Робин Хоб
Съдбата на Шута (13)

Глава 12
Братовчеди

Зъбатите шипове на острова на дракона обгръщат ледника в пастта си като зейнала уста на умиращ, която се пълни с кръв.

Младежо, ще идеш ли там?

Ще изкачиш ли леда, за да спечелиш почитта на другарите си по оръжие?

Смееш ли да прекосиш цепнатини, видими и невидими?

Смееш ли да се опълчиш на ветровете, що пеят за Айсфир, заспал в леда?

Ще изгори костите ти с мраз, да, ще го стори. Леденият вятър е неговият огнен дъх.

Ще почернее там лицето ти, ще се олющи кожата, ще се обели розовата плът под нея.

Младежо, ще идеш ли там?

За да спечелиш благоволението на жена, готов ли си да минеш под леда по мокрите черни камъни, що не виждат небе?

Ще намериш ли тайната пещера, що зейва само при отлив?

Ще броиш ли ударите на сърцето си, за да знаеш колко време ти остава, преди вълната да се върне и да те превърне в кърваво петно върху тъмносиния лед?

„Поздравът на дракона“, песен от Външните острови, свободен превод на Беджърлок

Още на следващия ден ни бе казано, че всички въпроси относно убийството на Айсфир са решени. Трябваше да се върнем в Цайлиг и да приемем условията на хетгурда, след което да заминем за Аслевял да ловуваме дракона. За момент се запитах дали внезапните планове за отплаването ни имат нещо общо с нощната сцена, на която бях станал свидетел, но после видях как пускат птицата, която трябваше да отнесе вестта за заминаването ни, и реших, че новината е пристигнала тук на същите криле.

Последвалата суматоха ми спести разговора с принца, но ме изправи пред друга неприятна ситуация. Шишко категорично отказваше и да чуе за ново пътуване с кораб. Безсмислено бе да му се обяснява, че това е единственият начин, по който можем да се върнем у дома. В моменти като този ясно се виждаха ограниченията на ума и разсъжденията му. Шишко се бе развил, откакто стана един от нас — не само че говореше по-свободно, но и използваше думите по по-сложен начин. Беше като растение, което най-сетне е получило слънчева светлина, и показваше повече разбиране и потенциал, отколкото можех да очаквам от тътрещия се слабоумен слуга в кулата на Сенч. И въпреки това разликите му си оставаха налице. Понякога се превръщаше в уплашено и непокорно дете и в такива случаи разумните доводи изобщо не помагаха. Накрая Сенч се принуди да прибегне до силно приспивателно вечерта преди заминаването, което налагаше през цялата нощ да остана нащрек и да следя сънищата му. Бяха тревожни и направих всичко по силите си, за да ги успокоя. Изпълниха ме лоши предчувствия, когато Копривка не дойде да ми помогне, но в същото време донякъде бях доволен, че е така.

Шишко все още спеше дълбоко, когато го натоварихме в една ръчна количка, за да го откараме на кораба. Чувствах се като пълен глупак, докато я бутах по неравния път към пристанището, но Уеб вървеше до мен и говореше толкова небрежно, сякаш сцената бе нещо съвсем обичайно.

Заминаването ни сякаш бе по-голямо събитие от пристигането. Очакваха ни два кораба. Забелязах, че целият контингент от Шестте херцогства отново се качва на кораб на Глигана. Нарческата, Пиотре и малката им свита пътуваха на по-малко и по-старо корито, на чиято мачта се вееше флаг с нарвал. Дори Великата майка дойде да я изпрати и да я благослови. Имаше и други церемонии, но не видях почти нищо от тях, защото Шишко започна да се върти неспокойно в койката си и реших, че ще е най-добре да остана близо до него в случай, че се събуди и реши да слезе от кораба.

Седях до койката му в мъничката каюта, която ни бяха отредили, и се опитвах да внуша мир и спокойствие в сънищата му. Движението на вълните и шумотевицата проникна в тях въпреки усилията ми и той се събуди с вик и седна. Огледа помещението с диви и същевременно уморени очи.

— Това е лош сън! — изплака.

— Не. — Трябваше да му го кажа. — Истина е. Но ти обещавам, че ще си в безопасност, Шишко. Обещавам.

— Не можеш да ми обещаеш това! Никой не може да ми го обещава на кораб! — обвинително рече той. Бях го прегърнал успокоително през рамото, когато се събуди. Сега той се освободи от ръката ми, сгуши се отново в одеялата, обърна се към стената и захлипа неудържимо.

— Шишко — започнах безпомощно. Никога не се бях чувствал така жесток, никоя моя постъпка не ми се бе виждала толкова лоша.

— Махай се!

Въпреки защитните ми стени заповедта чрез Умението наред с думите му ме накара да се олюлея. Открих, че съм станал и посягам към вратата на миниатюрната каюта, която деляхме с Осезаващата котерия. Насилих се да спра.

— Искаш ли някой друг да поседи с теб? — попитах безпомощно.

— Не! Всички ме мразите! Всички ме лъжете и ме тровите, и ме карате да изляза в океана, за да ме убиете. Махай се!

Умението му ме изтласкваше като силен студен вятър. Докато излизах през ниската врата, се изправих твърде рано и си блъснах главата в рамката. Ударът ме замая и тръгнах с олюляване по палубата. Жестокият смях на Шишко беше като втори удар.

Скоро си дадох сметка, че това не е случайност. Може би първият път беше, но през следващите дни от пътуването Шишко успя да ме препъне с Умението достатъчно пъти, за да разсее всичките ми съмнения. Ако го дебнех, понякога успявах да се измъкна, но ако ме видеше пръв, го разбирах едва когато палубата се изплъзваше изпод краката ми. Опитвах се да запазя равновесие, но вместо това падах.

Но първия ден го приписах на собствената си нескопосаност.

Отидох да намеря Сенч и Предан. През това пътуване имахме повече възможности да сме заедно, отколкото по време на предишните. Пиотре, нарческата и стражите й бяха на другия кораб. Екипажът на Глигана, който работеше на нашия кораб, не обръщаше особено внимание на това кой с кого общува и нямаше нужда от много преструвки. Затова отидох направо при каютата на принца и почуках. Сенч отвори. Бяха се настанили добре, на масата имаше храна. Беше местна, но поне бе много. Виното си го биваше и ми стана приятно, когато Предан ми кимна да се присъединя към тях.

— Как е Шишко? — попита той без никакви встъпления.

Разказах подробно, като почти изпитвах облекчение — ужасявах се, че незабавно ще поиска обяснения за Копривка. Описах несгодите и нещастията на дребния човек и завърших с думите:

— Въпреки силата му не виждам как можем да го принудим да продължи. С всеки следващ кораб, на който се качваме, започва да ме мрази все повече и става все по-непредсказуем. Рискуваме да събудим у него враждебност, която да не можем да успокоим. Възможно е дори да насочи Умението си срещу нашите начинания. Ако е възможно, аз лично предлагам да го оставим в Цайлиг, когато потеглим за Аслевял.

Сенч тропна с чашата си по масата.

— Знаеш, че не може да стане, така че защо го предлагаш? — Разбрах, че с това свое раздразнение се мъчи да скрие собственото си чувство за вина и съжаление. — Кълна се, никога не съм си помислял, че ще се окаже толкова трудно за него. Няма ли начин да го накараме да разбере колко важно е това, което правим?

— Може би принцът би могъл да му го обясни. В момента Шишко ми е толкова ядосан, че май изобщо не чува какво му говоря.

— Не е единственият, който ти е ядосан — хладно отбеляза Предан. Спокойствието, с което се обърна към мен, ме предупреди, че гневът му наистина е много дълбок. Владееше го, както мъж владее меча. И чака удобен момент.

— По-добре да ви оставя да го обсъдите насаме — рече Сенч и побърза да стане.

— О, не. Щом не знаеш нищо за Копривка и нейния дракон, значи и за теб ще е толкова полезно, колкото и за мен.

Сарказмът на принца осуети оттеглянето на Сенч и той бавно се отпусна на стола си. Изведнъж ми стана ясно, че старецът няма да ми помогне по никакъв начин, и че дори е доволен, че съм притиснат в ъгъла.

— Коя е Копривка? — директно попита Предан.

Отговорът ми бе също тъй директен.

— Дъщеря ми. Макар тя да не го знае.

Той рязко се облегна назад, сякаш го бях залял със студена вода. Последва дълго мълчание. Сенч, мътните да го вземат, вдигна ръка да прикрие устата си, но успях да забележа усмивката му. Изгледах го свирепо. Той отпусна ръката си и се ухили открито.

— Ясно — най-сетне каза Предан. После, сякаш това бе най-важното заключение, до което можеше да стигне, добави: — Значи имам братовчедка! Колко е голяма? Как така не съм я виждал досега? Или съм я виждал? Кога за последно е била в двора? Коя лейди е майка й?

Не можех да намеря думи, но когато Сенч заговори вместо мен, бях готов да го убия.

— Никога не е идвала в двора, принце. Майка й прави свещи. Баща й… мъжът, когото мисли за свой баща, е Бърич, бивш главен коняр в замъка Бъкип. В момента е на шестнайсет, ако не се лъжа. — Спря, сякаш даваше възможност на принца да осмисли чутото.

— Бащата на Пъргав? Значи… Пъргав твой син ли е? Каза, че имаш осиновен син, но…

— Пъргав е син на Бърич. И природен брат на Копривка. — Поех дълбоко дъх и се чух да питам: — Имате ли бренди? Виното е недостатъчно за подобен разговор.

— Напълно те разбирам.

Предан стана и донесе бренди. В този момент беше повече племенник, отколкото принц. Изпадна в захлас от историята на фамилията. Беше ми трудно да говоря за всичко това, а съчувственото кимане на Сенч правеше нещата още по-лоши. Когато всички заплетени връзки най-сетне му бяха разказани, Предан дълго мълча, клатеше глава.

— Ама че каша си забъркал, Фицрицарин. С тази подробност разказът на майка ми за живота ти става много по-разбираем. И сигурно страшно мразиш Моли и Бърич, че са те зарязали, забравили са за теб и най-предателски са намерили утеха един в друг.

Бях потресен, че може да говори по този начин.

— Не — казах твърдо. — Не е така. Те мислеха, че съм мъртъв. Няма нищо предателско в това да продължиш да живееш. И ако е трябвало да се омъжи за някого, то… то съм радостен, че е избрала достоен за нея мъж. И че е намерила мъничко щастие за себе си. И че двамата заедно закрилят детето ми.

Ставаше ми все по-трудно да говоря, гърлото ми се стягаше. Отпуснах го с огромна глътка бренди и с мъка поех дъх.

— Той е по-добър мъж за нея — успях да добавя. Бях си го повтарял толкова често през всичките тези години.

— Чудно ми е дали и тя е на същото мнение — замислено рече принцът и като видя физиономията ми, побърза да добави: — Моля за извинение. Не е моя работа да се питам подобни неща. Но… но все пак съм потресен, че майка ми е позволила това. Много често ми е повтаряла каква огромна отговорност имам като единствен наследник на трона.

— В това отношение отстъпи пред чувствата на Фиц. Въпреки съветите ми — обясни Сенч. Почувствах задоволството му, че най-сетне успява да си го върне.

— Разбирам. Всъщност нищо не разбирам, но засега въпросът е как си я учил да използва Умението? Живял ли си близо до нея преди, или…

— Не съм я учил. Всичко, което знае, го е постигнала сама.

— Но нали казвате, че това е ужасно опасно! — Смайването на Предан сякаш стана още по-силно. — Как можеш да й позволиш да се излага на такъв риск, след като знаеш колко е важна тя за трона на Пророците? — Въпросът бе отправен към мен, а после принцът обвинително се обърна към Сенч. — Ти ли не си допускал да се явява в двора? Това да не е поредният ти глупав опит да защитиш името на Пророците?

— Ни най-малко, принце — спокойно отрече той и ме погледна. — Много пъти съм молил Фиц да позволи Копривка да бъде доведена в Бъкип, за да може да научи колко е важна за Пророците и да бъде обучена на Умението. Но и по този въпрос чувствата на Фицрицарин са различни. Въпреки съветите ни — на кралицата и моите.

— Не мога да повярвам — тихо рече принцът. — Това е недопустимо. И ще бъде поправено. Аз лично ще го направя.

— Какво ще направиш? — попитах остро.

— Ще й кажа коя е! Тя трябва да се премести в двора и да се отнасят с нея, както подобава на произхода й. Ще се погрижа да бъде обучена на всичко, в това число и на Умението. Братовчедка ми да е възпитана като селско момиче, което лее свещи и храни кокошки! Ами ако тронът на Пророците се нуждае от нея? Още не мога да проумея, че майка ми е позволила това!

Има ли нещо по-смразяващо от това да гледаш един справедлив петнайсетгодишен младеж и да осъзнаваш, че той има властта да разнищи целия ти живот? Чувствах се толкова уязвим, че чак ми прилошаваше.

— Нямаш представа в какво ще се превърне животът ми — казах тихо.

— Прав си. Нямам — с лекота призна той, но гневът му растеше все повече. — Но и ти нямаш. Мотаеш се и вземаш разни грандиозни решения за това какво хората трябва да знаят или да не знаят за собствения си живот. И имаш представа как ще им се отрази това точно толкова, колкото и аз! Просто правиш онова, което мислиш за най-безопасно, а после се спотайваш и се надяваш никой да не те намери и да не те обвини, ако нещата се оплескат!

Яростта му растеше все повече и повече и внезапно заподозрях, че не само Копривка е причина за това.

— Защо се ядосваш толкова? — попитах го. — Това няма нищо общо с теб.

— Нищо общо с мен ли? Нищо общо с мен? — Скочи на крака, като едва не събори стола си. — Как е възможно Копривка да няма нищо общо с мен? Нима нямаме обща кръв? Нима тя не е Пророк по рождение и не притежава Умението? Знаеш ли… — За момент спря и с мъка се овладя, след което заговори по-тихо. — Имаш ли представа какво означаваше за мен да раста без равен с мен? С някой от моята кръв, с някой връстник, с когото да мога да поговоря? С някой, който би ми подал ръка в отговорността за управлението на Пророците, така че не всичко да се стоварва само върху мен? — Погледна настрани, сякаш се взираше в нещо през стената, след което изсумтя: — Тя можеше да седи в тази каюта като годеница на някой островитянин, не аз. Ако майка ми и Сенч разполагаха с двама Пророци, с които да купят мира, кой знае…

Кръвта ми се смрази. Не исках да му казвам, че именно от това се бях опитал да защитя Копривка. Казах му донякъде истината.

— Изобщо не ми е минавало през главата да го погледна от тази страна. Не съм си и помислял, че това би ти се отразило по някакъв начин.

— Е, отразило се е. И се отразява. — Внезапно насочи вниманието си към Сенч. — И твоето нехайство е абсолютно нетърпимо. Момичето е наследник на трона на Пророците след мен. Това трябваше да бъде документирано и заверено при това, преди да напусна пристанището! Ако се случи нещо с мен, ако загина, докато се опитвам да отсека главата на онзи замръзнал дракон, ще настане хаос и всички ще започнат да предлагат кой да…

— Направено е, принце. Преди много години. И документите се пазят на сигурно място. Така че не съм бил нехаен. — Сенч негодуваше, че Предан изобщо е можел да си помисли подобно нещо.

— Би било хубаво да го знам. Може ли някой от вас да ми обясни защо е било толкова важно тази информация да се крие от мен? — Изгледа ме свирепо. — Оставам с впечатлението, че много често си вземал решения за живота на другите и си правил каквото смяташ за най-добро, без да се посъветваш с тях за собственото им мнение. И че не винаги си бил прав!

— Това е проблемът с вземането на решения — отвърнах. — Никога не знаеш дали постъпваш правилно, докато не го направиш. Но това се очаква от зрелите хора. Да вземат решения. И после да живеят с тях.

Известно време той не каза нищо.

— И ако взема зряло решение да кажа на Копривка коя е? Да поправя поне част от несправедливостта, която сме й причинили?

Поех дъх.

— Моля те да не го правиш. Това не може да й се стовари просто така, изневиделица.

Този път принцът помълча по-дълго, след което попита иронично:

— Имам ли и други тайни роднини, които ще цъфнат в живота ми, когато ги очаквам най-малко?

— Не знам за такива — отвърнах сериозно. И добавих, този път по-официално: — Принце, моля те. Нека аз да й кажа, ако наистина трябва да научава.

— Определено заслужаваш тази задача — отбеляза той и Сенч, който междувременно бе станал сериозен, отново се усмихна. Предан добави почти замечтано: — Изглежда силна в Умението. Само си помислете какво би било, ако сега беше тук. Можехме да разчитаме на нея, а и Шишко може би щеше да остане на сигурно място у дома.

— Всъщност тя се сработва чудесно с Шишко. Много добре може да го успокоява и е спечелила доверието му. Именно тя се справи с кошмарите му по време на пътуването до Цайлиг. Но в отговор на това, което каза — не, принце. Шишко е твърде силен и твърде избухлив, за да бъде оставен сам където и да било. И в крайна сметка ще се наложи да се справяме с това. Колкото повече го учим, толкова по-опасен става.

— Мисля, че най-добрият лек за ината на Шишко е да го върнем у дома при познатия му начин на живот. Предполагам, че тогава пак ще стане по-сговорчив. За съжаление, преди това трябва да намеря и да убия дракон.

Изпитах облекчение, че оставяме темата за Копривка, но имаше още нещо, което трябваше да се изясни.

— Принце. Пъргав не знае абсолютно нищо за това. Няма представа, че Копривка е моя дъщеря и негова природена сестра. Бих искал да си остане така.

— А, да. Естествено, когато си решил да запазиш това в тайна, изобщо не си се замислил как ли ще се отрази това на другите деца, ако случайно се появят.

— Прав си. Не съм — се съгласих с мъка.

— Добре, ще си мълча. Засега. Но може би няма да е зле да се замислиш как ли би се чувствал, ако едва сега откриеш кои са родителите ти. Помисли си само! Ами ако изведнъж се окаже, че не си син на Рицарин, а на Искрен? Или на Славен? Или пък на Сенч? Колко благодарност ще изпиташ към онези, които са знаели през цялото време и са те „защитавали“ от истината?

Студената бездна на съмнението зейна за миг пред мен, макар да отхвърлях тези безумни идеи. Да, Сенч бе способен на подобна лъжа, но това противоречеше на логиката. Все пак Предан бе постигнал целта си. Бе успял да събуди в мен гнева, който бих изпитал, ако открия, че съм бил лъган толкова дълго.

— Сигурно щях да ги намразя — признах си. Погледнах го право в очите. — И това е още една причина да не искам Копривка да научава.

Принцът сви устни и кимна отсечено. Това не бе обещание да пази тайната ми, а по-скоро оценяване на трудностите около разкриването й. Повече нямаше да получа от него. Надявах се да смени темата, но той неочаквано се понамръщи и попита:

— И защо кралица Хич-не-ме-е-еня си има вземане-даване с бинградския дракон? Да не би да е в съюз с Тинтаглия?

— Не, принце! — Бях смаян, че може да си помисли подобно нещо. — Тинтаглия я е намерила, проследявайки моите мисли, или поне така ми се струва. Мисля, че когато използваме силно Умението, драконът може да ни чува. Или когато пътуваме насън, както открихте двамата с Шишко. Тинтаглия знае донякъде кой съм от посещението на бинградската делегация в Бъкип. Тогава използвахме непредпазливо Умението и може би тогава ме е набелязала. Иска да разбере какво знаем за черния дракон. Тъй като всички излюпили се в Дъждовитите равнини дракончета са немощни, Айсфир може да се окаже последната й надежда за създаване на потомство и за продължаване на вида й.

— И нямаме начин да защитим Копривка.

— Тя се показа доста способна против дракона — отвърнах с нотка на гордост. — Защитава се — както и мен — по-добре, отколкото бих могъл и да мечтая.

Той ме измери с очи.

— И несъмнено ще продължи да го прави. Докато драконът си остане заплаха, която се явява единствено в сънищата й. Но ние не знаем много неща за тази Тинтаглия. Ако черният дракон наистина е единствената й надежда, както предполагаш, то тя наистина може да стане много отчаяна. Копривка би могла да се защити в сънищата си, но как ще се справи с дракон, кацнал пред дома й? Къщата на Бърич би ли оцеляла срещу яростта на дракон?

Изобщо не исках да си представям подобна картина.

— Тинтаглия открива Копривка само нощем, в сънищата си. Може би няма представа къде всъщност живее.

— А може би предпочита да остане по-близо до малките дракончета. Засега. А утре вечер може да се отчае и да долети до дома на Копривка. — Затвори очи и уморено разтърка слепоочията си. После ме погледна и поклати глава. — Не мога да повярвам, че изобщо не си се замислял за това. Какво ще правим? — Не изчака отговор и се обърна към Сенч. — Имаме ли пощенски птици на борда?

— Разбира се, принце.

— Ще пратя послание на майка ми. Копривка трябва да бъде прибрана на безопасно място в Бъкип… не, това е глупаво. Много по-бързо ще е да се свържем направо с нея, да я предупредим за опасността и да я пратим при майка ми. — Разтърка очи и въздъхна тежко. — Съжалявам, Фицрицарин — рече тихо и искрено. — Ако не беше в опасност, може би щях да оставя нещата каквито са. Но не мога. Поразен съм, че си решил да постъпиш така.

Сведох глава. Приех думите му със странно чувство, не с гняв или ужас, а с усещането, че неизбежното в крайна сметка настъпва. Побиха ме тръпки. В ума ми се появи образът на Шута — усмихваше се доволно. Осъзнах, че отново докосвам отпечатъците от пръстите му върху китката си. Чувствах се като човек, когото току-що са принудили да направи фатален ход в игра на камъни. Или като вълк, който най-сетне са притиснали в ъгъла. Промяната бе твърде огромна, за да изпитвам съжаление или страх. Оставаше ми само да стоя като вцепенен и да очаквам неминуемата лавина последици.

— Фицрицарин — обади се Сенч, след като мълчанието ми се проточи. Долавях загрижеността в гласа му и съчувственият му поглед почти ми причиняваше болка.

— Бърич знае — рекох неловко. — Че съм жив. Пратих му съобщение по Копривка. Само той можеше да го разбере. Защото бях дал на Копривка думата си и исках Бърич да знае, че синът му… че Пъргав е в безопасност и е с нас. Бърич е отишъл при Кетрикен. И може би е говорил и с Шута. Така че… знае. — Поех дълбоко дъх. — Възможно е дори да е очаквал подобно нещо, повикване в двора. Сигурно подозира, че Копривка има Умението. Как иначе би могла да научи от мен, че Пъргав е в безопасност? Той беше кралският човек на Рицарин. Знае какво представлява Умението. Как ми се иска Рицарин да не го беше запечатал… Да можех сега да докосна ума му… Макар че едва ли щях да намеря смелост…

— Бърич е бил кралски човек на Рицарин? — Предан се залюля на задните крака на стола си и ни изгледа смаяно.

— Даваше силата си на принц Рицарин — потвърдих аз.

— Още едно нещо, което не знаех. — Предан бавно поклати глава. Краката на стола му изтропаха рязко върху палубата. — Какво трябва да стане? — гневно попита той. — Какво трябва да се случи, за да разкриете всичките си тайни?

— Това не е тайна — тежко рече Сенч. — А само част от историята, отдавна забравена като нямаща значение за настоящето. Фиц, сигурен ли си, че Бърич е бил изолиран от Умението?

— Да. Много пъти съм се мъчил да достигна до него. Дори се опитвах да черпя сила от него онзи път в планините. Нищо. Непроницаем е. Дори Копривка се е опитвала да влезе в сънищата му, но без успех. Каквото и да е сторил Рицарин с Бърич, изпипал го е до последната подробност.

— Интересно. Би трябвало да опитаме да открием как го е изолирал. Ако се наложи да елиминираме Умението на Шишко, това може да се окаже един от начините. Да го изолираме. — Сенч говореше по замисления си начин, без изобщо да си дава сметка, че някой може да се засегне от думите му.

— Достатъчно! — избухна принцът.

Двамата трепнахме, изненадани от гневния му изблик. Предан скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Седите като някакви кукловоди и решавате живота на други хора и как ще ги манипулирате. — Бавно премести поглед от Сенч към мен, принуждавайки ни да го гледаме в очите. Беше млад, уязвим… и някак мъдър. — Знаете ли колко ме плашите понякога? Как мога да стоя тук, да гледам как сте оформили живота на Копривка и да не се питам какви ли номера сте заложили в моя? Ти, Сенч, говориш преспокойно за изолиране на Шишко от Умението. Нима не трябва да се запитам, а дали няма да обединят силите си и да сторят същото и с мен, ако изведнъж стана заплаха за плановете им?

Смаях се, че ни обединява по такъв начин, но не можех да отрека думите му, колкото и смразяващи да бяха. Не смеех да погледна Сенч — та нали принцът можеше да приеме, че се наговаряме за нещо? Забих поглед в чашата си, вдигнах я с два пръста и я разлюлях, наблюдавах течността — често бях виждал Искрен да прави същото, докато размишлява за нещо. Каквито и отговори да бе виждал в танцуващото питие, на мен те ми убягваха.

Чух как столът на Сенч изстърга, когато го бутна назад от масата. Осмелих се да го погледна. Той стана — изведнъж много по-стар, отколкото бе допреди десет минути, — и бавно заобиколи масата. Когато принцът се завъртя да го погледне с объркана физиономия, старият убиец мъчително коленичи пред него. Сведе глава и заговори, без да откъсва очи от пода.

— Принце — рече задавено. — Мой бъдещ кралю. Това е единственият ми план. Никога не бих вдигнал ръка да ти сторя зло, нито да подбудя друг да го стори. Ако желаеш, приеми сега клетвата ми за вярност, която другите ще положат формално само на коронацията ти. Защото я имаш от мига, в който се роди. Не — от мига, в който беше заченат.

Сълзи опариха очите ми.

Предан опря ръце на коленете си, наведе се напред и заговори в тила му.

— Но ти ме излъга. „Не съм чувал нищо за Копривка и дракон“. — Имитацията на невинния тон на Сенч беше превъзходна. — Това ли каза?

Възцари се дълга тишина. Стана ми жал за коленете на стареца. Сенч пое дълбоко дъх.

— Не мисля, че е справедливо да се брои за лъжа, когато и двамата знаем, че лъжа — с неохота рече той. — От човек на моето място понякога се очаква да излъже господаря си. Така че господарят да може да говори правдиво, ако го попитат по съответната тема.

— Ох, я ставай. — В гласа на принца се долавяше отвращение и досадна развеселеност. — Така въртиш нещата, че накрая никой не знае за какво всъщност говориш. Можеш да ми се закълнеш и хиляда пъти във вярност, но ако утре решиш, че едно силно очистително ще ми дойде добре, тайно ще ми го пробуташ.

Стана и протегна ръка. Сенч я пое и Предан му помогна да се надигне. Старият убиец изправи със стон гърба си, заобиколи масата и отново седна на мястото си. Не изглеждаше засрамен нито от директните думи на принца, нито от провала на собственото си представление. Запитах се на какво точно бях станал свидетел. Не за пръв път си дадох сметка колко различни бяха отношенията между стария убиец и това момче и какви бяха помежду ни, докато растях. И именно тук беше разковничето. Когато двамата със Сенч седяхме и разговаряхме, го правехме като търговци, без да се смущаваме от мръсните тайни на занаята. Реших, че не бива да говорим по такъв начин пред принца. Той не беше убиец и не трябваше да бъде посвещаван в по-нечестивите ни начинания. Не биваше да го лъжем за тях, но пък може би не трябваше и да му ги тикаме под носа.

Може би Предан ни напомняше именно това. Поклатих възхитено глава. Кралят разцъфтяваше в него така естествено, както ловното кутре тръгва по следа. Вече знаеше как да ни управлява и да ни използва. И от това не се чувствах унизен, а тъкмо обратното — то ме окуражаваше.

Той обаче ми отне тази радост почти в същия миг.

— Фицрицарин, очаквам от теб да говориш с Копривка довечера, докато сънува. Кажи й, че заповядвам да иде в замъка Бъкип и да поиска от майка ми убежище. Трябва да я убедиш, че аз съм онзи, за когото се представям. Ще го направиш ли?

— Задължително ли е да го изразя точно така? — попитах с неохота.

— Ами… може би можеш да го промениш. Ох, кажи й каквото искаш, стига незабавно да замине за Бъкип и да разбере, че я грози реална опасност. Ще напиша кратко съобщение на майка ми и ще го пусна по птица, просто за да е сигурно, че няма място за възражения. — Стана и въздъхна тежко. — А сега отивам да спя. В истинско легло зад затворена врата, а не на дъска в обща стая, изложен на показ като някакъв ловен трофей. Не помня да съм бил по-уморен.

Бях радостен, че напускам каютата. Разходих се по палубата. Вятърът бе свеж, Риск се носеше в небето пред кораба, денят бе превъзходен. Предан не бе казал, че съм длъжен да разкривам на Копривка, че е моя дъщеря. Но отиването й в замъка Бъкип я поставяше на пътя към знанието. Поклатих глава. Вече не знаех на какво мога да се надявам. Знаех обаче нещо друго, от което се ужасявах. Думите на принца за Тинтаглия ме бяха потресли. Не бях ли прекалено уверен в способността на Копривка да се справи с дракона? Възможно ли бе звярът наистина да знае къде живее тя?

Денят мина бавно. На два пъти проверих Шишко. Беше все така в койката си, с лице към стената. Твърдеше, че го мъчи морска болест. Всъщност подозирах, че вече е свикнал с пътуването по море. Когато му казах, че не ми се вижда да му е лошо и че може би ще му хареса да се разходи по палубата, той почти успя да ми се изповръща върху краката. В крайна сметка напъните му завършиха с ужасен пристъп на дълбока кашлица и реших, че е най-добре да оставя дребния нещастник на мира. На излизане „случайно“ ударих рамото си в рамката на вратата. Шишко се изсмя.

Излязох навън, като си разтърквах натъртеното рамо. На предната палуба намерих Ридъл с парче плат и шепа огладени камъчета. Мъчеше се да научи двама от екипажа на играта на камъни. Извърнах се от тази обезпокоителна гледка и видях Пъргав с Любезен. Котаракът се беше покатерил на една от мачтите и двамата се мъчеха да го убедят да слезе. Капитанът се дразнеше, някои от моряците се веселяха.

Риск кацна на такелажа извън обсега му и започна да го дразни, като леко разперваше криле и крякаше, докато не се появи Уеб и не й нареди да престане и да помогне за свалянето на котарака.

Така измина денят, а после настъпи така ужасната и желана нощ. Върнах се в каютата при Шишко. Пъргав му беше донесъл вечеря и празните съдове на пода показваха, че апетитът му явно е непокътнат. Събрах ги и ги сложих настрана, само за да се спъна в тях миг по-късно. Тихият кикот на Шишко бе единственият знак, че е станал свидетел на непохватността ми. Когато му пожелах лека нощ, не ми обърна внимание.

Беше заел цялата койка. Легнах с одеялата си на пода и доста време се мъчех да се успокоя достатъчно, за да се отпусна и да приближа онова неопределено място между съня и будуването, в което можех да пътувам. Беше си чиста загуба на време. Колкото и да търсех Копривка, не можех да я намеря. Това ме разтревожи достатъчно, за да не мога да заспя, и през по-голямата част на нощта продължих с безплодните си опити. Но колкото повече я търсех, толкова повече я нямаше.

Опитах се да се убедя в задушния мрак на тясната каюта, че ще разбера, ако нещо се е случило е дъщеря ми. Помежду ни имаше връзка чрез Умението. Със сигурност щеше да извика, ако се намираше в опасност. Успокоих се с мисълта, че и преди ме е блокирала от сънищата си; и че ми беше ядосана, че съм „пуснал“ принца в общото ни място последния път, когато се видяхме. Може би ме наказваше по този начин. И докато лежах и се взирах в тъмното, изведнъж се сетих, че последния път, когато видях Тинтаглия, тя заяви, че е способна да ме изолира от Копривка. Какви бяха думите й? „Съвсем сама си, ако реша“. Къде се намираше дъщеря ми в момента? Уловена в кошмар, измъчвана от дракон? Не. Копривка бе показала, че може много добре да се защитава в сънищата. Проклех логиката, на която ме бе научил Сенч — тя ми казваше, че за да постигне целта си, драконът може и да промени бойното поле. Например като подгони дъщеря ми физически.

Колко бързо може да лети един дракон? В състояние ли е да стигне от Дъждовитата река до Бък за една нощ? Не, разбира се. Но не знаех, не бях сигурен. Размърдах се на дървения под и се опитах да се завия с късите одеяла.

Когато най-сетне настъпи утрото, отворих зачервени очи и се изправих. Успях да оплета крака в одеялата, спънах се и ударих болезнено пищяла си. Шишко май проспа ругатнята ми. Излязох навън и отидох направо да доложа на принца. Изслуша ме с мрачно мълчание. Нито той, нито Сенч ми казаха какъв глупак съм бил да оставя дъщеря си беззащитна от дракон в името на собствената й безопасност.

— Да се надяваме, че просто ти е сърдита — рече Предан. — Птицата отлетя вчера. И щом стигне Бъкип, майка ми ще побърза да изпрати за Копривка. Казах й, че опасността е голяма и че не бива да се бави. Направихме всичко по силите си, Фицрицарин.

Думите му не ме успокоиха особено. Когато пред очите ми не беше картината, в която дракон пируваше с нежната плът на Копривка, си представях реакцията на Бърич при вида на кралската гвардия, пратена да отведе дъщеря ми в замъка Бъкип. Пътуването минаваше мъчително и малко неща ме развличаха, ако не се брояха упоритите и коварни опити на Шишко да ми отмъсти. Втория път, когато одрасках кокалчетата на пръстите си, докато се опитвах да отворя вратата, му казах:

— Знам, че ти го правиш, Шишко. Не е честно. Не е моя вината, че участваш в това пътуване.

Той бавно седна и провеси босите си крака през койката.

— Тогава чия е, а? Кой ме накара да се кача на този кораб, където ще умра?

Разбрах грешката си. Не можех да му кажа, че просто изпълнявам заповедта на принца. Сенч беше прав. Налагаше се аз да опера пешкира. Въздъхнах.

— Аз те качих на кораба, Шишко. Защото се нуждаем от помощта ти, ако се наложи да убием дракона. — Вложих в гласа си цялата топлота и вълнение, които можех да събера. — Не искаш ли да помогнеш на принца? Не искаш ли да си част от приключението, което изживяваме?

Той присви очи към мен, сякаш аз бях малоумният.

— Приключение? Драйфане и ядене на риба? И през цялото време нагоре-надолу, нагоре-надолу? Да вървя сред хора, които се чудят защо не съм мъртъв? — Скръсти късите си ръце на гърдите. — Чувал съм за приключения в приказките. В тях има златни монети, магии и красиви момичета за целуване. А не драйфане!

В момента напълно споделях мнението му. Докато излизах, се препънах в прага.

— Шишко! — укорих го.

— Не съм аз! — заяви той, но въпреки това се разсмя.

Малките кораби се носеха по увенчаните с бели якички вълни и ветровете бяха благосклонни към нас. Въпреки това пътуването ми се струваше безкрайно. Денем се опитвах да се занимавам с Пъргав, да се грижа за удобството на Шишко и да се отървавам с по-малко натъртвания. Нощем се мъчех да открия дъщеря си, но безуспешно. Когато влязохме в пристанището на Цайлиг, се чувствах като парцал, а и сигурно изглеждах така. Уеб дойде до мен на релинга, докато гледах приближаващия се град.

— Няма да питам за тайните ти, но ти предлагам да споделя товара ти, стига да мога — тихо рече той.

— Благодаря, но ти вече смъкна голяма част от него. Знам, че не бях особено търпелив с Пъргав през последните няколко дни и че си му помагал с уроците. Знам също, че често навестяваше Шишко и го развличаше. Никой не би могъл да ми помогне повече за момента. Благодаря ти.

— Е, добре тогава — тъжно рече той, потупа ме по рамото и се отдалечи.

Престоят ни в Цайлиг също беше безкраен. Нощувахме в къщата-крепост, където прекарах и доста от дните. Кашлицата на Шишко още не беше отминала, но не ми се виждаше толкова болен, за колкото се представяше. Колкото и да бе досадно да кисна в болничната му стая, все пак реших, че така е най-добре — един-два пъти успях да го убедя да излезе навън, но хората не го гледаха с добро око. Шишко беше като сакато пиле в ято здрави птици; достатъчен бе и най-малкият повод, за да го изкълват до смърт. Не беше подобрил отношението си към мен, но въпреки това не ми се искаше да го оставям сам. Макар че нито веднъж не поиска да остана с него, всеки път, когато излизах от стаята, намираше предлог да ме последва или да ме повика няколко минути по-късно.

Първия път, когато Уеб дойде по предложение на Сенч да прекара известно време с Шишко, си помислих, че старецът нарочно се опитва да ни сближи. Но после Сенч ме извика и ме прати навън, облечен като островитянин, чак до татуировката на бухал, която набързо нарисува на бузата ми. С боя и смола измайстори на долната ми устна крив белег, който да обясни мълчаливостта ми и лошото ми произношение. Даде ми достатъчно местни пари да пия гадната им бира в прекалено горещите им кръчми. След това излизах още няколко пъти, всеки път облечен като търговец от различен клан. Цайлиг бе един от големите търговски центрове на Външните острови и никой не обръщаше внимание на непознато лице в шумна пивница. Работата ми бе да седя и да слушам клюки и истории. Преговорите с хетгурда бяха разбунили духовете. Местните бардове получаваха добри бакшиши за всяка песен за Аслевял и Айсфир, разказваха се и много родови предания, за да се впечатлят другарите по чашка около камината. Слушах внимателно, като отсявах измислиците и легендите от фактите, за които имаше вероятност да са истина.

Определено в леда на Аслевял имаше нещо замръзнало, но бе минало почти цяло поколение, откакто някой го е виждал ясно. Мъжете разказваха историите на бащите си за посещаването на острова. Някои установявали лагер на брега и се изкачвали на ледника, за да го зърнат. Други използвали най-ниските отливи в годината, когато оттеглящите се води оголвали прохода под леда от южната страна на острова. Според всички разкази начинанието било опасно — щом попаднеш в прорязващите синия лед канали, лесно можело да се изгубиш или да не отчетеш правилно времето и отлива и да се забавиш твърде много. Тогава завръщащото се море хваща в капан непредпазливия и никога не го пуска. Достатъчно умните, силните и хитрите стигали по тунела до огромна пещера, където човек можел да говори с уловения в леда дракон и да измоли някакво благодеяние. Някои станали прочути ловци, на други им вървяло с жените, трети спечелвали изобилие за майчините си богове. Така казваха легендите.

Споменаваше се също за оставяне на дарове за Черния мъж от Аслевял. Някои говореха за него като за отшелник, други — като за дух-пазител на дракона. Всички се съгласяваха, че бил опасен и че е по-добре да бъде умилостивен. Някои твърдяха, че най-подходящият дар е суровото червено месо; други бяха на мнение, че благоволението му може да се купи с билки за чай, ярки мъниста или мед.

На два пъти чух островът да се споменава във връзка с Войната на Алените кораби. За нея не се говореше много — малцина са онези, които обичат разкази за войни, които не са завършили със славна победа. Доколкото разбрах, по време на войната Кебал Тестото и Бледата жена искали да установят твърдина на Аслевял. Никой не казваше защо, но мнозина пленници от Шестте херцогства били закарани там да работят до края на дните си като роби. Изглежда, Тестото бе поробвал и сънародници от Външните острови, които се противопоставяли на войната му. Били Претопени от него и също откарвани на Аслевял, след което никой нито ги видял, нито чул за тях. Така островът придобил ореол на позор и нещастие, който съперничеше дори на легендарния му дракон. Вече малцина бяха склонни да извършат поклонение там, за да докажат куража си.

Запомнях всичко това и го повтарях до най-малката подробност на Сенч и Предан. По време на късните ни разговори двамата със стария ми наставник се опитвахме да определим как наученото може да ни помогне или попречи. Понякога имах чувството, че обсъждаме мъглявите слухове само защото не разполагаме с нищо сигурно.

Предан имаше дълги срещи с хетгурда — траеха по няколко дни. Крайният резултат бе, че определиха условията за лова на дракона, сякаш ставаше дума за някакво състезание по борба или стрелба. Сенч страшно го беше яд, че кланът на Глигана бе направил уговорката и ни бе обвързал с нея, без изобщо да се посъветва с нас. Макар аз самият да не бях свидетел, чух, че Аркон Кървавия меч бил много изненадан, когато принцът с ледена вежливост заявил, че е смаян от условията.

— Не можем да променим онова, което са уговорили вместо нас — мрачно ми рече Сенч. — Но си заслужаваше да се види лицето на Кървавия меч, когато Предан му каза: „Моята дума си е моя и аз съм единственият, който може да я дава. Никога вече не помисляй, че можеш да говориш от мое име“.

Каза ми го на чашка бренди в същата стая в къщата-крепост, която обитавахме и преди. Шишко и Предан бяха в съседната. Чувах само тона на разговора им — Предан спокойно обясняваше защо Шишко трябва да се качи на кораба на следващия ден, а гласът на дребния човек варираше от детски хленч до гневен отказ на мъж. По всичко личеше, че от увещанията няма особена полза. Но предвид условията, в които ни бе поставил Кървавия меч, нещата май не можеха да станат по-лоши.

Благородниците ни се бяха потрудили добре в наше отсъствие — по-добре, отколкото очаквах. Вече имаше сключени търговски договори между различни кланове и фамилии на Шестте херцогства. Излагането на показ на собствените им гербове ги отличаваше достатъчно от Елена на Пророците, за да могат да преговарят без предубеждения от страна на местните. Предан вечеряше с различни благородници почти всяка вечер и сякаш всеки път имаше новини за нови договори. Ако принцът успееше да поднесе главата на дракона на нарческата, целта ни щеше да е повече от успешна. Шестте херцогства и Външните острови щяха да са така тясно свързани чрез брака и търговията, че бъдещите войни нямаше да донесат полза на никого.

Но хетгурдът като че ли бе твърдо решен нещата да не са лесни. На принца на Пророците се разрешаваше да предизвика дракона, но имаше установени от съвета условия за сблъсъка. Трябваше да заминем за Аслевял без гвардията, а само с определен брой воини. По-голямата част от групата се зае от Осезаващата котерия и засега Предан отказваше да приеме съвета на Сенч да вземе вместо тях опитни воини. Нарческата щеше да дойде с нас, както я бе предизвикал принцът. Приехме, че същото се отнася и за Пиотре, а може би и за неколцина воини от клановете на Нарвала или Глигана, макар че не ни обещаха помощта им. До Аслевял щяхме да стигнем с посочен от хетгурда кораб. На борда щеше да има и шестима представители на съвета, които да следят за изпълнението на правилата. Щяха да бъдат воини, подбрани от шест различни клана, но не и от Нарвала и Глигана. Имаха право да се защитават, ако драконът ги заплашва, но не и да го нараняват или да ни помагат по някакъв начин. Имахме право да вземем само онова, което може да се побере в кораба, а след като стъпим на брега, трябваше да мъкнем багажа си на гръб.

— Изненадан съм, че не уточниха, че принцът трябва да се бие с дракона в двубой.

— Почти го направиха — кисело рече Сенч. — Той трябва да е първият, който да предизвика звяра. И настояха той да нанесе смъртоносния удар, ако се стигне до такъв. Воини са и добре знаят, че в разгара на битката никой не може да каже чий удар всъщност е бил решаващ. Един от бардовете им ще дойде в качеството на свидетел. Само това ни трябваше. — Той почеса уморено четината си. — Не че се безпокоим особено от това. Както казах от самото начало, по-вероятно е да се стигне до изкопаване на нещо от леда, отколкото до сражение с живи същества. Много ми се искаше да разполагаме с по-голяма работна сила за тази част от задачата. — Закашля се леко и изглеждаше доволен от себе си, когато продължи: — Но може би разполагам с нещо, което ще ни помогне да компенсираме липсата на повечко хора.

— Колко души му разрешиха да вземе?

— Дванайсет. Ти и аз, Уеб, Любезен, Кокъл, Ридъл, Шишко, Лонгуик и четирима гвардейци. — Поклати глава. — Иска ми се Предан да бе оставил поне Любезен и Кокъл тук. Още двама опитни войни щяха да са ни добре дошли.

— А Пъргав? Значи той остава тук? — Не можех да реша дали изпитвам облекчение, или тревога от това.

— Не, ще вземем и него. Но тъй като е все още момче, не влиза в бройката воини.

— И заминаваме утре?

Сенч кимна.

— През последната седмица Лонгуик се занимаваше със събиране на продоволствия. Повечето от онова, което донесохме от Шестте херцогства, вече е изядено. Боя се, че ще ни се наложи да караме на местна храна. Лонгуик провери какво е останало и достави нужното за дванадесет души.

Вече го предупредих, че с нас ще има и котарак, който също трябва да яде. Всички ще носим оръжия, независимо дали можем да ги ползваме, или не. За теб секира ли?

Кимнах.

— И за Пъргав също. Има си лък и стрели, но както сам каза, инструмент за разбиване на лед може да свърши повече работа.

— И с това изобретателността ми се изчерпва — въздъхна Сенч. — Нямам представа срещу какво ще се изправим, Фиц. Ще разполагаме с храна, палатки, оръжия и някакви инструменти. Но освен това нямам никаква представа какво ще ни трябва. — Сипа си глътка бренди. — Няма да отрека — радвам се, че Пиотре е смаян не по-малко от мен. Той и нарческата ще пътуват с нас. Кървавия меч също ще е на кораба, но не ми се вярва, че ще присъства на убийството на дракона. — Каза го със саркастична усмивка, която показваше, че не вярва в подобна възможност. — Страшно неудобно е, че измислиха правила като при състезание. Освен това имаме право да носим само две пощенски птици, които могат да се използват единствено за извикване на кораба обратно, когато сме готови да напуснем острова. Ще бъдат у придружителите ни.

Това насочи мислите ми в друга посока.

— Мислиш ли, че онази птица вече е стигнала до Кетрикен?

Сенч ме погледна съчувствено.

— Наясно си, че няма как да знаем. Ветрове, бури, сокол… доста неща могат да забавят или спрат една пощенска птица. Тя лети само към дома и партньора си. Няма начин Кетрикен да ни прати отговор по нея. Замислял ли си се да опиташ да се свържеш с Бърич? — попита деликатно.

— Снощи — отвърнах. Сенч вдигна вежда. — Нищо. Чувствах се като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на фенер. Преди години успявах да ги зърна за миг — и Моли, и Бърич. Не като докосване на умове, а… както и да е, безсмислено е. Вече го няма. Предполагам, че Копривка е служила като фокус, макар да не виждах през нейните очи.

— Интересно — тихо рече той и се досетих, че скътва тази информация за евентуално използване в бъдеще. — И с Копривка не можеш да се свържеш, нали?

— Не — отсякох колкото се може по-безизразно. Пресегнах се и взех бутилката.

— По-леко с това — предупреди ме Сенч.

— Далеч съм от напиване — отвърнах раздразнено.

— Не съм казал, че си пиян — меко рече той. — Но не ни е останало много. И може да ни е нужно повече на Аслевял, отколкото тук.

Докато оставях бутилката, влезе Предан. Шишко го следваше с мрачна физиономия.

— Не заминавам — обяви той на всеослушание.

— Заминаваш — упорито отвърна Предан.

— Не.

— Да.

— Достатъчно! — прекъсна ги Сенч, сякаш бяха седемгодишни хлапета.

— Не! — отсече Шишко и се тръшна на един стол.

— Заминаваш — твърдо рече Предан. — Освен ако не искаш да останеш сам тук. Съвсем сам, без да има с кого да си говориш. Ще си седиш в тази стая, докато не се върнем.

Шишко издаде брадичка и долната си устна и изплези език. Скръсти късите си дебели ръце на гърдите си и измери Предан с поглед.

— Не ми пука. Пък и без това не съм сам. Говоря си с Копривка. Тя ми разказва приказки.

Подскочих.

— Можеш да си говориш с Копривка?

Той ме изгледа свирепо, сякаш току-що бе разбрал, че в опита си да уязви Предан се е издал пред мен. Заклати крака.

— Може би. Но ти не можеш.

Знаех, че не мога да си позволя да губя самообладание и да го притискам твърде много.

— Защото ти ме спираш, така ли?

— Не. Тя просто не иска да разговаря с теб.

Каза го, като ме гледаше оценяващо, може би, за да разбере дали тази идея ме тормози повече от мисълта, че е в състояние да ме изолира от нея. Беше прав. Тормозеше ме. Отправих тиха молба към Предан.

Разбери вместо мен. В безопасност ли е?

Очите на Шишко се стрелнаха към Предан и отново се обърнаха към мен. Принцът премълча. Той също разбра, че ни е хванал да обменяме мисли. Каквото и да кажеше на Шишко, щеше да събуди подозренията му. А дребният човек съвсем не бе благоразположен към Предан. Реших да се възползвам от това.

— Така. Е, Шишко, значи няма да пътуваш с нас?

— Не. Повече никакви кораби.

Беше жестоко. Но въпреки това го направих.

— Тогава как ще се прибереш у дома? Единственият начин да се върнем е с кораб.

На лицето му се изписа съмнение.

— Не заминавате за дома. Отивате на онзи остров с дракона.

— Най-напред там, да. Но след това заминаваме за дома.

— И преди това ще се върнете тук да вземете Шишко.

— Може би — съгласи се Предан.

— Може би, ако сме все още живи — добави Сенч. — Разчитахме на твоята помощ. Ако останеш тук и заминем без теб… — Старецът сви рамене. — Драконът може да убие всички ни.

— И така ви се пада — мрачно рече Шишко. Но все пак решимостта му като че ли се напука. Май се замисли, докато седеше и се мръщеше на дебелите си ръце.

— Щом Копривка разказва на Шишко приказки, за да му прави компания, значи едва ли се намира в опасност, Фиц — бавно и замислено рече Сенч.

Ако се надяваше с това да провокира коментар от страна на Шишко, не успя. Дребният човек изсумтя презрително, настани се по-удобно на стола си и скръсти решително ръце. — Оставете — рекох тихо на всички. Опитах се да си обясня защо Копривка ми е толкова сърдита, че е прекъснала всякакъв контакт с мен. Причините бяха твърде много. Но въпреки това, сурово си казах, по-добре е да знам, че е жива и ядосана, отколкото да си мисля, че е убита от дракон заедно с цялото си семейство. Много ми се искаше да науча със сигурност какво е положението, но знаех, че няма да се получи. Пожелах сполука на пощенската птица, която бяхме пратили. Ако Копривка бе решила се сърди, поне да се сърди на безопасно място.

Малко друго се каза тази вечер. Тримата се заехме да приготвим багажа си, а Сенч мърмореше нещо за товарните условия. Шишко най-демонстративно отказа да си събере нещата. Предан започна да пъха дрехите му в една торба, но Шишко я изсипа на пода. Нещата си останаха там, когато всички си легнахме.

Не спах добре. След като вече знаех, че Копривка нарочно ме игнорира, можех да открия и усетя формата на преградата й. Още по-дразнещо бе, че Шишко ме гледа как се лутам и се наслаждава на безсилието ми да мина през защитата. Ако го нямаше, може би щях да направя по-сериозен опит да вляза в сънищата на дъщеря си. Накрая се отказах и се опитах да заспя наистина. Но вместо това изкарах неспокойна нощ с кратки сънища за всички хора, които бях наранил или разочаровал, от Бърич до Търпение. Най-яркият беше обвинителният поглед на Шута.

Станахме преди изгрев-слънце. Закусихме в почти пълно мълчание. Шишко беше наежен и навъсен, чакаше всеки момент да го заплашим или да му заповядаме да се размърда. По мълчаливо съгласие не го сторихме. Разменяхме кратки фрази помежду си, сякаш го нямаше. Взехме ръчния си багаж. Ридъл дойде да ни помогне с останалото. Сенч остави гвардейците да му носят нещата, но принцът настоя сам да се справи със своите. И излязохме.

 

 

Ридъл вървеше на крачка зад Сенч и носеше багажа му. Лонгуик и четиримата гвардейци вървяха отзад. Не ги познавах много добре. Младият Хест ми харесваше. Чъри и Дръб бяха близки приятели и опитни воини. За Дефт^[1] знаех само, че си е спечелил името благодарение на заровете. Останалите гвардейци щяха да останат с благородниците, а малкият ни отряд трябваше да се яви на кея.

— Ако Шишко не дойде, тогава какво? — попитах, докато крачехме по калдъръмените улици.

— Оставяме го — мрачно отвърна Предан.

— Знаеш, че не можем — възразих. В отговор той само изсумтя.

— Мога да се върна и да го домъкна — колебливо предложи Ридъл. Трепнах, а Сенч мълчаливо поклати глава.

Може да се стигне и дотам — отбелязах аз. — Не мога да го направя, защото Умението му е толкова силно, че е в състояние да ме повали. Но някой нечувствителен към Умението може и да успее да го принуди физически. Вземете например времето, когато другите слуги са го малтретирали и са му вземали парите. Естествено, после ще ни се наложи да си имаме работа с гнева му, но поне ще е с нас.

Нека изчакаме — отвърна принцът.

С приближаването на пристанището хората ставаха все повече. Накрая се оказа, че се е събрала цяла тълпа да гледа заминаването ни. „Зъбат“ бе натоварен още вчера и чакаше само да се качим на борда и да отплава със сутрешния отлив. Островитяните бяха в странно настроение. Сякаш бяха дошли да гледат състезание, а ние не бяхме сред любимците. Никой не ни замеряше с гнили зеленчуци или обиди, но многозначителното мълчание беше не по-малко потискащо. Нашите благородници се бяха събрали по-близо до кораба, за да се сбогуват и да ни пожелаят късмет. Насъбраха се около принца и докато стоях послушно зад него, изведнъж разбрах, че нямат почти никаква представа за мисията му и какво би могла да означава тя. Аристократите се шегуваха добродушно и от сърце му желаеха късмет, но никой не изглеждаше особено разтревожен за него.

Качихме се, а от Шишко все още нямаше и следа. Сърцето ми се сви от страх. Не можехме да го оставим тук, независимо колко сърдит му бе Предан. Не се боях само от онова, което може да направи в наше отсъствие; тревожех се и какво ли ще стане с него, докато е лишен от закрилата на принца. Щеше ли да ги е грижа благородниците от Шестте херцогства за слабоумния слуга в отсъствието на Предан? Опрях ръце на релинга и се загледах над тълпата към къщата-крепост. Уеб застана до мен.

— Е, очакваш с нетърпение пътуването ли?

Усмихнах се горчиво.

— Единственото пътуване, което очаквам с нетърпение, е към дома.

— Не видях Шишко да се качва на борда.

— Знам. Още го чакаме. Не иска да се качи отново на кораб, но се надяваме, че в крайна сметка ще дойде сам.

Уеб кимна сериозно и се отдалечи. Стоях развълнуван и гризях нокътя на палеца си.

Шишко? Идваш ли? Корабът скоро ще отплава.

Остави ме на мира, кучешка воня!

Хвърли ми прозвището с такъв силен гняв, че почти го подуших. В същото време покрай яростта му долавях страха и обидата, че го изоставяме. Заминаването ни го беше развълнувало и разтревожило, но въпреки това подозирах, че инатът му ще вземе връх.

Времето и отливът не чакат никого, Шишко. Решавай бързо. Защото щом водите почнат да се отдръпват, корабът ще трябва да потегли. А след това дори и да ни кажеш, че си променил решението си и искаш да дойдеш, ще е твърде късно. Няма да можем да се върнем за теб.

Не ми пука.

И вдигна стените си толкова рязко, че го почувствах като истинска плесница. Май намесата ми само влоши положението.

Малко след това започнаха последните подготовки за отплаването. Пристигна закъснял товар от „Девичи шанс“. Сред него имаше и няколко буренца. Усмихнах се и се запитах дали Сенч не се е сетил за някой таен запас бренди. Пристигнаха също оръжията и инструментите; трюмът бе натъпкан с всякакви неща, които според Сенч можеха да се окажат полезни. Накрая дойде време да отплаваме. Изпращачите на борда започнаха да слизат. Представителите на хетгурда дойдоха с багажа си. Всички пристигнали в последния момент товари бяха прибрани, малките лодки, които щяха да ни изкарат от пристанището, чакаха в готовност. Уеб неспокойно застана до мен на релинга.

— Няма да дойде — казах тихо. Чувствах го. — Ще ида да говоря с принца. Ще се наложи да пратим някой да го доведе.

— Вече пратих — отвърна Уеб.

— Така ли? Какво каза принц Предан? — Не бях видял някой от гвардейците да слиза от кораба.

— О. Не, не съм говорил с него — разсеяно рече Уеб. — Направих го на своя глава. Пратих Пъргав. — И промърмори по-скоро на себе си: — Надявам се да не е прекалено трудно изпитание. Мисля, че ще се справи. Но може би трябваше да отида сам.

— Пъргав? — Мислено сравних подрастващото хлапе с Шишко и поклатих глава. — Няма да се справи. Шишко е непохватен, но е изненадващо силен, когато е възбуден. Може да нарани момчето. По-добре да ида.

Уеб ме задържа за ръката.

— Не! Не отивай! Виж. Справил се е. Идат!

В гласа му имаше такова облекчение, сякаш Пъргав е извършил някакъв чутовен подвиг. Всъщност май бе точно така. Гледах ги как идват — дребният човек креташе до слабото момче. Пъргав носеше торбата на Шишко и го държеше покровителствено за ръка. Това ме порази, но дори от това разстояние отношението на момчето личеше ясно. Вървеше с вдигната глава и поглеждаше всеки зяпач в очите, сякаш го предизвикваше да се подиграе на слабоумния или да се опита да го забави. Не бях виждал подобна проява на смелост и мнението ми за момчето незабавно се покачи. И на мен би ми било трудно да водя Шишко за ръка през подобна гмеж, но ето че идваха. Когато приближиха достатъчно, успях да видя изражението на Шишко и осъзнах, че тук има нещо повече, отколкото просто да пратиш момче да изпълни задача.

— Какво означава това? — тихо попитах Уеб.

— Той е Стара кръв, както много добре знаеш. — Говореше тихо, без да ме поглежда. — Най-добре се получава Осезание с Осезание, както бихте се изразили. Но може да се привлече дори и лишен от магията. Потренирахме с Пъргав. Днес изпитанието беше по-тежко, отколкото ми се искаше да му налагам. Но той се справи добре.

— Определено.

Шишко доверчиво вървеше до момчето по кея. Когато стигнаха до трапа, се поколеба и спря. Пъргав му заговори тихо и го поведе нагоре. Не ми се искаше много да го правя, но любопитството буквално изтегли думите от устата ми.

— Знам как да отблъсквам някого от себе си с Осезанието. Мисля, че винаги съм го знаел. Но да привличам?

— А. Отблъскването може да се получи инстинктивно. Обикновено същото се отнася и за привличането. Мислех си, че го знаеш. Чак сега разбирам защо никога не си го използвал при Шишко. — Уеб наклони глава и ме погледна оценяващо. — Понякога се учудвам какви неща не знаеш. Сякаш си забравил или си изгубил някаква част от себе си.

Мисля, че усети смущението ми от тези думи, защото внезапно смени тона си и заговори по-общо:

— Мисля, че всички създания използват тази притегляща сила в известна степен към малките си или когато искат да се сдобият с партньор. Може би и ти си я използвал, без да го осъзнаваш. Но именно затова надареният с тази магия трябва да положи усилия да я изучи. За да знае как да я използва. — Замълча, после добави: — Отново ще ти предложа да те науча на онова, което трябва да знаеш.

— Трябва да се погрижа за настаняването на Шишко — забързано рекох аз и понечих да се отдалеча.

— Да. Знам, че трябва. Имаш много задачи и задължения и няма да твърдя, че знам всичко, което правиш за принца. Сигурен съм, че по всяко време ще намериш някаква причина да си твърде зает за подобни неща. Но човек трябва да отделя време за важните неща в живота си. Е, надявам се, че ще дойдеш при мен. За последен път ти отправям това предложение. От теб зависи дали ще го приемеш.

И преди да се измъкна, се обърна и ме остави сам. Риск излетя от мачтата със самотен вик, който се понесе по вятъра. Прибраха въжетата, вдигнаха трапа и мъжете в малките лодки наблегнаха на греблата, за да ни отдалечат от кея и да ни изведат там, където да ни поеме вятърът. Обещах си да намеря време още днес да говоря с Уеб да ме учи насаме на магията ми. Надявах се, че не лъжа самия себе си.

Но нещата съвсем не бяха така прости. Нарческата, баща й Аркон Кървавия меч и вуйчо й Пиотре бяха на борда и през повечето време Предан и Сенч бяха заети с тях. Нямах много възможности да говоря насаме с принца и стария убиец. Както и преди, трябваше да се огранича с компанията на Шишко. Той беше нещастен и не виждаше причина и аз да не се чувствам по същия начин. Досадните синини и драскотини от предишното пътуване се умножиха с нови и не можех да направя почти нищо срещу това. Издигането на стени срещу коварното му Умение щеше да отслаби връзката ми със Сенч и Предан. Налагаше се да търпя.

За да станат нещата още по-лоши, водите, които прекосявахме, бяха отвратителни. Борехме се с течения и вълни, които сякаш винаги бяха срещу нас. Два дни корабът се люлееше много силно и Шишко наистина пипна морска болест наред с Кокъл, Пъргав и Любезен. Останалите се хранехме оскъдно и се придвижвахме от една опора до друга. На няколко пъти успях да зърна много бледата нарческа да се разхожда на палубата, хванала Предан под ръка. И двамата нямаха вид, че се забавляват особено. Дните едва се влачеха.

Не намерих възможност да говоря за Осезанието с Уеб. От време на време си спомнях намерението си, но това ставаше все в момент, когато маса неща изискваха вниманието ми. Опитах се да се преструвам, че стечението на обстоятелствата не ми позволява да се обърна към него. В действителност не знаех какво ме кара да се дърпам.

Най-накрая целта ни се показа на хоризонта. Дори отдалеч Аслевял изглеждаше неприветливо място. Той е сред най-северните Външни острови, нащърбено и мрачно място. Лятото никога не успява да се задържи тук. По-меките дни не са достатъчни да разтопят снеговете от предишните зими по планините. По-голямата част от острова се намира под ледник, около който се издигат високи върхове. Някои казват, че всъщност били два острова, свързани от леда, но не зная дали това наистина е така. В единия му край има постоянно оголен каменист бряг и отвесна скала. На другите места скалите се издигат през бледата черупка на ледника. Не можех да определя дали облаците над острова са от изпаряващия се от слънцето лед или сняг, навяван от постоянния северен вятър.

Приближавахме бавно, вятърът и морето сякаш всякак се опитваха да ни попречат. Непрекъснато се налагаше да сменяме курса. Бях на релинга, когато Предан и нарческата заедно със Сенч и Пиотре излязоха да погледат острова. Предан се намръщи.

— Не ми прилича на място, на което би живяло доброволно каквото и да било създание, още по-малко с големината на дракон. Защо му е да идва точно тук?

— Не знам — тихо рече нарческата. — Знам само, че така казват легендите ни. Така че не ни остава друго, освен да отидем там. — Загърна се по-плътно в наметалото си. Вятърът сякаш донасяше до нас ледения дъх на острова.

Следобед заобиколихме един нос и се насочихме към единствения залив на Аслевял. От докладите на шпионите знаехме, че е пуст, с останки от кей и няколко рушащи се каменни постройки. Но въпреки това забелязах някакво ярко петно на голата скала над брега. Докато се взирах в него и се мъчех да разбера какво е, от него се появи фигура. Реших, че е шатра или някакво убежище. Човекът застана на ръба на скалата. Черно-бялото му наметало с качулка се развяваше около него. Не вдигна ръка за поздрав, просто стоеше и ни чакаше.

— Кой е това? — рязко попита Сенч, когато виковете на вахтения ги накараха да излязат на палубата.

— Нямам представа — отвърна Пиотре. В гласа му ясно се четеше ужас.

— Може би е легендарният Черен мъж от острова — предположи Кървавия меч. Наведе се нетърпеливо напред и се взря в самотната фигура на скалите. — Винаги съм се питал дали легендите са верни.

— Не искам да научавам — тихо се обади нарческата. Очите й бяха огромни.

Приближихме залива и всички се изсипаха на палубата, за да гледат зловещата фигура, която ни очакваше. Човекът се раздвижи едва когато хвърлихме котва и пуснахме лодките, които да ни откарат заедно с припасите на сушата. Слезе на брега и спря на линията на прилива. Преди още да отметне черната си качулка, нещо в сърцето ми се преобърна. Прилоша ми от ужас.

Шутът ме чакаше.