Робин Хоб
Съдбата на Шута (8)

Глава 7
Пътуване

Не правете грешката да си мислите, че Външните острови са кралство под короната на един монарх подобно на нашите Шест херцогства или дори съюз на народи, какъвто виждаме в Планинското кралство. Дори отделните острови, колкото и малки да изглеждат, не са под управлението на един-единствен лорд или благородник. Всъщност островитяните не признават „благородници и лордове“. Мъжете имат статут според достойнствата си на воини и богатата плячка, която донасят. Някои се ползват с подкрепата на матриархалните си кланове, за да подсилят репутацията, извоювана със силата на оръжието. Наистина, клановете държат територии на островите, но тези земи са матриархални поля и брегове, собственост на жени и предавани на техните дъщери.

Градовете, особено пристанищните, не принадлежат на нито един клан и като цяло се управляват от закона на тълпата. Градската стража няма да ви се притече на помощ, ако бъдете обрани или нападнати в някой от тях. От всеки мъж се очаква да наложи уважението, оказвано му от останалите. Ако извикате за помощ, ще бъдете сметнат за слаб и недостоен за внимание. Понякога обаче главният клан в района може да има „къща-крепост“ в града и да се заеме с разрешаването на споровете там.

Островитяните не строят замъци и крепости като онези, които имаме в Шестте херцогства. Обсадата по принцип се извършва от вражески кораби, поемащи контрол над пристанище или устие на река, а не от сухопътни сили, опитващи се да заграбят земя. Не е необичайно обаче да се намерят една или две „къщи-крепости“ във всеки по-голям град. Това са укрепени постройки, способни да издържат на нападение и често с дълбоки подземия с кладенци и големи запаси храна. Тези „къщи-крепости“ принадлежат на главния клан във всеки град и са замислени по-скоро за защита от граждански борби, отколкото от чуждоземни атаки.

Шелби, „Пътешествия из Външните острови“

Събудих се и усетих, че на кораба е станало по-спокойно. Не бях спал дълго, но се чувствах отпочинал. Гвардейците лежаха около мен, потънали в сън, сякаш не бяха спали от дни — както всъщност беше.

Станах внимателно, сгънах одеялото, прибрах го в сандъка си, облякох по-чиста риза и се качих на палубата. Наближаваше утрото. Облаците бяха изсипали целия си дъжд и през разкъсаната им завеса надничаха звезди. Босите моряци се движеха тихо и уверено. Беше като утро след буря.

Шишко спеше свит на кълбо. Лицето му бе отпуснато и спокойно, дишаше шумно и равномерно. Уеб дремеше до него, отпуснал глава върху сгънатите си колене. Едва успявах да различа кацналата на релинга птица. Беше някаква чайка, доста едра. Риск. Кимнах й дружески, докато пристъпвах бавно напред, за да дам на Уеб време да отвори очи и да вдигне глава. Той ми се усмихна.

— Май се поотпусна. Може би най-лошото отмина.

— Надявам се — отвърнах.

Предпазливо се открих за музиката на Шишко. Вече не бе буря в Умението, но си оставаше постоянна като плясъка на вълните. Майчината му песен все така доминираше в нея, но чух също и мъркащо коте и успокояващото ехо от гласа на Копривка, която му обещава, че е обичан и е в безопасност. Това малко ме смути; запитах се дали я чувам само защото бях свидетел на промяната, или Сенч и принцът също са способни да доловят думите и гласа.

— Ти също изглеждаш отпочинал — отбеляза Уеб.

— Да, така е. Благодаря ти.

Той ми протегна ръка и му помогнах да стане. Пусна ме веднага щом се изправи, и разкърши рамене. Птицата на релинга приближи една-две стъпки. В засилващата се светлина забелязах плътно жълтото на човката и краката й. Спомнях си от наставленията на Бърич, че ярките цветове са показател за добре хранена птица. Това създание пращеше от здраве. Сякаш усетила възхищението ми, чайката завъртя глава и внимателно прокара клюн по едно дълго перо. И с лекотата, с която котка скача на стол, се издигна над релинга; разперените й криле уловиха вятъра и я издигнаха в небето.

— Фукла — промърмори Уеб и ми се усмихна.

Знаех, че обвързаните чрез Осезанието партньори се гордеят един с друг така, както родителите с децата си. Усмихнах се разбиращо.

— А, усмивката ти е искрена. Мисля, приятелю, че след време ще започнеш да ми имаш доверие. Кажи ми, когато това стане.

Въздъхнах. Би било вежливо да настоя, че вече му имам доверие, но не мислех, че съм толкова добър лъжец, че да го заблудя. Затова просто кимнах. А когато се обърна да си върви, се сетих за Пъргав.

— Искам да те помоля за още една услуга — рекох неловко.

Той се обърна. На лицето му се четеше искрено задоволство.

— Приемам това за напредък.

— Би ли помолил Пъргав да ми отдели малко време днес? Бих искал да говоря с него.

Уеб наклони глава като чайка, оглеждаща някаква съмнителна мида.

— Смяташ да му триеш сол на главата, че не се е върнал при баща си ли?

Замислих се. Смятах ли наистина?

— Не. Само ще му кажа, че смятам за важно за честта ми да се върне жив и здрав в Бъкип. И че очаквам да продължи да се учи при мен по време на това пътуване.

О, това нямаше да се хареса на Сенч. И без това нямах никакво време, а ето че се нагърбвах с още една задача.

Уеб се усмихна топло.

— За мен ще е удоволствие да го пратя, за да чуе това.

Чрез Умението предложих на принца да стане по-рано и да е на палубата при Шишко, когато той се размърда.

Един слуга дойде с принца: носеше кошница с топъл хляб и чайник горещ чай. Ароматът ми припомни, че умирам от глад. Слугата остави кошницата на палубата до Шишко и принцът го освободи. Загледахме мълчаливо морето и зачакахме Шишко да се събуди.

Кога се промени музиката? Като се събудих, направо не повярвах колко спокоен и отпочинал се чувствам.

Голямо облекчение, нали?

Искаше ми се да кажа още, но не смеех. Не можех да призная на принца, че съм се намесил в сънищата на Шишко, защото не бях онзи, който го бе направил. Съмнявах се, че Шишко изобщо е разбрал, че съм бил там.

Събуждането му ме спаси. Шишко се закашля и отвори очи. Погледна ни, усмихна се и каза:

— Копривка ми оправи съня. — Но преди двамата с Предан да успеем да реагираме на думите му, се разкашля. — Не ми е добре. Гърлото ме боли.

Използвах възможността да отклоня разговора.

— Сигурно е от повръщането. Виж, Шишко, Предан ти донесе чай и топъл хляб. Чаят ще ти отпусне гърлото. Да ти налея ли?

В отговор той отново се разкашля. Клекнах до него и докоснах бузата му. Лицето му бе топло, но пък току-що се беше събудил и все още бе увит във вълнени одеяла. Така че едва ли топлината означаваше, че има треска. Бутна раздразнено одеялата и се разтрепери в смачканите си мокри дрехи. Погледна нещастно и музиката му отново зазвуча в дисонанс.

Принцът пое нещата в свои ръце.

— Шишко, идваш в каютата с мен. Веднага.

— Не искам — изстена той, но се изненадах, когато бавно се изправи. Направи колеблива крачка, после погледна към вълните и сякаш се сети нещо. — Имам морска болест.

— Точно затова искам да се прибереш вътре. Там ще си по-добре — каза принцът.

— Не, няма — заинати се Шишко, но когато Предан тръгна към каютата, бавно го последва. Походката му беше несигурна колкото от слабост, толкова и от лекото полюшване на палубата. Хванах го за ръка, с другата взех кошницата. Той се заклатушка до мен. На два пъти спирахме, за да кашля, и когато стигнахме вратата на каютата на принца, загрижеността ми вече се бе превърнала в тревога.

Покоите на принца бяха по-пищни и по-добре обзаведени от спалнята му в Бъкип. Явно някой бе замислил обзавеждането според идеята си какво подобава на един принц. От редицата прозорци се откриваше изглед към следата от кораба. Върху полираните дъски имаше дебели килими и тежки мебели, здраво закрепени, за да издържат люлеенето. Шишко се насочи право към собствената си малка стаичка, в която се влизаше от голямата каюта. Тя бе много по-скромна, по-скоро килер, колкото да побере койката му и с малко място за личния му багаж под нея. Сигурно бе замислена за камериер, а не за слабоумен любимец на принца. Шишко незабавно се стовари в леглото. Стенеше и мърмореше, докато свалях мръсните му пропити с пот дрехи. Когато го завих с леко одеяло, той го притисна към себе си и с тракащи зъби се оплака, че му е студено. Донесох му юргана от леглото на принца. Вече бях сигурен, че е вдигнал температура.

Чаят бе поизстинал, но въпреки това налях една чаша на Шишко и седях до него, докато я изпие. Предложих с Умението на принца да прати за чай от върбова кора за треската и малинов сироп за кашлицата. Когато слугата ги донесе, бяха нужни известни усилия да убедя Шишко да ги изпие. Но инатливостта му бе подкопана от треската, така че в крайна сметка той отстъпи.

Стаичката бе толкова малка, че не можех да затворя вратата, докато седях на края на леглото, така че виждах потока хора през покоите на принца. Не видях обаче нищо интересно до пристигането на Осезаващата котерия — Любезен, Уеб, менестрелът Кокъл и Пъргав. Когато влязоха, Предан седеше на масата и тихо репетираше речта си. След като слугата ги въведе и беше освободен, принцът остави свитъка настрана с видимо облекчение. Котаракът на Любезен влезе след него и моментално се настани на леглото на принца. Сякаш никой не го забеляза.

Уеб ме погледна смаяно, преди да се обърне към принца.

— Горе всичко е наред, ваше височество. — Стори ми се странно приветствие, докато не се сетих, че предава думите на Риск. — Не се виждат никакви кораби, освен нашите.

— Отлично — одобри принцът, преди да обърне внимание на останалите. — Как е котаракът ти, Любезен?

Любезен вдигна ръка. Ръкавът се смъкна и разкри подута червена драскотина.

— Отегчен. И раздразнен от теснотията. Ще се радва, когато отново стъпим на твърда земя.

Всички Осезаващи се разсмяха снизходително, както родители биха се засмели на капризите на малко дете. Отбелязах си колко непринудени изглеждат в присъствието на принца. Единствено Пъргав сякаш си оставаше донякъде скован, но това може би се дължеше или на присъствието ми, или на разликата в годините между него и останалите. Спомних си, че по същия начин се държаха благородниците на Искрен с него, и си помислих, че тази естествена близост е много по-ценна от реверансите и поклоните на ласкателите на Славен.

Затова и не изглеждаше твърде странно, когато Уеб погледна към мен и попита:

— И Том Беджърлок ли ще се присъедини към нас, принце?

В думите му се криеха два въпроса. Дали съм дошъл, за да призная своето Осезание и вероятно самоличността си? И дали ще се присъединя към тяхната „котерия“? Затаих дъх.

— Не точно, Уеб — отвърна Предан. — Той се грижи за Шишко. Разбрах, че си го сменил през нощта, за да може Беджърлок да си почине малко, за което ти благодаря. Шишко обаче започна да кашля от стоенето навън и има треска. Компанията на Беджърлок му действа успокояващо и затова той се съгласи да остане с него.

— А. Разбирам. Е, Шишко, съжалявам да чуя, че си болен.

И се приближи и надникна през вратата. На масата зад него останалите от котерията продължиха тихия си разговор. Пъргав гледаше неспокойно Уеб. Увит в одеяла и забил поглед в стената, Шишко сякаш почти не го забелязваше. Дори музиката му бе глуха и тиха, сякаш не му стигаше енергия да я поддържа. Уеб ме докосна по рамото и заговори тихо:

— С удоволствие ще го наглеждам и тази нощ, ако искаш да си починеш. Междувременно… — обърна се и направи знак на Пъргав, който се начумери, — оставям моя „паж“ при теб. Несъмнено имате много неща за обсъждане, а и ако трябва да помага нещо за Шишко, сигурен съм, че ще е полезен. Нали така, момко?

Пъргав бе в доста сложно положение и много добре го осъзнаваше. Пристъпи като бито куче и застана до Уеб със сведен поглед.

— Да, господине. — Вдигна очи към мен и не харесах онова, което видях в тях. Беше страх, примесен с неприязън, а нямах чувството, че съм заслужил с каквото и да било подобни емоции.

— Пъргав — каза Уеб и момчето отново се обърна към него. Уеб продължи тихо, така че да го чуваме само двамата: — Всичко ще е наред. Повярвай ми. Том иска да е сигурен, че ще продължиш обучението си, докато си на кораба. Това е всичко.

— Всъщност има и още — казах неохотно и това накара и двамата да вперят поглед в мен. Уеб повдигна вежда. Заговорих бавно: — Дадох дума, че ще поставя живота си между теб и всяка опасност, която те грози. Обещах, че ще направя всичко по силите си, за да те върна жив и здрав у дома, когато всичко това свърши.

— Ами ако не желая да се върна у дома, след като всичко свърши? — дръзко и високо попита Пъргав. По-скоро усетих, отколкото видях, че принцът ни слуша. А после момчето добави възмутено: — Чакайте! Как така сте разговаряли с баща ми? Няма как да пратите вест и да получите отговор. Лъжете.

Бавно вдишах през носа. Изчаках да се овладея и заговорих спокойно и все така тихо:

— Не. Не лъжа. Пратих обещанието си на семейството ти. Не съм казал, че са отговорили. Въпреки това смятам, че съм дал дума.

— Но няма как да сте… — възрази той, но този път по-тихо. Уеб го погледна неодобрително. Намръщих се. Уеб погледна неодобрително и мен, но посрещнах погледа му спокойно. Бях обещал да опазя момчето живо и да го върна у дома. Това обаче не означаваше, че трябва да търпя обидите му.

— Май се очертава дълго пътуване и за двама ви — отбеляза Уеб. — Ще ви оставя и се надявам, че и двамата ще се научите да извличате най-доброто от компанията си. Сигурен съм, че всеки от вас има какво да предложи на другия. Но ще го оцените единствено ако го откриете сами.

— Студено ми е — изстена Шишко, с което ме спаси от лекцията на Уеб.

— Ето и първата ти задача — рекох безцеремонно на Пъргав. — Питай слугата на принца къде можеш да намериш още две одеяла. Вълнени. И му донеси вода.

Носенето на неща за слабоумен очевидно оскърбяваше достойнството му, но явно бе за предпочитане пред това да остане при мен. След като Пъргав излезе, Уеб въздъхна и каза:

— Да. Тя ще е единственият мост, по който можеш да стигнеш до момчето, Том. А то има нужда да стигнеш до него. Чак сега го осъзнавам. Избягало е от дома си, избяга и от теб. Трябва да спре да бяга, иначе никога няма да се научи да спре и да се изправи срещу проблемите си.

Значи си мислеше, че съм един от проблемите на Пъргав?

— Ще се заема с него — казах.

Уеб въздъхна уморено.

— Е, тогава го оставям на теб.

Върна се при масата и се включи в разговора на Осезаващата котерия. След малко те си тръгнаха и принцът отново започна да репетира речта си. Когато Пъргав се върна с одеялата и водата, вече бях преровил колекцията свитъци на Предан и бях подбрал няколко, които смятах, че ще бъдат от полза за сина на Бърич. За своя изненада открих някои, които не бях виждал: явно Сенч се бе сдобил с тях непосредствено преди заминаването ни. Занимаваха се с обществото и обичаите на Външните острови. Избрах по-простите за Пъргав.

Треската на Шишко се засилваше. Колкото повече се качваше температурата му, толкова по-фантастична ставаше музиката. Все още не бе ял нищо, но поне бе изгубил воля да се съпротивлява, когато доближих чашата до устата му и се погрижих да я изпие цялата. Увих го в одеялата и за кой ли път се зачудих как така като изгаряш от треска, си мислиш, че ти е студено.

Вдигнах глава. Пъргав ни гледаше с отвращение.

— Мирише гадно — оплака се в отговор на неодобрителния ми поглед.

— Болен е. — Посочих пода и заех мястото си на леглото на Шишко. — Сядай тук. И чети на глас, но тихо, от ей онзи свитък. Не — онзи с оръфания край. Да, точно той.

— За какво е? — ненужно попита той, докато го развързваше.

— Описание на историята и жителите на Външните острови.

— Защо трябва да го чета?

Заизброявах на пръсти.

— Защото трябва да упражняваш четенето си. Защото пътуваш натам и следва да знаеш нещо за тамошните жители, за да не посрамиш своя принц. Защото историята на Шестте херцогства е тясно свързана с историята на Външните острови. И защото аз така казвам.

Той сведе поглед, но не усетих смекчаване на отношението му към мен. Наложи се да го подканя още веднъж, за да започне да чете. Но щом започна, май му стана интересно. Ритъмът на момчешкия глас бе успокояващ. Оставих мислите си да се зареят по звука, почти без да долавят смисъла на думите.

Все още четеше, когато влезе Сенч. Престорих се, че не обръщам внимание на стареца, докато тихо се съветваше с принца. После Предан ме докосна с Умението си.

Сенч иска да освободиш Пъргав за известно време, за да говорим спокойно.

Момент.

Кимнах уж на онова, което четеше Пъргав, и когато той спря да си поеме дъх, го докоснах по рамото.

— За днес достатъчно. Можеш да вървиш. Утре те чакам отново тук.

— Да, господине.

В гласа му нямаше радостно очакване, нито примирение. А само равнодушно потвърждение. Потиснах въздишката си. Пъргав отиде до принца, поклони се и Предан го освободи. По мое внушение чрез Умението Предан му каза, че смята образованието за желателно предимство за всеки и че също желае да го вижда всеки ден на уроците. Получи същото равнодушно съгласие, след което Пъргав излезе.

Вратата още не се беше затворила, а Сенч вече бе до мен.

— Как е? — попита сериозно и докосна лицето на Шишко.

— Тресе го и кашля. Пие вода, но не е хапнал нищо.

Сенч опипа гърлото на Шишко, пипна и челото му. После попита:

— Откога не е ял?

— Поне от два дни.

— Е, значи трябва да започнем с това. Да го нахраним. Солени супи с меко месо и зеленчуци.

Кимнах, но Шишко изстена и обърна лице към стената. Музиката му се рееше странно и като че ли избледняваше в далечината, сякаш изтичаше към някакво място, до което не можех да стигна.

Сенч ме докосна по китката и прекъсна мислите ми.

Какво му направи нощес? Как мислиш, ти ли причини разболяването му?

Въпросът му ме изуми и отговорих на глас:

— Не. Според мен това е просто резултат от морската болест, стоенето на палубата под дъжда и липсата на храна.

Шишко като че ли усети, че разговаряме чрез Умението. Обърна глава към нас и ме погледна сърдито. После отново затвори очи.

Сенч се отдръпна и ми направи знак да го последвам. Настани се на тапицираната пейка под един от прозорците и ми посочи да седна до него. Принцът ни погледна с любопитство.

— Странно, че шепненето може да е най-добрият начин това да си остане само между нас. — Посочи към прозореца, сякаш ме караше да видя нещо. Наведох се напред и кимнах, а той се усмихна и заговори в ухото ми: — Снощи не можех да заспя. Заех се да упражнявам Умението си. Струва ми се, че съм станал по-възприемчив. Музиката на Шишко бе силна и дива. После усетих нещо… някого. Реших, че си ти. Но имаше и нечие друго присъствие, някой, когото съм зървал и преди. Ставаше по-силно, по-властно. После музиката на Шишко се успокои.

Част от мен бе изумена, че Сенч е достатъчно силен в Умението, за да усети каквото и да било. Не мислех достатъчно бързо и дълго мълчах, преди да попитам невинно:

— Друго присъствие ли?

Сенч се ухили до уши.

— Копривка, струва ми се. По този начин ли я включваш в котерията?

— Не съвсем — отвърнах.

И това издаване на тайната ми бе като рухване на стена. Негодувах, но в същото време не можех да отрека облекчението, което изпитах. Изведнъж осъзнах, че съм уморен от тайните си. Твърде уморен, за да ги пазя повече. Нека знае за Копривка и силата й. Това не означаваше, че ще позволя да бъде използвана.

— Помолих я за услуга. Трябваше да й кажа, че Пъргав е в безопасност и че ще го наглеждам. Преди да тръгнем от Бъкип й бях казал, че момчето се прибира у дома, защото така си мислех, че ще направи. Когато открих, че е на кораба с Уеб… не можех да я оставя в напрежение и да се чуди дали брат й не лежи мъртъв в някоя канавка.

— Разбира се, че не — промърмори Сенч. Очите му блестяха от глад за информация. Утолих го.

— В замяна я помолих да успокои кошмара на Шишко. Изглежда много Умела в контролирането на собствените си сънища. А снощи показа, че е способна да контролира и чужди.

Наблюдавах лицето му толкова внимателно, колкото и той моето. Видях как размишлява за възможното използване на подобно нещо; видях как очите му заискриха, когато се досети какво могъщо оръжие би могло да е то. Да имаш контрол върху образите в човешкия ум, да насочваш мислите към нещо мрачно и обезкуражаващо или към приятно и въодушевяващо… имаше ли нещо невъзможно за подобен инструмент? Можеш да подлудиш човек с постоянни кошмари, да насърчиш брачен съюз въз основа на романтични сънища или да го отровиш чрез подозрения.

— Не — казах тихо. — Копривка не осъзнава силата на способностите си. Дори не знае, че това е Умение. Няма да я доведа в котерията, Сенч.

И пуснах най-хитроумната лъжа, която можех да измисля за толкова кратко време. Ако знаеше, старият убиец би се гордял с мен.

— Ще работи най-добре за нас като единак, без да съзнава важността на онова, което върши. Така ще е по-лесна за контролиране. Също като мен, когато работех като нищо неподозиращ младеж.

Сенч кимна сериозно, без да си прави труда да отрича думите ми. И тогава видях една слабост у моя наставник. Беше ме обичал и въпреки това ме бе използвал и бе позволявал да бъда използван. Може би по същия начин, по който е бил използван и самият той. Не се досети, че ще спестя на Копривка подобна участ.

— Радвам се, че си разбрал, че това е за добро — рече той одобрително.

— Какво гледате? — любопитно попита принцът, стана и дойде при нас. Сенч отговори някаква глупост: че си правим номера с очите — първо гледаме корабите как се движат по водата, а после примигваме и се мъчим да си представим, че водата се движи под тях.

— А за какво искаше да говориш насаме с нас? — попита принцът.

Сенч пое дъх и почти видях как се мъчи да измисли тема.

— Мисля, че нещата се подредиха отлично. Фиц и Шишко са тук, така че сме цялата котерия. Мисля, че трябва да пуснем слух, че Шишко много се е привързал към Фиц и иска да е с него. Така няма да изглежда странно, че прост гвардеец се върти толкова близко около принца, дори след като здравето на Шишко се подобри.

— Вече не го ли обсъждахме това? — попита принцът.

— Така ли? Хм. Май да. Простете отплеснатия ум на един старец, принце.

Предан изсумтя скептично. Тактично се оттеглих при Шишко.

Треската му изобщо не бе отслабнала. Сенч повика слуга и му поръча храните, които според него щяха да помогнат най-добре на Шишко. Помислих си за сприхавата готвачка и съжалих момчето, което трябваше да изпълни заповедта. То се върна доста бързо с купичка гореща вода с парче солено месо на дъното. Сенч се вбеси и прати втори слуга със строги и точни поръчки. Успях да накарам Шишко да пийне чиста вода и се заслушах тревожно как дишането му става все по-тежко.

Храната пристигна. Вторият опит на готвачката бе доста по-добър и успях да дам на Шишко няколко лъжички. Гърлото му бе възпалено и го болеше, така че храненето се оказа много бавно. По заповед на Сенч готвачката бе пратила храна и за мен.

Това се превърна в обичайна практика. Беше приятно да ям, без да се налага да бързам и да се състезавам с останалите гвардейци, но пък това ме изолираше от разговори с когото и да било, освен с Шишко, Сенч и Предан. През първата нощ в каютата на принца се надявах да се наспя. Шишко бе спокоен, не се мяташе и не стенеше. Осмелих се да се надявам, че ще кротува до съмване. Постелката ми заемаше цялото пространство от прага до шкафа му. Затворих очи, копнеейки също да си почина, но вместо това поех дълбоко дъх… и се гмурнах в съня на Шишко.

Не беше сам. Котето-Шишко се бе настанило в средата на голямото легло върху възглавницата си, а Копривка тихо обикаляше малката стая. Тананикаше си, сгъваше разхвърляни дрехи и прибираше прибори за хранене в шкафовете. Когато приключи, стаичката бе подредена и чиста.

— Ето — каза тя на гледащото я коте. — Всичко е наред. Всичко е на мястото си, както трябва. И ти си в безопасност. Сладки сънища, мъник.

Повдигна се на пръсти да духне лампата. Внезапно изпитах странно усещане. Знаех, че това е Копривка, но сега я възприемах през очите на Шишко като дребна яка жена с дълга вързана на кок посивяваща коса и дълбоки бръчки по лицето. Майка му, осъзнах и разбрах, че го е родила много късно. Изглеждаше по-скоро като негова баба.

После сънят на Шишко се отдалечи, сякаш го наблюдавах от прозорец в далечината. Огледах се. Бяхме на хълма. Около разтопената кула лежаха мъртви бодливи храсти. Копривка стоеше до мен.

— Аз правя това за него, не ти — каза ми рязко. — Никой не бива да търпи сънища с толкова много страх в тях.

— Ядосана ли си ми? — попитах я. Ужасявах се от отговора.

Тя не ме погледна. Изведнъж помежду ни задуха студен вятър. Тя заговори през него.

— Какво означават онези думи, които ми каза да предам на баща си? Наистина ли си такъв коварен звяр, Сенковълк, че ми казваш нещо, което да разкъса сърцето му?

Да. Не. Нямах верен отговор. Опитах се да кажа, че никога не бих искал да го нараня. Но дали бе вярно? Беше взел Моли за жена. Смятаха, че съм мъртъв; никой от тях не искаше да ме засегне. Но въпреки това той ми я бе отнел. И бе отгледал дъщеря ми в безопасност и здрава. Да. Вярно бе, и му бях благодарен за това. Но не изпитвах благодарност, че винаги ще вижда неговото лице, когато чуе думата „тате“.

— Ти сама ги поиска — казах и чух колко грубо прозвуча гласът ми.

— И също като желанията в старите приказки, ти ми даде каквото исках и то разби сърцето ми.

— Какво е станало?

Не й се искаше да ми казва, но все пак го направи.

— Казах му, че съм сънувала и в съня ми вълк с бодли на муцуната ми е обещал да пази Пъргав и да го върне жив и здрав у дома. И му предадох думите ти. „Правя онова, което ти направи навремето. Закрилям и напътствам сина ти. Ще поставя живота си между него и всяка опасност, която го грози. И когато изпълня задачата си, ще го върна у дома при теб“.

— И?

— Майка месеше хляб и каза да не споменавам Пъргав, ако нямам какво да кажа, освен глупости и измислици. Но беше с гръб към масата, където седях с татко. А той се облещи, после падна от стола и остана да лежи неподвижен като труп. Помислих си, че е умрял. Отнесохме го в леглото. Страхувахме се от най-лошото. Майка бе ужасена и го питаше къде го боли. Но той не отговори. Само скри лицето си с ръце, сви се като бито куче и се разплака. Плака цял ден и не ни каза нито дума. А когато вечерта си легнахме, го чух да става. Надникнах от тавана. Обличаше се за път. Мама го държеше за ръката и го молеше да не тръгва. А той й каза: „Жено, нямаш представа какво сме направили, а аз нямах кураж да ти кажа. Аз съм страхливец. Винаги съм бил страхливец“. И излезе.

За един ужасен миг си представих Моли отритната и изоставена. Беше ужасно.

— Къде отиде? — успях да попитам.

— Предполагам, че идва при теб. Където и да си. — Думите й бяха резки, но долових в тях надежда. Надежда, че някой знае накъде е тръгнал баща й и защо. Наложи се да й я отнема.

— Невъзможно. Но мисля, че знам къде е отишъл, и ми се струва, че скоро ще се върне.

В Бъкип, помислих си. Бърич беше директен човек. Щеше да иде в Бъкип с надеждата да притисне Сенч и да го разпита. Вместо него щеше да намери Кетрикен. И тя щеше да му разкаже. Точно както беше разказала на Предан кой съм. Защото вярваше, че хората трябва да знаят истината дори ако това ги наранява.

Още размишлявах върху тази сцена, когато Копривка заговори отново.

— Какво направих? — попита. Въпросът й не бе риторичен. — Мислех си, че съм страшно хитра. Въобразих си, че мога да се спазаря с теб и да прибера брат си жив и здрав у дома. А вместо това… какво направих? Какво си ти? Злото ли ни желаеш? Мразиш баща ми ли? — И попита с още по-голям ужас: — Брат ми да не би по някакъв начин да е във властта ти?

— Моля те, не се страхувай от мен. Няма причина да се боиш — побързах да кажа и се запитах дали всъщност е така.

— Пъргав е в безопасност и обещавам, че ще направя всичко по силите си да го върна колкото се може по-скоро.

Млъкнах. Какво можех да й кажа? Дъщеря ми изобщо не бе глупава. Няколко непредпазливи намека и щеше да разгадае цялата мистерия. И тогава най-вероятно щях да я изгубя завинаги.

— Познавах баща ти преди много години. Бяхме близки. Но взех решения, които бяха против принципите му, така че се разделихме. Дълго време той вярваше, че съм мъртъв. А след като е чул онези думи от теб, знае, че не съм. И тъй като никога не съм се връщал при него, сега смята, че е извършил голяма несправедливост към мен. А това не е така. Но ако познаваш добре баща си, ще разбереш, че ще го водят собствените му представи по този въпрос.

— Познавал си баща ми преди много години? А познаваш ли и майка ми?

— Познавах го много преди да се родиш.

Не беше точно лъжа, но все пак си оставаше измама. Оставих я да се заблуди.

— И затова думите ми не й говореха нищо — тихо заключи Копривка.

— Да — потвърдих и попитах предпазливо: — Тя добре ли е?

— Разбира се, че не! — Наистина се ядоса на глупостта ми. — Крещеше след него, когато замина, а после взе да ни разправя, че изобщо не е трябвало да се омъжва за такъв твърдоглавец. Стотици пъти ме попита какво съм казала и стотици пъти й разказах „съня“ си. Малко ми оставаше да й разкажа всичко, което знам за теб. Но това нямаше да помогне, нали? Защото никога не те е познавала.

За един смразяващ миг видях картината през очите на Копривка. Моли стои пред къщата, на пътя. Косата й се вее. Опитва се да спре Бърич, размахва юмрук след него. Най-малкият й син, шестгодишен, се е вкопчил в полата й и хлипа ужасен — как така баща му ще напуска майка му? Слънцето залязва и хвърля кървави отблясъци. „Ах, ти, сляп стар глупак! — крещи Моли сред съпруга си. — Ще се изгубиш, ще те оберат! Никога няма да се върнеш при нас!“ Но единственият отговор е отдалечаващото се чаткане на копита.

Когато Копривка се извърна от попарващия спомен, вече не бяхме на хълма с разтопената кула. Вместо това се намирахме на таван. Вълчите ми уши почти опираха ниските греди. Тя седеше в леглото си, свила колене до гърдите си. Зад завесата, която ни отделяше от останалото помещение, се чуваше дишането на братята й. Един от тях се размърда и извика насън. Тази нощ никой в къщата не спеше спокойно.

Отчаяно ми се искаше да я помоля да не казва нито дума за мен на Моли. Не смеех обаче, защото тогава щеше да е сигурна, че съм излъгал. Запитах се дали вече не подозира за съществуването на някаква връзка между мен и майка й. Не й бях отговорил направо.

— Не вярвам баща ти да отсъства дълго. Когато се върне, нали ще ми кажеш, за да престана да се безпокоя?

— Ако се върне — тихо рече тя и изведнъж разбрах, че Моли е изказала на глас съвсем реалните страхове на семейството. Сега Копривка говореше с неохота, сякаш казването на истината правеше страховете още по-реални. — Вече го обраха и пребиха, когато замина сам да търси Пъргав. Така и не го призна, но всички знаем какво се е случило. Въпреки това отново излезе сам.

— Типично за Бърич — рекох. Не смеех да кажа онова, на което се надявах в сърцето си — че е избрал кон, който познава добре. Макар че никога нямаше да използва Осезанието си, за да говори с коня, това не пречеше на животните, с които работеше, да общуват с него.

— Типично за баща ми — съгласи се тя, едновременно с гордост и мъка. И изведнъж стените на стаята започнаха да се стичат като изписани с мастило букви, когато върху тях паднат сълзи. Сънят ми избледня. Когато отворих очи, се взирах в тъмния ъгъл на каютата, без да виждам нищо.

През последвалите скучни и дълги досадни дни и нощи състоянието на Шишко почти не се промени. Случваше се да се оправи, но после отново започваше да кашля и вдигаше температура. Истинското разболяване бе прогонило страха му от морската болест, но не намирах нищо успокоително в това. Неведнъж потърсих помощта на Копривка да прогони трескавите му кошмари, преди да са внесли смут в екипажа. Моряците са суеверен народ. Под влиянието на Шишко сънуваха един и същи кошмар и когато сравниха спомените си, решиха, че това е предупреждение от боговете. Случи се само веднъж, но почти се стигна до бунт.

С Копривка работех по-тясно и по-често в сънищата, отколкото ми се искаше. Тя не отвори повече дума за Бърич и аз не я питах, макар да знаех, че и двамата броим дните, откакто бе заминал. Знаех, че ако има вести от него, ще ги сподели. Отсъствието му от живота й отвори място за мен. С неохота чувствах как връзката ни се засилва, докато накрая не започнах да я усещам през цялото време. Без да разбере, тя ме учеше как да се промъквам в сънищата на Шишко и да ги манипулирам, как внимателно да ги насочвам към успокояващи образи. Не се справях така добре като нея. Моята намеса бе по-скоро внушение, докато тя просто подреждаше сънищата.

На два пъти почувствах, че Сенч ни наблюдава. Това ме дразнеше, но нямаше какво да направя, понеже ако му обърнех внимание, Копривка също щеше да го усети. Но имах полза и от игнорирането му, тъй като той ставаше все по-дързък и виждах как набира сила в Умението. Дали не го осъзнаваше, или го криеше от мен? Задавах си този въпрос, но не го попитах направо.

Морските пътешествия никога не са ми харесвали. В морето всичко е едно и също. След няколко дни каютата на принца ми се струваше толкова тясна и претъпкана, колкото и трюмът, където бяха наблъскани другарите ми гвардейци. Еднообразната храна, безкрайното люлеене и безпокойството ми за Шишко не помагаха особено за приповдигане на духа ми. А и без това слабата ни котерия не постигаше много по време на уроците.

Пъргав продължаваше да идва всеки ден. Четеше на глас, придобиваше знания за Външните острови и опресняваше моите. В края на всеки урок го разпитвах, за да съм сигурен, че е усвоил прочетеното, а не само е прекарал текста през очите и устата си. Имаше добра памет и също зададе няколко въпроса. Рядко бе любезен, но се подчиняваше на учителя си, а засега не исках нищо повече. За Шишко присъствието му сякаш бе успокояващо, защото се отпускаше и челото му се изглаждаше, докато го слушаше. Говореше малко и дишаше тежко, понякога получаваше пристъпи на кашлица. Храненето изтощаваше и двама ни. Шкембето му се смали и под малките му очи се появиха тъмни петна. Беше сериозно болен и сърцето ми се късаше от това как примирено приема мизерното си състояние. Беше убеден, че умира, и дори в съня му не можех напълно да премахна тези мисли от главата му.

Предан не можеше да ми помогне в това. Принцът правеше всичко по силите си и наистина бе привързан към Шишко.

Но беше на петнадесет години и в много отношения си оставаше момче. При това момче, ухажвано от благородници, които всеки ден измисляха поводи да си осигурят компанията му. Вече свободни от аскетичните правила на Кетрикен, те измисляха всякакви забави и начини да му се подмажат. Лодките сновяха между корабите на сватбения ни флот и не само докарваха благородници, но и често откарваха Предан и Сенч до другите кораби, за да се насладят на поредното вино, стих или песен. Подобни развлечения трябваше да го разсеят от скуката на пътуването и наистина успяваха доста добре, но пък това караше Предан да разпределя благоволението си между благородниците. От друга страна, успехът на управлението му щеше да се гради на съюзите, които оформяше сега, и трудно можеше да откаже покана. Въпреки това се дразнех, когато виждах с каква лекота зарязва болния си слуга.

Уеб бе единствената ми утеха. Идваше всеки ден и тихо ми предлагаше да наглежда Шишко, за да имам малко време за себе си. Естествено, не можех да се отпусна напълно. Продължавах да следя Шишко чрез Умението, за да не ни повлече в някой див и изпълнен със страх сън. Но поне можех да изляза от тясната каюта, да се разходя по палубата и да усетя вятъра в лицето си. Което обаче ми пречеше да говоря с Уеб. А много ми се искаше да говоря с него, и не само заради Сенч. Все повече и повече се впечатлявах от спокойната му увереност и добротата му. Имах чувството, че търси вниманието ми, но не както благородниците търсеха вниманието на Предан, а като Бърич, когато искаше да спечели някой кон. И това работеше, макар да си давах сметка за действията му. С всеки ден изпитвах все по-малко предпазливост и подозрителност към него. Вече не ми се виждаше заплаха, че знае кой съм в действителност. А по-скоро нещо като утеха. Имах куп въпроси и копнеех да му ги задам. Колцина от Старата кръв знаеха, че Фицрицарин е жив? И че аз съм Фицрицарин? И в същото време не смеех да произнеса тези въпроси пред Шишко дори когато беше унесен в трескавите си сънища. Като едното нищо можеше да повтори думите ми, било на глас, било насън.

Една вечер, когато принцът и Сенч се върнаха от поредното късно забавление, изчаках Предан да освободи слугите и двамата със Сенч да седнат да поговорят на чаша вино до прозореца. Оставих Шишко, отидох до масата и се обърнах към Предан без предисловия.

— Уеб споделял ли е с теб, че знае, че съм Фицрицарин?

Изумлението му беше достатъчно красноречив отговор.

— Трябваше ли да го научава? — изръмжа ми Сенч.

— Има ли причина да ми се спестява подобно нещо? — попита принцът малко по-остро, отколкото очаквах.

— Само една: че това няма нищо общо с настоящата ни мисия. Бих предпочел да останете съсредоточен върху по-належащите въпроси, принц Предан — сдържано рече Сенч.

— Съветник Сенч, може би ще ми позволите сам да решавам кои въпроси са належащи за мен?

Острият тон на Предан ми показа, че тази тема е била дискутирана и преди.

— Значи никой друг от твоята Осезаваща котерия с нищо не показва, че знае кой съм?

Принцът се поколеба, после каза:

— Никой. От време на време става дума за Осезаващото копеле. Уеб пръв заговори на тази тема. Но я повдига по същия начин, по който ни учи на историята и преданията на Осезаващите. Първо говори, след което ни задава въпроси, които ни помагат да разберем въпроса по-пълно. Никога не е говорил за Фицрицарин по друг начин, освен като за историческа фигура.

Малко изнервящо е да чуеш, че си „историческа фигура“. Сенч заговори, преди съвсем да се смутя.

— Значи Уеб официално учи Осезаващата котерия? История, предания… какво друго?

— Обноски. Разказва стари истории за Осезаващи и животни. И как да се подготвиш, преди да започнеш търсене на партньор. Мисля, че останалите знаят всичко това от деца, но той го прави заради мен и Пъргав. Но въпреки това всички го слушат внимателно. Особено Кокъл, менестрелът. Мисля, че Уеб знае много легенди, които са на път да бъдат изгубени завинаги, и ни ги предава, за да можем да ги запазим и предадем нататък.

Кимнах.

— Когато са започнали гоненията срещу общностите на Осезаващите, хората от Старата кръв е трябвало да скрият традициите и знанията си. И е било неизбежно да предадат на децата си част от тях.

— Защо според теб Уеб говори за Фицрицарин? — замислено попита Сенч.

Наблюдавах как Предан обмисля внимателно въпроса, точно както Сенч навремето ме бе учил да преценявам всяко действие на околните. Какво може да спечели от това? Кой се излага на опасност?

— Възможно е да подозира, че знам. Но не мисля, че е така. Може би повдига темата пред Осезаващата котерия, за да ни накара да се замислим над въпроса каква е разликата между Осезаващ и не-Осезаващ владетел? Какви биха били последствията за Шестте херцогства, ако Фиц бе дошъл на власт навремето, вместо да бъде екзекутиран заради магията му? Как ще се отрази на Шестте херцогства, ако някога настъпят по-благоприятни времена и мога да разкрия, че съм от Старата кръв? Какво ще спечелят всичките ми поданици, ако имат Осезаващ владетел? И как Осезаващата ми котерия може да помага на управлението ми?

— На управлението ти? — остро попита Сенч. — Нима амбициите им толкова много ни изпреварват? Споменаха, че искат да помогнат на мисията ти, да покажат на Шестте херцогства, че Осезанието може да се използва и за добри цели. Нима смятат да продължат и след това да са твои съветници?

Предан се намръщи.

— Разбира се.

Старецът свъси раздразнено вежди. Намесих се.

— Струва ми се естествено да са, особено ако усилията им наистина помогнат на принца в мисията му. Да бъдат използвани и после захвърлени като безполезни не е проява на политическата мъдрост, на която си ме учил.

Сенч все така се мръщеше.

— Ами… ако наистина се покажат полезни, ще очакват някакво възнаграждение.

Принцът заговори спокойно, но усещах как гневът му расте.

— А какво според теб би трябвало да поискат, ако бяха Умела котерия? — Толкова приличаше на Сенч, докато задаваше този въпрос-капан, че едва не се разсмях.

Сенч се наежи.

— Но това е нещо съвсем различно. Умението е твоя наследствена магия, при това е неимоверно по-силна от Осезанието. Да се обвържеш с котерията си и да приемеш съвета и приятелството на членовете й е нещо, което трябва да се очаква. — И изведнъж млъкна.

Предан бавно кимна.

— Старата кръв също е моя наследствена магия. И подозирам, че в нея има много повече, отколкото знаем. Да, Сенч, аз наистина съм свързан с приятелство и доверие с онези, с които споделям тази магия. Това е, както сам каза, нещо очаквано.

Сенч отвори уста да възрази, но я затвори. След малко пак я отвори, но отново спря. Когато най-сетне проговори, в гласа му имаше раздразнение, примесено с възхищение.

— Добре. Разбирам логиката ти. Това не означава, че съм съгласен със заключението, но я следвам.

— Това е всичко, което искам — отвърна принцът и в думите му чух ехото на бъдещия монарх.

Сенч обърна късогледите си очи към мен.

— И защо изобщо повдигна тази тема? — попита сърдито, сякаш нарочно бях станал причина за караницата им.

— Защото трябва да знам какво иска Уеб от мен. Усещам, че се опитва да спечели доверието ми. Защо?

На борда на кораб не съществува истинска тишина. Непрекъснато текат разговори между дърво и вода, платна и вятър. Известно време в каютата се чуваха само тези звуци. Накрая Предан изсумтя:

— Колкото и малко вероятно да ти се струва, Фиц, може би просто иска да сте приятели. Не виждам какво може да спечели.

— Владее тайна — кисело рече Сенч. — А владеенето на тайна винаги означава власт.

— И опасност — възрази принцът. — Разкриването на тази тайна е опасно колкото за Фиц, толкова и за Уеб. Само си помисли какво ще последва, ако го направи. Нима това няма да постави под въпрос управлението ми? Нима някои благородници няма да се обърнат срещу кралицата, разярени, че е криела тази тайна от тях и е запазила живота на Фиц? — И добави по-тихо: — Не забравяй, че като разкрива на Фиц, че знае кой е, Уеб също се излага на риск. Някои хора биха убили, за да запазят подобна тайна.

Гледах как Сенч обмисля думите.

— Вярно, заплахата за управлението ти е не по-малка от тази за Фиц — съгласи се накрая. — Прав си. За Уеб е най-добре да запази тайната. Докато управлението ти е благосклонно към Осезаващите, те нямат интерес да те свалят от трона. Ами ако се обърнеш срещу тях? Тогава какво?

— Наистина, тогава какво? — насмешливо попита принцът. — Сенч, запитай се онова, което така често питаш мен. Какво ще стане след това? Ако майка ми и аз бъдем свалени, кой ще вземе властта? Естествено, онези, които са ни свалили. И те ще са врагове на Осезаващите, по-жестоки от всички, срещу които са се изправяли някога хората от Старата кръв. Не. Мисля, че тайната на Фиц е в безопасност. Нещо повече, мисля, че би трябвало да изостави предпазливостта си и да се сприятели с Уеб.

Кимнах, но се питах защо подобна идея ме прави толкова неспокоен.

— Въпреки това не виждам особена полза от тази Осезаваща котерия — промърмори Сенч.

— Нима? Тогава защо всеки ден ме питаш какво е видяла птицата на Уеб? Нима не ти е по-спокойно да знаеш, че всички кораби, които показва на Уеб, са на почтени търговци и рибари? А и само си помисли какви новини ни донесе днес. Отлетяла е до пристанището на Цайлиг и Уеб е гледал през очите й. Не е видяла струпване на хора като за битка или някакво предателство. Вярно, градът е претъпкан, но като че ли в него цари празничен дух. Това не те ли успокоява?

— Всъщност да. Но не чак толкова, като се има предвид колко лесно може да се прикрие едно предателство.

Шишко се обърна и измърмори нещо и аз намерих повод да ги оставя. Скоро Сенч се оттегли в каютата си, принцът си легна, а аз се настаних на постелката си до койката на Шишко. Помислих си за Уеб и Риск и се опитах да си представя как изглежда океанът и Външните острови през очите на птица. Но преди въображението да ме погълне изцяло, ме обхвана мъка и копнеж по Нощни очи. Тази нощ сънувах свои собствени сънища и те бяха за вълци, ловуващи по хълмове с изсъхнала от лятното слънце трева.