Робин Хоб
Съдбата на Шута (5)

Глава 4
Размяна на оръжия

Главен оръжейник Ход получила титлата си след дълга служба като калфа на главен оръжейник Кренд. Годините й на този пост били ползотворни, защото тя не само била запозната с използването на всяко оръжие, но и знаела как се изработват добри остриета. Всъщност някои все още твърдят, че основният й талант бил в създаването на чудесни оръжия и че Бъкип щял да има повече изгода, ако някой друг бил получил титлата главен оръжейник, а тя си била останала в ковачницата. Крал Умен обаче мислел другояче. След смъртта на Кренд тя незабавно била издигната на неговия пост и ръководела тренирането на всички войници в Бъкип. Служила добре на Пророците и накрая дала живота си за престолонаследника Искрен.

Книжник Федрен, „Хроники“

Грижливото освобождаване на Шута от имуществото му внезапно запали в мен желанието също да подредя нещата си. Така че вместо да си събирам багажа седнах на ръба на старото легло на Сенч, заобиколен от всичките ми принадлежности. Може би това щеше да ме натъжи, ако бях склонен към фаталистичната меланхолия на Шута. Вместо това открих, че съм се ухилил при мизерния вид на имуществото ми. Дори порчето Гили, което душеше из вещите ми, не изглеждаше особено впечатлено.

Основната част от съкровището ми бе купчината дрехи от покоите на Шута и великолепният меч с пищно украсената дръжка. Дрехите ми от времето в селската къща бяха купчина парцали край работната маса. Имах две нови униформи като гвардеец на принца. Едната вече бе грижливо поставена в пътния сандък на пода до леглото заедно с няколко чифта бельо. Под тях бяха скрити малки пакетчета отрови, приспивателни и възстановяващи средства, които бяхме приготвили със Сенч. На леглото до мен имаше различни дребни инструменти, шперц и други полезни джунджурии: бях ги увил в малък вързоп, който лесно можеше да се скрие под ризата. Него също сложих в сандъка. Запрехвърлях останалото от странната ми колекция, докато чаках Предан.

Фигурката на Нощни очи беше на полицата над камината. Не исках да рискувам да я взема. Тук бе и амулетът от странстващата вещица Джина от времето, когато бяхме в по-приятелски отношения. Вече никога нямаше да го нося, но все пак някак не ми се искаше да се отърва от него. Оставих го при дрехите, пробутани ми от лорд Златен. Както винаги, малката карфица с лисица от Кетрикен се намираше от вътрешната страна на ризата ми, малко над сърцето. Нямах намерение да се разделям с нея. Отделно бях сложил някои неща за Хеп. Повечето бяха дреболии, които си бях изработил или придобил като дете — пумпал, подскачащо човече и други такива. Прибрах ги внимателно в една кутия с изрязан върху капака жълъд. Щях да му я дам, когато се сбогуваме.

В центъра на леглото бе купчината пера, които бях намерил на брега на Другите. Вече се бях опитал да ги дам на Шута, за да ги добави към дървената си корона. Сигурен бях, че ще паснат. Но той ги удостои само с един поглед и отказа да ги приеме. Развих меката кожа, в която ги пазех, разгледах ги едно по едно и отново ги завих. Известно време се чудех какво да правя с тях. Накрая ги сложих в ъгъла на сандъка. Добавих и игли и различни макари конец. Още едни обувки и чорапи. Бръснач. Чаша, купа и лъжица за кораба.

И това беше всичко. Нямаше какво друго да събирам. Малко други неща в този свят ми принадлежаха. Оставаше Моя черна, но тя не изпитваше особен интерес към мен — просто правеше онова, което се налага. Предпочиташе себеподобните си и изобщо нямаше да й липсвам. Едно момче от конюшните щеше да я упражнява редовно и докато Хендс оставаше главен коняр на Бъкип, бях сигурен, че за Моя черна ще се грижат добре и няма да я занемарят.

Гили изникна от купчината дрехи и се втурна през леглото да ме предизвика на двубой.

— И ти едва ли ще тъгуваш за мен — казах му, докато се правеше, че ме хапе по ръката. Мишките и плъховете в стените на Бъкип бяха в изобилие и нямаше да гладува. Сигурно щеше да му хареса, че цялото легло ще си е за него. И без това вече смяташе, че възглавницата му принадлежи. Погледът ми обходи стаята. Сенч бе взел всички свитъци, които бях донесъл от къщата си. Безобидните прати в библиотеката на Бъкип и заключи на сигурно място в шкафовете си онези, в които се казваха прекалено много истини. Не изпитвах чувство на загуба.

Понесох една купчина към един от старите гардероби на Сенч с намерението да натикам всичко вътре, но съвестта ме загриза и ме накара грижливо да изтръскам и сгъна всяка дреха, преди да я прибера. Докато го правех, осъзнах, че когато се гледат една по една, много от дрехите не са толкова крещящи, колкото си ги представях. Добавих към багажа наметалото с топла подплата. Когато всичко бе подредено или прибрано, поставих украсения със скъпоценности меч върху сандъка. Той също щеше да замине с мен. Въпреки крещящата дръжка оръжието бе превъзходно изработено и чудесно балансирано. Подобно на човека, който ми го подари, блестящият му външен вид скриваше истинското му предназначение.

Чу се любезно почукване и рафтът с вино се отмести. Предан влезе уморено и Гили моментално скочи от леглото и се втурна срещу него, оголи заплашително бели зъбки и заскача в краката му.

— Да, и аз се радвам да те видя — поздрави го Предан и вдигна малката животинка с една ръка. Почеса нежно порчето по гърлото и го пусна на пода. Тръгна през стаята, като внимаваше да не го настъпи. — Каза, че имам да взимам още нещо ли? — Въздъхна тежко и седна на леглото до мен. — Писна ми от събиране на багажи. Надявам се да е нещо малко.

— На масата е — казах му. — И не е малко.

Докато вървеше към масата, за миг изпитах огромно съжаление и сигурно щях да задържа подаръка, ако можех. Нима можеше да има такова значение за това момче, каквото имаше за мен? Той го погледна и се обърна към мен изненадано.

— Не разбирам. Даваш ми меч?

Станах и казах тихо:

— Това е мечът на баща ти. Искрен ми го даде, когато се разделихме за последен път. Сега е твой.

Изражението на Предан изтри всяка следа от съжалението ми. Протегна ръка към меча, отдръпна я и отново погледна към мен. Беше изумен. Усмихнах се.

— Казах, че е твой. Вземи го и виж как лежи в ръката ти. Току-що го почистих и наточих, така че внимавай.

Пръстите му се свиха около дръжката. Зачаках да го вдигне и да открие изящния му баланс. Но той отново дръпна ръката си.

— Не.

Бях смаян.

— Чакай тук. Моля те. Един момент. — Обърна се и изтича от стаята. Чух как забързаните му стъпки заглъхват в тайния коридор.

Реакцията му ме озадачи. Отначало изглеждаше така възхитен. Отидох до масата и отново погледнах оръжието. Наскоро смазано и почистено, то блестеше на светлината на свещите. Бе едновременно красиво и елегантно и в изработката му нямаше нищо, което да обърка основното му предназначение. Това бе инструмент за убиване на хора. Бе изработен за Искрен от главен оръжейник Ход, която ме бе научила да въртя меча и пиката. Когато Искрен тръгна, тя също замина и умря за него. Мечът бе достоен за крал. Защо Предан не го прие?

Седнах пред камината с чаша горещ чай в ръка. Принцът се върна. Носеше дълъг вързоп. Говореше и го развързваше, докато влизаше през вратата.

— Не знам защо не се сетих за това по-рано, още когато научих от майка си кой си. Сигурно защото ми бе подарен отдавна, а после майка ми го прибра. Ето!

Парчето кожа падна на пода и Предан вдигна високо меча. Ухили се, внезапно го обърна и ми го подаде с дръжката напред. В очите му блестеше възхита и очакване.

— Вземи го, Фицрицарин Пророк. Това е мечът на баща ти.

Побиха ме тръпки. Настръхнах. Оставих чашата и бавно се изправих.

— Мечът на Рицарин?

— Да. — Не вярвах, че усмивката му може да стане по-широка, но се лъжех.

Вперих поглед в него. Да. Дори без да ми казва, щях да го позная. Този меч бе по-големият брат на меча на Искрен. Приличаше на него, но бе малко по-украсен и по-дълъг, предназначен за по-висок мъж от Искрен. На гардата имаше стилизиран елен. Внезапно осъзнах, че това е меч, създаден за принц, който ще стане крал. Знаех, че никога не бих могъл да го нося. Но въпреки това копнеех за него.

— Откъде го взе? — попитах със затаен дъх.

— Беше у Търпение, естествено. Оставила го във Върбов лес, когато дошла в Бъкип. След края на Войната на Алените кораби „подреждала вехториите“, както се изрази, преди да се премести в Трейдфорд. И попаднала на него. В един шкаф. „Добре, че така и не го занесох в Бъкип — каза ми, когато ми го даваше. — Славен щеше да го вземе и да го продаде. Или да го задържи за себе си“.

Беше толкова типично за Търпение, че не се сдържах и се усмихнах. Кралски меч. Сред нейните „вехтории“.

— Вземи го! — настоятелно нареди Предан и не ми оставаше друго, освен да се подчиня.

Трябваше да проверя поне веднъж как ще се чувства ръката ми там, където е била ръката на баща ми. Стори ми се лек като перце. Кацна в ръката ми като птичка. Щом го взех, Предан отиде до масата за меча на Искрен. Чух как възкликна доволно и се ухили, когато го хвана с две ръце и замахна във въздуха. Известно време двамата се държахме като момчета и въртяхме мечовете по различни начини, от най-малкото движение на ръката и китката, за да блокира и отрази удар на нападател, до безразсъдния замах на Предан, който мина на косъм над свитъците върху масата.

Мечът на Рицарин ми подхождаше. Изпитвах удовлетворение от това, макар да осъзнавах колко недостойни са уменията ми за подобно оръжие. Бях малко над средното ниво във владеенето на меч. Запитах се как ли би се почувствал абдикиралият крал, ако узнае, че синът му е по-добър със секирата, отколкото с меча, и по-склонен да използва отрова, отколкото някое от тези оръжия. Тези мисли бяха обезкуражаващи, но преди да успея да се потопя в тях, Предан застана до мен и сравни мечовете.

— На Рицарин е по-дълъг!

— Той беше по-висок от Искрен. Но ми се струва, че е по-лек. Искрен имаше сила, която да вложи в тежкия удар, и мисля, че Ход се е съобразила с това. Интересно ще е да видим кой от двата ще ти подхожда най-добре, когато пораснеш.

Той моментално разбра думите ми.

— Фиц. Дадох ти меча на баща ти, за да е твой. Съвсем сериозно.

Кимнах.

— И съм ти благодарен за това. Но ще се задоволя с доброто намерение вместо с реалността. Това е кралски меч, Предан. А не за гвардеец, още по-малко за убиец или копеле. Ето, виж дръжката. Еленът на Пророците, от ясно по-ясно. Има го и на меча на Искрен, но по-малък. Увивах дръжката в кожа, за да го крия по време на Войната на Алените кораби. Всеки, който го видеше, щеше да познае, че не би могъл да ми принадлежи по право. А този се набива на очи още повече.

Със съжаление и почит оставих меча на масата. Предан внимателно положи меча на Искрен до него. На лицето му се бе изписало упорито изражение.

— Как мога да взема бащиния си меч от теб, щом ти не вземаш меча на Рицарин от мен? Баща ми ти е дал това оръжие. Искал е ти да го носиш.

— Сигурен съм, че тогава го е искал. И в продължение на много години той ми служи вярно. Още по-хубаво ще е да го видя в твоите ръце. Знам, че Искрен би се съгласил с мен. Засега ще е най-добре да оставим настрана меча на Рицарин. Когато те коронясат, благородниците ще очакват да видят кралския меч на кръста ти.

Предан се намръщи.

— Умен нямал ли е меч? Какво е станало с него?

— Несъмнено е имал. Но нямам представа какво е станало с него. Може би е у Търпение по право. Може би Славен го е продал или го е прибрал и са го откраднали след смъртта му. Така или иначе, изчезнал е. Когато дойде време да заемеш престола, би трябвало да носиш кралски меч. А когато отплаваш за Аслевял, би трябвало да носиш меча на баща си.

— Ще го нося. Но няма ли да се зачудят откъде съм го взел?

— Не ми се вярва. Ще накараме Сенч да скалъпи някаква история, че го е запазил за теб. Хората обичат подобни приказки. И ще повярват с радост.

Той кимна замислено.

— Жалко, че не можеш да носиш меча на Рицарин така открито, както аз мога да нося този. Така част от удоволствието изчезва.

— И за мен е така — признах си болезнено честно. — Бих го носил, ако можех, Предан. Но просто така стоят нещата. А и имам подарен меч от лорд Златен, чието качество също надхвърля уменията ми. Ако се наложи да вдигна оръжие в твоя защита, бих предпочел да е секира.

Той сведе замислено поглед. После постави ръка върху дръжката на меча на Рицарин.

— Искам да остане при теб до деня, когато ще ми го дадеш. В деня на моята коронация. — Пое дъх. — И когато взема от теб меча на баща ти, ще ти дам този на моя баща.

Не можех да откажа такъв жест.

Скоро си отиде по същия път, по който беше дошъл, и отнесе меча на Искрен. Налях си още чай и седнах, загледан в меча на баща си. Опитах се да реша какво означава той за мен, но открих в себе си само някаква странна пустота. Дори неотдавнашното ми откритие, че не ме е пренебрегвал, а ме е следил чрез Умението през очите на брат си, не компенсираше физическото му отсъствие в живота ми. Може би ме беше обичал отдалеч, но Бърич бе онзи, който ме бе възпитал, а Сенч — моят учител. Гледах меча и се мъчех да доловя някаква връзка, някакво чувство, каквото и да е, но не успях. Допих чая, но все още нямах отговор; дори не бях съвсем сигурен какъв е въпросът ми. Но вече бях решил да намеря време да се видя отново с Хеп преди заминаването.

Легнах си и дори успях да отвоювам възглавницата от Гили. Въпреки това спах лошо и дори тази непълноценна почивка бе прекъсната. Копривка се промъкна в сънищата ми като дете, търсещо с неохота утеха. Контрастът беше странен. В съня си пресичах стръмен сипей в планините. Вървях и носех безжизненото тяло на Шута. Не ми тежеше, но сипеят бе стръмен, а пропастта — бездънна. Под краката ми предателски се търкаляха камъчета. Във всеки момент можех да се хлъзна надолу. Мускулите ме боляха от напрежението, по гърба ми се стичаше пот. Изведнъж долових движение с крайчеца на окото си. Обърнах бавно глава — не смеех да се движа рязко. Копривка седеше спокойно над мен и наблюдаваше мъчителното ми придвижване.

Седеше сред трева и диви цветя. Роклята й беше зелена, косата й бе украсена с мънички маргаритки. Дори в очите ми на баща изглеждаше по-скоро жена, отколкото дете, но седеше като малко момиченце, опряла брадичка на свитите си колене и обгърнала краката си с ръце. Беше боса и в погледа й се четеше тревога.

Аз все още се мъчех да запазя равновесие на несигурния склон. А в своя сън, присъединил се към моя, тя седеше на планинска поляна. Присъствието й ме принуди да призная, че сънувам, но въпреки това не можех да се избавя от напрежението на кошмара. Не знаех дали се боя от падането и сигурната смърт, или от събуждането.

— Какво има? — викнах й, като продължавах да пристъпвам по сипея. Нямаше значение колко крачки правя; твърдата земя си оставаше все така далеч, а Копривка си седеше над мен.

— Тайната ми — тихо рече тя. — Не ми дава мира. Затова дойдох да потърся съвета ти.

И млъкна. Не отговорих. Не исках да научавам тайната й, нито да давам съвети. Не можех да си позволя да й помагам. Въпреки че бе сън, знаех, че скоро ще напусна Бъкип. А дори и да останех тук, не можех да вляза в живота й, без да рискувам да го унищожа. По-добре бе да си остана за нея смътен образ от сънищата, някъде на ръба на реалността.

Тя отново заговори.

— Ако си обещал да мълчиш за нещо, без да разбираш колко болка ще донесе то не само на теб, но и на другите, длъжен ли си да държиш на думата си?

Въпросът бе твърде сериозен, за да бъде подминат.

— Знаеш отговора — рекох задъхано. — Думата на една жена си е нейна. Или държи на нея, или нищо не струва.

— Но аз не знаех колко мъки ще причини, когато я дадох. Чев се държи като половин човек. Не знаех, че мама ще обвинява татко, нито че татко ще започне да пие и да смята, че той е виновен за всичко.

Спрях. Беше опасно, но се обърнах към нея. Думите й ме излагаха на по-голяма опасност от зейналата под мен бездна.

— И мислиш, че си намерила начин да заобиколиш дадената дума — рекох внимателно. — Да ми кажеш онова, което си обещала да не казваш на тях.

Тя опря чело в коленете си. Гласът й бе глух.

— Каза, че преди много време си познавал татко. Не знам кой си всъщност, но може би все още го познаваш. Можеш да поговориш с него. Последния път, когато Пъргав избяга, ти ми каза, когато двамата с татко бяха в безопасност и се връщат у дома. Моля те, Сенковълк! Не знам каква е връзката ти със семейството ми, но знам, че я има. В опита си да помогна на Пъргав едва не съсипах всички. Няма към кой друг да се обърна. И не съм обещавала на Пъргав, че няма да казвам на теб.

Погледнах краката си. Беше ме променила според своята представа за мен. Сънят й поглъщаше моя. Сега бях наполовина човек, наполовина вълк. Черните ми нокти се бяха забили в чакъла. Запълзях бавно на четири крака към нея, почти долепен до земята.

— Какво да ми казваш? — изръмжах, когато бях достатъчно близо, за да видя солените следи от засъхнали сълзи по бузите й.

Повече разрешения не й трябваха.

— Мислят, че Пъргав е избягал към морето, защото така го направихме да изглежда. Не, не ме гледай така! Не знаеш какво беше тук! Татко през цялото време бе навъсен като буреносен облак, а и Пъргав не му отстъпваше. Горкият Чев се мъкнеше като бито куче и го беше срам да спечели похвала от татко, защото не можеше да я сподели. А мама, мама беше като полудяла, всяка вечер настояваше да разбере какво ги мъчи, а те не й отговаряха. В дома ни нямаше и помен от мир. Затова когато Пъргав дойде при мен и ме помоли да му помогна да се измъкне, ми се стори разумно да го направя.

— И как точно му помогна?

— Дадох му пари, мои пари, които можех да харча както си поискам, парите, които сама си спечелих, като миналата пролет помагах на Госойн с агнетата. Мама често го пращаше до града да занесе мед или свещи. Аз измислих да почне да разпитва съседите и хората в града за кораби, риболова и морето. А накрая написах писмо и го подписах от името на татко, както бях свикнала да го правя вместо него. Очите му… татко все още може да пише, но ръката му се отплесва, защото не вижда добре буквите. Затова напоследък аз пиша вместо него документите, когато продава кон и тъй нататък. Всички казват, че почеркът ми е точно като неговия. Може би защото той ме научи да пиша. И така.

— И така си написала писмо за Пъргав, в което се казва, че баща му вдига ръце от него и че може да замине и да прави каквото иска с живота си.

Говорех бавно. Всяка нейна дума само увеличаваше товара ми. Бърич и Моли се караха и той отново бе започнал да пие. Зрението му отслабваше и той вярваше, че е прогонил сина си. Късаше ми се сърцето да науча тези неща, защото знаех, че не мога да помогна с нищо.

— Може да е трудно за момче да си намери каквато и да било работа, ако хората помислят, че е избягал чирак или че мястото му все още е при баща му. — Говореше бързо, като се опитваше да извини измамата си. Не смеех да я погледна. — Мама приготви шест кутии свещи и прати Пъргав в града да ги занесе и да вземе парите. Когато се сбогува с мен, разбрах, че смята да се възползва от тази възможност. Така и не се върна.

Цветята около нея се разтвориха и една пчеличка забръмча от едно на друго в търсене на нектар.

— Значи е откраднал парите от свещите, за да замине? — Мнението ми за Пъргав започна да се понижава.

— Не беше… не беше точно кражба. Винаги е помагал с кошерите. И му трябваха!

Бавно поклатих глава. Бях разочарован, че му намира извинения. Но пък аз не съм бил нечий по-малък брат. Може би всички сестри правеха така.

— Няма ли да ми помогнеш? — жално попита тя.

— Не мога — рекох безпомощно. — Не мога.

— Защо?

— Как да ти помогна?

Вече се намирах изцяло в нейния сън. Тревата на поляната растеше върху твърда земя. Беше пролетен ден сред хълмовете. Пчелата забръмча покрай ухото ми и я прогоних. Знаех, че кошмарът ми все още се спотайва зад мен. Ако направех две крачки назад, отново щях да се озова на коварния сипей.

— Поговори с татко. Кажи му, че не е негова вината, че Пъргав избяга.

— Не мога да говоря с татко ти. Аз съм много, много далеч. Само в сънищата можем да се свързваме на такива големи разстояния.

— Не можеш ли да посещаваш и неговите сънища, както идваш в моите? Не можеш ли да поговориш с него в тях?

— Не мога.

Преди много години баща ми изключил Бърич от всички останали Умели. Самият Бърич ми го беше казал. Рицарин можел да черпи сила от него за Умението и връзката помежду им означавала, че щял да бъде уязвим чрез Бърич за останалите Умели. Смътно се запитах дали това означава, че някога Бърич е имал известна дарба в Умението? Или просто двамата са били толкова близки, че Рицарин е можел да взема сила от него?

— Защо? Идваш в моите сънища. И преди много години сте били приятели, сам го каза. Моля те. Не може да продължава така. Това го убива. Също и майка ми. — И добави тихо: — Мисля, че му го дължиш.

Пчелата забръмча пред лицето ми и я пропъдих. Реших, че трябва по-бързо да прекъсна връзката. Момичето правеше твърде много заключения за баща си и мен.

— Не мога да идвам в сънищата на баща ти, Копривке. Но може би мога да направя нещо друго. Може да успея да говоря с някой, който да намери Пъргав и да го върне у дома.

Още докато изговарях думите, сърцето ми се сви. Колкото и да ме дразнеше Пъргав, знаех, че ще е лошо да го върнат при Бърич. Стегнах се. Това наистина не беше мой проблем. Пъргав бе син на Бърич и трябваше сами да решат разногласията помежду си.

— Значи знаеш къде е Пъргав? Виждал ли си го? Добре ли е, в безопасност ли е? Непрекъснато си мисля за него, толкова малък и сам някъде по света. Изобщо не биваше да му позволявам да ме убеди за това! Разкажи ми за него.

— Добре е — отвърнах кратко.

Пчелата отново забръмча покрай ухото ми. Усетих как кацна на врата ми. Опитах се да я пропъдя с лапа, но в следващия миг бях притиснат от огромна тежест. Изскимтях и се помъчих да се освободя, но преди да успея да поема дъх, вече се намирах между челюстите на дракон. Тръсна ме — не за да ме убие, а за да ме предупреди. Спрях да се мятам и увиснах неподвижно. Зъбите бяха хванали козината на врата ми. Не разкъсваха кожата и плътта ми, но ме парализираха.

Копривка скочи възмутено и посегна към мен, но драконът ме вдигна по-високо. Заклатих се над Копривка, след което бях провесен над бездната от собствения ми кошмар.

— Леко! — предупреди драконът и двама ни. — Едно движение и го пускам. Вълците не летят.

Думите не излизаха от устата и гърлото, а проникваха направо в мислите, сякаш се бе докоснала до съзнанието ми.

Копривка замръзна.

— Какво искаш? — Тъмните й очи станаха като от кремък.

— Той знае — отвърна Тинтаглия и пак леко ме тръсна. Усетих го с всеки прешлен на гръбнака си. — Искам да знам всичко, което знаеш за онзи черен дракон в леда. Всичко, което знаеш за острова, наричан от хората Аслевял.

— Нищо не знам! — гневно отвърна Копривка. Ръцете й се свиха в юмруци. — Пусни го.

— Ами добре.

Драконът ме пусна и за един шеметен миг полетях надолу. После главата й върху змийската шия се стрелна и ме улови отново. Този път челюстите й се затвориха около ребрата ми. Стисна ме, за да ми покаже с каква лекота може да ме смаже. После намали натиска.

— А ти какво знаеш, вълче?

— Нищо! — изпъшках и целият въздух от гърдите ми излезе, когато тя стисна челюсти. Поне ще е бързо, рекох си. Нямаше да се мъча дълго. Тя не бе търпеливо създание. Щеше да ме убие бързо. Обърнах се да погледна за последен път дъщеря си.

Копривка изведнъж сякаш бе станала по-голяма. Разпери широко ръце. Косата й се замята от вятър, който чувстваше само тя, и се вдигна като ореол около лицето й. Отметна глава и изкрещя:

— Това е сън! И то мой сън! Изхвърлям те от него! — Изрече го със заповедния тон на истинска кралица. За пръв път проумях силата на Умението й. Способността на дъщеря ми да оформя сънища и да заповядва какво да става в тях бе проява на огромния й талант.

Тинтаглия ме метна в безкрайната бездна. Видях под себе си не каменистата пропаст от съня си, а огромна пустота без никакъв цвят или край. Зърнах как драконът се гърчи, докато Копривка отново го смалява до размерите на пчела. После затворих очи от замайващото пропадане. Докато поемах болезнено дъх да изкрещя, Копривка заговори тихо в ухото ми:

— Това е само сън, Сенковълк. И той си е мой. В моите сънища никога няма да пострадаш. Отвори си очите. Събуди се в собствения си свят.

Миг преди да се събудя усетих успокояващия допир на леглото под мен и когато отворих очи в тъмната стая, не бях обзет от паника. Копривка бе махнала ужаса от кошмара. За момент изпитах облекчение. Поех дълбоко дъх и докато заспивах отново, изпитах сънено възхищение от странната сила на Умението на дъщеря си. Но докато придърпвах одеялото над рамото си и си връщах половината възглавница от пора, предишната част от съня отново ме разбуди. Пъргав беше излъгал. Бърич не се бе отказал от него. Даже по-лошо, напускането му бе предизвикало хаос в семейството му.

Лежах неподвижно със затворени очи и напразни надежди за сън. Момчето трябваше да бъде пратено у дома, но не исках аз да съм онзи, който да го направи. Щеше да поиска да знае откъде съм научил, че е излъгал. Така. Щях да кажа на Сенч, че Бърич не е отпратил Пъргав от дома си. Това означаваше, че трябваше да му призная, че отново съм се свързал с Копривка. Какво пък, нищо не можеше да се направи по този въпрос. Всичките ми тайни сякаш искаха да се измъкнат от мен и да станат известни на другите.

Така че взех решение и се опитах да се убедя, че това е най-доброто, което мога да направя. Опитах се да не си представям как Бърич се напива всяка вечер и как сърцето на Моли се къса не само заради пропилия се съпруг, но и от изчезването на сина й. Опитах се да не се питам доколко е отслабнало зрението на Бърич. Достатъчно бе, че или не беше опитал да намери сина си, или опитът му е завършил с провал.

Станах на разсъмване. Взех хляб, мляко и бекон от казармата и отидох да закуся в Женската градина. Седнах, слушах песента на птиците и усещах как топлината на новия ден докосва земята. Подобни неща винаги са ме успокоявали. Тази сутрин те отново ми доказваха, че добрината на земята е безкрайна, и ужасно ми се прииска да мога да остана и да гледам как лятото набира сили и плодовете натежават по клоните.

Усетих я, преди да я видя. Славея носеше светлосиня утринна роба. Косата й бе спусната по раменете и изящните й тесни стъпала бяха обути в прости сандали. Държеше димяща чаша. Гледах я и ми се прииска нещата помежду ни да бяха по-прости. Когато ме забеляза да седя мълчаливо на пейката под дървото, тя ахна с престорена изненада, после се усмихна и дойде при мен. Седна, изу сандалите и сви крака върху пейката помежду ни.

— Е, добро утро. — В очите й се четеше лека почуда. — За малко да не те позная, Фиц. Сякаш си се подмладил с десет години.

— Том — напомних й учтиво, като много добре си давах сметка, че нарочно ме бе нарекла със старото ми име, за да ме стресне. — И се чувствам така, сякаш наистина съм се подмладил. Може би съм имал нужда точно от ежедневието на гвардеец.

Тя изсумтя скептично и отпи от чашата си. После вдигна очи и добави кисело:

— Май не мислиш същото и за мен, нали?

— Какво, че ще ти е по-добре като гвардеец ли? — попитах невинно. Тя се престори, че се кани да ме ритне. — Славея, за мен винаги изглеждаш като себе си. Нито по-стара, нито по-млада от очакваното. Но винаги Славея.

Тя се намръщи за момент, после сви рамене и се разсмя.

— Така и не мога да разбера дали думите ти са комплимент, или не. — Наклони се по-близо до мен и подуши. — Парфюм? Да не би да си слагаш благовония напоследък, Том Беджърлок? Ако те интересува женска компания…

— Не. И изобщо не са благовония. Просто спя с един пор.

Бях отговорил съвсем честно и гръмкият й смях ме изненада. Миг по-късно и аз се ухилих, а тя клатеше глава към мен. Премести се така, че затопленото й от слънцето бедро се притисна в моето.

— Типично за теб, Фиц. Типично. — Въздъхна доволно и ме попита мързеливо: — Да смятам ли, че си приключил с траура и си се свързал отново?

Думите й помрачиха светлото утро. Прочистих гърлото си.

— Не. Съмнявам се, че ще го направя някога. С Нощни очи си пасвахме като нож и кания. — Погледнах близката леха с лайка и добавих тихо: — След него няма да има друг. Би било в ущърб на всяко създание, с което се свържа, защото то ще е само заместник, но не и истински партньор.

Тя прочете в думите ми повече неща, отколкото бях вложил. Постави ръка върху облегалката на пейката, облегна глава на нея и се загледа към небето през клоните. Допих млякото си и оставих празната чаша. Тъкмо се канех да се оттегля за сутрешния урок с Пъргав, когато тя попита:

— В такъв случай замислял ли си се да си върнеш Моли?

— Какво?

Тя повдигна глава.

— Ти я обичаше. Или поне винаги така си твърдял. И тя ти роди дете, заради което плати прескъпо. Знаеш, че можеше да го махне, ако беше решила. Това, че не го е направила, означава, че изпитва дълбоки чувства към теб. Трябва да идеш при нея. Да си я върнеш.

— Това между Моли и мен бе преди много време. Сега тя е омъжена за Бърич. Двамата заедно са изградили живота си. Имат шест свои деца — отвърнах твърдо.

— И какво от това? — Погледна ме в очите. — Видях го, когато дойде в Бъкип да прибере Пъргав. Мълчалив и мрачен. И стар. Накуцва и очите му са замъглени. — Поклати глава. — Ако решиш да му отнемеш Моли, не би могъл да ти се противопостави.

— Никога не бих го направил!

Тя отпи от чашата си, без да сваля поглед от мен.

— Знам — рече, когато отлепи устни от нея. — Въпреки че той я отне от теб.

— И двамата мислеха, че съм мъртъв! — отговорих с малко по-груб тон, отколкото възнамерявах.

— Сигурен ли си, че не си? — насмешливо попита тя. При вида на изражението ми погледът й омекна. — Ох, Фиц. Никога не правиш нищо за себе си, нали? Никога не вземаш онова, което искаш. — Наведе се към мен. — Мислиш ли, че Моли би ти благодарила за решението ти? Смяташ ли наистина, че си имал правото да решаваш вместо нея? — Отдръпна се леко и се загледа в лицето ми. — Отказа се от нея и от детето, сякаш намери добър дом за кутре. Защо?

Бях отговарял толкова много пъти на този въпрос, че дори не ми се наложи да се замисля.

— Той беше по-добър мъж за нея. Тогава това бе истина. Истина е и сега.

— Нима? Чудя се дали Моли би се съгласила.

— А твоят съпруг как е? — попитах грубо.

Погледът й стана непроницаем.

— Кой знае? Отиде за пъстърва в планината с лорд и лейди Дъбрава. Както знаеш, подобни излети никога не са ми харесвали. — Извърна поглед и добави: — Но прекрасната им дъщеря Бръшлян явно ги харесва. Чух, че скачала от радост, като научила за пътуването.

Не беше нужно да ми обяснява. Взех ръката й.

— Славея. Съжалявам.

Тя пое дъх.

— Нима? Все ми е тая. Разполагам с името и владенията му. И той ми дава свободата да живея като менестрел и да се връщам и заминавам, както ми се хареса. — Наклони глава към мен. — Мисля да се присъединя към антуража на Предан за пътуването до Външните острови. Как ти се струва?

Сърцето ми се сви. Не, само това не.

— Мисля, че ще е много по-лошо от ходене за пъстърва. Очаквам преди всичко неудобства и студ. А и храната на Външните острови е ужасна. Ако ти поднесат смес от свинска мас, мед и костен мозък, знай, че това е върхът на кулинарното им изкуство.

Тя се изправи грациозно и каза:

— Рибен пастет. Забрави рибния им пастет. Рибен пастет върху всичко.

Стана, протегна ръка и махна няколко кичура от челото ми. Пръстите й проследиха спускащия се по лицето ми белег.

— Някой ден ще разбереш, че ние с теб бяхме идеалната двойка. Че винаги и навсякъде съм била единствената, която наистина те е разбирала и въпреки това те е обичала.

Зяпнах я. През всичките прекарани заедно години никога не бе споменавала думата „обич“.

Пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и ми затвориха устата.

— Трябва по-често да закусваме заедно. — И се отдалечи, като отпиваше в движение от чашата си. Знаеше, че продължавам да я гледам.

— Какво пък. Поне успя да ме накараш да забравя за малко всичките си останали проблеми — казах тихо аз.

Върнах чашата си в кухнята и тръгнах към Градината на кралицата. Може би причината бе в разговора ми със Славея, защото когато се качих горе и намерих момчето да храни гълъбите, бях директен.

— Излъгал си — казах, преди да успее да ми каже „добро утро“. — Баща ти не те е отпращал. Избягал си. И си откраднал пари, за да го направиш.

Той ме зяпна. Лицето му побеля.

— Кой… откъде…

— Откъде съм разбрал ли? Ако отговоря на въпроса ти, ще го направя пред Сенч и кралицата. Искаш ли да научават какво знам?

Молех се да съм го преценил правилно. Когато преглътна и поклати мълчаливо глава, разбрах, че съм успял. Щом имаше шанс да побегне към дома, без никой по-важен тук да разбере как се е посрамил, щеше да го направи.

— Семейството ти е полудяло от тревога за теб. Нямаш право да караш онези, които те обичат, да се измъчват и да се чудят какво е станало с теб. Събирай си нещата и заминавай, момче, точно както дойде. Вземи. — Импулсивно извадих кесията от колана си. — Вътре има достатъчно, за да се прибереш и да върнеш каквото си взел. Гледай да го направиш.

Не посмя да ме погледне в очите.

— Слушам, господине.

Не понечи да вземе кесията, затова хванах ръката му и му я тикнах. Когато го пуснах, той продължи да стои и да се взира в мен. Посочих вратата на стълбището. Той се обърна зашеметено и се запрепъва натам. Спря на прага.

— Не знаете какво ме чака там — прошепна едва чуто.

— Напротив. Знам. И е много по-добро, отколкото си представяш. Върни се у дома, сведи глава пред баща си и служи на семейството си, докато не станеш мъж, както подобава на честно момче. Нима родителите ти не са те отгледали? — Нима не са ти дали живот, не осигуряват храната в чинията ти, дрехите на гърба ти, обувките на краката ти? В такъв случай по право трудът ти им принадлежи, докато не станеш по закон мъж. Тогава можеш открито да тръгнеш по своя път. Ще имаш години да откриеш своята магия. Години, които са си само твои, спечелени заслужено и които можеш да изживееш както си поискаш. Осезанието ти може да почака дотогава.

Той опря за момент глава на вратата.

— Не. Магията ми няма да чака.

— Ще й се наложи! — отвърнах рязко. — А сега се прибирай, Пъргав. Заминавай още днес.

Той сведе глава, бутна вратата и излезе. Заслушах се в отдалечаващите се стъпки и почувствах как присъствието му избледнява в Осезанието ми. Едва тогава си позволих да въздъхна. Бях го натоварил с тежка задача. Надявах се синът на Бърич да има силата да я издържи. Надявах се, макар и да не вярвах много, че завръщането на момчето ще е достатъчно да възстанови семейството. Отидох до парапета и се загледах към скалите долу.