Робин Хоб
Съдбата на Шута (24)

Глава 23
Съзнание на дракон

Праотците били многоброен народ. Макар от тяхното време да са достигнали малко писания и да не можем да четем изцяло руните им, някои от нашите собствени писмени знаци произлизат от онези, които те изписвали на своите карти и монолити. От малкото известни ни неща излиза, че те явно са се смесвали с обикновените хора, понякога живеели в едни и същи градове с тях и голяма част от знанията ни може би дължим на тази връзка. Планинският народ притежава стари карти, които почти със сигурност са копия на още по-древни свитъци и отразяват познания за много по-големи територии от онези, които заема сега. Пътищата и градовете, отбелязани върху тях, или вече не съществуват, или са толкова далечни, че приличат на легенди. Може би най-странното е, че поне една от тези карти показва градове, разположени от земите на днешна Беарния на север до Прокълнатите брегове на юг.

Книжник Федрен, „Трактат за изгубения народ“

Не казах нищо на Предан и той предпочете да не задава въпроси. Тръгнахме надолу по рампата. Изкопът бе станал доста по-дълбок и тесен, откакто за последен път бях копал тук. Личеше как са съсредоточили усилията си, след като са видели сянката на създанието в леда под тях. Присъствието на Айсфир отново заля като неочаквана вълна Осезанието ми и след това изчезна. Беше изнервящо да усещам толкова силно онзи, когото бях дошъл да убия.

Последвах Предан в тунела, изсечен в единия ъгъл на ямата. Отначало беше висок човешки бой и достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души. Малко по-нататък обаче се стесняваше и скоро се наложи да се движа приведен, от което рамото ме заболя още повече.

Докато вървях, внезапно нещо казано от Бърич пренареди част от представите ми. Беше дошъл тук да убие дракона, ако се наложи, да направи всичко, но да върне Пъргав у дома. Копривка бе казала на Шишко, че баща й е заминал да убие дракон. А това означаваше, че тя не знае за мен. Не знае абсолютно нищо. Разкъсвах се между облекчението, че не съм й казал нищо, и мрачното предчувствие, че никога няма да съществувам наистина в живота й. Внезапно мракът, ледът и студът сякаш ме захлупиха и за един шеметен миг се почувствах притиснат в ледника. Сякаш бях хванат в капан. И поисках да умра, но бях неспособен да сторя дори това. Изпълни ме срам, че съм пожелал собствената си смърт.

После задушаващото причерняване отмина и продължих с мъка напред. Оставих настрана мислите за Копривка, Бърич и Моли, загърбих миналото си и се съсредоточих единствено върху онова, което трябваше да направя — да убия дракона. Следвах Предан все по-надълбоко и си повтарях, че може би все още мога да спася Шута. Лъжех сам себе си.

Малкият фенер не показваше нищо, освен противно блестящите стени и силуета на Предан. Внезапно тунелът свърши. Предан се обърна към мен и приклекна.

— Тук долу е главата му. Така мислим — каза и посочи неравния лед под краката си.

Загледах се.

— Нищо не виждам.

— С по-голям фенер щеше да видиш. Просто ми повярвай. Главата му е точно под нас.

Смъкна торбата от гърба си и я сложи пред себе си. Приклекнах срещу него. Имаше свободно място колкото той да прекрачи котела и да се промъкне покрай мен, след като запалим огъня.

Студът бе пропълзял в рамото ми и го бе схванал, насиненото ми лице се бе превърнало в студена подпухнала маска. Нямаше значение. Дясната ми ръка все още ме слушаше. Колко му е да запалиш огън и да пъхнеш буркан в него? Дори аз щях да се справя.

Първо бяха кожите. Предан ги постла помежду ни, сякаш бяхме войници, готвещи се да играят на зарове. Бяха дебели, едната на ледена мечка, другата — на морж. И двете воняха. Поставих котела в средата и дръпнах по-надалеч маслото и буркана. За подпалки бяхме взели дърва и парцали. Направих от тях малко гнездо на дъното на котела. Направих три неуспешни опита с огнивото и накрая Предан ме изгледа с любопитство.

— Не можем ли просто да го запалим с фенера?

Погледнах го кръвнишки и той се ухили. Светлината подчертаваше зачервените му бузи и напуканите устни. Хич не ми беше до усмивки, но някак успях да пусна една. Припомних си, че и неговите млади рамене носят тежки товари — и един от тях бе, че убиването на дракона е в известен смисъл предателство към Старата кръв и Осезаващата му котерия. Не че това щеше да изпълни мечтата му. Момичето, в което се бе влюбил, се оказа просто примамка, която да го накара да изпълни желанието на Бледата жена. Елиания му се беше предложила не от любов, не за да скрепи съюза, а само за да купи смъртта на майка си и сестра си. Не ми се виждаше обещаваща основа за брак, но въпреки това бяхме тук. Отдръпнах се малко назад и казах:

— Добре, запали го. И после се махай оттук. А, да. Отведи Бърич по-далеч от изкопа. Не вижда добре.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че е съвсем сляп.

Типичен черен сарказъм на младеж, който не се бои, че някога може да го сполети участта, над която се подиграва. Вече не можех да му се усмихвам, но Предан като че ли не забеляза. Взе парче плат от котела и го приближи до пламъка на фенера. То се запали моментално и Предан бързо го пусна в котела върху другите подпалки. Платът угасна.

— Май обичаме да ни е трудно — отбелязах след третия неуспешен опит.

Наложи се да наклоня котела на една страна и Предан опари пръстите си, докато пъхаше последното парче плат под треските. Зачакахме със затаен дъх и накрая мъничкото пламъче плъзна по подпалките. Подхраних го с още трески и реших, че няма да върна котела в първоначалното му положение, за да не изгася огъня, а просто ще сложа вътре буркана, все едно че слагам хляб в пещ. Закашлях се от надигналия се пушек.

— Време е да тръгваш — казах на принца.

— Сложи го и ще се махнем заедно.

— Не. — Нямаше да кажа, че искам да съм сигурен, че се е отдалечил на безопасно разстояние, преди да сложа праха. — Бърич е много важен за мен. И много горд. Ще иска да изчака, докато се върна, преди да се махне. Хвани го за ръка и му кажи, че идвам, че ме виждаш. И го дръпни по-далеч от изкопа. И двамата знаем, че понякога измишльотините на Сенч действат много по-добре от очакваното.

— Искаш да го излъжа? — Предан се втрещи.

— Искам да го отведеш на безопасно място. Коляното му не е наред и не може да тича като теб и мен. Така че го отведи. Ще ти дам малко време, после ще сложа буркана и ще се разкарам.

Подейства. Принцът нямаше да ме остави, ако рискуваше само своята безопасност. Щеше да го направи заради Бърич. Благодарих от сърце на Кетрикен, че е възпитала така сина си. Заслушах отдалечаващите се стъпки, мъчех се да преценя кога ще излезе от ямата при Бърич и ще го отведе. Не бързай, казах си. Все още не е нужно да се рискува. След малко драконът ще е мъртъв. И може би Шутът ще бъде спасен.

Легнах по корем, за да избегна кълбящия се пушек и да подклаждам огъня. Искаше ми се да направя добър слой въглени. После щях да сложа праха. С неохота реших, че ще трябва да излея и маслото, та пламъците да могат да обхванат буркана. Отворих бутилката и се приготвих. Всичко щеше да е наред. Бе минало доста време, преди прахът да гръмне в камината ми. Естествено, това беше преди Сенч да усъвършенства изобретението си.

„Не мисли за това. Не мисли, че можеш да умреш тук, изгорен и смазан“. Нали можех да попадна в капан в леда и студът да се просмуква все по-дълбоко и по-дълбоко в мен, докато не дойде краят ми. Замислих се за подобна смърт.

Изглеждаше ми почти като страхливост. Но пък какво друго ми оставаше? Бях сам, без другар. Но пък нима смъртта в леда е толкова жестока участ?

Студена капка от тавана падна върху тила ми и отново насочи мислите ми към това какво трябва да направя. Кожите около котела вече започваха да тлеят и воняха още по-ужасно. Изгорих пръстите си, като поизправих малко котела, за да мога да излея маслото в нужния момент. Изругах и докоснах леда, за да ми мине. И тогава, подобно на приливна вълна, драконът нахлу в мен.

Не мисля, че го направи нарочно. Беше по-скоро като човек, който задържа дъха си и си мисли, че ще може да сложи край на собствения си живот. Но в последния миг тялото надвива волята и поема онази дълбока глътка въздух, която принуждава разума да продължи напред. В мига, когато той изгуби контрол, умовете ни се докоснаха. Не беше нито Осезание, нито Умение — беше нещо друго. Познах го и разбрах, че е характерно за драконите. Бях го усещал и преди, когато Тинтаглия нахлуваше в сънищата ми чрез Копривка. Мислех си, че е само неин трик, но явно не беше така. Айсфир също го правеше. Тинтаглия бе по-добра, или може би се беше научила как да внушава мислите си, след като бе общувала достатъчно дълго с хора. Драконът се понесе в съзнанието ми и ме погълна. Не използваше човешки думи или представи; не се опитваше да общува с мен. В това изригване на мисли, емоции и познание научих за него много повече, отколкото ми се искаше. Когато се оттегли от ума ми, все едно ме изхвърли на брега полуудавен, изведнъж открих, че лакътят ми е поддал и лежа проснат по корем на леда, а лицето ми е опасно близко до горещия котел.

Краткият миг, в който споделих спомените на дракона, ми се струваше по-истински от целия ми живот. Айсфир определено бе жив. И в съзнание — но то бе обърнато дълбоко в него. Желаеше смъртта. Беше дошъл тук, за да я намери. Драконите са много жизнени. Могат да умрат от болест, от нараняване или в битка със себеподобни, но като изключим това, никой не знае колко дълго могат да живеят. Айсфир беше силно и здраво създание, пред което имаше още много години. Но небесата останали празни, в тях вече нямало други като него, а змиите, които трябвало да се върнат, за да попълнят броя им, също изчезнали. Драконите и повечето от техните слуги Праотците загинали, когато земята се разтърсила и разцепила, а планините забълвали пламъци и отровен пушек. Взривът повалил дърветата и изгорил всичко зелено.

Много от драконите и техните помощници загинали през първите няколко дни на катастрофата, изгорели, задушени или погребани от сипещата се пепел. Други измрели в суровите времена след това, тъй като през тази година нямало пролет и някога широката и бърза река се превърнала в немощен поток, пробиващ си път до морето през пепелищата. Дивечът измрял, защото ливадите били погребани от сгурията, а малкото оцелели растения били недостатъчни и покрити с прах.

Били тежки времена. Част от останалите живи дракони твърдели, че трябва да напуснат земите на предците си. Някои го направили, но не се разбрало какво се е случило с тях, тъй като никой не се върнал. Съперничеството за храна отслабило мнозина и станало причина за смъртта на други, докато се сражавали за оскъдните остатъци дивеч. Злачната някога земя била изгорена и покрита с дебел слой пепел; съвсем малко растения успявали да си пробият път през нея. Хората измрели и дори сродните им Праотци се предали на бавната смърт. Стадата загинали заедно с двуногите си господари. Малкото градове, които не били погребани от пепелта, се издигали пусти, рушащи се и сухи като гнездо със счупени яйца.

Но дори тогава никой от тях не се страхувал, че това е краят на драконите. Хората и Праотците можели да загинат, дърветата да изсъхнат и дивечът да измре, но не и драконите. Пет поколения змии оставали в морето. Щяло да има пет сезона миграции и пет периода на преобразяване. Змиите щели да излязат от черупките си като дракони, а рано или късно земята щяла да се излекува. Така смятал Айсфир. Дори когато минавали сезон след сезон и той единствен разпервал криле в небето и очаквал завръщането на змиите. Но нито една от тях не се появила в местата за преобразяване. Той ги очаквал, като често се лишавал от храна, тъй като се боял, че ще пристигнат и ще открият, че няма дракони, които да им помогнат да снесат яйцата си и да им направят черупките от черния пясък и собствената си слюнка. Слюнката и отровата му трябвало да се смесят с пясъка, за да им предадат спомените му, които обхващали времето много преди да се роди самият той. Новите дракони нямало да оцелеят без тях. Единствено с негова помощ щели да получат спомените на всички дракони, когато излязат от яйцата в разгара на лятото.

Но змиите така и не дошли.

И когато разбрал, че няма да дойдат никога, че никога няма да се завърнат, когато разбрал, че е последният от вида си, Айсфир се замислил за собствения си край. Не искал да умре позорно, от глад или от рани, и тялото му да стане храна за нисши твари. Не. Щял сам да избере часа и мястото на смъртта си и искал да го направи по такъв начин, че тялото му да се запази непокътнато.

Такъв бил замисълът му, когато пристигнал на ледения Аслевял. Видях го с неговите очи — остров, почти изцяло скован под леда. Разбрах разочарованието му, че е така, но не можех да схвана причината. Може би по онова време морето е било по-плитко или зимите по-студени, защото водите около острова били замръзнали и той по-скоро усещал, отколкото виждал сушата под леда. Прелетял над нея, толкова блестящо черен, колкото тя била бяла, но не можел да намери входа, който търсел. Накрая се задоволил с цепнатина в леда, вмъкнал се в нея и се отдал на съня, като знаел, че от него до смъртта има само една крачка.

Но тялото винаги избира живота. То никога не може да бъде убедено от разумните доводи или чувствата. Животът се превърнал в мъждукане, но Айсфир не можел да се отдели от тялото си. Колкото и да се опитвал, имало моменти, когато отново идвал на себе си и чувствал, че е премръзнал, скован и ужасно гладен. Ледът притискал и огъвал тялото му, но не можел да го смаже. Айсфир не можел да пречупи самия себе си.

Копнеел да умре. Сънувал как умира. Отново и отново се хвърлял към смъртта, но предателското му тяло поемало поредната глътка въздух, глупавите му сърца правели по още един удар. Идвали хора и се въртели около него като мухи около умиращ елен. Някои се опитвали да открият ума му, други — да прободат плътта му. Всичките им опити били напразни. Не можели дори да му помогнат да умре.

Усетих, че поемам дъх, и се запитах кога съм го правил за последен път. Сякаш някой бе отворил капаците на прозорец на кръчма, за да ми покаже какво става вътре, а след това рязко ги бе затворил. Бях замаян от всичко, което така ненадейно бях научил за драконите. Айсфир ме бе погълнал до такава степен, че сякаш се бях превърнал в него. Лежах проснат на леда, потопен в нежеланото осъзнаване на разума на скованото същество под мен.

Вкопчих се с облекчение в желанието му да умре. Всъщност проявявах милост към него. Надигнах се на колене и изстенах, когато нараненото ми рамо пое повече тежест, отколкото би му се искало. Погледнах котела и се наведох, за да раздухам огъня. Червените въглени засветиха по-силно. Добавих още няколко съчки и внимателно ги подредих така, че да поставя в средата буркана с праха.

Знаех какво е да копнееш за смъртта. Бях се опитал да умра, когато се намирах в ръцете на Славен. Измъчван, премръзнал, сам и гладен, бях готов да посрещна с радост бързата смърт, каквато и да е тя. Бях дошъл тук твърдо решен да убия дракона и сега знаех, че той ще приеме тази милост. Нямаше причина да се колебая. Взех буркана и разрових въглените с една пръчка. Какво значение би могъл да има един дракон за света? Най-вероятно вече бе твърде слаб, за да оцелее, дори и да го освободим.

Разбира се, ако бях умрял в тъмницата на Славен, както ми се искаше, тогава Кетрикен най-вероятно нямаше да открие Искрен и да призове каменните дракони да защитят Шестте херцогства. Не. Твърде голямо значение си придавах. Щеше да тръгне сама да търси краля си. Но щеше ли да може да събуди драконите, ако Нощни очи и аз не бяхме там? Ако Нощни очи не ловуваше за нея, щеше ли да успее? Кетъл щеше ли да оцелее, за да помогне на Искрен при извайването на неговия дракон? Дали Шутът не бе прав, че съдбата на целия свят зависи от действията на всеки един човек, всеки ден?

Въглените в котела чакаха, бурканът бе в ръцете ми. Някъде в залата на Бледата жена под мен Шутът се напрягаше да стои по-далеч от паметния камък, който продължаваше да го Претопява с всяко докосване. Трябваше да побързам.

Не можех.

Изстенах и за пореден път прецених изборите си. Освобождавам дракона и какво печелим? Нищо. Може би Айсфир ще се издигне в небето и ще се чифтоса с Тинтаглия; може би в света отново ще се появят дракони. Шутът никога не бе обещавал, че това ще бъде за добро, с изключение на убеждението му, че драконите и Праотците са свързани по някакъв начин. Освобождаването на дракона не ми гарантираше нищо, освен бавното Претопяване на Шута и продължаващия позор на майката и сестрата на нарческата. А ако убиех Айсфир, Предан щеше да спечели любовта и благодарността на Елиания. Щяха да се оженят, да управляват дълго, да имат много деца и щяхме да бъдем в мир с Външните острови…

„Мисли с ума си“ — бе казал Бърич. Макар и сляп, той все пак виждаше нещата по-ясно от мен и Сенч. Бяхме се втренчили в осигуряването на годежа и убиването на дракона. Но сега, може би твърде късно, приложих онова, на което ме бе учил Сенч преди години. „Запитай се — какво следва? Кой има полза?“ Избутах мислите си от коловоза им, сякаш бутах заседнала каруца. Убивам дракона. Бледата жена дарява смърт на майката и сестрата на нарческата и освобождава Шута. И после какво? Кой има полза?

Пророк убива дракона на Външните острови. Какво следва? Видях го така ясно, сякаш имах дарбата на Шута. Това оскърбление към островитяните не само елиминираше всички шансове драконите да се завърнат в света, но и щеше да обедини Външните острови срещу Шестте херцогства. Вместо да гарантира брак и продължителен мир, убиването на Айсфир ще е искрата, която да запали отново пожара. Сенч, Предан и аз бяхме последните мъжки представители на рода на Пророците; съмнявах се, че някой от нас ще напусне острова жив. А Копривка? Ако Кетрикен разкриеше на дъщеря ми истината за нейния произход и я провъзгласеше за наследница на Пророците, щяха ли островитяните да й позволят да управлява в мир? Едва ли. Несигурният мир, който бе постигнат през последните петнайсет години, щеше да бъде пометен. Клането щеше да започне на Аслевял и да се разпростре. Този път нямаше да има кой да събуди каменните дракони, Праотците нямаше да ни се притекат на помощ. Унищожението и Претопяването щяха да се завърнат по бреговете ни. Бледата жена щеше да управлява без съперници в бъдещето, което сама бе направила.

Сърцето ми заби бясно при мисълта за това, което едва не бях направил. Както беше предрекъл Шутът, изборът бе мой. Бях дошъл тук да осъществя мечтите на Бледата жена. Пръстите ми докоснаха отпечатъците на Шута върху китката ми.

— Прости ми — замолих го. — Прости ми, че правя онова, което се надяваше да направя.

Проснах се на леда, напрегнах всичките си сили и насочих цялото си съзнание, Осезание и Умение към дракона.

Умението ми бе слабо като пърхаща пеперуда, но Осезанието ми бе силно. Почувствах как Айсфир долавя присъствието ми. Усетих опасност в погледа му, точно както дивечът рязко вдига глава, когато усеща дебнещия го хищник. Но не трепнах пред него, а изревах със силата на тялото си, както един звяр предизвиква друг за територия. С Осезанието не можех да му предам мислите си, но може би той щеше да се пресегне към мен. Може би, ако умовете ни се докоснеха, щеше да научи онова, което знаех аз. Че има друг дракон, женски дракон, който в този момент лети към нас, воден от чайка.

Разбрах, че ме усети, но за него бях като гарван — нито дивеч, нито глутница, недостоен за вниманието му. Мислите му ме заляха и се оттеглиха от мен; той отново се гмурна към смъртта и забравата.

Обхвана ме паника. Точно когато ми бе най-нужно, Умението потъмня като угасващ въглен. Не бях достатъчно силен, за да мога сам да достигна съзнанието на дракона. Беше прекалено решен да потъне в самозабрава. Опитах отново, превърнах Умението си в стрела и заръчках с нея към Айсфир.

А, ето те! Мислех, че си умрял! Откога те търся. Какво става, защо изчезна?

Мощното послание на Копривка улови немощното ми Умение като силни ръце, хванали удавник. Задържа мислите ми при своите. Отблъснах я.

Копривке, не сега. Върви си. Точно сега не ми е до теб.

И в мига, когато тя се отдръпна обидена и възмутена, си дадох сметка за глупостта си и закрещях:

Не, върни се! Чакай, имам нужда от теб!

Тя спря на ръба на възприятието ми. Виждах откъслечни картини от съня й. Хвърлих се към нея.

Върни се! Моля те! Трябва да ми помогнеш!

За какво? — студено попита тя.

Бях я наранил с грубото си пренебрежение. Едва ли си спомняше, че тя първа бе барикадирала мислите си срещу моите. Искаше ми се да имам време за обяснения, но нямах. Присъствието на дракона в Осезанието ми вече започваше да избледнява. Съвсем скоро щях отново да го изгубя.

Помогни ми да събудя дракона! — замолих я. — Потапя се дълбоко в сънищата си и търси смъртта. Но ако успееш да го достигнеш, може би ще можеш да го изтръгнеш от мъртвешкия му сън.

Но… Сенковълк? Изменящ? Наистина ли си ти, че ме молиш да направя това? Досега винаги си ме предупреждавал да се пазя от дракона и дори да не казвам името й. А сега искаш да я събудя?

За друг дракон става дума. — И понеже знаех колко малко време остава, се хвърлих там, където никога досега не се бях осмелявал да стъпя. — Моля те. Направи го за мен, довери ми се, без да задаваш въпроси. Няма време. Щях да ти обясня, ако имаше! Ще ти разкажа, след като всичко приключи. Засега само те моля да ми се довериш. Събуди дракона. Помогни ми да говоря с него.

Кой дракон?

Този! — Посочих трескаво с Осезание и Умение, но Айсфир отново беше изчезнал. — Чакай, чакай! В момента отново е потънал, но е тук, честна дума. Чакай и гледай с мен. След малко ще се върне.

Добре ли си? Защо не излизаш? Сложи ли праха? — Паникьосаният Предан нахълта в отчаяните ми мисли към Копривка.

Още малко, принце. Трябва да направя нещо. — И когато драконът внезапно отново се върна, завиках към Копривка: — Ето! Ето го. Събуди го, достигни до него! Кажи му, че не е последният от вида си, кажи му за Тинтаглия. Кажи му, че идва при него, идва да го събуди и да върнат драконите в небето и на земята.

И тогава, подобно на съдбовен тътен, в разговора се намеси Сенч.

Фиц, какво правиш? Нима ще ни предадеш? Нима ще предадеш мен след всички тези години? Нима ще предадеш трона на Пророците и собствената си кръв?

Правя каквото съм длъжен! — отвърнах. Усещах как силата на магията ми отслабва и ме напуска.

Не знам дали някой успя да ме чуе. Свестих се проснат в ледения тунел. Драконът отново се беше оттеглил. Котелът до главата ми се бе нажежил до червено. Бурканът с праха беше в ръката ми. Призовах магията си, изковах я като нажежено желязо и я запратих в света. Замолих се, надявах се Копривка да ме чуе.

Кажи му да загърби смъртта и да избере живота. Да избере борбата, мъките, болката и сладкия, сладкия живот. Говори му и му кажи, че Тинтаглия е жива. Говори му вместо мен.

Ще опитам — колебливо се съгласи тя. Беше запазила връзката. Усещах мисълта й, но вече не я виждах. — Не виждам дракона, за който говориш. Но ако можеш да ми го покажеш, да ми покажеш съня му, може би ще успея да вляза в него и да го намеря.

Задържах не особено силна защитна стена срещу заплахите, клетвите и увещанията на Сенч и объркания Предан, докато се притисках в леда и търсех дракона, който вече не ме долавяше. Не можех да го достигна. Времето едновременно препускаше и едва се влачеше. Трябваше да го достигна възможно най-бързо, преди Сенч да предприеме действия против мен, били те физически или чрез Умението. Не се съмнявах, че ще ме спре, стига да може.

Спомних си за мястото, в което съзнанието ми бе докоснало това на дракона и бях влязъл в съня му. Не исках да се връщам в онова време и онази памет. Внезапно осъзнах, че това е било повратна точка във времето, също като тази. Едно от кръстопътищата на Шута — място, където решението на един променя всичко нататък. От любов към мен Бърич бе избрал да използва магията, която му бе омразна. Аз бях избрал да се доверя на вълка и да прегърна смъртта, която не бе смърт. И така несъзнателно бях избрал да продължа да живея.

Намерих мястото, където преживяното от мен съвпадаше с преживяното от Айсфир. Намерих студа, тъмнината и отчаянието, намерих копнежа за смърт, до която не можех да достигна сам. Върнах душата си в тъмницата на Славен, при мъченията и изолацията.

Едно беше да знам, че съм бил на подобно място. Съвсем друго — да го достигна, да вкуся отново старата кръв по клатещите ми се зъби, да надуша вонята на гниещите ми рани и да усетя вкочаняващия студ на каменните стени, студ, който така и не можеше да притъпи болките на измъчената ми плът.

Върнах душата си в онова тяло и отново познах отчаяното търсене на смърт, която така и не идваше. Избутах живота от тялото си и го задържах на ръба, само за да го оставя отново да се върне в мен в мига, в който се отпусна за малко.

Мила Еда, наистина ли си бил затворен така? А аз си мислех, че е просто един от кошмарите ти!

Ужасът на Копривка едва не ме изтръгна от отчаянието, но точно тогава усетих как драконът отново се връща стремително към своите брегове на живота. И тогава се докоснахме. Моят кошмар и неговият се превърнаха в едно цяло и почувствах как съзнанието на Копривка премина от мен в мрачния сън на дракона.

В следващия миг схванах каква ужасна грешка съм направил. Сънят на Айсфир се затвори около нея и я повлече, когато той отново се отдалечи от живота си. Чух отдалечаващия се вик на Копривка, погълната и понесена от напълно чуждо съзнание.

Имах време само да изпъшкам. После тя изчезна, потъна в непрогледния мрак.

Напразно насочих Умението си след нея. Беше като да напипаш нещо в ледена черна вода. А после дори присъствието на дракона изчезна и дъщеря ми се понесе надолу с него към така жадуваната смърт.

Навремето бях видял как някаква пъстра риба изскочи от водата, улови една птица и я повлече със себе си. Същото стана и сега. В един момент Копривка беше с мен, готова да изпълни молбата ми и да се хвърли напред. А сега беше изчезнала, отвлечена на място, което дори не можех да си представя. Бях я рискувал — беззащитна, необучена в Умението. Не можех да поема дъх, не бях в състояние дори да премигна.

Бях нахранил дракон с дъщеря си.

Опитах се да не повярвам на случилото се, да върна времето с усилието на волята си. Невъзможно бе такава страшна трагедия да се случи така внезапно, невъзможно бе подобна ужасна грешка да е необратима. Самата й несправедливост бе невъзможна. Копривка с нищо не бе заслужила подобен край. Вината бе моя и аз трябваше да я понеса. Изпълнен с ужас, задрасках с нокти по твърдата като желязо действителност. Какво ме бе обладало, защо не бях спрял да помисля, преди да я запратя в съня на дракона?

Смътно улових присъствието на останалите.

Къде отиде тя? Какво стана? — Това беше от Предан.

Отиде в дракона. Бях там. Музиката е голяма, но той не те пуска. Не те намира и не го е грижа за теб. Трябва да си неговата музика там долу. Няма място за своя собствена. — Шишко бе преизпълнен с благоговение и страх.

Но най-лоши бяха жалните вопли на Сенч.

Ох, Фиц, какво направи? Какво направи?

Исках да умра, ако смъртта можеше да ме освободи от срама и разкаянието. Трябваше да умра, защото не можех да живея с тези чувства.

И изведнъж отново докоснах дракона. Докоснах го и разбрах, че е получил съобщението ми от Копривка. Получил го е и е поискал от нея повече, поискал е да научи неща, които тя не знаеше. Беше я разкъсал и изкормил, за него тя бе безполезно младо момиче, пълно с маловажните си мисли и фантазии. И я беше захвърлил в Умението като ненужен отпадък. Беше се освободил от нея както лекомислено дете, което маха с грубите си ръце праха от крилцата на мъртва пеперуда. Неподготвена, тя се разпръскваше, подобно на капка бледо мастило в бурен поток.

И тогава драконът ме намери и с рев нахълта в мен, раздра ме отворен за Умението, сякаш раздираше белега от стара рана. Онова, което свързваше умовете ни, не бе Умение, а нещо сродно с него. Бях безпомощен. Имах знанието, което му бе нужно, и той го взе. Разкъса ума ми като стара кесия, изсипа спомените ми като купчина странни вехтории и нетърпеливо прерови живота ми, за да открие онова, което търсеше. И още не беше приключил, когато съдбата ни, съдбата на всички хора, беше решена. Ревейки като буря, Тинтаглия внезапно се втурна през мен, използваше връзката си с мен да намери Айсфир. Двамата сякаш се срещнаха в тялото ми; аз бях техен проводник, но само за кратко, докато не се познаха един друг. След това сключиха съзнанията си едно в друго и ме захвърлиха — ненужен, незабележим, без никакво значение. Използван от тях, аз бях разкъсан и се понесох в буйните потоци на Умението. Вече не можех да намеря самия себе си, а и не ме беше грижа да се опитвам.

Лежах като изкормена риба и Умението се носеше покрай мен, отнасяше парченца от мен. Изведнъж ми се стори, че стените ми не са защита, а прегради, които ме отделят от всичко най-хубаво. Не беше дори заради това, че потокът на Умението бе шеметен и опияняващ; краят, за който винаги бях копнял, сега изглеждаше неизбежен. Потокът щеше да ме изличи и да ме накара да забравя какъв съм бил и какво съм сторил. Безпристрастна милост, но аз жадувах за нея.

Искрен бе някъде тук. Долавях го като почти забравен аромат, който напомня за себе си, донесен от лукавия вятър. Искрен, да. А също и други, по-стари, по-мъдри и спокойни. Тъй спокойни. Старейшините на потока на Умението. Всичко бе мирно и спокойно. После усетих трескаво движение и някой заговори нещо на някого, но толкова бързо, че не можех да следя мислите. Търсеха някой изгубил се — момиче, не, мъж, не, момиче и мъж, отнесени от течението. Жалко, но това нямаше нищо общо с мен. Нищо общо с мен. Искаше ми се да престанат да се тревожат, да се отпуснат и да се присъединят към нас. Защо им е да се съпротивляват на покоя и единството, които можеха да намерят тук?

Засрами се. — Той впи зъби в мен и ме заръфа. — Засрами се, остави кутрето да се удави. Би тръгнал след мен и аз не бих те оставил. Засрами се, остави нея. Не сме ли една глутница? Направиш ли това, изоставяш и мен. Знаеш ли го? Грижа ли те е? И бил ли си изобщо вълк някога?

Този въпрос ме прониза по-силно и от зъбите и ме събуди за борба. Сенч, Предан и Шишко бяха тук, свързани като котерия, и ни търсеха. Правеха всичко неправилно, подобно на човек, който се мъчи да улови риба със сито в морето. Сенч търсеше напосоки Копривка, но никой, освен Шишко не познаваше добре формата й в течението, а нито на Сенч, нито на Предан му хрумна да помоли дребния човек да я открие. Помъчих се да намеря достатъчно от себе си, за да достигна до тях. Беше като да работиш в сън, където последователността на събитията е лишена от смисъл и всеки миг действителността се променя. Накрая докоснах Шишко едва-едва, подобно на конец, падащ върху ръкава му.

Намери жената, която помогна на котето — прошепнах му. — Тук тя изглежда точно така. Намери я!

И той я намери. Знаехме, че е силен, но никога не го бяхме преценявали тук, където значение имаше единствено ориентирането в Умението. Той запя песента, която бе Копривка, и тя се оформи около тоновете. Не толкова я търсеше, колкото я призова да изпълни формата, която бе направил за нея. И после, сякаш слепваше стъклена фигурка, внимателно я възстанови в съня си. Никога не бях виждал по-нежно отношение към жена. За миг успях да надзърна във фургона и тогава котето каза на проснатата до него жена: Всичко е наред. Почивай. Знаеш как да се прибереш у дома от това място. Почини си, после се прибери. Сега си в безопасност. Знаеш, че те обичам.

Имах само миг да се възхищавам как бе успял да постигне това, при това с такава лекота. После той явно усети присъствието ми и ме изхвърли от съня си. Нямах място там. Но дори това действие бе разпознаване на формата ми. Беше ме събрал в едно цяло, за да ме прогони от света си. И изведнъж Предан ме сграбчи.

Фиц! Ето те! Мислехме, че сме те изгубили.

Защо ни предаде? Какво направи? Къде е момичето? — намеси се Сенч.

Копривка е добре. Поправих я. Сега ще поправя и него — отвърна спокойно Шишко.

И най-безцеремонно ме запрати обратно в тялото ми.

Лежах задъхан в ледения тунел. Светът бе червено и черно. После съобразих, че гледам тлеещото съдържание на котела. Усетих буркана с праха в ръката ми. Той се изплъзна от пръстите ми, докато пълзях по-надалеч от жегата. Мисленето за каквото и да било ми се струваше твърде непосилна задача. Някъде около мен, в мен и под мен драконите си говореха. Общуването им отекваше като гръм в дробовете ми. Не исках да участвам в тази беседа. Вече едва не бях умрял от нея. Събрах всичките си сили. Можех да изпълзя навън.

Три неща се случиха едновременно. Чух Предан да ме вика от входа на тунела. Усетих как ледът внезапно се пропука под ръката ми. Назъбена линия се понесе към светлината на утрото. И Бледата жена нахлу в съзнанието ми.

Притежаваше Умението. Трябваше да се сетя да съм по-внимателен. Сега тя гледаше през душата ми с безцветните си очи и ме пронизваше с омразата си. Думите й бяха като плесник.

Ти избра, кралю копеле. Избра дракона пред своя Любим. И ще живееш с този избор. Както и той. Поне за известно време. Докато не ти покажа какво си избрал!

И изчезна, като ме остави окаян и залят с мръсотия от контакта с ума й. Омраза и злоба като тези не признават граници и знаех, че съм осигурил на Шута всяка болка, която тя ще успее да му нанесе, преди умът му да изчезне. Проснах се на леда, нямах нито воля, нито сили да продължа. Отново почувствах смътното раздвижване под себе си и чух писъците на оплакващия се лед. После отново се възцари тишина. Копнеех да се хвърля в нея като Айсфир, да намеря смъртта си, но Предан вече бе коленичил до мен и ме тресеше като обезумял.

— Ставай, Фиц. Ставай! Трябва да се махаме оттук. Драконът се размърда и ледът се пропуква. Ще пропаднем долу. Ставай!

Сграбчи ме за яката и ме повлече навън към изкопа и нагоре по рампата в света на светлината и хората.