъкнал от тялото на вълка обратно в моето. Обърнах китката си нагоре към несигурната лунна светлина и намерих отпечатъците от пръстите му. Взех обезобразената му ръка. Ноктите на тънките деликатни пръсти бяха изтръгнати. Пропъдих мисълта за агонията, която е изтърпял. Ръката ми хвърляше сянка върху неговата, докато внимателно нагласях всеки пръст към съответния отпечатък на китката ми. Затърсих тънката връзка чрез Умението, изпредена помежду ни преди толкова много години.

И я намерих — по-тънка и от паяжина, но все пак съществуваща. Събрах целия си кураж — много добре знаех, че влизам в самата смърт. Щях да го направя. Нима не бях казал, че ще го направя, че ще приема смъртта му? Чувствах как менестрелите го принуждават да се махне, как го прогонват от короната в собственото ми тяло, но нямах време да чакам и да им обяснявам. Поех дълбоко дъх и последвах връзката, оставях тялото си на събуждащото му се съзнание и влизах в останките на неговото.

За съвсем кратък миг възприятията ми бяха двойни. Шутът беше в тялото ми, гледаше през моите очи. Погледна надолу към собствения си отпуснат труп в ръцете ми. Докосна четинестата ми брадичка.

— Любими! — изстена. — Ох, Любими, какво направи? Какво направи?

— Всичко е наред — тихо го успокоих аз. — Ако не успея, вземи живота ми и го изживей. По своя воля приемам смъртта ти. — И подобно на падащ в оборски тор камък, потънах в безжизнената плът на Шута.

Това тяло бе мъртво, мъртво от няколко дни.

В него не бе останал живот и съответно вече не беше тяло. Мъртво като скала, то се разпадаше на съставните си части и се връщаше обратно в земята. Умението не знаеше какво да прави в подобна ситуация. Отблъснах импулса да го използвам, да извикам на Шишко, Сенч и Предан. Щяха само да ме върнат принудително в собственото ми тяло, за да ме спасят.

Осезанието е усещането на живота около нас. То е паяжина, мрежа, която ни свързва с всички живи същества. Някои са изпълнени със сила и сложни, големи и здрави животни, настояващи за внимание. Дърветата и растенията са по-неуловими, но още по-важни за продължаването на живота от движещите се създания. Те са основата, върху която е изтъкан светът, и без тях щяхме да се омотаем и разпаднем. Въпреки това успявах да ги игнорирам през по-голямата част от живота си, ако не се брои някой мимолетен интерес към зеления сенчест живот на най-старите дървета. Но зад и под всичко това течеше и един още по-мъгляв живот.

Смъртта.

Смъртта, възелчетата в свързващата всички ни мрежа, не е никаква смърт. В тази оплетена и забъркана примка животът не се унищожава, а приема нови форми. Тялото на Шута кипеше от живот. Беше като котел, готов всеки момент да заври и да се прероди. Всички елементи, които заедно изграждаха тялото му като живо, бяха все още тук. Въпросът бе ще успея ли да ги убедя да се върнат към старите си връзки, вместо да приемат по-простите форми, в които се превръщаха?

Бездиханен, безгласен, безчувствен, аз се отдадох на това. По свой особен начин приличаше на потока на Умението, тъй като дърпаше струните на тялото му, като отнасяше частиците там, където могат да се използват. Бях запленен от това подредено разпадане, преразпределяне и пренареждане. Все едно да гледаш добре изиграна партия камъни. Частиците се движеха подредено. Опитах се да върна една на старото й място, но тя се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Все същата стара игра. Но въпреки това няма да я видиш. Те не са отделни ловци, а глутница. Не налагаш своята воля на отделните индивиди. Твърде много са. Не можеш да ги спреш. Затова ги подгони. Използвай ги. Когато създадат нещо ново, сложи го на мястото на старото.

Това бе вълча мъдрост. Беше точно така, както Черният Ролф казваше, че може да бъде. Нощни очи беше с мен, но не като себе си, а като нас двамата. Неговото зрение използвах нощем, негово бе простото вълче осъзнаване, че когато ядеш месо, поглъщаш колкото плът, толкова и живот. Елегантното равновесие между хищника и жертвата се проявяваше и тук толкова, колкото и когато ловувахме заедно. Смъртта храни живота. Тялото разделя нещо на части, за да го създаде наново.

Не бе като Умелото изцеление. А насочване на промените, подреждане на частиците в шарки, каквито си ги спомнях. Едва ли можех да се сравнявам по вещина с Бърич, когато ме възкреси. Отново и отново насочваните потоци се обръщаха и трябваше да ги убеждавам отново да градят, а не да рушат. А и Шутът не бе съвсем човешко същество. Тази нощ се сблъсках със странностите му. Дотогава си мислех, че го познавам. През часовете на възстановяване го осъзнах и приех такъв, какъвто бе. Само по себе си това бе откровение. Винаги съм вярвал, че общото между нас е повече от различията. А това просто не бе истина. Той бе човек толкова, колкото аз — вълк.

Продължих да работя и след като кръвта му отново започна да тече във вените, след бавното усещане, че отново мога да напълня дробовете си с въздух. Част от тялото му се поправи при възстановяването. Имаше две счупени ребра.

Краищата на костите се намериха и започнаха да зарастват. Тънки нишки плът затвориха най-лошите разрези по кожата. Но почти нищо не можех да направя там, където плът, кост или нокът просто липсваха. Внимателно задействах собственото му изцеление. Не смеех да пришпорвам възстановяването твърде много. Шутът вече бе изгорил запасите на тялото си. Скрих оголената плът на гърба му от болезнената целувка на въздуха. Успях да накарам разцепения език да зарасне. Два от зъбите му липсваха и не можех да направя нищо за тях. Когато разбрах, че съм направил всичко по силите си за тялото му, поех по-дълбоко дъх с дробовете му. Отворих очите му.

Нощта избледняваше в утро. По-слабите звезди вече бяха отстъпили пред пълзящата светлина на деня. Някъде пропя птица. Друга й отговори. Някакво насекомо забръмча край ухото ми. Бавно започнах да усещам тялото си. Кръвта течеше в жилите ми и вкусих въздуха в дробовете си. Беше добре. Имаше болка, ужасно много болка. Но болката е вестителят на тялото, предупреждението, че нещо не е наред и трябва да се поправи. Болката ти казва, че си все още жив. Приех това послание и му се насладих. Дълго време това ми се струваше напълно достатъчно.

Примигнах и преместих поглед. Някой ме държеше в обятията си. Ръката под изтерзания ми гръб беше като алена ивица агония, но нямах сила да се отдръпна от нея. Погледнах към собственото си лице. Беше различно от това да се гледаш в огледало. Бях по-стар, отколкото си мислех. Шутът бе свалил короната, но на челото ми беше останал белег на мястото, където се бе впила в плътта ми. Очите ми бяха затворени и сълзите се стичаха изпод спуснатите клепачи по бузите ми. Зачудих се защо плача. Как някой може да плаче в утро като това? С огромно усилие повдигнах ръка и докоснах лицето си. Очите ми рязко се отвориха и ги загледах в почуда. Не знаех, че са толкова тъмни, нито че могат да бъдат така широко отворени. Гледах невярващо себе си.

— Фиц? — Интонацията бе на Шута, но дрезгавият глас си бе мой.

Усмихнах се.

— Любими.

Прегърна ме почти конвулсивно. Опънах се от болка, но той сякаш не забелязваше. Разтресе се от ридания.

— Не разбирам! — изплака към небето. — Не разбирам. — Огледа се, на лицето ми бе изписана несигурност и страх. — Никога не съм виждал този момент. Аз съм извън времето си, отвъд момента, в който преставам да съществувам. Какво се е случило? Какво е станало с нас?

Опитах се да се раздвижа, но нямах никакви сили. Трябваше да не обръщам внимание на плача му известно време, докато преценявах тялото. Имаше много поражения, но желаеше да се възстанови. Чувствах се ужасно, ужасно крехък. Поех дъх и му казах тихо:

— Кожата на гърба ми е нова и много чувствителна.

Той глътна въздух и запротестира:

— Но аз умрях. Аз бях в това тяло и тя одра кожата от гърба ми. Умрях. — Гласът му трепна. — Помня го. Умрях.

— Беше твой ред да умреш — съгласих се. — И мой ред да те върна.

— Но как? Къде сме? Не, знам къде, но кога? Как е възможно да сме тук, живи? Как е възможно?

— Успокой се. — Говорех с гласа на Шута. Опитах веселия му тон и почти го налучках. — Всичко ще бъде наред.

Напипах китката си с ръката му. Пръстите знаеха къде да докоснат. За момент погледите ни се срещнаха, докато се превръщахме в едно цяло. В една личност. Винаги сме били една личност. Нощни очи го бе казал още навремето. Хубаво бе отново да си цял. Използвах силата ни да се вдигна, да докосна челото му до своето. Не затворих очите му. Погледите ни отново се срещнаха. Усещах уплашеното си дишане в устата му.

— Вземи си тялото — подканих го тихо.

И преминахме един в друг, но за миг станахме едно. Преградите се разтопиха. „Не поставям граници“, бе казал той, и внезапно го разбрах. Между нас нямаше граници. Бавно се оттеглих от него. Изправих гръб и погледнах надолу към Шута в ръцете ми. Гледаше ме и за миг в ясните му очи се четеше единствено почуда. После болката на измъченото му тяло рязко напомни за себе си. Стисна клепачи и трепна от докосването ми.

— Съжалявам — казах тихо. Оставих го върху наметалото. Боровите клонки, които бяха погребална клада, сега се превърнаха в дюшек. — Нямаше запаси, за да те изцеля напълно. Може би след ден или два…

Но той вече спеше. Повдигнах края на наметалото и покрих очите му, за да ги предпазя от изгряващото слънце. Подуших въздуха и ми хрумна, че е чудесно време за лов.

Ловувах цялата сутрин и се върнах с два заека и малко билки. Шутът продължаваше да лежи, както го бях оставил. Изкормих зайците и окачих месото да му изтече кръвта. Опънах шатрата му на сянка. Намерих робата на Праотците, която ми бе дал преди, и я постлах на пода. Проверих Шута. Продължаваше да спи. Огледах го по-внимателно. Насекомите вече го бяха намерили. Те и засилващото се слънце ме убедиха, че трябва да го преместя.

— Любими — повиках го тихо. Не реагира. Все пак заговорих — понякога чуваме и докато спим. — Ще те преместя. Може да заболи.

Той пак не отговори. Подпъхнах ръце под наметалото и го вдигнах възможно най-нежно. Въпреки това той извика и се загърчи в ръцете ми, опитваше се да избяга от болката. Отвори очи, докато го носех през площада към шатрата под дърветата. Погледна към мен и през мен, без да ме познае, без да се е събудил наистина.

— Моля те — рече задавено. — Моля те, спри. Не ме наранявай повече. Моля те.

— Вече си в безопасност — успокоих го. — Всичко свърши.

— Моля те! — извика той.

Трябваше да се отпусна на коляно, за да го внеса в шатрата. Той изпищя, когато тъканта докосна гърба му. Положих го колкото се може по-внимателно.

— Тук ще си на сянка и по-далеч от насекомите — казах му. Мисля, че не ме чу.

— Моля те. Стига. Каквото пожелаеш, всичко, каквото пожелаеш. Само престани. Престани.

— Престанах — казах му. — Вече си в безопасност.

— Моля те. — Клепачите му трепнаха и отново се спуснаха. Остана да лежи неподвижно. Така и не се беше събудил.

Излязох навън. Трябваше да остана сам. Сърцето ме болеше от страданията му, а към тях се добавиха и собствените ми внезапно нахлули спомени. Знаех какво е мъчение. Похватите на Славен бяха груби, но ефективни. Но аз имах един малък щит, с който Шутът не разполагаше. Знаех, че докато го държа срещу него, докато не му давам доказателство, че съм Осезаващ, той не може просто да ме убие. Затова бях издържал побоите и лишенията. Не дадох на Славен онова, което искаше. В противен случай щеше да ме убие без никакви угризения, с подкрепата на херцозите. А накрая, когато знаех, че вече не мога да издържа, бях откраднал смъртта си от него и предпочетох да взема отрова, вместо да му позволя да ме пречупи.

А Шутът не бе имал нищо, което да задържи. Нищо, което да иска Бледата жена — освен болката. За какво го е накарала да моли, какво го е накарала да обещае, само за да се надсмее над капитулацията му и отново да започне да го измъчва? Не исках да научавам. Не исках да знам и се засрамих, че бягам от болката му. Но нима можех да се преструвам, че нищо не се е случило, като отказвах да приема какво е изстрадал?

Дребни задачи — винаги се заемах с тях, за да се скрия от мислите си. Напълних меха с прясна вода от потока. Взех дърва от бившата погребална клада и стъкнах малък огън. Когато се разгоря, сложих единия заек да се пече на шиш, а другия — да ври в котлето. Събрах захвърлените си зимни дрехи, изтупах част от мръсотията им и ги проснах по храстите да се проветрят. Докато вършех всичко това, намерих Петльовата корона, захвърлена от Шута. Вдигнах я от земята и я поставих в шатрата, непосредствено до входа. Върнах се при потока, изтърках се с хвощ и вързах косата си на воинска опашка. Но не се чувствах като воин. Запитах се дали нямаше да ми е по-добре, ако я бях убил. Помислих си да се върна, да довърша Бледата жена и да донеса главата й на Шута.

Едва ли щеше да помогне, пък и едва ли бих могъл да го направя.

Оставих супата да изстине и изядох печения заек. Нищо не може да се сравнява с прясното месо, след като дълго си бил лишен от него. Беше сочно и с кръв по костите. Ядох като вълк, потопих се в момента и в самото хранене. Но накрая трябваше да изхвърля последната оглозгана кост в огъня и да се замисля за предстоящата вечер.

Внесох котлето в шатрата. Шутът беше буден. Лежеше по корем и се взираше в ъгъла. Косите лъчи на следобедното слънце проникваха през стените и го къпеха в цвят. Знаех, че е буден. Подновената връзка чрез Умението ми го каза веднага. Можех да блокирам физическата болка, която изпитваше. Но по-трудно бе да спра мъката му.

— Донесох ти храна — казах.

Не каза нищо.

— Любими, трябва да ядеш. И да пиеш. Донесох прясна вода.

Зачаках.

— Мога да ти направя чай, ако искаш.

Взех една чаша и я напълних с хладък бульон.

— Изпий само това и ще престана да те тормозя. Но само ако го изпиеш.

В здрача започнаха да се обаждат първите щурци.

— Любими, говоря сериозно. Няма да те оставя на мира, докато не изпиеш поне това.

Най-накрая той заговори. Гласът му бе равен. Не ме поглеждаше.

— Би ли престанал да ме наричаш така?

— Любими ли? — попитах объркано.

Той трепна.

— Да. Именно.

Останах да седя с чашата студен бульон в ръка.

— Както искаш, Шуте — отвърнах студено след дълго мълчание. — Но въпреки това няма да те оставя, докато не изпиеш това.

Той се раздвижи в полутъмната шатра, обърна глава към мен и протегна ръка за чашата.

— Подиграваше ми се с това име — рече тихо.

— О.

Взе неловко чашата, като се мъчеше да пази разранените върхове на пръстите си. Надигна се на лакът, трепереше от болката и усилията. Исках да му помогна, но знаех, че не бива да го правя. Шутът изпи бульона на две големи глътки и ми подаде чашата с трепереща ръка. Взех я и той отново легна по корем.

— Изпих го — каза уморено, след като продължих да седя до него.

Изнесох котлето и чашата. Долях вода в супата. Нека да къкри до сутринта. Седнах и се загледах в пламъците, припомнях си неща, за които не исках да мисля, и гризах нокътя на палеца си, докато не ме заболя. Намръщих се, погледнах мрака и поклатих глава. Можех да избягам във вълка в себе си. Като такъв не бях унижаван и опозоряван. Като вълк можех да запазя достойнството си и да управлявам живота си. Шутът нямаше къде да отиде.

Имах Бърич и неговите спокойни и познати методи. Имах изолация, покой и вълка. Помислих си за Нощни очи, станах и тръгнах на лов.

Този път нямах късмет. Прибрах се в малкия ни лагер след изгрев-слънце, без месо, но с пълна със зрели сливи риза. Шута го нямаше. Край огъня беше оставено котле с чай. Потиснах желанието да го повикам и зачаках почти търпеливо до огъня, докато не го видях да се връща по пътеката до потока. Носеше робата на Праотците и косата му бе влажна и прилепнала към черепа. Движеше се без характерната за него грациозност — куцаше, раменете му бяха отпуснати. С мъка се овладях да не стана да му помогна. Най-сетне той стигна до огъня.

— Намерих сливи — казах му.

Той взе една и я опита.

— Сладка е — отбеляза изненадано.

Отпусна се на земята с внимателните движения на старец. Видях как прокарва език през зъбите си. Трепна, когато откри двете дупки.

— Разкажи ми какво се случи — помоли ме тихо.

И аз му разказах. Започнах с това как бях изхвърлен в снега и продължих най-подробно, сякаш беше Сенч. Изражението му бавно се промени, докато разказвах за драконите. Постепенно изправи гръб. Усетих как връзката помежду ни се засили, когато се пресегна към сърцето ми да потвърди чутото, сякаш само думите не бяха достатъчни. С готовност се открих за него и му позволих да сподели изживяното през онзи ден. Когато му казах как Айсфир и Тинтаглия се чифтосаха в небето и изчезнаха, Шутът изхлипа. Но в очите му нямаше сълзи.

— Значи… победихме — рече той невярващо. — А тя се провали. В небето отново ще летят дракони.

— Разбира се — казах и едва тогава осъзнах, че не е знаел това. — Сега сме в твоето бъдеще. Вървим по пътя, който ти начерта.

Той отново се задави. Надигна се вдървено и закрачи напред-назад. Обърна се към мен. В очите му имаше болка.

— Но… тук съм сляп. Никога не съм предвиждал това. Винаги, във всяко видение, ако има победа, тя е с цената на живота ми. Винаги умирах.

Наклони бавно глава и ме попита, сякаш се нуждаеше от потвърждение:

— Умрях ли?

— Да, умря — бавно отвърнах аз, но не успях да скрия изпълзялата на лицето ми усмивка. — Но, както ти казах в Бъкип, аз съм Изменящият. Променям нещата.

Шутът застина като статуя и когато започна да проумява станалото, беше като да гледаш как се събужда каменен дракон. Животът го изпълваше. Започна да трепери и този път не се поколебах да го хвана за ръка и да му помогна да седне.

— Останалото — треперливо рече той. — Разкажи ми останалото.

И продължих да му разказвам през остатъка от деня, докато ядяхме сливи, пиехме чай и накрая довършихме заешката супа от снощи. Казах му, че познавам Черния мъж, и той се облещи. Разказах как съм търсил тялото му и как съм го намерил. Той се извърна, докато говорех, и усетих как връзката помежду ни отслабва, сякаш искаше да изчезне от погледа ми, стига да можеше. Въпреки това продължих и му разказах за срещата ми с Бледата жена. Той търкаше ръце и когато заговори, гласът му трепереше.

— Значи тя е все още жива? Не е умряла?

— Не я убих — признах аз.

— Но защо? — невярващо възкликна той. — Защо не си я убил, Фиц? Защо?

Това избухване ме смая. Почувствах се като опитващ се да се оправдае глупак.

— Не знам. Може би защото тя искаше да го направя. — Изглеждаше ми глупаво, но все пак го казах. — Първо Черният мъж, а после Бледата жена казаха, че аз съм Катализаторът за това време. Изменящият. Не исках да правя промени на онова, което си направил ти.

Възцари се мълчание. Шутът съвсем леко се олюляваше, дишаше през устата. Накрая като че ли се успокои, или може би стана безчувствен. И с усилие, което се помъчи да скрие, каза:

— Сигурен съм, че си се справил по най-добрия начин, Фиц. Нямам нищо против теб.

Може би говореше искрено, но за момента и на двама ни бе трудно да повярваме в думите му. Те помрачиха блясъка на триумфа и хвърлиха лека сянка помежду ни. Въпреки това продължих разказа си и когато споменах как сме дошли тук през Стълба на Умението, той замръзна.

— Никога не съм го виждал — призна донякъде учудено. — Дори не съм предполагал, че съществува.

Останалото бе разказано бързо. Когато стигнах до Петльовата корона и изумлението ми, че това не е някакъв могъщ магически талисман, а само петима замразени във времето поети, Шутът повдигна рамо, сякаш се извиняваше, че е желал да притежава подобна фриволна вещ.

— Не я исках за себе си — рече тихо.

Замълчах за момент, надявах се да продължи. Но той не го направи и не настоях. Дори след като приключих разказа си и осъзна колко пълна е победата му, Шутът изглеждаше странно умълчан. Сякаш триумфът му се бе случил преди години, а не само преди няколко дни. Начинът, по който го приемаше, го изкарваше като нещо неизбежно, а не като трудно спечелена битка.

Вечерта се промъкна тихомълком. Разказах му всичко, но той не си направи труда да сподели какво го е сполетяло. Не очаквах подобно нещо от него. Но въпреки това последвалото мълчание бе като разказ. Говореше за унижението и объркването му, че се му сторили нещо, което го е накарало да се чувства посрамен. Много добре го разбирах. Разбирах също, че ако се опитам да му го кажа, ще прозвучи унизително. Така че мълчанието се проточи. Малките фрази като тази, че ще донеса още вода, или забележката му, че свиренето на щурците е наистина приятно след безмълвните нощи на ледника, сякаш се носеха като мехури в разделящата ни тишина.

Накрая Шутът каза, че си ляга. Влезе в шатрата, а аз се заех с дребните задачи из лагера. Затрупах огъня, та въглените да издържат до сутринта, разтребих разхвърляните неща. Едва когато отидох до шатрата, открих наметалото си пред нея, прилежно сгънато на земята. Взех го и го постлах до огъня — разпалих го пак. Разбирах, че Шутът още се измъчва и иска да остане сам. Но въпреки това ме болеше, най-вече защото ми се искаше да е по-излекуван, отколкото бе.

Беше късна нощ и спях дълбоко, когато от шатрата се разнесе първият писък. Скочих с разтуптяно сърце и ръката ми моментално сграбчи дръжката на меча. Преди да успея да го извадя, Шутът изскочи навън с широко отворени очи и разчорлена коса. Тресеше се от паника.

— Какво има? — попитах рязко и той отново изкрещя и отскочи назад. После явно дойде на себе си и позна сянката ми до загасения огън.

— Нищо. Просто кошмар.

Сви лакти, преви се и започна да се люлее леко, сякаш някаква ужасна болка разкъсваше вътрешностите му. След малко призна:

— Сънувах, че е минала през Стълба. Събудих се и ми се стори, че я виждам да стои над мен, в шатрата.

— Съмнявам се, че знае какво представлява Стълбът на Умението, нито пък как се използва — казах. Усетих колко несигурно е уверението ми и съжалих, че съм го изрекъл.

Той не отговори, а се приближи до огнището, трепереше в меката нощ. Без да го питам, сложих още дърва. Шутът стоеше, обвил ръце около себе си, и гледаше пламъците.

— Не мога да се върна там. Не мога.

Не казах нищо, само разгънах по-широко наметалото. Той го приближи, предпазлив като котка. Мълчаливо и тромаво седна между мен и огъня. Лежах неподвижно и го чаках да се отпусне. Огънят си мърмореше нещо и клепачите ми отново натежаха. Тъкмо започнах да се унасям, когато той заговори тихо:

— Успя ли да го преживееш? Да го преодолееш? — Попита ме настойчиво, сякаш искаше да знае дали ще настъпи ден, в който ще е свободен от тази сянка.

Дойде ред на най-тежката истина, която съм произнасял.

— Не. Не го преодоляваш. Аз не го преживях. И ти няма да го преживееш. Но продължаваш напред. То става част от теб, подобно на всеки белег. Ще продължиш напред.

По-късно, докато спяхме гръб до гръб под звездите върху старото наметало, усетих как започна да се тресе и гърчи в съня си. Обърнах се към него. По блестящите му бузи се стичаха сълзи, той се мяташе отчаяно и умоляваше нощта:

— Моля те. Спри. Каквото пожелаеш. Само престани, моля те.

Докоснах го, той изпищя диво и започна да се съпротивлява яростно. После се събуди задъхан. Пуснах го и той незабавно се отдръпна от мен. Изпълзя на четири крака до каменния площад край гората, наведе глава като болно куче и повърна. Повръщаше отново и отново, мъчеше се да изхвърли страхливите думи, които бе произнесъл. Не отидох при него. Не биваше.

Когато се върна, вече изправен, му подадох меха. Той си изплакна устата, плю, после пи. Остана да стои, гледаше в нощта, сякаш се мъчеше да намери в нея изгубените парчета от себе си. Чаках. Накрая мълчаливо се отпусна на наметалото. Легна на една страна, свит на кълбо, с гръб към мен. Продължаваше да трепери. Въздъхнах.

Опънах се до него. Приближих го и въпреки съпротивлението му внимателно го обърнах към мен и тромаво го прегърнах. Плачеше мълчаливо и избърсах сълзите от бузите му. Като внимавах за наранения му гръб, го приближих до себе си, сложих главата му под брадичката си и го целунах леко по темето.

— Заспивай, Шуте — казах му дрезгаво. — Тук съм. Ще се погрижа за теб.

Ръцете му се озоваха помежду ни и се уплаших, че ще ме отблъсне. Но вместо това той сграбчи ризата ми и се долепи до мен.

През цялата нощ го държах в обятията си, сякаш беше мое дете или любовник. Толкова близо, сякаш държах самия себе си, ранен и самотен. Прегръщах го, докато плачеше, прегръщах го и след като сълзите спряха. Оставих го да вземе утехата, която можеше да намери в топлината и силата на тялото ми. И нито за миг не се почувствах по-малко човек.