Робин Хоб
Съдбата на Шута (23)

Глава 22
Събиране

… че престолонаследникът Рицарин далеч не е синът, който очакваше крал Умен. Както можеш да си представиш, това наскърбяваше неимоверно добрия ми съпруг, но, както винаги, принц Славен направи всичко по силите си да бъде утеха за любимия си баща. Мое прискърбно задължение бе да съобщя на милорд и на нашия блуден син, че тъй като е напълнил страната с копелета (защото щом е налице едно, няма съмнение, че има и други), херцозите на Вътрешните херцогства изразяват съмнение, че Рицарин е достоен да наследи престола на баща си. Ето защо Рицарин бе убеден да отстъпи.

Не успях обаче да убедя милорд, че присъствието на това незаконородено дете в замъка Бъкип е оскърбление към самата мен и към всяка порядъчно омъжена жена. Той твърди, че ако бъде ограничавано в рамките на конюшнята и се намира под грижите на коняря, момчето няма да се набива на очи и не би трябвало да ни безпокои като физическо доказателство за провала на лорд Рицарин.

Напразно го увещавах да намерим по-категорично решение…

Писмо на кралица Желана до лейди Божур Тилтска

Излязохме от някаква цепнатина на стръмен склон. Стражите ми се разсмяха. Преди да разбера причината за веселието им, полетях в студената тъмнина и се проснах върху замръзналия сняг. Разбих кората, успях да запазя равновесие и скочих на крака. Мракът ме заобикаляше от всички страни и още след първата крачка се препънах, паднах, пързулнах се надолу, пак се изправих, паднах и отново се пързулнах. Бях облечен само във вълнената роба и филцовите обувки, които ми бе дала Бледата жена. Изобщо не ме предпазваха от студа. Снегът полепна по мен, разтопи се по изпотеното ми лице и бързо започна да изстива. Лявата ми ръка висеше безполезно. Успях да се изправя и погледнах назад и нагоре към мястото, от което ме бяха изхвърлили. Облаци скриваха нощното небе, духаше обичайният вятър. Не видях никакъв признак за вход в царството на Бледата жена. Ясно бе, че навятият сняг скоро ще затрупа следите ми.

Ако не се върнех веднага, никога нямаше да намеря мястото.

Но и да го направех, каква полза? Лявата ми ръка бе неизползваема, нямах никакви оръжия.

Но каменният дракон бавно поглъщаше Шута.

Станах и се запрепъвах нагоре, мъчех се да намеря собствената си следа. Склонът бе твърде стръмен. Останах с впечатлението, че драпам на едно място, а ставаше все по-студено и по-студено. Отбих от следата си и отново опитах да продължа нагоре. Вълнената ми дреха ставаше все по-тежка от полепналия сняг и изобщо не пазеше голите ми крака. Паднах и се затъркалях надолу, притиснал ранената си ръка плътно към себе си. Известно време останах да лежа задъхан. А когато с мъка се изправих, забелязах долу в ниското малка жълта светлинка.

Взирах се в нея, мъчех се да разбера какво е. Светлинката се клатушкаше в ритъма на вървящ човек. Беше от фенер и някой го носеше. Възможно бе да е някой от хората на Бледата жена. Но какво по-лошо можеха да ми направят от онова, което вече ми бяха направили? Може пък да беше някой от нашия лагер. Или пък някой съвсем друг човек.

Изкрещях през вятъра. Фенерът спря. Изкрещях отново и отново — и внезапно фенерът отново се задвижи. Към мен. Отправих молитва към всички богове, които са склонни да ми помогнат, и започнах да се плъзгам и препъвам надолу. Правех една крачка, пързалях се три и скоро вече тичах, като се опитвах да подскачам, за да не се просна по лице. Фенерът бе спрял в подножието на склона, но когато бях почти толкова близо, че можех да различа силуета на човека, светлината отново се заклатушка. Отдалечаваше се, оставяше ме сам. Извиках, но човекът не спря. Изпълни ме огромно отчаяние. Не бях в състояние да вървя повече, но трябваше. Зъбите ми тракаха, цялото тяло ме болеше, сякаш студът правеше още по-чувствителни синините от побоя, а онзи ме изоставяше. Помъкнах се с олюляване след него. Извиках още два пъти, но фенерът не спря. Опитах се да забързам, но като че ли не го доближавах. Стигнах мястото, където бе спрял за момент, след което тръгнах по неравната му следа в снега. Движението стана малко по-леко.

Нямам представа колко дълго съм вървял. Тъмнината, студът и болката в рамото превръщаха всичко в безкраен кошмар насред нощта и вятъра. Краката ме боляха, после започнаха да се вкочаняват, студът изгаряше прасците ми. Следвах светлината по склона, после по някакъв хребет и през дълбокия сняг в дерето след него, след което започна дълго и бавно катерене по нов склон. Не чувствах краката си и не знаех дали безполезните обувки са все още на тях. Робата се развяваше от вятъра и шибаше прасците ми със замръзналите си краища. И през цялото това време знаех, че Шутът е все още прикован към дракона и отчаяно се мъчи да не докосва камъка, който можеше да го лиши от всичко човешко.

И тогава като по чудо фенерът спря. Който и да беше водачът ми, ме чакаше на билото, към което се изкачвахме. Извиках отново с раздраното си гърло и се напънах да вървя по-бързо. Приближавах все повече и повече, навел глава срещу вятъра, който на високото хапеше още по-зло. Когато накрая вдигнах очи да преценя колко ми остава, ясно видях кой държи фенера и ме очаква.

Черният мъж.

Изпълни ме безименен ужас, но след като го бях следвал дотук, какво друго ми оставаше, освен да продължа? Приближих още повече — дотолкова, че когато той вдигна фенера, успях за момент да различа орловите черти под черната му качулка. Той остави фенера в краката си и зачака. Притиснах ръката си до гърдите и упорито се помъкнах нагоре. Светлината ставаше все по-ярка, но Черният мъж вече не се виждаше никъде до нея. Когато стигнах фенера, открих, че е поставен върху подаваща се от снега скала.

Черният мъж бе изчезнал.

С помощта на дясната си ръка отпуснах лявата колкото се може по-внимателно. Остра болка прониза рамото ми, когато то пое цялата й тежест, но стиснах зъби и се опитах да не й обръщам внимание. Взех фенера, вдигнах го високо и изкрещях. Черния мъж го нямаше никакъв, виждах единствено носения от вятъра сняг. Продължих напред по следата му. Тя свърши на оголения от вятъра хребет. Но в следващата долина, не много далеч под мен, видях слабо осветените палатки на лагера ни и незабавно изхвърлих всякакви мисли за водача ми. Долу бяха приятелите, топлината и вероятното спасение за Шута. Запрепъвах се през снега към палатките, виках Сенч. При втория ми вик Лонгуик изрева предупредително — питаше кой идва.

— Аз съм, Фиц. Тоест — Том. Аз съм!

Съмнявам се, че е разбрал думите ми. Бях прегракнал от крещене и надвикване с вятъра. Спомням си огромното облекчение, когато видях как останалите изскачат от палатките и вдигат високо фенери. Олюлях се и се плъзнах надолу към тях, а те се хвърлиха към мен. Разпознах силуета на Сенч, после и на принца. Дундестия Шишко го нямаше и мъката се надигна в гърдите ми. Накрая се озовах достатъчно близко до тях, за да могат да ме чуят.

— Аз съм, Том. Измръзнал съм. Къде е Шишко, намерихте ли Шишко?

Между тях се появи широкоплещест мъж и закрачи напред, без да обръща внимание на опитите на Лонгуик да го спре. Изтича три крачки към мен и с потрес долових миризмата му миг преди да ме сграбчи в мечешката си прегръдка. Въпреки болката в рамото не се съпротивлявах. Отпуснах глава на рамото му и го оставих да ме крепи. От години не се бях чувствал в по-голяма безопасност. Изведнъж ми се стори, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи. Сърцето на глутницата бе тук и никога нямаше да позволи да ни се случи нещо лошо.

— Виж го само! — гневно заговори Бърич на Сенч през главата ми. — Винаги съм знаел, че не биваше да ти го поверявам! Винаги!

В избухналия хаос продължавах да стоя на вкочанените си крака, без да обръщам внимание на пороя въпроси.

— Спокойно, момче — заговори Бърич в ухото ми. — Тук съм да ви върна у дома, теб и моя Пъргав. Трябваше да се върнеш още преди години. Какви си ги мислил? И мислил ли си изобщо?

— Трябва да убия дракона — казах му. — Колкото се може по-скоро. Ако убия дракона, тя ще запази Шута жив. Трябва да отсека главата на Айсфир, Бърич. Трябва.

— Щом трябва, ще го направиш — успокои ме той. — Но не точно сега. — Обърна се към Пъргав. — Стига си се блещил, момче. Донеси сухи дрехи и приготви храна и горещ чай. Бързо.

С благодарност се оставих в силните му ръце, на които винаги се бях доверявал. Той ме поведе през насъбралите се зяпащи мъже към шатрата на принца. Заля ме вълна от облекчение, като видях Шишко — седеше сънен на постелката си. Изглеждаше просто уморен и дори сякаш се радваше да ме види, поне докато не му казаха да ми отстъпи леглото си. Излезе с Лонгуик, но бе доста намусен. Оказа се, че се е свързал със Сенч и принца веднага след като паднахме в цепнатината и Сенч незабавно пратил Лонгуик и Кокъл да го върнат. Прекарал мизерна и студена нощ на шейната, уповавайки се единствено на Умението си. Когато спасителите стигнали до него, не открили нито следа от лорд Златен и мен, с изключение на хлътналия сняг, който вече бил затрупал цепнатината.

Седнах на постелката на Сенч, замаян от студа и изтощението. Бърич говореше, докато разпалваше малкия огън в гърнето. Дълбокият му глас и ритъмът на речта му бяха позната утеха от детството. Известно време само го слушах, без да обръщам внимание на думите, после осъзнах, че ми докладва точно както аз някога бях докладвал на него. Щом решил, че трябва да ни прибере с Пъргав у дома, дошъл тук колкото се може по-бързо и съжалявал, ужасно съжалявал, че се е бил забавил толкова много. Самата кралица му помогнала да намери кораб до Аслевял, но никой от екипажа не посмял да стъпи на острова. Когато слязъл на сушата, опитал да убеди гвардейците на Сенч да го доведат при нас, но те с право отказали да напуснат палатката си на брега и пазените припаси. Така се наложило да дойде сам, следвал маркировката на Пиотре. Стигнал шейната на Шишко почти едновременно с Лонгуик и Кокъл. Само предупредителните им викове го спасили да не падне в същата пропаст, която бе погълнала Шута и мен. След като намерил начин да я заобиколи и стигнали до лагера с вестта за изчезването на Том Беджърлок и лорд Златен, Сенч го привикал насаме в палатката на принца и му казал, че под въпросните имена се крием двамата с Шута. Бърич изминал целия път до Аслевял само за да чуе за пореден път, че съм мъртъв. Гласът му бе безстрастен, докато разказваше всичко това, сякаш собствената му болка нямаше никакво значение.

— Радвам се, че са сгрешили. Отново. — Говореше, без да спира да разтрива ръцете и стъпалата ми, за да върне в тях болката и живота.

— Благодаря — рекох тихо, когато отново бях в състояние да се движа. Имаше толкова много неща да му казвам, но само насаме. Затова погледнах Сенч и зададох най-належащия за мен въпрос. — Колко остава до дракона?

Сенч седна до мен.

— По-близо сме, отколкото преди да изчезнеш, но недостатъчно — каза горчиво. — Разделихме се, след като тръгнахте. А сега е по-лошо. Предадени сме, Фиц. От човек, на когото всички бяхме започнали да се доверяваме. Уеб изпрати чайката си в Бинград със съобщение за търговците и молба да пратят Тинтаглия, за да ни попречи да убием Айсфир.

Погледнах изумен Предан.

— И си му позволил да го направи?

Предан ме погледна с големите си тъмни очи. На лицето му се бяха появили бръчки и очите му бяха подути, сякаш не е спирал да плаче през последните дни. Гледката бе почти непоносима.

— Не поиска разрешение от мен — с болка рече той. — Каза, че никой не се нуждае от разрешение, за да извърши онова, което е правилно. — Въздъхна. — Много неща се случиха за малкото дни, в които те нямаше. Продължихме да копаем.

Стигнахме дотам, че можем да различим огромното тъмно тяло под нас. Разбрахме, че копаем към тялото на създанието, и започнахме да прокопаваме страничен тунел покрай гръбнака му към главата. Неудобна работа, но не толкова трудна, колкото да разкопаем цялата площ. Смятаме, че онова, което виждаме сега под нас, е шията на дракона и част от главата му. Но колкото повече го приближаваме, толкова повече се засилва убеждението на Осезаващата котерия, че нямаме право да убием това създание; че в него има живот и разум, макар че никой от нас не може да усети постоянно присъствието му. Хората от Старата кръв продължават да копаят всеки ден редом с нас, но се боя, че ще застанат на страната на хетгурда, ако се опитам да убия Айсфир. — Погледна настрани, сякаш се срамуваше, че доверието му е било предадено. Гласът му стана съвсем тих. — Днес вечерта, точно преди да се появиш ти, Уеб призна, че е изпратил Риск. Разговорът бе доста разгорещен.

Надеждите ми за бързо довършване на дракона изчезнаха. Нужно бе цялото ми самообладание, на което бях учен, за да докладвам подробно и поред злощастното си приключение. Обхвана ме ирационален срам, когато разказах как бях изоставил Хест и Ридъл. Когато им съобщих за съдбата на Шута и думите му за майката и сестрата на нарческата, Предан се олюля.

— О, сега всичко се изяснява. Твърде късно.

Знаех, че е прав, и отново ме обхвана отчаяние. Дори и да знаех как да се върна, дори да можех да ги убедя да съберем всички мъже и да нахлуем във владенията на Бледата жена, бяхме твърде малко на брой. Тя можеше да го убие или Претопи за миг и несъмнено щеше да го направи. Не можех да се надявам да убия бързо дракона и да спечеля освобождаването на Шута. Дори и да разчистехме леда, трябваше първо да се справим с хората на хетгурда, нашите от Старата кръв, а може би и с Тинтаглия.

Обещанието на Бледата жена, че Шутът няма да умре, бе едва прикрита заплаха. Той щеше да бъде Претопен. И за мен щеше да остане задачата да взема каквото е останало от живота му. Не можех дори да мисля за това.

— Ако тайно се промъкнем до ямата, можем ли да убием Айсфир? Тихомълком? Още тази нощ? — Това бе единственият план, който ми идваше наум.

— Невъзможно — каза принцът. Гласът му бе сив като лицето му. — Ледът между нас и него е прекалено дебел. Трябва да копаем още дни, преди да го достигнем. А се боя, че Тинтаглия ще пристигне преди това. — Затвори очи за момент. — Мисията ми се провали. Доверих се не на когото трябва.

Погледнах Сенч.

— С колко време разполагаме? С колко време разполага Шутът?

Той поклати глава.

— Колко бързо може да лети една чайка? Колко бързо ще реагират бинградските търговци на съобщението на Уеб? Колко бързо може да лети дракон? Никой не знае. Но мисля, че принцът е прав. Изгубихме.

Стиснах зъби.

— Има и други начини да се справим с леда — казах и погледнах многозначително Сенч.

Очите на стареца светнаха. Но преди да успее да отговори, отвън се чу гласът на Пъргав:

— Господарю! Донесох нещата на Том Беджърлок, храната ще е готова след малко. Мога ли да вляза?

Предан кимна на Бърич и той повика сина си.

Момчето влезе. Поклонът му към принца бе сковано официален и Пъргав не погледна към баща си или към мен. Болеше ме да го гледам как се измъчва заради разрива между принца и Осезаващата му котерия. По заповед на Бърич Пъргав се зарови в багажа ми, за да намери сухи дрехи. Момчето не изглеждаше благоразположено към баща си, но му се подчиняваше. Бърич видя, че ги наблюдавам, и след като Пъргав излезе, рече тихо:

— Пъргав не се зарадва особено, когато ме видя. Още не си е изял заслужения пердах, но изтърпя на няколко пъти езика ми. Не че отговори кой знае колко — знае, че си го е заслужил. Хайде. Сваляй я тая мокра дреха.

Докато се мъчех да си обуя гамашите, Бърич внезапно се наведе напред и впери замъглените си очи в мен.

— Какво ти става? Какво не е наред с ръката ти?

— Извадена е от ставата — отвърнах задавено.

Гърлото ми се сви. Колко ли виждаше с тези пердета? Как бе успял изобщо да се добере дотук през снега?

Той затвори очи и поклати глава.

— Ела тук — заповяда ми грубо.

Завъртя ме и ме настани на пода в краката си. Пръстите му се плъзнаха по рамото ми и болката, която събудиха, бе странно окуражаваща. Знаеше какво прави. Ясно беше, че ще боли, но също така знаех, че ще ме излекува. Усещах го от пръстите му, също като онзи път, когато Гален едва не ме уби.

— Донесохме храната. Може ли да влезем?

Гласът отвън бе на Уеб. Принцът кимна отсечено със стиснати устни и Бърич отново вдигна покривалото на входа. Уеб влезе.

— Радвам се да те видя жив, Том Беджърлок — поздрави ме той. Само кимнах, не знаех какво да му кажа. Той ме погледна в очите и прие враждебността ми. Принцът се извърна от него, без изобщо да скрива обидата си. Сенч му се намръщи. Изражението на Уеб си остана вежливо и спокойно както винаги.

Малкото котле в ръката му миришеше на телешко вместо на очакваната риба. Пъргав стоеше зад него с чайник.

Бърич продължи да преглежда рамото ми, сякаш ги нямаше. Не обърна внимание на Уеб, но майсторът на Осезанието го наблюдаваше внимателно. Когато Бърич заговори, думите му бяха насочени към Предан.

— Принц Предан, милорд. Ще ми бъдете от голяма помощ, ако нямате нищо против. Трябва някой да го държи здраво през гърдите, докато направя каквото трябва. Ако седнете тук и го хванете ето така… По-високо. Да, точно така.

Принцът седна зад мен и ме хвана, а Бърич ми каза:

— Ще дръпна много рязко. Не ме гледай, докато го правя. Гледай право напред и се отпусни колкото се може повече. Не се стягай от страх заради болката, защото ще ми се наложи да дърпам втори път, при това още по-силно. Спокойно. Дръжте го здраво, милорд. Хайде, момче, довери ми се. Довери ми се. — Докато говореше успокояващо, бавно бе вдигнал ръката ми. Слушах думите му, оставях ги да потушат болката, докосването му ме изпълваше със спокойствие и доверие. — Спокойно, спокойно… Така!

Изревах от внезапната болка, а в следващия миг Бърич бе коленичил пред мен и големите му мазолести ръце придържаха здраво рамото ми. Беше пламнало и болеше, но болеше правилно. Наведох се и се опрях на него, останал без сили и изпълнен с облекчение. Макар и задъхан, забелязах как държи болния си крак настрани. Коляното му едва се сгъваше. Помислих си какво ли му е струвало да измине целия този път, почти сляп и наполовина окуцял. Стана ми срамно.

Бърич ме прегърна и заговори тихо в ухото ми:

— Станал си зрял мъж през тези години, но когато те виждам ранен, кълна се, все едно си на осем и си мисля: „Обещах на баща му да се грижа за него. Обещах“.

— И го направи — уверих го. — Направи го.

— Изумен съм — тихо рече Уеб с дълбокия си глас. — Това е част от магията на Старата кръв, която смятах за изгубена. Виждал съм няколко пъти като дете да се лекуват животни по подобен начин, преди старият Бендри да загине във Войната на Алените кораби. Но никога не съм виждал да се прилага върху човек, особено така ловко. Кой те е научил? Къде си бил през всичките тези години?

— Не използвам Зверската магия — натъртено рече Бърич.

— Знам какво видяха очите ми — непреклонно отвърна Уеб. — Наричай го с каквато си искаш мръсна дума. Ти си я владееш по начин, който е почти изгубен за нас. Кой те е учил и защо не си предал наученото?

— Никой на нищо не ме е учил. Махай се. И стой по-далеч от Пъргав. — В гласа на Бърич се четеше мрачно предупреждение и почти страх.

Уеб запази спокойствие.

— Ще се махна, защото си мисля, че Фиц се нуждае от почивка и време да поговори насаме с теб. Но няма да позволя синът ти да остане невежа. Той е получил магията си от теб. Трябвало е да го научиш на уменията си.

— Баща ми е Осезаващ? — Пъргав изглеждаше потресен до дъното на душата си.

— Сега всичко се изяснява — тихо рече Уеб. Наведе се към Бърич и го погледна така, сякаш го гледаше не само с очите си. — Главният коняр. И майстор в Осезанието. С кои същества можеш да разговаряш? Кучета? Коне? Какви други? Откъде си дошъл, защо си се крил?

— Махай се! — кипна Бърич.

— Как си могъл? — възмутено викна Пъргав и внезапно очите му се напълниха със сълзи. — Как си могъл да ме караш да се чувствам толкова мръсен и низък, щом е дошло от теб, щом и ти го имаш! Никога няма да ти го простя. Никога!

— Не ми трябва прошката ти — с равен глас рече Бърич. — А само подчинението ти. И ако се наложи, ще го получа насила. А сега и двамата изчезвайте. Имам работа и ми пречите.

Момчето остави чайника и се запрепъва към изхода. Чух сподавените му хлипания, когато избяга в нощта.

Уеб стана по-бавно и внимателно остави котлето със супа.

— Ще се махна, човече. Сега не му е времето. Но ще дойде време да поговорим и ще ме изслушаш, та дори ако се наложи преди това да се посбием. — Обърна се към мен. — Лека нощ, Фиц. Радвам се, че не си мъртъв. Скърбя, че лорд Златен не се върна с теб.

— Знаеш кой е? — откъсна се от Бърич.

— Да. Знам. И покрай него знам ти кой си. Знам също кой е използвал Осезанието да го изтръгне от смъртта и да го вдигне от гроба. Ти също знаеш. — И с тези думи Уеб остави покривалото на входа да падне след него.

Бърич остана загледан след него, после примигна и затвори очи.

— Този човек е заплаха за сина ми — отсече той. — Може и наистина да се стигне до сбиване. — После сякаш загърби грижата си и завъртя глава към Сенч и Предан. — Трябва ми парче плат, кожа или нещо друго, за да превържа рамото му за през нощта, докато отокът не спадне и ръката не се намести добре.

Предан вдигна робата от Бледата жена. Бърич кимна и принцът отряза ивица от долната й част.

— Благодаря. — Бърич се обърна към мен. — Можеш да ядеш със здравата си ръка, докато те превързвам. Храната ще те стопли. Само гледай да не мърдаш много.

Предан му даде ивицата плат и започна да пресипва супата в купа и да ми налива чай, сякаш бе мой паж.

— Нищо повече не мога да направя. Опитвам се да измисля нещо, но нищо не ми идва наум.

Настъпи мълчание. Започнах да ям. Бърич превързваше рамото ми. После седна на постелката и изпъна неловко болния си крак. Сенч сякаш бе остарял с десет години. Явно се бе замислил върху думите на принца, защото рече бавно:

— Имаш няколко възможности, принце. Утре можем просто да си тръгнем. Признавам, че това ме изкушава, дори само защото ще изоставим всички онези, които ни излъгаха и предадоха. Но това е нищожно отмъщение и в крайна сметка няма да спечелим нищо. Друг вариант е да последваме плана на Уеб и да направим всичко по силите си да освободим дракона, като забравим за съюза с Външните острови и се надяваме вместо него да спечелим благоволението на Тинтаглия и бинградските търговци.

— И да изоставим Шута — добавих тихо.

— А също Ридъл и Хест. И майката и сестрата на Елиания. И да наруша думата, която дадох. И то не само пред моите собствени херцози, но и пред островитяните. — Предан скръсти ръце и погледна нещастно. — Чудесен крал ще излезе от мен.

— Нищо не може да се направи за Шута — каза Сенч. Изрече думите колкото се може по-меко, но те въпреки това ме прободоха. — Изоставянето на роднините на Елиания и нарушаването на дадената дума може да бъде простено, тъй като те получиха обещанието ти с измама. Както винаги, много ще зависи от това по какъв начин се представят нещата.

— Измама — тихо рече Предан. — Какво бихме направили ние? Майката и малката сестра на Елиания. Нищо чудно, че в очите й има толкова мъка. Значи за това годежната церемония в майчиния й дом бе толкова странна и майка й отсъстваше по време на преговорите. Мислех си, че Претопяването е останало в миналото зло. Не съм си представял, че може да засегне и моя живот.

— Но го засегна. И обяснява до голяма степен поведението на Пиотре и нарческата — каза Сенч.

Зарязах всякаква предпазливост. Залозите бяха твърде високи, за да търпя размислите на Сенч за възможния развой на събитията.

— Тръгваме още сега, само двамата с Предан, тайно. Сенч е създал експлодиращ прах със силата на мълния. Ще го използваме, за да убием дракона. Ще си върнем по един или друг начин хората си от нея. И когато те са в безопасност… — „мъртви“, помислих си студено, — ще намеря начин да се добера до нея и да я убия.

Сенч и принцът ме зяпнаха. После старият убиец кимна бавно. Принцът ме гледаше, сякаш се чудеше кой съм всъщност.

— Мисли! — внезапно ми викна Бърич. — Мисли с ума си! Има много неща, в които не виждам никакъв смисъл, много въпроси, на които трябва да се отговори, преди сляпо да изпълниш желанието й, независимо по какъв начин те заплашва. Защо тя самата не е убила дракона? Защо кара теб, а после те изхвърля от владенията си, когато би било по-лесно да ти помогне да стигнеш до него? — И промърмори, без да се обръща към никого конкретно: — Мразя това. Мразя да мисля по този начин, мразя интригите и заговорите. Винаги съм ги мразил. — Загледа се невиждащо към тъмния ъгъл на шатрата. — Всички тези заплетени интриги за власт, амбициите и желанието на Пророците да задействат силите и да ги яхнат. Всички тайни. Това уби баща ти, най-финия мъж, когото съм познавал. Това уби неговия баща, уби и Искрен, мъжа, на когото се гордея, че съм служил. Трябва ли да убие още едно поколение, трябва ли да прекъсне целия ви род, за да престанете? — Обърна се към принца и сякаш го видя съвсем ясно. — Сложете край, милорд. Умолявам ви. Дори с цената на живота на Шута, дори с цената на годежа си. Сложете край още сега. Сложете край на загубите, които и без това са твърде много. Смъртта е единственото, което можете да купите от семейството на нарческата. Махнете се от всичко това. Напуснете това място, върнете се у дома, оженете се за добра жена и си родете здрави деца. Оставете островитяните да оправят кашата, която са забъркали сами. Моля ви, принце, кръв от кръвта на най-скъпия ми приятел. Оставете това. Да се приберем у дома.

Думите му потресоха всички ни, но най-вече принца. Буквално виждах как мислите на Предан препускат бясно, докато се взираше в Бърич. Беше ли му минавало през ума, че може да направи подобна стъпка? Погледна ни един по един, после стана. Нещо в лицето му се промени. Никога не бях виждал това, никога не бях предполагал, че един-единствен миг може да превърне момче в мъж. Сега го виждах. Предан отиде до входа на шатрата и викна:

— Лонгуик!

Лонгуик пъхна глава вътре.

— Принце?

— Намери лорд Черната вода и нарческата. Незабавно да дойдат тук.

— Какво правиш? — тихо попита Сенч, след като Лонгуик изчезна.

Предан не отговори директно, а попита:

— Колко от онзи вълшебен прах имаш? Може ли да направи онова, което каза Фиц?

В очите на стареца заиграха онези пламъчета, които така ме ужасяваха през годините, когато бях негов чирак. Знаех, че не е съвсем наясно на какво е способна сместа му, но че е готов да рискува.

— Две буренца, принце. И да, мисля, че ще е достатъчно.

Чух скърцането на снега отвън. Замълчахме. Лонгуик вдигна покривалото.

— Принце — лорд Черната вода и нарческа Елиания.

— Пусни ги — рече Предан.

Остана прав. Скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше суров, но подозирах, че го направи, за да скрие треперенето на ръцете си. Лицето му сякаш бе изсечено от камък. Когато двамата влязоха, не ги поздрави, нито ги покани да седнат, а заговори направо:

— Знам с какво ви държи Бледата жена.

Елиания ахна. Пиотре само кимна.

— Когато твоят човек се върна, предположих, че ще научиш. Тя ми прати вест и каза, че не смята, да разкрива тази тайна, но след като вече е известна, мога открито да те помоля да ни помогнеш.

Пое дълбоко дъх и си помислих, че разбирам какво струва на този горд мъж да падне бавно на колене.

— И ето. Моля те.

Сведе глава и зачака. Запитах се дали досега е коленичил пред някого. Елиания пребледня, после внезапно пламна. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на вуйчо си. После бавно коленичи до него. Гордата й млада глава се сведе, черната й коса закри лицето й.

Гледах ги и ми се искаше да ги мразя заради интригите и предателството им. Не можех. Много добре знаех на какво щяхме да сме способни със Сенч, ако Кетрикен бе взета за заложница. Помислих си, че принцът ще я помоли да се изправи, но той само стоеше и се взираше в тях. Накрая Сенч заговори.

— Тя ти е пратила вест? Как?

— Има си начини — кратко отвърна Пиотре, все така на колене. — И все още ми е забранено да говоря за тях. Съжалявам.

— Съжаляваш? Защо не беше откровен с нас от самото начало? Защо не ни каза, че действате по принуда, че нямате интерес от съюза и брака? Какво те кара да продължаваш да пазиш тайните й? Забранено му било да говори! Какво по-лошо може да ти направи от онова, което вече ти е направила?

Болката и гневът в гласа на принца не можеха да се предадат просто с думи. Вече знаеше, също като всички нас, че е бил само инструмент за нарческата и че нито за миг не я е било грижа за него. Това го унизяваше, но още повече го нараняваше. Знаех, че си е позволил да се влюби в нея, въпреки всичките им различия.

— Точно този въпрос не ми дава да мигна нощем — със стиснати зъби отвърна Пиотре. — Знаеш само за нейната последна и най-жестока атака срещу клана на Нарвала. Дълго понасяхме ударите й и си мислехме: „Вече направи най-лошото и го издържахме. Няма да й се покорим“. И всеки път тя ни показваше, че грешим. Какво по-лошо може да ни стори ли? Не знаем. И именно това незнание е най-жестокото й оръжие срещу нас.

— Никога ли не си помислял, че трябваше да ми кажеш, че са замесени и заложници? Или си мислиш, че не бих се съгласил да помогна? — остро попита Предан.

Пиотре поклати тежко глава.

— Никога не би приел условията, които ни наложи. Твърде много чест има у теб.

Принцът подмина този странен комплимент.

— И какви са тези условия? — сурово попита Сенч.

— Ако успеем да накараме принца да убие дракона, тя ще убие Ертре и Коси. На мъченията и позора им ще бъде сложен край — отвърна Пиотре. После вдигна глава, погледна ме засрамено, но каза истината. — И обеща, че ако й предадем теб и смуглия човек, ще ни даде телата им. Да бъдат върнати на родна земя.

Затърсих гнева си, но намерих само отвращение. Нищо чудно, че така се бяха зарадвали да открият, че Шутът ни чака на Аслевял. Бяхме продадени като добитък.

— Мога ли да говоря?

Елиания вдигна глава. Сигурно отдавна носеше тази огромна мъка в себе си, но никога не бях виждал такъв срам, който сега бе изписан на лицето й. Беше още младо момиче, но очите й бяха като на умираща жена. Погледна Предан и сведе очи пред нескритата му болка.

— Мисля, че мога да разясня много от нещата. Тази отвратителна лъжа отдавна ми тежи. Но дългът към семейството ми изисква да ви кажа това. Майка ми и сестра ми… трябва… Ние… — Млъкна задавено, после заговори с мъка: — Мисля, че не мога да ви накарам да разберете колко е важно. Те трябва да умрат и телата им трябва да бъдат върнати в майчиния ми дом. За един островитянин, за една дъщеря на клана на Нарвала няма друга възможност. — Стисна треперещите си ръце. — Никога не е имало честна възможност — успя да каже и млъкна.

— Изправете се и седнете някъде — тихо рече Предан. — Проблемът ни явно е общ.

Докато Пиотре и Елиания се настаняваха, Бърич тръсна ризата ми и ме наметна с нея. Едва не се усмихнах. Каквото и да ставаше, той нямаше да ми позволи да обидя дама, като седя гол до кръста в нейно присъствие. Като внук на роб Бърич винаги бе много по-чувствителен към обноските от мен.

Гласът на Елиания бе уморен и изпълнен със срам. Раменете й бяха прегърбени.

— Питаш какво друго би могла да ни стори? Много неща. Не знаем със сигурност кой й принадлежи. От години ловува нашите мъже и момчета. Воините ни заминават и не се връщат. Малки момчета изчезват, докато пасат стадата — и това в земите на собствения ми клан! Дете след дете, тя окастри семейството ми. Някои бяха убити. Други излизаха да си играят и се връщаха като бездушни чудовища. — Погледна косо към Пиотре, който се взираше в нищото. — Убивахме децата на клана си със собствените си ръце — прошепна тя.

Принцът тихо изстена. Елиания млъкна, пое треперливо дъх и продължи:

— Хеня бе в домакинството ни от години, преди да ни предаде. Все още не знаем как така лесно успяха да отмъкнат майка ми и малката ми сестра. Щом като отвлякоха тях, значи всички останали са уязвими. Великата майка е възрастна и умът й трепти като угасващ пламък на свещ, както сами видяхте. Цялото й знание трябваше вече да е предадено на майка ми. А нея я няма, за да го получи. И затова тя се държи, прави всичко по силите си да се грижи за дома въпреки бремето на годините. Може би я смятате за жалка. Но ако ни напусне, с майчиния ни дом е свършено. Родът ми ще престане да съществува. Ето защо много страдаме от отсъствието на майка ми и от раздорите, които породи то. Какво е един майчин дом, ако в него няма майка?

Зададе въпроса риторично, но принцът внезапно се изпъна и попита напрегнато:

— Но в такъв случай, ако дойдеш в Бъкип като моя съпруга, това не означава ли, че напускаш майчиния си дом? Тоест, коя ще бъде Велика майка, когато дойде твоят ред да поемеш тази роля?

В очите на Елиания блеснаха гневни искрици.

— Братовчедка ми вече си се представя в тази роля, както сам видя — рече тя презрително. — Опитва се да накара другите да си мислят, че титлата е нейна по право, а не заради това, че мен няма да ме има. — За миг я видях войнствена и избухлива, каквато бе онази вечер на родния си остров. После въздъхна и махна безпомощно с ръка. — Но ти си прав. Когато се съгласих да се омъжа за теб, аз се отказах от всички надежди да стана онова, за което съм родена. Тази загуба е цената, която плащам, за да купя смъртта на сестра ми и майка ми и да сложа край на мъченията и позора им.

Отново замълча и раменете й се отпуснаха. После стисна юмруци и видях на челото й да избива пот.

— Но защо не е поискала вие да убиете дракона? Или защо не го направи сама? — попита Сенч.

— Тя вярва, че е велика пророчица, която може не само да вижда бъдещето, но и да определи на кое бъдеще му е писано да се осъществи — отвърна Пиотре. — По време на войната каза, че родът на Пророците трябва да изчезне напълно, иначе ще призоват драконите да се спуснат срещу нас, също както в древните времена. Някои й повярваха и се опитаха да изпълнят волята й. Но се провалиха, а предсказанието й се сбъдна. Вие стоварихте гнева на драконите върху нас, пратихте ги да унищожат селата и корабите ни.

— Но ако не сте ни били нападнали с вашите Алени кораби… — започна разярено Предан.

— Сега тя казва, че все още има възможност да възвърнем честта си — продължи Пиотре, без да го слуша. — Твърди, че нашият дракон заслужава да умре, защото не се е надигнал да ни защити. Нещо повече — че заслужава да умре от ръцете на Пророците, тъй като вие сте врагът, от който не ни е предпазил. Но най-вече казва, че Пророк трябва да убие Айсфир, защото това е видяла във виденията си за бъдещето. За да се изпълни то според волята й, делото трябва да се извърши от вас.

— А на мен това ми се струва много основателна причина, да не го правим — тихо ми прошепна Бърич.

Принцът се оказа с доста остър слух.

— Но най-добрата причина да не убием дракона е, че това може да се окаже невъзможно — горчиво рече той. — Знаете, че някои от моите хора започват да се съмняват в мисията ми. Колкото повече доближаваме Айсфир, толкова по-ясно го усещат — не само мъждукащия живот в него, но и мощта му. Разума му. А сега откривам, че мои приятели са действали против мен. Лорд Черната вода, нарческа Елиания, аз се провалих. Мои доверени приятели са изпратили съобщение до бинградските търговци. Те ще пратят своя дракон да ни се противопостави. Възможно е Тинтаглия вече да бърза насам.

— Не разбирам — прекъсна го Пиотре. — Знам, че в групата ви имаше съпротива срещу убиването на дракона. Но какви са тези приказки за „усещане“?

— Не сте единствените с тайни, а тази засега ще запазя за себе си. Също както вие спестявате тайната за това как Бледата жена се свързва с вас. Тя се опита да отрови Фи… Том с пая, който ни донесохте, нали?

Пиотре стисна устни. Предан кимна отсечено.

— Да. Тайни. Ако не бяхте решили да ги пазите толкова ревниво, може би щяхме да действаме заедно от самото начало, но не срещу дракона, а срещу Бледата жена. Ако само ми бяхте казали…

На нарческата внезапно й стана нещо. Падна със стон настрани, потръпна и замря.

Черната вода коленичи до нея.

— Не можехме! — възкликна горчиво. — Не можете дори да си представите каква цена плати тази вечер мъничката, за да говори така открито с вас. Езикът й беше заключен, моят също. — Обърна се неочаквано към Бърич. — Стари войнико, ако е останала поне мъничко милост в теб, ще ми донесеш ли малко сняг?

— Аз ще донеса — казах тихо, тъй като не знаех доколко може да вижда Бърич.

Но той вече бе станал и излизаше от шатрата с котле в ръка. Черната вода обърна Елиания по корем и безцеремонно издърпа туниката й нагоре. Принцът ахна от гледката, а аз се извърнах. Татуираният дракон и змиите на гърба й бяха възпалени, по някои имаше избили капки кръв, други бяха подути и влажни като пресни мехури от изгаряне.

— Един ден излезе на разходка с вярната си прислужница Хеня — каза Пиотре през зъби. — След два дни Хеня я върна с тези татуировки на гърба и с жестоките условия на Бледата жена. Хеня ни ги каза, тъй като Елиания не може да говори за това какво й се е случило, без драконите да я наказват. Дори споменаването на Бледата жена е достатъчно, за да се получи това.

Бърич се върна с котлето. Остави го до легналата по очи Елиания и впери ужасен поглед в нея.

— Възпаление на кожата ли? — попита колебливо.

— Отравяне на душата — горчиво отвърна Пиотре.

Взе шепа сняг и го положи върху гърба на Елиания. Тя леко се размърда и клепачите и затрептяха. Помислих си, че е на ръба на съзнанието, но тя не издаде нито звук.

— Освобождавам ви от всички уговорки между нас — тихо рече Предан.

Поразеният Пиотре вдигна поглед към него, но принцът продължи:

— Няма да искам да изпълнява никакви обещания, които е дала под принуда. Но въпреки това все пак ще убия вашия дракон. Тази нощ. А после ще направя всичко по силите си да приключа веднъж завинаги с Бледата жена. — Пое дълбоко дъх, сякаш се страхуваше от подигравки, и добави: — И ако оцелея, ще застана пред Елиания и ще я попитам дали ще ме вземе за съпруг.

Гласът на Елиания бе съвсем слаб:

— Ще те взема. По своя воля.

Не мисля, че на Пиотре и Сенч им хареса, но и двамата премълчаха. Нарческата даде знак на Пиотре да махне снега, тръсна глава и успя да седне. Все още я болеше. Видът й бе такъв, сякаш е получила смъртоносна рана.

Сенч ме погледна.

— Значи ще действаме. Тази нощ. — Погледът му обходи всички ни, след което старият убиец захвърли всякаква предпазливост. — Не можем да чакаме, защото никой не знае с каква скорост може да лети един дракон. Ако действаме тази вечер и по-бързо, може би ще успеем да свършим работата и да се махнем, преди Тинтаглия да е пристигнала. — Внезапно се изчерви и не успя да скрие усмивката си. — Вярно е.

Създадох прах, който има мощта на мълния. Взех малко от него, когато дойдохме тук. Не е толкова, колкото се надявах да използвам за задачата. По-голямата част от запасите останаха на брега. Но може би ще се окаже достатъчно. Ако бъде запечатан в нещо и хвърлен в огъня, експлодира силно, досущ като гръмотевица. Ако го поставим в тунела и го взривим, определено ще разчистим много лед. Дори може да убие дракона. А и да не го убие, ще ни даде достъп до него.

Станах и попитах Бърич:

— Да ти се намира излишно наметало?

Той не ми обърна внимание, продължаваше да гледа Сенч.

— Това ли използва в нощта, когато умря Умен? Каквото и да направи на свещите, то не подейства толкова надеждно, колкото очакваше. Какъв е рискът сега?

Но ентусиазмът на Сенч да изпита чудния си прах вече бе надхвърлил всякаква предпазливост. Беше като момче с чисто ново хвърчило или корабче.

— Няма нищо общо с онова. Тогава трябваше много прецизно измерване, а се налагаше да го направя по-бързо, отколкото ми се искаше. Имаш ли представа какво беше да обработя всички онези свещи без ничия помощ? Никой не го оцени, нито което и да е от другите чудеса, които измислих за Пророците. Но както и да е, сега е различно. Всичко е много по-мащабно и мога да използвам толкова от праха, колкото смятам за необходимо. Този път няма да има половинчати мерки.

Бърич поклати глава и загледа как освобождавам лявата си ръка от превръзката и внимателно я пъхам в ръкава на ризата. Болеше, но можех да я използвам. Стига да внимавам. Перспективата, че драконът може да бъде убит тази нощ, ме беше възбудила. Спокойната част от мен знаеше, че разполагам единствено с думата на Бледата жена, че ще освободи Шута веднага щом Айсфир умре. Едва ли можеше да й се вярва, но това беше единствената възможност, с която разполагах. И ако прахът на Сенч наистина успееше да унищожи звяра, но това не доведеше до освобождаването на Шута, втора доза до тялото на дракона като нищо можеше да ни осигури проход до царството на Бледата жена под леда. Засега запазих тази мисъл за себе си.

— Какви са опасностите? — попита Предан.

Сенч махна пренебрежително с ръка.

— Правих доста опити. Копаех дупки на брега, палех огньове на дъното, след което хвърлях кутия в тях и бягах. Взривът изравя същински ями, чиито размери зависят от количеството прах. Защо да очакваме нещо различно от снега и леда? Да, определено са по-тежки и плътни, но точно затова ще използваме по-голямо количество взрив. Колкото до огъня…

— Лесна работа — обадих се. Бях намерил някакво наметало на Сенч и го наметнах на раменете си. — Трябва ни някакъв по-голям съд. Котелът за каша ще свърши работа. Палим малък огън на дъното, после добавяме горящото масло на Шута. Държи го при шатрата си, така че още е там. Ще пропълзя в тунела, ще запаля огъня, ще сложа праха и ще се разкарам. Възможно най-бързо.

Двамата със стареца се ухилихме един на друг. Вече бях заразен от ентусиазма му.

Но после Сенч се намръщи.

— Но котелът няма да е достатъчно голям, за да побере цялото съдържание на буренцето. Момент, нека помисля. Сетих се. Няколко пласта пушена кожа под котела. Когато огънят се разгори, обръщаш котела върху кожата. Тя ще поддържа огъня достатъчно добре за краткото време, което е нужно. После хвърляш буренцето в огъня. И се измъкваш от тунела. Възможно най-бързо.

И пак ми се ухили, сякаш всичко това бе някаква чудесна шега. Пиотре изглеждаше разтревожен, нарческата — объркана. Бърич се мръщеше, лицето му бе потъмняло като буреносен облак. Принц Предан сякаш се разкъсваше между момчешкото желание да се действа и монархическата нужда всичко да бъде обсъдено най-подробно. Когато заговори, разбрах коя страна е победила.

— Аз трябва да ида, не Фи… Не Том Беджърлок. Ръката му още не се е оправила. Освен това казах, че аз ще го направя. Това е мое задължение.

— Не. Ти си наследникът на трона на Пророците. Не можем да те излагаме на риск! — отсече Сенч.

— Аха! Значи признаваш, че има риск! — изръмжа Бърич, докато се мъчех да обуя ботушите на Сенч. Бяха ми прекалено големи. Не знаех, че кльощавият старец има толкова големи крака.

Умът ми кипеше от планове.

— Трябва ми котелът, маслото от запасите на Шута, подпалки и огниво, две обработени кожи. И буренцето.

— А също и фенер. Ще трябва да виждаш какво правиш в тъмното. Аз ще го нося — каза Предан. Беше пренебрегнал предупреждението на Сенч.

— Не. Не фенер. Добре де. Може би някой по-малък. Слизаме веднага и тихо. Ако останалите от твоята Осезаваща котерия разберат какво кроим… сещаш се. Просто не бива да разберат.

Докато се борех с ботушите, си дадох сметка, че някой трябва да ми помогне. Рамото ме болеше и при най-малкото напрежение. Принцът щеше да го направи. Щях да му кажа да се маха от тунела веднага щом огънят се разпали. Можеше да стои до мен край ямата, докато буренцето гръмне. Това определено щеше да е достатъчно да изпълни думата си на Пророк, че ще вземе главата на дракона.

— Осезаваща котерия!? — избухна Бърич.

Взех меката шапка на Сенч и казах:

— Да. Групата Осезаващи, които служат на краля. Да не мислиш, че Умението е единствената магия, която може да се използва по този начин? Питай Пъргав за подробности. Той е на път да стане един от тях. И въпреки че Уеб е предал плана ни, не мисля, че идеята е лоша. — Бърич се втренчи възмутено в мен, изгубил дар слово, а аз се обърнах към Сенч. — Прати Лонгуик сам да събере нещата. Може да мълчи и е лоялен. Няма да каже на никого.

— Ще ида с него — каза Предан. Не изчака ничие съгласие, а направо грабна наметалото си. Спря за момент при Елиания. Не я погледна в очите. — Давам ти думата си. Ако мога да осигуря чиста смърт за майка ти и сестра ти, ще я получат.

И излезе.

— Принцът на Пророците използва магия ли? — остро попита Пиотре, докато гледаше след него.

Сенч набързо скалъпи лъжа.

— Том нямаше предвид това. Принцът има приятели, които могат да използват Осезанието, което в Шестте херцогства понякога се нарича магията на Старата кръв. Дойдоха тук, за да му помогнат.

— Магията е мръсна работа — заяви Пиотре. — Мечът поне е честен и човек вижда, когато идва смъртта му. Магията е начинът, по който Бледата жена пороби хората ни и ни посрами. И чрез магия продължава да ни принуждава и сега да изпълняваме долните й заповеди.

Бърич бавно кимна.

— Иска ми се да използваме срещу нея магията на меча. Не подобава силен мъж да стане жертва на коварство, особено на коварството на зла и амбициозна жена.

Знаех, че говори за баща ми и как интригите на кралица Желана бяха довели до смъртта му. Не знам как изтълкува думите му Пиотре.

Кемпрата на клана на Нарвала бавно се изправи, сякаш обхванат от някаква неспокойна мисъл. Нарческата също се изправи и застана до него.

— Моля ви, кажете на принца, че се сбогувам — тихо рече тя, без да се обръща към никой конкретно.

— И аз — с дълбок глас рече Пиотре. — Много съм опечален, че се стигна дотук. Иска ми се да имаше по-добро решение за всички ни.

Излязоха бавно, Пиотре вървеше така, сякаш на плещите му тежи огромен товар. След малко Предан се върна с част от нещата. Лонгуик донесе останалото. Личеше си, че иска да зададе въпроси, но никой не му обясни нищо и накрая Сенч му благодари и го освободи.

Имаше малко забавяне, тъй като Сенч реши, че огънят върху положените върху леда кожи няма да е достатъчно силен, за да взриви праха му. Направи експеримент с котела, за да види колко голям пакет може да се побере в него. Това наложи бърз преглед на възможните съдове, за да намерим някой, който можеше да се побере в котела и същевременно да съдържа достатъчно количество взрив. Накрая се спря на буркана с глинена запушалка, в който държеше билките си за чай. От сърдитото му мърморене, докато изсипваше съдържанието, заподозрях, че чаят е някоя от специалните му смеси. След това отвори буренцето, което бях домъкнал от брега, и внимателно напълни буркана. Направи го доста далеч от пламъчето на свещта.

— Малко е влажен — каза недоволно, докато ми подаваше вече запушения буркан. — Но пък и манерката, която сложихме в камината ти, също беше малко влажна отвътре, а все пак проработи. Не че очаквах да гръмне толкова силно, но пък явно така се учат нещата. Добре, дръж това нещо далеч от огъня, докато не се разгори много добре, ти ще прецениш кога. После го сложи в котела, но така, че да не задуши пламъците. И изчезвай колкото се може по-бързо.

Толкова заръки за мен. Той се обърна към принца.

— Ти излизаш веднага щом тръгне огънят. Не чакаш Фиц да сложи буркана — просто излизаш и го чакаш възможно по-далеч от ръба на изкопа. Разбра ли ме?

— Да, да — нетърпеливо отвърна Предан: събираше подпалките в една торба.

— Обещай ми. Обещай, че ще се махнеш веднага щом той запали огъня.

— Казах, че ще убия дракона. Трябва да остана поне докато не видя буркана сложен в котела.

— Ще се махне преди това — казах на Сенч. — Аз ти го обещавам. Да вървим, Предан. Утрото наближава.

— Да ти помогна с носенето? — попита Бърич.

Погледнах го неразбиращо, после се сетих какво е намислил.

— Няма да дойдеш, Бърич. Изчакай ни тук. Няма да се бавим много.

— Трябва да поговорим. Двамата. За много неща.

— Ще говорим. Дълго. И аз имам да ти казвам много неща. Но щом е можело да изчака толкова години, ще изтърпи още малко. После ще имаме време да седнем заедно. Сами. — Натъртих върху последната дума.

— Младежите винаги са убедени, че по-късно ще има повече време — каза Бърич на Сенч и небрежно протегна ръка да вземе част от товара на Предан. — Старите обаче знаят по-добре. Помним дните, когато ни се е струвало, че ще има още време, а го е нямало. Всички неща, които си мислех да кажа някой ден на баща ти, останаха в сърцето ми, но неизказани. Да вървим.

Въздъхнах. Предан стоеше като закован и гледаше Бърич със зяпнала уста. Свих рамене и казах:

— Безсмислено е да спориш с Бърич. Все едно да спориш с майка ти. Да вървим.

Излязохме от шатрата и се запромъквахме в мрака. Движехме се тихо като Осезаващи, дори единият да отричаше, че е такъв. Бърич положи леко ръка на здравото ми рамо — единственото признаване на отслабналото му зрение. Не казах нищо. Погледнах назад и видях Сенч да стои на входа на шатрата и да се взира към нас. Явно се смути, че го гледам, и спусна покривалото. Но вече знаех, че е разтревожен, и се опитах да не се чудя доколко е изпитал гърмящия си прах. Лонгуик също гледаше след нас.

Изкопът се намираше над нас. Преди катеренето не ми се бе видяло трудно, но събитията от последните дни си казваха думата. Сега пътят ми се виждаше тежък и бях запъхтян, когато стигнахме рампата. Спряхме и аз взех маслото от Бърич.

— Чакай ни тук.

— Не е нужно да се тревожиш, че ще ви последвам. Зрението ми за нищо не става и не искам да ви излагам на опасност. Искам обаче да ти кажа нещо, преди да слезеш. Насаме, ако нямаш нищо против.

— Бърич. С всяко забавяне Шутът може да изгуби още повече от себе си.

— Синко, със сърцето си знаеш, че вече е твърде късно да го спасиш. А аз знам, че трябва да опиташ.

Завъртя глава към принца и макар да не го различаваше, сякаш го виждаше. Погледнах умоляващо Предан и той се отдалечи на няколко крачки. Въпреки това Бърич говореше съвсем тихо.

— Дойдох да върна теб и Пъргав у дома. Обещах на Копривка, че ще върна брат й жив и здрав, че ще убия дракона, ако се наложи, и че всичко ще е каквото си е било. В известен смисъл тя е все още дете и вярва, че татко й винаги ще може да се грижи за нея. Бих искал да продължи да го вярва, поне още малко.

Не бях сигурен какво иска от мен, но твърде много бързах, за да извъртам.

— Ще направя всичко възможно да е така — уверих го. — Бърич, трябва да вървя.

— Знам. Но… разбираш, че и двамата смятахме, че си мъртъв. Двамата с Моли. Знаеш го, нали?

— Разбира се, че го знам. Може би по-късно пак ще поговорим за това.

От болката и гнева, които събудиха в мен думите му, внезапно разбрах, че никога няма да поискам да говорим за това. Не исках дори да си помислям за подобен разговор. Но въпреки това поех дъх и изрекох онова, което си бях повтарял толкова често.

— Ти си по-добър мъж за нея. Спях добре като знаех, че се грижиш за Моли и Копривка. А след това… не се върнах. Защото не исках да си мислиш, че, че…

— Че съм те предал — тихо довърши той.

— Бърич, слънцето скоро ще изгрее. Трябва да вървя.

— Чуй ме! — с внезапна ярост рече той. — Чуй ме и ме остави да го кажа. Тези думи ме давят, откакто научих какво съм направил. Съжалявам, Фиц. Съжалявам за всичко, което съм ти отнел, без да имам представа, че съм го направил. Съжалявам за годините, които не мога да ти върна. Но… но не мога да съжалявам, че направих Моли моя съпруга, нито пък за децата и живота, който имахме. Който имаме. Не мога да съжалявам. Защото наистина бях по-добър мъж за нея. Точно както Рицарин бе по-добър за Търпение, когато ми я отне, без да подозира. — Въздъхна тежко. — Еда и Ел. В каква жестока спирала се въртим само…

Устата ми сякаш бе пълна с пепел. Не знаех какво да му кажа.

— Ще се върнеш и ще ми я отнемеш ли? — тихо, много тихо попита той. — Ще я отведеш ли от дома ни, от децата ни? Защото знам, че можеш да го направиш. Тя пази в сърцето си лудото момче, което е обичала. Аз… аз никога не съм се опитвал да променям това. А и как бих могъл? Аз също го обичах това момче.

Цял живот, завъртян от вихрушката. Шепнеше ми какво можеше, какво трябваше да бъде. И все още можеше. Но нямаше да се осъществи.

— Няма да се върна и да ти я отнема — казах най-сетне. — Изобщо няма да се връщам. Не мога.

— Но…

— Бърич, не мога. Не можеш да искаш това от мен. Какво, въобразяваш си, че мога да ти дойда на гости, да седна на масата ти, да изпия чаша чай, да си играя с малкия ви син, да гледам конете ти и да не мисля, да не мисля…

— Ще е трудно — рязко ме прекъсна той. — Но можеш да се научиш да го правиш. Както аз се научих да го търпя. Колко пъти съм яздил след Търпение и Рицарин, когато излизаха на разходка с конете, гледал съм ги и…

Вече не можех да го слушам. Знаех, че никога няма да имам подобен кураж.

— Бърич. Трябва да вървя. Шутът разчита на мен.

— Тогава върви! — В гласа му нямаше гняв, само отчаяние. — Върви, Фиц. Но ще говорим за това. Ще намерим начин да разплетем възела. Обещавам ти. Няма да те изгубя отново.

— Трябва да вървя — казах за последен път, обърнах се и избягах от него. Оставих го да стои там, сам и сляп на студения вятър, и да вярва, че ще се върна.