Робин Хоб
Съдбата на Шута (3)

Глава 2
Синове

Граблин бил първият, който се нарекъл крал в замъка Бъкип. Дошъл по тези брегове от Външните острови като разбойник и крадец, подобно на мнозина преди него. Дървеното укрепление върху скалите над реката му се видяло идеално за трайно установяване по тези места. Така казват някои. Други твърдят, че бил много лош моряк и изгарял от нетърпение да се махне от неспокойните води на океана и отново да стъпи на твърда земя. Каквито и да са били мотивите му, той успешно атакувал и превзел дървения замък върху древните му каменни основи и станал първият Пророк в Бъкип. Достигнал целта си, като оставял след себе си пепелища, и затова построил всичките си нови укрепления в Бъкип от черен камък, какъвто се среща в изобилие в района. Така корените на управляващата фамилия в Шестте херцогства са от Външните острови. Естествено, те не са единствените. Шестте херцогства и жителите на Външните острови смесвали кръвта си толкова често, колкото и я проливали.

Вентурн, „Истории“

До заминаването оставаха само пет дни и пътешествието започна да става реалност и за мен. Дотогава бях в състояние да го избутам от мислите си и да го смятам за нещо абстрактно. Бях се приготвил за него, но само като за някаква абстрактна възможност. Бях се запознал с писмеността на Външните острови и прекарвах доста от вечерите в една кръчма, в която често се отбиваха техни търговци и моряци. Там се мъчех да науча колкото се може повече от езика им. Слушането беше най-добрата ми техника за целта. Езикът на Външните острови има много общи корени с нашия и след няколко вечери престана да ми звучи странно. Не можех да го говоря добре, но можех да се оправя криво-ляво. А най-важното бе, че можех да разбирам повечето от чутото. Надявах се това да е достатъчно.

Уроците ми с Пъргав напредваха добре. Момчето донякъде щеше да ми липсва. В същото време се радвах, че ще се отърва от него. Както твърдеше, Пъргав се оказа чудесен стрелец за десетгодишно момче. Кресуел, главният оръжейник, го пое с радост.

— Има усет. Не е от ония, дето стоят и се прицелват внимателно. При този момък стрелата излита колкото от лъка, толкова и от окото му. Секирата изобщо не е за него. По-добре да натрупа сили и постепенно да минава на по-дълги и мощни лъкове.

Предадох оценката му на Сенч и старият убиец се съгласи донякъде, но все пак заяви:

— Но ще трябва да се научи да върти и секирата. Няма да му навреди.

По-малкото време с момчето се оказа огромно облекчение, макар и да не бях готов да си го призная. Беше умно хлапе и бе приятно да си имаш работа с него във всяко отношение, с изключение на две — твърде много ми напомняше за Моли и Бърич и не можеше да изостави темата за магията си. Какъвто и урок да започвахме, намираше начин да го обърне в обсъждане на Осезанието. Дълбините на невежеството му в тази област ме ужасяваха и в същото време не ми беше удобно да коригирам погрешните му представи. Реших да се посъветвам по този въпрос с Уеб.

Първата трудност бе да го открия сам. Откакто се бе появил в двора на Бъкип като говорител и защитник на своите хора и злепоставената им магия, той бе спечелил уважението на мнозина, които преди това бяха презирали Осезанието и онези, които го практикуваха. Сега често го наричаха майстор на Осезанието. Титлата, която някога бе подигравка над приемането на обявената извън закона магия от страна на кралицата, бързо започваше да се приема като почетна. Мнозина търсеха съветите му, при това не само по въпроси, свързани с магията или Старата кръв. Уеб беше приветлив, проявяваше интерес към всеки и можеше да разговаря оживено по почти всяка тема, но в същото време не беше толкова бъбрив, колкото активен слушател. Хората реагират добре на човек, който не пропуска нито една тяхна дума. Дори и да не бе официален посланик на Осезаващите от кралството, Уеб пак щеше да стане любимец в двора. Но тази странна връзка го правеше още по-важен — ако някой искаше да покаже на кралицата, че споделя политиката й относно Осезаващите, какво по-добро от това да покани Уеб на вечеря или на някаква забава? Мнозина благородници се опитваха да спечелят благоволението на Кетрикен по този начин. Сигурен бях, че нищо от досегашния опит на Уеб не го бе подготвило за ролята му на знаменитост, но въпреки това той се справяше с лекота, както сякаш и с всичко останало. Доколкото можех да преценя, това изобщо не го бе променило. С еднакво удоволствие бъбреше с някое момиче от прислугата и водеше сложни дискусии с най-високопоставени благородници. Рядко го виждах самичък.

Но все пак има места, където възпитаното общество не следва знаменитостите. Изчаках Уеб да излезе от клозета, поздравих го и казах:

— Бих искал да се посъветвам с теб по един въпрос. Имаш ли време да се поразходим из Женската градина и да поговорим?

Той повдигна учудено посивяващите си вежди и кимна. Последва ме мълчаливо. Имаше моряшка походка и с лекота следваше дългите ми крачки. Винаги съм харесвал Женската градина, още откакто бях малък. Тя осигурява голяма част от билките и свежите зеленчуци за кухнята през лятото, но в същото време е пригодена и за приятна разходка. Наричат я Женска само защото в нея работят предимно жени; никой нямаше да се учуди, ако ни види там. Откъснах по пътя няколко млади стръкчета меден копър и подадох едно на Уеб. Над главите ни се разлистваше бреза. Около пейката, която си избрахме, имаше лехи ревен, дебелите червени стъбла вече се подаваха над земята. Тук-там набръчкани листа вече се отваряха за слънцето. Растенията скоро трябваше да бъдат пресадени, за да могат да пораснат достатъчно, за да са от полза. Споменах това на Уеб.

Той замислено почеса подстриганата си сива брада. В очите му заиграха весели пламъчета.

— За ревена ли искаше да се посъветваш с мен? — Лапна стръкчето копър и го задъвка, чакаше отговора ми.

— Не, разбира се. Знам, че си зает, и няма да ти отнемам много време. Загрижен съм за едно момче, което ми повериха да обучавам на грамотност и боравене с оръжие. Казва се Пъргав и е син на мъж, който някога беше главен коняр в Бъкип, Бърич. Но между баща и син имало разправия относно използването на Осезанието и сега момчето се нарича Пъргав Осезаващия.

— Аха! — Уеб кимна. — Да, познавам го хлапето. Често идва, когато вечер разказвам истории, но не си спомням да сме разговаряли.

— Разбирам. Е, аз го посъветвах не само да те слуша, но и да поговори с теб. Тревожи ме как гледа на магията си. И как говори за нея. Неопитен е, тъй като баща му изобщо не одобрява Осезанието. А в същото време невежеството му не го прави предпазлив, а безразсъден. Разкрива пред всеки срещнат, че е Осезаващ, пъха магията си под носовете на хората и настоява те да я признаят. Предупредих го, че въпреки декрета на кралицата в Бъкип има мнозина, които все още намират Осезанието за поквара. Като че ли не схваща, че една промяна на закона не може да доведе до принудителна промяна на мисленето. Перчи се с магията си и това може да го изложи на опасност. А скоро ще трябва да го оставя да се оправя сам, тъй като заминавам с принца. Имам само пет дни, за да го науча на повече предпазливост.

— Разбирам защо се чувстваш така неудобно.

Не очаквах точно такъв отговор и за момент се слисах.

— Не е само защото смятам, че се излага на опасност, като разкрива магията си — оправдах се. — Има и още. Говори открито, че иска да избере животно, с което да се свърже, при това в най-скоро време. Дори потърси помощта ми и ме помоли да го разведа из конюшнята. Казах му, че не смятам, че това е правилният начин, че във връзката трябва да има нещо повече, но той не ми обръща внимание и твърди, че ако съм бил владеел Осезанието, съм щял да разбера по-добре нуждата му да сложи край на изолацията си.

Постарах се да скрия раздразнението си, докато произнасях последните думи.

Уеб се поизкашля и се усмихна кисело.

— Разбирам също и защо си толкова огорчен.

От думите му ме побиха тръпки. Тежаха от неизречено познание. Опитах се да не обръщам внимание.

— Затова се обръщам към теб, Уеб. Ще поговориш ли с него? Мисля, че ти най-добре можеш да го научиш как да приеме магията си, без да позволи тя да го подчини на себе си. Би могъл да му кажеш защо е по-добре да изчака с обвързването и защо трябва да е по-предпазлив. С две думи, можеш да го научиш да носи магията си както подобава на един мъж — с достойнство и без да парадира с нея.

Уеб се замисли. Стръкчето копър затанцува между зъбите му.

— На всичко това можеш да го научиш и ти, и то не по-зле от мен, Фицрицарин. Стига да искаш — тихо рече той.

Погледна ме спокойно и в яркия пролетен ден очите му изглеждаха по-скоро сини, отколкото сиви. Погледът му не беше студен, но въпреки това се почувствах като пронизан с лед. Поех бавно дъх, за да се овладея. Седях неподвижно и се надявах да не се издам, докато се чудех откъде е научил. Кой му бе казал? Сенч? Кетрикен? Предан?

Заговори отново и логиката му беше желязна.

— Разбира се, думите ти ще имат тежест за него само ако му кажеш, че ти също си Осезаващ. А най-въздействащи ще са, ако му разкриеш и истинското си име, както и връзката ти с баща му. Но може би е все още твърде малък, за да му се доверява такава тайна.

Известно време ме гледа втренчено, после се извърна. И тъкмо да изпитам облекчение, добави:

— Вълкът все още наднича от очите ти. Мислиш, че ако се спотайваш, никой няма да те види. Това не работи при мен, младежо.

Станах. Копнеех да отрека името си, но увереността му бе толкова голяма, че само щях да се покажа като пълен глупак, ако го направя. А не исках майстор Уеб да ме смята за глупак.

— Не съм младеж — възразих. — Но може би си прав. Сам ще поговоря с Пъргав.

— По-млад си от мен — каза Уеб зад гърба ми. — И не само по години, майстор Беджърлок.

Спрях и го погледнах през рамо.

— Пъргав не е единственият, който трябва да бъде научен да владее магията си — каза той съвсем тихо. — Но няма да обучавам никой, който не дойде и не ме помоли за това. Кажи го на момчето. Че трябва да дойде и да ме помоли. Няма да му налагам нищо насила.

Разбрах, че това е краят на разговора, и си тръгнах. И отново чух гласа му.

— Холи би харесала ден като този. Чисто небе и лек ветрец. Как само щеше да се рее ястребът й!

Така получих отговор на незададения ми въпрос и разбрах, че това е истинска проява на милост. Уеб не искаше да ме оставя да се чудя кой в Бъкип е издал тайната ми и ясно ми даде да разбера, че е научил истинското ми име от другаде. Холи, вдовицата на Черния Ролф, който се бе опитал да ме научи на Осезанието преди толкова много години. Продължих да вървя, сякаш думите му бяха просто невинна забележка, но сега ме замъчиха още по-тревожни въпроси. Дали Холи бе разказала направо на Уеб, или тайната бе пътувала от човек на човек, докато стигне до него? Колко Осезаващи знаеха кой съм в действителност? Колко опасно беше това знание? Как би могло да се използва срещу трона на Пророците?

Този ден бях разсеян. Потренирах с гвардейската рота и прекалено многото мисли ми докараха повече синини от обичайното. Освен това трябваше да пробваме за последен път новите униформи, които щяхме да носим. Неотдавна бях станал гвардеец от новосъздадената Гвардия на принца. Сенч беше уредил не само да вляза в тази елитна група, но и жребият да ме избере за един от онези, които щяха да съпроводят принца в пътешествието му. Униформата беше синьо върху синьо, с елена на Пророците на гърдите. Надявах се моята да стане готова навреме, за да мога да добавя няколкото малки допълнителни джобове. Бях заявил, че вече не съм придворен убиец. Но това не означаваше, че съм се отказал от инструментите на занаята.

Бях доволен, че нямам среща със Сенч или Предан този следобед, защото и двамата щяха незабавно да усетят, че нещо не е наред. Знаех, че ще се наложи да разкажа на Сенч — той определено трябваше да разполага с тази информация. Но не исках да я споделям веднага. Първо трябваше да я премисля сам и да видя до какво може да доведе.

Знаех, че най-добрият начин за това е да насоча мислите си другаде. Когато вечерта тръгнах към града, реших да си спестя посещението в кръчмата на островитяните и да прекарам известно време с Хеп. Трябваше да кажа на осиновения си син, че съм бил „избран“ да замина с принца, и да се сбогувам с него в случай, че не ми се удаде друга възможност. От доста време не бях виждал момчето, а до отплаването оставаха съвсем малко дни и затова реших, че имам право да помоля майстор Гиндаст да го пусне за цялата вечер. Бях много доволен от напредъка му, откакто се премести при чираците и изцяло се посвети на учението. Майстор Гиндаст бе един от най-добрите дърводелци в града. Все още се смятах за щастливец, че се беше съгласил да приеме момчето — естествено, не без помощта на Сенч. Ако Хеп се обучеше добре, го очакваше добро бъдеще, в която и част на Шестте херцогства да решеше да се установи.

Пристигнах точно когато чираците се готвеха за вечеря. Майстор Гиндаст го нямаше, но един от старшите калфи пусна Хеп. Зачудих се защо се съгласи толкова навъсено, но реших, че си има някакъв личен проблем. Хеп обаче не изглеждаше особено радостен да ме види. Трябваше му много време да вземе наметалото си, а когато излязохме, тръгна до мен мълчаливо.

— Хеп, всичко наред ли е? — попитах го най-сетне.

— Мисля, че да — тихо отвърна той. — Но не се и съмнявам, че няма да се съгласиш. Дадох дума на майстор Гиндаст, че сам ще уредя този въпрос. Обидно ми е, че все още смята, че трябва да ти прати вест да дойдеш и също да ми триеш сол на главата.

— Нямам представа за какво говориш.

Мъчех се да говоря спокойно, макар че сърцето ми беше отишло в петите. Не ме напускаше мисълта, че трябва да отплавам само след няколко дни. Можех ли да оправя нещата за толкова кратък срок, каквито и да са те? Объркан, изтърсих новината.

— Името ми бе изтеглено с жребий. Заминавам с принца за Външните острови. Дойдох да ти го кажа и да прекараме вечерта заедно, преди да тръгна.

Той изсумтя презрително, но мисля, че недоволството му бе насочено към самия него. Беше се издал, че има проблем — а ако беше малко по-внимателен, можеше да си спести неловкото положение. Продължих да вървя до него в очакване да заговори. Улиците на града бяха доста тихи тази вечер. Вече се стъмваше по-късно, но пък и хората започваха да стават по-рано и да работят повече, така че мнозина си лягаха още по светло. Хеп продължаваше да мълчи и отново заговорих:

— „Куче и свирка“ е наблизо. Да идем ли?

— Бих предпочел „Набученото прасе“, ако ти е все едно — отвърна той, без да ме поглежда.

— Не ми е — отвърнах с непоколебимо любезен тон. — Кръчмата е близо до дома на Джина и много добре знаеш, че тя понякога се отбива там. Знаеш също, че двамата се разделихме в известен смисъл. Бих предпочел да не я срещам, ако имам избор.

Със закъснение бях открил, че „Набученото прасе“ е също така сборище на Осезаващи, макар че никой не го казваше открито. Това бе една от причините за не особено добрата репутация на кръчмата; другата бе, че наистина бе доста мръсно и зле поддържано заведение.

— Не искаш ли всъщност да кажеш, че Сваня също живее наблизо? — остро попита той.

Потиснах въздишката си. Завихме към „Набученото прасе“.

— Нали те заряза заради онзи неин моряк с хубавите подаръци.

Той трепна, но въпреки това отговори спокойно:

— И на мен така ми се струваше. Но след като Рефтен отплава, тя ме намери и ми каза как стоят нещата. Родителите й са уредили и одобрили връзката. Именно това било причината да не ме харесват.

— Значи са смятали, че си знаел, че е обещана, но въпреки това продължаваш да се срещаш с нея?

— Предполагам. — Отново го каза хладно.

— Жалко, че така и не се е сетила да каже на родителите си, че те мами. Или да ти разкаже за онзи Рефтен.

— Не е точно така, Том. — В гласа му се промъкнаха гневни нотки. — Не е искала да мами никого. Отначало си мислела, че ще сме просто приятели и че няма защо да ми казва за уговорката. След като започнахме да изпитваме чувства един към друг, се бояла да говори, за да не си помисля, че му изневерява. В действителност никога не го била харесвала. Той получил единствено думата на родителите й.

— А когато се върне?

Хеп пое дълбоко дъх.

— Сложно е, Том. Майка й не е добре със здравето, а желае от цялото си сърце тази връзка. Рефтен е син на нейна приятелка. А баща й не иска да оттегли думата си, след като се е съгласил на женитбата. От гордост. Затова Сваня решила, че ще е най-добре да се преструва, че всичко е наред, за краткото време, в което Рефтен е тук.

— И след като е заминал, се е върнала при теб, така ли?

— Да. — Изтърси го така, сякаш нямаше какво повече да казва.

Поставих ръка на рамото му. Мускулите му се бяха стегнали, твърди като камък. Зададох въпроса, който трябваше да задам.

— И какво ще се случи, когато той отново се върне с подаръци и с представата, че тя е неговата възлюбена?

— Тогава тя ще му каже, че обича мен и вече е моя — тихо отвърна той. — Или аз ще го направя.

Известно време крачехме мълчаливо. Не се беше отпуснал под ръката ми, но и не се дръпна.

— Мислиш ме за глупав — рече той, когато най-сетне завихме по улицата, на която се намираше „Набученото прасе“. — Мислиш си, че си играе с мен и че когато Рефтен се върне, отново ще ме зареже.

Опитах се да изрека меко тежките думи.

— Определено ми се вижда вероятно.

Той въздъхна и рамото му се отпусна.

— И на мен. Но какво да направя, Том? Обичам я. Сваня и никоя друга. Тя е моя половинка, заедно правим едно цяло, в което не мога да се съмнявам. Дори и аз се чувствам пълен наивник, като вървя с теб и ти казвам това. Затова изказвам съмненията си на глас. Същите като твоите. Но когато съм с нея и ме погледне в очите, знам, че ми казва истината.

Повървяхме още малко в мълчание. Градът забавяше темпото си, хората се готвеха да вечерят със семействата си. Търговците затваряха магазинчетата си. От домовете се носеше миризма на готвено. Кръчмите примамваха такива като нас с Хеп. Напразно ми се искаше просто да можем да седнем и да се нахраним спокойно заедно. Смятах, че момчето е вече в спокойни води, и се успокоявах с това всеки път, когато си помислех, че ще напусна Бъкип. Зададох въпрос, който бе колкото неизбежен, толкова и глупав.

— Има ли вероятност да спреш да се виждаш с нея за известно време?

— Не. — Отговори, без дори да си поеме дъх. Гледаше право напред. — Не мога, Том. Не мога да я оставя, както не бих могъл без храна и вода.

Споделих откровено страха си.

— Боя се, че докато ме няма, ще си навлечеш неприятности, Хеп. И нямам предвид просто сбиване с Рефтен заради момичето, макар че и това е достатъчно лошо. Хартсхорн не харесва и двама ни. Ако сметне, че си обезчестил дъщеря му, може да поиска да ти отмъсти.

— Мога да се оправя с баща й — намусено рече той и усетих как раменете му отново се стягат.

— Как? Като изядеш бой от него ли? Или като го пребиеш? Не забравяй, че се бих с него, Хеп. Нито ще моли за милост, нито ще я даде. Ако градската стража не се беше намесила, щяхме да продължим да се бием, докато единият от нас не изгуби съзнание или не умре. Но дори и да не се стигне дотам, може да направи и други неща. Може да иде при Гиндаст и да се оплаче, че чиракът му няма никакъв морал. А Гиндаст ще приеме сериозно това, нали? Доколкото разбирам от думите ти, майсторът и така не е много доволен от теб. Може да те изгони. Или пък Хартсхорн да изхвърли дъщеря си на улицата. Тогава какво?

— Тогава ще я прибера — мрачно отвърна Хеп. — И ще се грижа за нея.

— Как?

— Все някак. Не знам точно, но въпреки това ще го направя! — Гневът в отговора му бе насочен не към мен, а към самия него — ядосваше се, че не може да намери начин да отговори на въпроса ми. Реших, че е по-добре да запазя мълчание. Момчето ми не можеше да бъде изкарано от този път. Ако се помъчех да го направя, щях само да го накарам да ми обърне гръб и да тръгне след Сваня.

Приближихме „Набученото прасе“.

— Не се виждате открито, нали?

— Не — отвърна неохотно той. — Минавам покрай тях. Тя ме гледа, но се преструваме, че не се забелязваме. Но ако ме види, намира някакъв повод да се измъкне по-късно вечерта, за да се видим.

— В „Набученото прасе“ ли?

— Не, разбира се. Открихме едно местенце, където можем да сме сами.

Така аз също станах част от измамата им. Досега не знаех къде точно живее Сваня. Когато минахме покрай дома й, тя седеше на предното стъпало с някакво момченце. Не знаех, че има братче. Щом ни видя, веднага стана и влезе в къщата с детето, сякаш не иска да ни вижда. Продължихме към кръчмата.

Не ми се влизаше, но последвах Хеп. Кръчмарят ни кимна грубо. Изненадах се, че не ме изхвърли. При последното си посещение се бях сбил с Хартсхорн и дойде градската стража. Може би подобни събития не бяха толкова необичайни тук. От поздрава на сервитьора разбрах, че Хеп вече е станал редовен посетител. Настани се на една маса в ъгъла, сякаш това бе обичайното му място. Сложих монета на масата и скоро получихме две халби бира и паници безвкусна рибена яхния. Хлябът беше корав. Хеп сякаш не забеляза. Почти не разговаряхме, докато се хранехме. Почувствах как мери времето и преценява кога Сваня ще намери начин да се измъкне и да иде на мястото им за среща.

— Мислех да оставя на Гиндаст пари, за да не останеш с празни ръце, докато ме няма.

Хеп поклати мълчаливо глава — устата му бе пълна. Преглътна и отговори тихо:

— Не. Ако ми се ядоса, просто няма да ми ги даде.

— Значи очакваш майсторът да е недоволен от теб?

— Той си мисли, че трябва да ме държи изкъсо, сякаш съм десетгодишно хлапе. А вечерите трябва да са си само мои и да правя каквото си искам. Ти плати за обучението ми и през деня си върша работата. Друго не би трябвало да го интересува. Но не, той иска да оставам с другите чираци и да кърпя чорапи, докато жена му не се развика да престанем да пилеем свещи и да си лягаме. Подобно наставничество не ми е нужно и няма да го допусна.

— Разбирам.

Продължихме да ядем в мълчание блудкавата храна. Борех се с решението. Хеп беше твърде горд, за да поиска направо пари от мен. Можех да му откажа в знак, че не одобрявам поведението му. Определено не ми харесваше какви ги върши. Виждах, че ще си докара беля… и че ако белята му се стовари, докато ме няма, може да му потрябват пари, за да се измъкне. Много добре познавах градската тъмница и нямах никакво желание момчето ми да кисне в нея, без да може да си плати глобата. Но ако му оставех пари, нямаше ли по този начин да му дам достатъчно въже, за да се обеси сам? Нямаше ли да отидат за подаръци и угощения, за да впечатли любимата си? Като едното нищо.

Нещата се свеждаха до едно — вярвах ли на момчето, което бях възпитавал от седем години? Вече беше загърбил много от онова, на което го бях учил. Но пък и Бърич би казал същото за мен на тази възраст, ако знаеше колко много използвах Осезанието. Така би казал и Сенч, ако знаеше за тайните ми екскурзии до града. Но ето че си бях останал до голяма степен онзи, когото бяха създали. Дотолкова, че нямаше да покажа пълната си кесия в кръчма с толкова лоша репутация.

— В такъв случай просто ще ти дам парите и ще се доверя на благоразумието ти — казах тихо.

Лицето на Хеп грейна и знаех, че това е заради доверието, а не заради парите.

— Благодаря, Том. Ще внимавам.

След това вечерята продължи по-приятно. Разговаряхме за предстоящото ми пътуване. Хеп ме попита колко дълго ще отсъствам. Казах му, че не зная. Попита дали ще е опасно. Всички бяха чули, че принцът заминава да убие дракон в чест на нарческата. Присмях се на идеята, че ще намерим подобен звяр в ледовете на Външните острови. И му казах съвсем откровено, че очаквам най-вече неудобства и отегчение, но не и рискове. В края на краищата нали бях само незначителен гвардеец, на който се е паднала честта да бъде избран да пътува с принца. Несъмнено щях да прекарам повечето време в чакане някой да ми каже какво да правя. Разсмяхме се и се надявах, че е разбрал намека ми — че подчинението не се отнася само за децата, а е дълг, който всеки мъж може да очаква в живота си. Но дори да беше видял думите ми в тази светлина, Хеп не го спомена.

Не се задържахме много. Храната не беше добра, а и усещах, че Хеп с нетърпение очаква срещата си със Сваня. При тази мисъл сърцето ми се свиваше, но знаех, че няма начин да го спра. Така че щом свършихме, бутнахме мръсните паници настрана и излязохме. Повървяхме заедно, гледахме как вечерта се прокрадва в града. Когато бях малък, в този час улиците бяха почти пусти. Но Бъкип се беше разраснал, а заедно с него и по-тъмните дела. На едно по-оживено кръстовище бавно се разхождаха жени и хвърляха многозначителни погледи на минаващите мъже. Хеп спря и каза:

— Трябва да вървя.

Кимнах, без да коментирам. Извадих подготвената кесия от жакета си и му я бутнах скришно.

— Не ги носи всичките, а само колкото смяташ, че ще са ти нужни за деня. Имаш ли къде да държиш останалото?

— Благодаря, Том — сериозно отвърна той и скри кесията под ризата си. — Имам. Или поне Сваня има. Ще й ги дам да ги пази.

Наложи ми се да впрегна цялото си самообладание и дългогодишен опит, за да не позволя съмненията ми да проличат в очите или на лицето ми. Кимнах, сякаш бях сигурен, че всичко ще е наред. Прегърнах го и се разделихме.

Още не ми се връщаше в замъка. Денят между думите на Уеб и новините от сина ми се оказа наистина тревожен. А и храната в „Набученото прасе“ по-скоро ужаси, отколкото задоволи стомаха ми. Подозирах, че няма да се задържи дълго в мен. Така че поех в друга посока — не исках Хеп да си помисли, че го следя. Известно време се мотах по улиците. Безпокойството ми се смесваше с чувството ми за самота. Открих, че минавам покрай шивачницата, която навремето бе магазинчето за свещи, в което работеше Моли. Поклатих глава и завих към пристанището. Повървях по кея, броях колко кораба са от Външните острови, колко — от Бинград, Джамайлия или от по-далечни земи и колко са нашите собствени. Кейовете бяха станали по-дълги и многолюдни, отколкото ги помнех, а чуждите кораби бяха на брой колкото нашите. Докато минавах покрай един, някакъв островитянин изкрещя груба шега на приятелите си и чух хапливите им отговори. Почувствах се доволен, че разбирам думите им.

Корабите, които щяха да ни отведат до Външните острови, бяха на главното пристанище. Поспрях и загледах голите им мачти. Товаренето бе спряно за през нощта, но на палубите имаше стражи с фенери. Сега корабите ми се виждаха големи. Знаех колко малки щяха да станат след няколко дни в морето. Освен онзи, в който щеше да пътува принцът и подбраният му антураж, имаше още три за по-дребните благородници и техния багаж, както и товарен кораб с подаръци и стоки за търговия. Флагманът се наричаше „Девичи шанс“. Беше по-стар и се бе доказал като добро и надеждно корито. Сега, прясно изстърган и пребоядисан, изглеждаше чисто нов. Тъй като беше построен като търговски кораб, предназначен да разнася стоки, скоростта му бе пожертвана в името на по-големия трюм и стабилност; корпусът му бе издут като на бременна свиня. Предната част беше разширена, за да осигури подходящи условия за знатните гости. Изглеждаше ми страшно тежка и се запитах дали корабостроителят е одобрил промените, направени за удобството на Предан. Щях да пътувам с него заедно с останалите гвардейци на принца. Разсеяно се запитах дали Сенч ще успее да ми осигури каюта, или ще трябва да се настаня където намеря. Казах си, че е безсмислено да се питам такива неща. Каквото и да ме чакаше, щях да му мисля, когато му дойде времето. Горчиво си помислих, че не ми се ходи никъде.

А много добре си спомнях времето, когато с нетърпение очаквах всяко пътуване. Събуждах се рано сутрин, изпълнен с ентусиазъм и в очакване на предстоящото приключение. Бях готов да тръгна, докато останалите тепърва се измъкваха изпод завивките.

Не знаех кога съм изгубил тази трепетна възбуда от пътуването, но определено вече я нямаше. Не изпитвах радостно вълнение, а растящ ужас. Само мисълта за предстоящото плаване на североизток и дните в претъпканите каюти бе достатъчна да ме накара да ми се иска да можех да си спестя това удоволствие. Дори не смеех да позволявам на ума си да се зарее отвъд плаването, към съмнителното гостоприемство на островитяните и продължителния ни престой в студената им скалиста страна. А откриването на дракон в леда и отсичането на главата му ми се струваше направо невъобразимо. Почти всяка вечер ругаех странното решение на нарческата да постави тази задача на принца, за да се докаже достоен за ръката й. Отново и отново се опитвах да намеря мотив, който да бъде разбираем. Но не успявах.

Вървях по ветровитите улици на Бъкип и отново мислех за най-големия си страх. Най-много се ужасявах от момента, когато Шутът узнае, че съм разказал за плановете му на Сенч. Макар да бях направил всичко по силите си да оправя отношенията си с него, двамата рядко се виждахме. Отчасти го избягвах, защото не исках да издам предателството си със случаен поглед или жест. Но по-скоро Шутът бе онзи, който гледаше да не се срещаме.

Лорд Златен, както се наричаше сега, в последно време значително бе променил поведението си. Досега богатството му позволяваше да поддържа екстравагантен гардероб и да се забавлява със скъпи дреболии. Напоследък обаче харчеше за доста по-вулгарни неща. Пилееше пари като слуга, който чисти четката си за прах. Освен покоите си в замъка беше наел целия горен етаж на „Сребърния ключ“ — градска странноприемница, в която често отсядаха заможни клиенти. Модното заведение се бе лепнало като мида за един стръмен склон в доста непривлекателен за строителство район, когато бях момче. Но пък от високите му балкони човек можеше да наблюдава както града, така и морето.

Там лорд Златен държеше личен готвач и прислуга. Слуховете за редките вина и изтънчени деликатеси правеха масата му по-популярна от тази и на самата кралица. Докато вечеряше с подбраните си приятели, най-добрите менестрели на Шестте херцогства си съперничеха за вниманието му. Не беше необичайно да се чуе, че е поканил менестрел, акробат и жонгльор да изнасят едновременно представленията си в различни ъгли на залата му за хранене. Подобни угощения неизменно се придружаваха от хазартни игри и залозите бяха такива, че само най-богатите и разточителни благородници можеха да поддържат темпото му. Дните му започваха късно, а вечерите продължаваха до зазоряване.

Освен това се носеха слухове, че угажда не само на небцето си. Всеки път, когато в пристанището пристигаше кораб от Бинград, Джамайлия или Пиратските острови, той неизменно имаше посетители. Татуирани куртизанки, някогашни джамайлийски роби, стройни момчета с гримирани очи, жени в доспехи и сурови моряци се спираха на прага му, прекарваха нощта насаме с него и отново заминаваха. Някои казваха, че му носели най-добрия „пушек“, а също и синдин — джамайлийска поквара, която наскоро се бе появила в Бъкип. Други твърдяха, че удовлетворявали и останалите му „джамайлийски вкусове“. Онези, които се осмеляваха да попитат за гостите му, получаваха в отговор само повдигане на вежди или сдържано мълчание.

Колкото и да е странно, екстравагантността му сякаш само засили неговата популярност сред определен кръг от аристокрацията на Шестте херцогства. Мнозина млади благородници бяха строго отзовани от Бъкип или биваха навестявани от родител, внезапно загрижил се за разходите, които прави, за да държи отрочето си в двора. По-консервативните мърмореха, че чужденецът бил повел младежта на Бъкип по лош път. Но далеч по-силно от неодобрението се усещаше похотливото възхищение от екстравагантността и неморалността на лорд Златен. Разправяха какви ли не шантави истории за него. Но в основата на всяка клюка имаше зрънце истина. Златен бе навлязъл толкова дълбоко в царството на ексцесиите, колкото не бе отивал никой от времето на принц Славен.

Не можех да проумея поведението му и това ме тревожеше. В незначителната си роля на Том Беджърлок не можех открито да се обърна към такова високопоставено лице като лорд Златен, а той не ме търсеше. Дори когато прекарваше нощта в замъка Бъкип, покоите му бяха пълни с гости и артисти, докато небето не избледняваше. Някои казваха, че се бил преместил в града, за да е по-близо до заведенията, в които се играе комар и има неприлични забавления, но аз подозирах, че го е направил, за да е по-далеч от очите на Сенч и че чуждоземните му гости не са за плътски удоволствия, а шпиони или пратеници от приятелите му на юг. Какви ли вести му носеха и защо бе така твърдо решен да си съсипе репутацията и да разпилее богатството си? Какви съобщения отнасяха обратно към Бинград и Джамайлия?

Но тези въпроси не се различаваха особено от мислите ми за мотивите на нарческата да накара принц Предан да убие дракона Айсфир. Нямаше ясни отговори и това само караше мислите ми да се въртят уморено през часовете, в които бе по-добре да поспя.

Погледнах изящните решетки на прозорците на „Сребърния ключ“. Краката ми сами ме бяха довели тук. Разкошните покои на горния етаж бяха осветени и от време на време се мяркаше по някой гост. На един балкон стояха жена и млад мъж и разговаряха оживено. По гласовете им личеше, че са отдали дължимото на виното. Отначало бяха тихи, но постепенно повишиха тон. Коленичих, сякаш завързвам обувката си, и се заслушах.

— Имам чудесна възможност да опразня кесията на лорд Златен, но само ако имах пари, които да заложа на масата. Върни ми дълга! — остро рече младият мъж.

— Не мога. — Жената говореше с внимателната дикция на човек, който отказва да признае, че е пиян. — Нямам пари, приятелче. Но скоро ще имам. Когато лорд Златен ми плати изгубеното вчера, ще ти се издължа. Ако знаех, че ще си толкова алчен, изобщо нямаше да ти искам пари.

Младежът нададе нисък стон, нещо средно между ужас и ярост.

— Кога лорд Златен ще ти даде пари? Никога. Всички знаят, че е затънал в дългове. Ако знаех, че ми искаш пари, за да играеш срещу него, никога нямаше да ти дам.

— Стига с тия тъпотии — укори го тя. — Аз пък знам, че богатството му е неизчерпаемо. Когато от Джамайлия пристигне следващият кораб, ще има достатъчно, за да се изплати на всички ни.

Гледах и се вслушвах внимателно, скрит в сенките на ъгъла.

— Ако изобщо има следващ кораб от Джамайлия — в което се съмнявам, като гледам как се развива войната, — той трябва да е колкото планина, за да побере всички пари, които Златен дължи в момента! Не си ли чула, че не плаща дори наема си и че собственикът го държи само защото му осигурява други клиенти?

Жената гневно се обърна и понечи да си тръгне, но младежът я хвана за китката.

— Чуй ме добре, глупава повлекано! Предупреждавам те, че няма да чакам още дълго да ми върнеш парите. По-добре намери начин да ми платиш още тази вечер. — Огледа я похотливо. — Не е задължително да е в пари.

— А, лейди Хелиотроп. Ето къде сте била. Търсех ви, малка хитрушо! Нима ме избягвате?

Лорд Златен. Говореше небрежно. Излезе на балкона и светлината зад него очерта стройната му фигура и косата му заблестя. Отиде до парапета, опря ръце на него и се загледа към града. Мъжът незабавно пусна китката на жената и тя отстъпи назад, тръсна глава и отиде при лорд Златен. Наклони глава към него и когато заговори, гласът й бе като на капризно дете.

— Скъпи лорд Златен, лорд Способен току-що ми каза, че нямало много шанс да ми върнете дълга. Моля ви, кажете му колко се заблуждава!

Лорд Златен елегантно повдигна рамо.

— Какви ли не слухове плъзват, стига да закъснееш със само един-два дни с издължаването на приятел. Естествено, никой не бива да залага повече, отколкото може да си позволи да изгуби… или без което може да мине, докато не му платят. Не сте ли съгласен, лорд Способен?

— А може би не трябва да залагаш повече от онова, което не можеш да извадиш веднага — ехидно отвърна лорд Способен.

— О? Но това би ограничило забавлението! Да се задоволиш само с онова, което е в джобовете ти? Ама че малки залози. Както и да е, мила моя, защо бих дошъл да ви търся, ако не за да платя облога? Ето, мисля, че това е значителна част от дължимото. Надявам се да нямате нищо против, че са перли вместо монети.

Тя изгледа пренебрежително вкисналия се лорд Способен.

— Разбира се, че нямам против. А ако има такива, които не биха приели… какво пък, може би просто трябва да се примирят и да изчакат тъпите си пари. Играта не бива да е заради парите, скъпи лорд Златен.

— Естествено, че не бива. Рискът е наслада, както казвам, а победата — удоволствие. Не сте ли съгласен, Способен?

— И каква полза ще имам, ако не съм? — кисело попита Способен. Явно вече бе забелязал, че жената не направи опит незабавно да му върне неговия дълг.

Лорд Златен се разсмя и мелодичният му смях се понесе в прохладната пролетна вечер.

— Разбира се, че никаква, скъпи приятелю. Разбира се, че никаква! А сега се надявам и двамата да влезете и да опитате с мен новото вино. Човек може да настине до смърт от този леден вятър. Нима приятелите не могат да намерят по-топло местенце, за да си поговорят?

Двамата вече се бяха обърнали да се върнат в осветените покои. Лорд Златен се задържа за момент и се загледа замислено към мястото, където си въобразявах, че съм се скрил. Леко ми кимна, обърна се и изчезна.

Изчаках още малко и излязох от сенките. Бях раздразнен, че ме е забелязал така лесно и че поканата му да се срещнем някъде другаде е прекалено смътна, за да я разбера. Все пак, макар и да ми се искаше да поговоря с него, много повече се страхувах, че ще открие предателството ми. Реших, че е по-добре да избягвам приятеля си, отколкото да ми се налага да го погледна в очите. Закрачих унило по тъмните улици, измъчван от самота. Вятърът в тила ми ме пронизваше, макар и да ме побутваше обратно към замъка Бъкип.