Робин Хоб
Съдбата на Шута (33)

Глава 32
През камъните

Камъните свидетели, или Свидетелстващите камъни, стоят от незапомнени времена, преживели бури и земетресения, на хълма Свидетел недалеч от замъка Бъкип. Не се знае кой ги е издигнал. Някои казват, че са древни като основите на самия замък. Други — че са още по-стари. Редица поверия са свързани с тях. Често на това място отиват двойки, за да изрекат брачните си клетви, тъй като се твърди, че ако някой говори лъжливо пред камъните, ще бъде наказан от самите богове. Говори се също, че ако там се срещнат мъже, за да разрешат спор в двубой, камъните ще се погрижат победителят да е онзи, който е прав.

Подобни изправени камъни има и на други места в Шестте херцогства и извън тях. Всички, изглежда, са изсечени от една и съща черна скала. Всички са поставени така, че да издържат на всякакви стихии. Върху някои са изписани руни. Други изглеждат съвсем неукрасени, но при по-внимателен оглед обикновено се вижда, че някога и върху тях е имало знаци, които или са се изтрили с времето, или са били заличени нарочно.

Макар да не открихме да се споменават в свитъците за Умението, с които разполагаме, почти сигурно е, че са били използвани от Праотците като средство за бързо пътуване от едно място до друго. Съставих карта на известните Стълбове на Умението, както ще ги наричам. Към нея добавих легенда, която ясно показва кои руни за кое място се отнасят. Макар някои от Стълбовете да изглеждат без руни, опитният Умел може да ги използва. Не се препоръчва на по-младите Умели да използват камъните сами. Трябва да го правят единствено заедно с опитен наставник, при това само когато е крайно необходимо. За новака преминаването може да се окаже трудно изживяване, водещо до изтощение, а при прекомерно използване — и до загуба на разсъдъка.

Сенч Звездопад, „За Стълбовете на Умението“

Крехкото възстановяване на Шута се срути в малките часове. Събудих се в мрака, понеже го чух да се мята в съня си. Челото му гореше. Не можех да го изтръгна от кошмарите му. Седнах до него, хванах го за ръка и му заговорих тихо, опитвах се да успокоя сънищата му. Имах неприятното усещане, че Черният мъж е буден. Лежеше в леглото си и ни наблюдаваше мълчаливо. Не виждах очите му, но чувствах погледа му. Преценяваше ни, но не знаех защо.

Преди зазоряване усетих присъствието на Сенч. Свързах се с него с неохота.

Вече можеш да се прибереш. Ето каква ще бъде историята ти. Двамата с принца сме те пратили по-рано с Шишко на търговски кораб, тъй като Шишко не се чувства добре тук и защото искаме колкото се може по-бързо да съобщиш новините на кралицата. Мисля, че ще ти повярват. Просто избягвай да се впускаш в подробности. Ще се радвам да си там. Копривка е чудесно момиче, но трябва да сме много предпазливи в докладите си чрез нея, както и да внимаваме да не я натоварваме повече, отколкото са способностите й. Абсолютно задължително е да имам на място доверен човек, който да е посветен в информацията, която трябва да се съобщи на кралицата.

Не мога да замина, Сенч. Шутът е болен. Не може да пътува.

Сенч помълча известно време.

Но от думите ти излиза, че не се налага да го носиш много надалеч. Само до Стълба на Умението, а после да го прибереш у дома, при лечителите и на топло.

Де да беше толкова просто. Пътят до Стълба е много коварен и студен. А самото пътуване през камъка е много изтощително за него. Не смея да го излагам на риск. И без това мина през твърде много изпитания.

Разбирам. — Усетих го как преценява думите ми. — Мислиш ли, че ще е по-добре след едно денонощие? Мога да ти отпусна още толкова.

Постарах се мисълта ми да прозвучи твърдо.

Не знам. Но ще са му нужни дни, докато се излекува, Сенч. Няма да го излагам на риск.

Добре тогава. — От мисълта му струеше раздразнение, но и приемане на положението. — Щом така трябва.

Именно трябва — отвърнах твърдо. — Ще тръгнем, когато Шутът се поправи. Не по-рано.

Утрото ме завари изпълнен с тревога. Много добре знам, че мнозина от ранените на бойното поле умират дни след битката от треска, диария или инфекции. Идването тук бе изстискало силите на Шута и бе зачеркнало многото дни почивка. Спеше тежко и се събуди след пладне с подпухнали очи и измъчено лице. Пи вода чаша след чаша. Прилкоп настоя да се премести от пода на леглото му. Шутът едва преодоля краткото разстояние, сви се в леглото на Черния мъж и почти моментално заспа пак. Кожата му бе топла на пипане.

— Може пък да е само един от периодите му на промяна — казах на Прилкоп. — Надявам се да е така. Ще е по-добре, отколкото някаква инфекция. Ще е трескав и слаб няколко дни, след което кожата му ще се обели като изгоряла. Новата кожа под нея ще е по-тъмна. Ако е това, няма какво да направим за него, освен да се постараем да му е удобно и да чакаме.

Прилкоп докосна бузите му и ми се усмихна.

— Точно това подозирах и аз. Случва се при някои от нас. После минава. — Погледна Шута и добави: — Стига да е само това. — Поклати глава. — Раните му са твърде много.

Въпросът се оформи сам и го зададох, без да си помисля дали не е неучтиво.

— Защо се променяте? Защо Шутът се е променил? Бледата жена си остана бяла.

Той разпери объркано ръце.

— О, много пъти съм си мислил за това. Ясновидците, които си остават бели, често говорят много, но вършат малко. А той и аз на младини предсказахме много промени. И после се заехме да ги извършим. И така може би сме променили и себе си.

— Но Бледата жена също действаше, за да направи промени.

Той се усмихна с мрачно задоволство.

— Опита се. И се провали. Ние победихме. Ние променихме. — Наклони глава. — Може би. Така мисли старецът. — После погледна спящия Шут и кимна замислено. — Нуждае се от почивка. От сън и добра храна. И тишина. Идете с Шишко за риба. Прясната риба ще му дойде добре.

Поклатих глава.

— Не искам да го оставям в това състояние.

Прилкоп постави приятелски ръка на рамото ми.

— Ти го безпокоиш. Усеща тревогата ти. Ако искаш да си почине, по-добре си иди.

— Трябва да си идем вкъщи — обади се Шишко от мястото си край огъня. — Искам си вкъщи.

Шутът изграчи името ми:

— Фиц.

Моментално се озовах до него с чаша вода. Не искаше да пие, но настоях.

— Искаш ли още нещо? — попитах го, след като се напи.

Очите му бяха неестествено ярки от треската.

— Да. Искам да си идеш у дома.

— Не знае какво говори — казах на Прилкоп. — Не мога да го взема в това състояние.

Шутът пое дълбоко дъх и заговори с усилие:

— Не. Напротив. Зная какво говоря. Вземи Шишко. Върви си у дома. Остави ме тук.

Закашля се и ми направи знак за още вода. Пи на малки глътки и отново пое дълбоко дъх. Помогнах му да легне отново.

— Няма да те оставя в това състояние — казах. — Ще останем тук толкова, колкото е нужно. Не се безпокой за нищо. Ще съм до теб.

— Не. — Изглеждаше раздразнителен по характерния за болните уморен начин. — Чуй ме. Трябва да остана. Тук. Известно време. С Прилкоп. Трябва да разбера… кога съм, къде съм… Трябва да… Фиц, той може да ми помогне. Знаеш, че няма да умра. Това е само един от периодите на промяна. Но онова, което трябва да науча, трябва да го науча сам. Трябва да остана сам за известно време. Трябва да помисля. Сам. Разбираш ме. Знам, че ме разбираш. Бях теб.

Вдигна ръце да разтърка челото и бузите си. Сухата кожа се олющи под изтънелите му пръсти и отдолу се видя нова, по-тъмна кожа. Завъртя очи към Прилкоп.

— Трябва да си иде — каза му, сякаш Прилкоп можеше да ме накара насила. — Нужен е у дома. И той има нужда да е у дома.

Седнах на пода до леглото. Разбирах го. Спомнях си дългите дни на моето възстановяване след тъмницата на Славен. Помнех колко неуверен се чувствах. Мъченията карат човек да се срамува. Да се пречупи и да пищи, да се моли, да дава обещания… Може би никой не би простил подобно нещо, освен ако сам не е минал през него. Шутът трябваше да остане сам известно време, за да прецени отново как вижда самия себе си. Докато се възстановявах, не исках Бърич да ми задава хиляди въпроси; не исках дори да бъде грижлив и внимателен. Той го разбра инстинктивно и ме остави дни наред да седя и да се взирам мълчаливо в поляните и хълмовете. Трудно ми бе да призная, че съм човек, а не вълк; още по-трудно бе да призная, че още съм самият себе си.

Шутът протегна тънка ръка изпод одеялото. Потупа неловко рамото ми и прокара пръсти по брадясалата ми буза.

— Върви у дома. И да се обръснеш. — Успя да се усмихне измъчено. — Остави ме да си почина, Фиц. Просто ме остави да си почина.

— Добре. — Опитах се да не се чувствам като отпратен. Обърнах се към Шишко. — Е, в такъв случай ще те заведа у дома. Облечи се по-топло, но не е нужно да прибираш багажа си. Ще бъдем в Бъкип, преди да е минала нощта.

— И пак ще сме на топло? — нетърпеливо попита Шишко. — И ще има топъл хляб и масло, мляко и ябълки, сладкиши и стафиди? Сирене и бекон? Тази вечер?

— Ще направя всичко възможно. Приготвяй се. И кажи на Сенч от мое име, че тази вечер се връщаме у дома. Аз ще кажа на стражата при портата, че сме се прибрали по-рано, с първия кораб. Защото ти е било студено.

— Ами то си ми е студено — каза той. — Но никакви кораби. Обеща.

Нищо не му бях обещавал, но все пак кимнах.

— Никакви кораби. Приготвяй се, Шишко. — Обърнах се към Шута. Отново беше затворил очи. Заговорих тихо: — Е, стана твоята. Май както винаги. Ще прибера Шишко у дома. Няма да ме има един ден. Най-много два. Но после ще се върна и ще донеса хляб и вино. Искаш ли нещо по-конкретно? Нещо за ядене?

— Имаш ли кайсии? — попита ме той с несигурен глас. Явно не бе разбрал напълно какво му казвам.

— Ще се опитам да намеря — отвърнах, макар да ме съмняваше. Пригладих косата му. Беше твърда и суха на пипане, челото му гореше. Погледнах Прилкоп. Той бавно кимна на мълчаливата ми молба. Хубаво го завих, преди да тръгна. Наведох се и въпреки че беше затворил очи, опрях чело в неговото.

— Скоро ще се върна — обещах.

Той не отговори, може би вече спеше. Оставих го така.

— Грижи се за него — казах на Черния мъж. — Ще се върна утре. Погрижи се да яде.

Той поклати глава.

— Не се връщай толкова бързо. Използваш порталите твърде много, твърде начесто. — Направи жест, сякаш извличаше нещо от гърдите си. — Те вземат от теб и ако не оставиш достатъчно за себе си…

Впери поглед в мен, сякаш искаше да се увери, че съм го разбрал. Не бях, но все пак кимнах.

— Ще внимавам.

— Сбогом, шишкаво човече. Сбогом, шутовски Изменящ. — Кимна към Шута и добави тихо: — Ще го наглеждам. Никой от нас не може да направи нещо повече от това. — И попита смутено: — Малкият човек сирене ли каза?

— Сирене. Да. Ще ти донеса сирене. И чай, и подправки, и плодове. Колкото мога да нося.

— Когато бъде безопасно да дойдеш, ще е много мило.

Усмихваше се, докато му благодарихме отново за всичко, което бе направил за нас, след което излязохме. Отново бе излязъл вятър и нощта бе мразовита. Шишко категорично отказа да остави раницата си, така че вървеше натоварен зад мен по стръмната тясна пътека до цепнатината в скалата. Течащата вода отново беше замръзнала и отново се наложи да извадя меча си и да сека лед в тъмното. Шишко се оплакваше от мрака и вятъра и продължаваше да настоява, че иска вкъщи.

Накрая успях да се промъкна. Дръпнах Шишко след себе си и макар че се заклещи, успя да се провре някак. Тръгна след мен, но постепенно забави крачка, докато приближавахме неестествената светлина.

— Не ми харесва това — заяви. — Това не е пътят за вкъщи. Това отива в скалата. Трябва да се върнем.

— Не, Шишко, бъди спокоен. Това е просто стара магия. Всичко ще е наред. Просто върви след мен.

— Дано да си прав.

Тръгна след мен, оглеждаше се на всяка крачка. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-предпазлив ставаше. Когато стигнахме първите барелефи на Праотците, ахна и отстъпи назад.

— Сънищата на дракона. Тези бяха в сънищата на дракона! — възкликна и промърмори, сякаш съм се опитал да го изиграя: — О, бил съм вече тук. Сега вече знам. Но защо е толкова студено? Преди не беше.

— Защото сме под леда, затова. Хайде, стига си се влачил.

— Не и този студ — отвърна загадъчно той и отново ме последва, но не ускори темпо.

Мислех си, че съм запомнил пътя, но въпреки това на два пъти завих погрешно. Налагаше се да се връщам. Шишко започна да се съмнява в мен. Но накрая, въпреки влаченето му и лъжовната ми памет, стигнахме до стаята с картата.

— Не пипай нищо — предупредих го.

Разгледах картата и руната до четирите малки скъпоценни камъни край Бъкип. Бях убеден, че означават Камъните свидетели. Открай време те се смятаха за място на сила и истина, за портал към боговете. Помислих си, че вече зная произхода на тази легенда. Запомних добре руната.

— Хайде, Шишко. Време е да си идем у дома.

Той не отговори и когато докоснах рамото му, погледна бавно към мен. Беше седнал на пода. Бе успял да изтрие прахта от една плочка и се взираше в някаква пасторална сцена. Изглеждаше малко замаян.

— Харесвало им е тук — рече тихо. — Свирели са много музика.

— Вдигни стените си, Шишко — казах му, но той май не ме чу.

Хванах го за ръка и го поведох. Не бях сигурен, че ме слуша, но докато вървяхме нагоре, на няколко пъти му обясних, че трябва да не се отделяме един от друг и да минем през Стълба, за да се приберем у дома. Дишането му бе станало дълбоко и равномерно, сякаш спеше дълбоко. С безпокойство се запитах дали самият град не му влияе.

Не тръгнах да се чудя дали древните очукани Камъни свидетели ще действат като Стълбове на Умението. Та нали Шутът бе използвал един от тях, а неговото Умение бе много по-слабо от моето. Поех дълбоко дъх, тръснах леко ръката на Шишко с надеждата да привлека вниманието му и решително влязох в Стълба, като го помъкнах след себе си.

Отново последва онази бездиханно дълга пауза в същността ми, която вече ми бе почти позната. Сякаш прекосихме незнайно колко голяма черна бездна, обсипана със звезди, след което се озовах на тревистия склон на хълма край Бъкип. Шишко беше с мен. За миг ми се зави свят, а Шишко залитна и седна на земята. Топлината докосна кожата ми и ароматите на лятната нощ напълниха ноздрите ми. Стоях неподвижно и чаках очите ми да свикнат с тъмното. Камъните свидетели се издигаха зад мен към нощното небе. Поех дълбоко въздух. Долових миризмата на пасящи наблизо овце и по-далечния аромат на морето. Бяхме си у дома.

— Всичко е наред. У дома сме. Нали ти казах. Все едно да прекрачиш през прага.

В следващия миг светът се завъртя и се строполих на земята по очи. Полежах малко така, като се мъчех да не повърна.

— Добре ли сме? — нещастно попита Шишко.

— След малко — уверих го задъхано. — След малко ще ни мине.

— Беше лошо като с кораб — обвинително рече той.

— Но много по-кратко — отвърнах. — Много по-кратко.

Въпреки уверенията ми мина известно време, преди да дойдем на себе си и да се изправим на крака. До портите на замъка имаше доста път и Шишко започна да пуфти и да мрънка много преди да стигнем до тях. Замръзналият град на Праотците и пътуването през Стълбовете го бяха объркали и уморили. Чувствах се като злодей, докато го карах да бърза, като го изкушавах с обещания за чудесна храна, студена бира и топло меко легло. Изгряващото слънце ни помогна да не се препъваме много. Не след дълго вече носех раницата на Шишко, а после и наметалото и шапката му. Сигурно щеше да свали още дрехи, ако го бях оставил. Когато стигнахме портите, вече бяхме плувнали в пот, навлечени в зимни дрехи в чудесната утрин.

Стражите май познаха Шишко преди мен. Бях небръснат и разчорлен. Казах им, че са ни пратили по-рано на мръсно търговско корито от Външните острови, че пътуването било отвратително и че страшно се радваме, че сме у дома. Шишко с готовност потвърди мнението ми за корабите. Стражите започнаха да задават хиляди въпроси, но им казах, че сме тръгнали преди доста време, че пътуването ни е било продължително и ми е заповядано да докладвам на кралицата, преди да разправям клюки. Пуснаха ни.

В този ранен час бяха будни само стражите и прислугата. Успях да заведа Шишко само до кухнята. Стражите се бяха научили да търпят любимеца на принца. Щяха да се шегуват грубо с него, да слушат разказите му и да си правят преценки. Всякакви хвалби за дракони, магически стълбове или Черни мъже щяха да се приемат като партенка. Знаех, че трябва да го оставя и че може би това е най-безопасното място. Пък и предполагах, че устата му ще е все пълна и няма да приказва много. Оставих го с топла храна и предупреждението, че след като се наяде, трябва или да си легне в стаята, или да намери Сада, да се изкъпе и да й обясни, че никой не е умрял от морска болест.

Взех парче топъл хляб и го излапах, докато вървях към казармата. Топлият летен въздух изглеждаше наситен с миризми след дългите месеци студ. Нашата част от дългата ниска казарма беше прашна и пуста. Отървах се от тежките вълнени дрехи. Страшно ми се искаше да се измия и избръсна, но се задоволих само да облека чиста униформа. Още повече ми се искаше да се хвърля в леглото си, но знаех, че трябва да видя кралицата колкото се може по-скоро. Знаех също, че тя все още не ме очаква.

Отидох до коридора към килерите и складовете на кухнята. Изчаках наоколо да няма хора и се промъкнах в килера, в който имаше шкаф с фалшива задна стена. Тук се държеше шунката и саламите, така че взех една наденичка, преди да затворя тайната врата и да започна уморителното катерене по тъмното стълбище. Вървях опипом, защото беше тъмно като в рог. Довърших наденичката, преди да стигна стаята на Сенч. Отворих вратата и влязох.

Посрещна ме мрак и миризма на мухъл. Блъснах се в работната маса, изругах и успях някак да се добера до занемарената камина. Напипах огнивото в края на лавицата. След като най-сетне успях да запаля огъня, побързах да запаля и остатъците от свещи в свещника. Подхраних огъня, по-скоро за светлина, отколкото за да се стопля. Стаята бе мрачна, прашна и усойна след дългите седмици, през които камината не бе палена. Огънят щеше да освежи въздуха.

Усетих Гили миг преди да се втурне в стаята от един от своите тайни проходи. Беше изпълнен с ентусиазъм, че най-сетне се е появил някой, който да му донесе наденичка. Когато откри, че само мириша на месо, облиза мазните ми пръсти, хапна ме укорително и се опита да се покатери по крака ми.

— Не сега, приятелю. После ще ти донеса нещо вкусно. Първо трябва да видя кралицата.

Бързо оправих косата си и я вързах на воинска опашка. Искаше ми се да имах време да се приготвя по-добре, но знаех, че Кетрикен по-скоро ще понесе неугледния ми вид, отколкото бавенето ми. Влязох в тайните коридори и стигнах до вратата, водеща към личните покои на кралицата. Спрях и се ослушах. Не исках да я изненадвам, ако има посетители. Едва не паднах, когато Кетрикен рязко отвори.

— Чух стъпките ти. Сякаш те чакам цял ден. Много се радвам, че се върна у дома, Фиц. Най-сетне да видя някой, с когото мога да говоря свободно.

Не беше спокойната разсъдлива кралица, която познавах. Изглеждаше изпита и тревожна. В обикновено подредената стая цареше едва ли не безпорядък. Фитилите на белите свещи на ниската й масичка трябваше да се подрежат, до тях бе забравена недопита чаша вино. На масата ни чакаше чайник, около който бяха разсипани натрошени сухи билки. В ъгъла бяха изоставени два свитъка за Външните острови и техните обичаи.

По-късно разбрах, че се тревожи не само заради спорадичните и завоалирани съобщения, които й пращаха Сенч и Предан чрез Копривка, но и от сблъсъците между Старата кръв и Петнистите, избухнали навсякъде из Шестте херцогства в наше отсъствие. През последните три седмици й се наложило да се занимава с убийства и отмъщения, следвани от нови кланета. Макар през последните шест дни да нямало съобщения за убийства, все още се ужасявала, че всеки момент на вратата й ще почукат и ще й представят поредните мрачни новини. Каква ирония на съдбата — бе принудила благородниците да проявят търпимост към Осезаващите, а те самите се обърнали едни срещу други.

Но онази сутрин не разговаряхме за това. Кетрикен ме помоли да й разкажа най-подробно всичко, за да има по-добри основания за решенията, които изискваха от нея Предан и Сенч. Послушно започнах доклада си, но тя веднага ме прекъсна с въпроси как се отнася хетгурдът към случващото се, дали смятам, че сънародниците на Елиания няма да негодуват, че я отвеждаме да я направим наша кралица, и дали самата нарческа доброволно застава на страната на Предан.

След петото прекъсване се усети и се извини. Седеше на ниска пейка до масата. Видях разочарованието й, че не съм присъствал при отпътуването от Аслевял и връщането в майчиния дом на Елиания. Не можех да й разкажа за реакцията на островитяните при вида на дракона, тъй като не бях присъствал.

Понечи да попита още нещо, но вдигнах ръка.

— Не мога ли просто да се свържа с принц Предан или лорд Сенч? Нали затова се върнах. Нека отговорят на въпросите и ако е нужно, ще докладвам обстойно за всичко.

Тя се усмихна.

— Вече приемаш магията като даденост. А мен продължава да ме изненадва. Копривка прави всичко по силите си и е чудесно момиче. Но Сенч е твърде потаен, а съобщенията на Предан изглеждат тромави. Би ли се свързал със сина ми? Моля те.

Последва най-уморителната сутрин, посветена на Умението. Бях набрал сили за магията, но за пръв път през живота си разбрах как точно котериите от миналото са служили на владетелите. Тъй като знаех кое я притеснява най-много, най-напред се свързах с Предан, който се зарадва да научи, че съм се прибрал благополучно. Последва порой думи за майка му и едва успявах да не изоставам. Отначало беше неловко, защото говореше с нея като син с майка си, с характерната за подобна връзка, но трудна за мен близост. Не беше лесно и да се сдържам да коригирам предаваните новини, тъй като неговото виждане на нещата не съвпадаше напълно с моето, което си бе съвсем естествено.

Предан съобщи, че е предложил да освободи Елиания от дадената й дума. Станало, след като едва не се счепкали. Тя не виждала причина да не се оженят и в същото време да си остане нарческа на Нарвалите, а Предан да идва и да си отива, също както останалите съпрузи и любовници. Била много засегната, сподели Предан чрез мен, когато й казал, че няма да се откаже от трона си, за да бъде неин съпруг.

„Че защо не?“ — попита ме тя. Нима аз не съм искал същото от нея? Да остави дом, семейство и титла, за да стане моя съпруга на непознато място, че даже повече — да лиши клана си от децата, които по право му принадлежат? Трудно бе, майко. Накара ме да видя всичко в различна светлина. Дори сега се замислям дали постъпваме правилно.

— Но тя ще бъде кралица тук! Нима не разбира каква чест и власт вървят с такава титла?

Предадох думите на Кетрикен и чух огорчения отговор на сина й.

Тя вече няма да е от клана на Нарвала. Отначало, когато майка й отказваше да я пусне, много се разгневи. Заплаши да напусне клана без позволението на майка си. Беше много грозна сцена. Пиотре застана на страната на Елиания, но почти всички жени от клана скочиха срещу нея. Майка й каза, че ако напусне, това означава, че се отрича от тях, че ще стане… имат си дума за това. Много недостойно определение за една жена. Отнася се за човек, който е откраднал от своите, за да го даде на чужди. Много от правилата им, в това число и на гостоприемството, настояват, че родът винаги е на първо място. Така че подобна постъпка е страшно оскърбление.

Предадох загрижеността на Кетрикен:

Но вече е уредено, нали? Ще напусне сънародниците си, без да изгуби честта си?

Мисля, че да. Майка й и Великата майка се съгласиха. Въпреки това знаеш, че някои неща могат да се кажат, без да ги вярваш наистина. По същия начин някои от нашите благородници проявяват търпимост към Старата кръв. Спазват буквата на закона, но самите те не го приемат.

Много добре знам какво искаш да кажеш. Тук стана трудно, докато ви нямаше, Предан. Правя всичко по силите си, но с нетърпение очаквам завръщането на Уеб. Кръвопролитията бяха ужасни и мнозина от по-дребните благородници мърморят, че станало точно както били казали, че Осезаващите не са по-добри от животните, с които се чифтосват, и че след като са свободни от преследване, с радост започват да се колят помежду си. Жаркият устрем, с който Старата кръв унищожават Петнистите, очерня репутацията на Осезаващите, вместо да я изчисти.

И разговорът им продължи, прескачаше от една тема на друга. След време сякаш почти забравиха за мен. Започнах да преграквам, докато повтарях на Кетрикен всичко, което искаше да й разкаже Предан. Усетих облекчението му, че нито Сенч, нито Копривка присъстват на разговора. Сподели много съмнения, но и малките сладки триумфи при ухажването на невястата си. Обичала определен нюанс на зеленото и Предан най-подробно го описа, защото се надяваше този цвят да присъства в личните й покои в Бъкип. Имаше много оплаквания от това как Сенч е провел последния кръг от преговорите и принцът посочи много области, в които искаше кралицата да озапти главния си съветник. По този въпрос не стигнаха до пълно съгласие и отново ми стана трудно да играя ролята само на посредник, без да намесвам собствените си възгледи.

И постепенно, докато използваха магията ми за доброто на трона, започнах да долавям течението на Умението.

Придърпваше ме по нов начин. Не беше онова познато импулсивно изкушение да се гмурна в него и да се загубя завинаги, а по-скоро приличаше на музика, звучаща от някоя съседна стая — приятна музика, която отвлича вниманието ти от онова, което трябва да правиш, докато изцяло не се потопиш в нея. Отначало беше далечна като грохота на водопад някъде далеч нагоре по река. Привличаше ме, но не много силно. Струваше ми се, че не му обръщам внимание. Думите на принца и отговорите на кралицата протичаха през мен и едва обръщах внимание на това какво съм казал.

Започна да ми се струва, сякаш самото Умение тече през мен, сякаш съм река. Дойдох на себе си едва когато кралицата се наведе към мен и ме разтърси.

— Фиц! — извика тя.

Фиц! — надлежно предадох на Предан.

— Събуди го някак. Полей го с вода, ощипи го. Боя се, че ако се оттегля сега, съвсем ще потъне.

И още докато изговарях думите на Предан, кралицата взе чашата си със студен чай и го плисна в лицето ми. Изпръхтях, закашлях се и дойдох на себе си.

— Съжалявам — извиних се, докато бършех лицето си с ръкав. — Никога досега не ми се бе случвало. Или поне не по такъв начин.

Кралицата ми подаде кърпичка.

— Имахме подобни трудности и с Копривка. Това бе една от причините Сенч да иска да се върнеш тук колкото се може по-скоро.

— Спомена нещо такова. Жалко, че не беше по-конкретен. Щях да намеря начин да дойда по-рано.

— Тя трябва да се обучава на Умението, Фиц. И обучението й трябва да започне скоро. Всъщност е трябвало да започне отдавна.

— Вече го знам — признах смирено. — Много неща трябваше да са започнали отдавна. Вече съм у дома и смятам, да се заема с тях.

— Защо не още сега? — спокойно попита Кетрикен. — Ще кажа на прислужницата си да извика Копривка. Можеш да се срещнеш с нея веднага.

Обхвана ме ужас.

— Не! — И побързах да замажа избухването си: — Не и в този вид, милейди. Искам поне да се измия и избръсна. И да си почина. — Поех дъх. — И да хапна — добавих. Помъчих се да не прозвучи като укор.

— Ох, Фиц, извинявай! Заради собствените си нужди и желания забравих за твоите. Егоистична постъпка. Извинявам се.

— Необходима постъпка — успокоих я. — Да се свържа ли отново с Предан? Или със Сенч? Знам, че има още много за разказване.

— Не точно сега. Мисля, че е най-добре да се въздържаш известно време от Умението.

Кимнах. Оставен сам на себе си, се чувствах едва ли не празен, сякаш не можех да родя и една своя мисъл. Явно ми личеше, защото кралицата се наведе напред и постави ръка върху моята.

— Малко бренди, лорд Фицрицарин?

— Да, благодаря — отвърнах и кралицата стана да ме обслужи.

След известно време отворих очи. Бях наметнат с шал, брадичката ми се опираше в гърдите. Брендито ме очакваше на масата. Кетрикен седеше тихо и гледаше отпуснатите си ръце. Разбрах, че медитира, и не ми се искаше да я безпокоя. Но тя сякаш веднага усети, че съм се събудил. Усмихна ми се уморено.

— Ваше величество, моите най-смирени извинения.

— Отдавна не си почивал — отвърна тя и скри прозявката си. — Поръчах закуска и дадох на прислужницата да разбере, че умирам от глад. Ще поиска да подреди стаята, преди да сервира. Скрий се, докато не ти почукам.

Наложи се да почакам малко на стъпалата в тъмното зад тайната врата. Затворих очи, но не заспах. Не ме мъчеха мисли за проблемите на трона — за тяхното решаване аз бях просто оръдие, което използваха. Смятах да закуся с Кетрикен, да се изкъпя, да се избръсна, да поспя малко и да намеря начин да се измъкна от замъка и да се върна при Камъните свидетели, като преди това направя посещение на килерите, за да намеря сирене, плодове и вино за Шута и Черния мъж. Малко хубава храна нямаше да им навреди. Усмихнах се, като си помислих как ще се зарадват на разнообразяването на менюто. Може би Шутът щеше да е вече по-добре и да е в състояние да пътува. Можех да върна и двамата в Бъкип и щях да съм сигурен, че Шутът е на сигурно място. И най-накрая щях да съм свободен да ида при Моли и да се опитам да запълня някак образувалата се през годините пропаст помежду ни. Чух как кралицата почука по стената.

Беше се възползвала от времето да поправи прическата си и да се преоблече. На ниската маса беше сервирана храна, достатъчна за няколко души. От чайника се надигаше ароматна пара, долових миризмата на топъл хляб, месо и гореща каша. Имаше и купа гъста жълта сметана.

— Ела да закусиш — каза тя. — И ако са ти останали думи, да ми разкажеш през какво си минал и как с Шишко сте намерили такъв бърз начин за пътуване.

И тогава осъзнах до каква степен ми вярва. Много неща й бяха спестени в съобщенията чрез Копривка в името на опазването на тайните на Сенч. Само по смътните им намеци се досетила, че трябва да ме очаква, но твърдо вярвала, че ще пристигнем. И така открих, че отново докладвам, докато закусвахме. Кетрикен бе добър слушател и през годините неведнъж бях споделял лични неща с нея. Може би именно затова й разказах много повече от истината, отколкото бих разкрил на друг човек. Разказах как търсех тялото на Шута в града и по бузите й потекоха сълзи, когато описах как съм го намерил. Светлите й очи се изпълниха с почуда, докато разказвах как се озовахме на запустелия площад. Единствено с нея споделих пътешествието си в смъртта. Единствено от нея не скрих нищо за посещението ни при драконите и възстановяването на Петльовата корона.

Прекъсна ме само веднъж, докато й разказвах как изчистих листата от Искрен дракона. Пресегна се през масата и сграбчи ръката ми с хладните си пръсти.

— Ако ме държиш за ръката, можеш ли да ме отведеш до него през тези стълбове? Поне само веднъж? Зная, зная че там няма да има нищо за мен. Но дори само да докосна камъка, който го държи… О, Фиц, нямаш представа какво ще означава това за мен!

— Да преведа през стълб човек, който няма Умението… Нямам представа как ще се отрази това на разума ви. Може да е мъчително и опасно, кралице.

Не ми се искаше да го правя, а още по-малко исках да я разочаровам.

— Предан — каза тя, сякаш изобщо не бе чула предупреждението ми. — Предан също трябва да се изправи поне веднъж пред дракона на баща си. Така жертвата на Искрен ще стане истинска за него и ще може да гледа по-леко на своята собствена жертва.

— Жертвата на Предан ли?

— Нима не чу онова, което той премълча? Че като мъж е готов да остане там с Елиания, да бъде неин съпруг и да бъде приет в семейството й. Но като принц не може да го направи. Това не е малка жертва, Фицрицарин. Вярно, Елиания ще дойде тук с него. Но между тях завинаги ще остане една малка преграда. Ти самият знаеш колко мъчително може да е това, да разочароваш любимата жена заради дълга си към своя народ.

Заговорих, без да се замислям дали е умно да го правя:

— Скоро ще се върна при нея. Времето за тази жертва е към края си. Бърич го няма и вече не стои между нас. Ще взема Моли за своя жена.

Последва мълчание и разбрах, че е потресена.

— Радвам се, че най-сетне си намерил решимост — нежно рече тя. — Говоря като жена и като приятел. Не прибързвай да отидеш при Моли. Нека семейството й да се излекува от ужасната рана. После я приближи, но като себе си, а не като мъж, дошъл да заеме мястото на Бърич.

Моментално разбрах мъдростта на думите й. Но сърцето ми виеше от желание да се втурна към Моли при първа възможност, да започнем колкото се може по-скоро да наваксваме изгубените години. Исках да я утеша в мъката й. Сведох глава, осъзнал колко егоистичен е този подтик. Макар и да ми бе трудно да стоя настрани и да чакам, трябваше да го направя заради синовете на Бърич.

— Същото се отнася и за Копривка — неумолимо продължи Кетрикен. — Скоро ще разбере, че нещо се е променило, след като престана да я викам да предава съобщения на Предан от мое име. Но ако си готов да ме послушаш, не се втурвай към нея. И в никакъв случай не се опитвай да заместиш баща й. Защото Бърич бе именно такъв за нея, Фиц, макар че вината за това не е твоя. Ще трябва да намериш друга роля в живота й и да се задоволиш с нея.

Горчиви думи, но още по-горчива бе необходимостта да се съглася.

— Зная. — Въздъхнах. — Ще я обучавам на Умението. Така ще мога да съм с нея.

Продължих разказа си и когато стигнах края, чайникът вече бе празен. Малко се смутих, когато открих, че съм опразнил подносите. Кетрикен бе хапнала съвсем малко. Примигнах и се помъчих да потисна огромната си прозявка. Кетрикен ми се усмихна уморено.

— Върви да спиш, Фиц.

— Благодаря. Точно това ще направя. — И като много добре си давах сметка, че от мен не се очаква да знам самоличността й, добавих: — Ако можете да поговорите с новия ученик на Сенч, много ще ми помогнете. Оставяше припаси в третия килер в източния коридор, за да може Шишко да ги качва в стаята в кулата. Смятам да върна Шута в Бъкип веднага щом е в състояние да пътува. Стаята в кулата ще е най-доброто място за него, докато се освободи от личността на лорд Златен. Ученичката на Сенч би могла да подготви… — И прехапах езика си, когато разбрах, че съм се издал от умора.

Кралицата ми се усмихна.

— Ще кажа на лейди Розмарин да се погрижи. А ако ми потрябваш?

Позамислих се и видях очевидното.

— Нека Копривка да се свърже с Шишко.

Тя поклати глава.

— Смятам да пратя Копривка у дома за известно време. Имат нужда от нея. Не е честно да са разделени в такъв момент.

Кимнах.

— Е, Шишко нали е тук. Можете да го вземете при вас. Освен това така ще е зает и няма да може да приказва много за това как се е прибрал.

Тя кимна сериозно. Поклоних се. Изведнъж се почувствах ужасно уморен.

— Върви, Фиц, заедно с благодарностите ми. О!

Рязкото й възклицание ме накара да застана нащрек.

— Какво има?

— Очакваме лейди Търпение. Съобщи за визитата си, когато сподели, че желае да прехвърли Върбов лес на лейди Копривка. Предупреди ме и че би искала да се посъветва с мен „за някои сериозни въпроси относно наследството, които вече би трябвало да са уредени“.

Нямаше смисъл от подобни игри на думи.

— Сигурен съм, че знае, че Копривка е моя дъщеря. Еда да е на помощ на горкото дете, ако Търпение реши да се заеме с образованието й. — Усмихнах се при спомена за обучението й.

Кетрикен кимна. И попита сериозно:

— Как беше онази поговорка? Всички пилета се върнаха, защо да не ги изпечем?

— Май точно така. Но колкото и да е странно, ваше величество, нямам нищо против.

— Радвам се да го чуя. — И ми кимна, че съм свободен.

Изкачването до кулата на Сенч ми се видя безкрайно. Добрах се до стаята и легнах. Затворих очи и се опитах да заспя, но изведнъж ми се стори, че потокът на Умението бушува някъде съвсем наблизо. Може би се дължеше на дългата сутрин. Отворих очи и усетих, че мириша. Въздъхнах тежко и реших, че няма да е зле да се изкъпя преди сън.

Отново забродих из огромния стар замък, като гледах да стоя по-далеч от помещението на стражите и неизбежната лавина от въпроси. По това време на деня банята бе почти празна. Двамата стражи вътре не ме познаваха и макар да ме поздравиха дружески, не тръгнаха да ме разпитват. С огромно облекчение махнах четината от лицето си. Изтърках се от глава до пети, останах в банята, докато едва не се сварих, и накрая излязох чист и готов за сън.

Пред банята ме чакаше Копривка.