Робин Хоб
Съдбата на Шута (20)

Глава 19
Под леда

Жителите на Външните острови винаги са били пирати. През годините преди Войната на Алените кораби имаше нападения, както е било винаги. Отделни кораби, водени от кемпра на един или друг клан, предприемаха бърза атака, отмъкваха добитък, събрана реколта, а понякога и пленници. Беарния поемаше по-голямата част от тези сблъсъци и изпитваше от тях толкова удоволствие, колкото и Шоукс от граничните си спорове с Халкида. Херцогът на Беарния, изглежда, бе доволен, че те са негова грижа, и не се оплакваше много от тях.

Но с появата на боядисаните в червено кораби и Кебал Тестото правилата на играта се промениха. Изведнъж корабите започнаха да се появяват на групи и бяха по-склонни да насилват и унищожават, отколкото да отмъкват блага. Нашествениците изгаряха или разваляха каквото не можеха да отнесат, избиваха цели стада, подпалваха зърното по полята и в хамбарите. Избиваха дори онези, които не им оказваха съпротива. С тези нашествия се появи ново зло, което се наслаждаваше не просто на кражбата, но и на унищожението и разрухата.

По онова време дори не подозирахме за Бледата жена и влиянието й върху Тестото.

Книжник Федрен, „История на Войната на Алените кораби“

На сутринта, когато стигнахме при изкопа, двамата с Ридъл изстенахме. Но бързо се захванахме да изринем снега, който бе запълнил ямата наполовина. Беше лек и неотъпкан, но въпреки това работата бе тежка. Все едно да ринеш пера — половината от съдържанието на лопатите се изсипваше обратно. Беше почти пладне, когато успяхме да се доберем дотам, докъдето бяхме стигнали предишната вечер. След това дойде време на кирките и започнахме отново да трошим леда и да изхвърляме парчетата.

Вечерта си легнах изтощен и спах без никакви сънища. Вятърът задуха отново. Всяка нощ духаше. Всяка сутрин започвахме с разчистване на навятия сняг. Но въпреки всичко продължавахме и ямата бавно ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Когато вече не можехме да изхвърляме през ръба, прокопахме рампа в единия край. Товарехме леда на шейна и двама души я издърпваха нагоре, за да я изсипят. Работата бе повече от досадна. А долу все още нямаше и следа от дракона. Даже по-лошо — Осезанието ми го долавяше все по-слабо и по-слабо.

След първия ден работната сила се увеличи. Първото ни попълнение бе принц Предан, който запретна ръкави и хвана кирка. Сенч ограничи участието си с наглеждане. Приличаше ми на котарака на Любезен, който седеше на ръба на ямата и ни наблюдаваше с крайно безразличие.

Когато в ямата влезе и нарческата, Предан прекъсна работата си да я предупреди, че летящите парчета от кирката му могат да я наранят. Тя му се усмихна странно, нещо средно между тъга и флирт, и го предупреди да внимава с парчетата от нейната кирка. След което почна да копае с вещината на селско момиче.

— Помагаше при ваденето на камъни, когато приготвяме новите ниви през пролетта — каза Пиотре. Обърнах се и видях, че я гледа със смес от гордост и огорчение. — Дай ми лопатата, докато си починеш.

Разбрах каква е целта му и му дадох инструмента си. След това двамата с нарческата заработиха един до друг, като Пиотре гледаше да не се отдалечава от подопечната си. Елиания пък май гледаше да не се отдалечава твърде много от принца. Това бе първата й проява на топлина към Предан от дни и на принца явно му харесваше. Разговаряха тихо и почиваха заедно. Пиотре ги наблюдаваше, понякога с неодобрение, понякога с тъга. Реших, че май започва да харесва принца.

Осезаващата котерия реши, че подкрепя идеята за освобождаването на дракона и следователно трябва да помогне. Когато и Шутът включи жилавата си сила в копаенето и извличането на леда, представителите на хетгурда предпазливо приближиха да гледат. На третия ден вече ни помагаха с измъкването на натоварените с лед и сняг шейни. Подозирам, че един от основните им движещи мотиви бе желанието да видят скования дракон.

На петия ден Сенч прати Ридъл и младия Хест до хранилището на брега. Пиотре не беше сигурен, че идеята е добра, и многократно ги предупреди да следват обозначенията и да не се отделят от тях. Изглеждаше мрачен и изпълнен с лоши предчувствия, когато потеглиха. Взеха една от шейните, защото трябваше да донесат храна и още лопати и кирки за увеличилите се работници. Сенч им поръча да вземат и всички платнища — искаше да вдигне ограда около ямата или да я покрива, за да не се засипва всяка нощ. Подозирам, че трябваше също да донесат и малките буренца. Вечер не ми се искаше да имам нищо общо с гърмящия му прах, но през деня, докато се сражавах с древния лед, понякога копнеех да разбера на какво е способен.

Продължавахме да копаем. Когато спирах и поглеждах стените на ямата, виждах пластовете лед, отбелязващи безбройните зими. Всяка година се беше наслагвал нов сняг, а през следващата — още. Помислих си, че копаем през времето, и понякога гледах пластовете и се питах кога ли ледът под краката ми е паднал като сняг. От колко време Айсфир се намираше там долу и как се бе озовал там? Слизахме все по-дълбоко и по-дълбоко, а от дракона нямаше нито люспа. От време на време Сенч и Предан се съветваха с Осезаващата котерия. Всеки път те уверяваха принца и съветника му, че все още долавят понякога присъствието на дракона. По време на тези разговори разбрах, че Осезанието ми е значително по-силно от това на Предан. Не бях възприемчив като Уеб, но мисля, че бях най-малкото на едно ниво с Пъргав. Кокъл бе може би малко по-силен от Предан, а Любезен — по-силен от менестрела, но не толкова, колкото мен. Странно бе да науча, че Осезанието може да е силно или слабо. Винаги бях мислил за него като за сетиво, което или имаш, или не. А сега се оказваше, че е по-скоро като дарба за музика или градинарство. Силата му варираше много, също като при Умението.

Може би именно огромната сила на Умението на Шишко го държеше така здраво свързан с дракона. Дребният човек сякаш се бе превърнал в пълен идиот. През цялото време се взираше с празен поглед в нищото и си тананикаше. От време на време спираше и размахваше с ръце. Нито мелодията, нито жестовете ми говореха нещо. Веднъж, когато ми беше ред да почивам, седнах до него. Колебливо поставих ръка на рамото му и се опитах да открия Умението си. Надявах се, че буйният пламък на магията, който гореше в Шишко, ще успее да запали отново собствената ми дарба. Но не се случи нищо, освен че след известно време той махна ръката ми, както кон би се освободил от нахална муха. Дори интересът му към храната намаля, което ме тревожеше най-много. Не само първият ми учител Гален, но и Искрен ме бяха предупреждавали от опасността да бъдеш погълнат от Умението. Това винаги е първото препятствие, което трябва да прескочат новопосветените, и за мнозина от тях то се оказваше смъртоносно. Свитъците разказват немалко тъжни истории за обещаващи ученици, които били отнесени от течението на Умението и изгубвали всяка връзка със света, докато се наслаждавали на уникалния контакт, осигурен от магията. В крайна сметка били толкова погълнати от нея, че губели интерес към храната и напитките, към разговорите с другарите си, а накрая съвсем преставали да се грижат за себе си. Един свитък предупреждаваше, че подобен Умел може да се превърне в „голямо лигавещо се бебе“ и Шишко изглеждаше на ръба на това. Винаги бях смятал, че опасността е в обаянието на самото Умение, защото често ми се бе случвало да усещам притегателната му сила. Но ако Сенч и Предан бяха прави, Шишко бе прелъстен не от Умението, а от привличането на друг, много по-силен ум. Направих няколко неуспешни опита да завържа разговор с него, но всичките водеха до едносрични отговори от негова страна, докато накрая раздразнено не ми каза да се махам и че не било възпитано да се досажда на зает човек. След което отново впери поглед в нищото и започна да се люлее.

Моето Умение си оставаше все така мъртво.

Това ме нарани още повече, когато Предан успя да установи контакт с Копривка. На два пъти бе докоснал ума й със своя и се бе опитал да я убеди кой е и от какво се нуждае. Първия път тя вдигнала защитните си стени — не била в настроение за глупости, а и откъде накъде някакъв принц ще се опитва да се свърже с нея в съня й? Втория път била по-сговорчива, може би защото бе успял да събуди любопитството й. Дори се опитала — без особен успех — да откъсне Шишко от унеса му, макар че според мен го бе направила по-скоро от загриженост за него, отколкото за да угоди на принца. Предан я съпроводил, но не успял да види много смисъл в картините, които използвала. Обясни само, че Шишко сякаш се е озовал на място, където малката му песен била важна част от много по-голямо музикално произведение, и не можел да бъде прилъган да се откъсне от нея. Аналогията бе отчайваща. Колкото до предаването на посланията до кралицата, Копривка казала, че щяла да спомене за своите „странни сънища“ пред Кетрикен, ако й се удаде възможност да говори с Нейно величество насаме, но нямало да рискува да се покаже като глупачка пред придворните дами. Вече била успяла да се изложи няколко пъти с липсата на дворцови маниери и не желаела да им дава повече поводи за насмешки.

Заболя ме. Ако от самото начало се бях съгласил да й разкажа за произхода й и бях позволил да дойде в Бъкип, щеше да расте в компанията на придворните благородници и нямаше да се срамува от маниерите си. Запитах се дали Кетрикен не се е заела с обучението й — както образование, така и маниери, — за да я подготви като втори наследник на трона. Много ми се искаше да мога да поговоря с Копривка, да разбера какво са казали за произхода й и да й обясня защо е израснала по такъв начин. Но липсата на Умение ме правеше глух и ням и не ми оставаше друго, освен всяка вечер да моля принца да внимава какво й казва.

Продължавахме да копаем. Работата беше съсипваща, храната — оскъдна и безвкусна. Нощите бяха студени и ветровити и всички очаквахме с нетърпение завръщането на двамата гвардейци. Но тях ги нямаше. Сенч им отпусна още един ден, после два. Хората на хетгурда твърдяха, че виждали Черния мъж да обикаля нощем лагера ни, но даровете им оставали недокоснати, а снегът засипвал следите му. По време на един от нощните ни разговори Шутът сподели, че няколко пъти долавял присъствието на Черния мъж и подозирал, че сме под наблюдение. Аз също имах тревожното усещане, че ме гледат, но не можех да открия кой го прави. Уеб май имаше същите подозрения, защото на два пъти призова Риск и я помоли да лети над лагера ни. Каза ми, че не била видяла нищо необичайно — само сняг, лед и подаващи се от тях скали.

В кратките моменти, когато не се занимавахме с копаене, ядене или спане, Уеб намираше време да работим върху Осезанието ми. Каза ми — без да е жесток, — че всъщност е по-добре, че в момента съм без партньор, тъй като това ми дава по-голяма възможност да се съсредоточа върху магията, без да се ограничавам с конкретно същество. Добави, че за Пъргав също е добре, че учи, без да е обвързан. Явно уроците на момчето продължаваха. Когато беше с мен, Уеб се стараеше да ме научи да виждам как Осезанието свързва живите същества — не само онези от Старата кръв, но и всички останали. Показа ми как може да разширява Осезанието си и да обгърне с него Шишко, да стане по-възприемчив за нуждите и чувствата му, макар че самият Шишко така и не го долавяше. Оказа се доста сложна за овладяване дисциплина, защото изискваше да се откажа от собствените си нужди и интереси, за да съдействам на неговите.

— Вземи майка и детето й. Каквато и да било майка, човек или животно. Там ще видиш как това се осъществява на най-простото и най-инстинктивно ниво. Ако е склонен да се усъвършенства, човек може да разшири същата тази възприемчивост и към другите. Заслужава си, защото чрез нея се предава ниво на разбиране на другите, което прави омразата почти невъзможна. Рядко можеш да мразиш някого, ако го разбираш.

Съмнявах се, че ще постигна чак такива нива на разбиране, но се опитах. Една вечер, докато се хранех с Предан и Сенч в шатрата им, се помъчих да разширя Осезанието си и да включа в него Сенч. Загърбих собствения си глад, болките в гърба и безпокойството от изгубеното ми Умение и се съсредоточих върху стария си наставник. Виждах го така ясно, сякаш бе дивеч. Изучавах го как седи с изправен гръбнак, сякаш е глътнал бастун и не може да се прегъне, как без да сваля ръкавиците си загребва блудкавата каша. Лицето му бе като пример за контрасти — червен нос и бузи, бледо от студа чело. И тогава забелязах самота, която се нижеше зад него като сянка и стигаше до най-ранното му детство. Изведнъж почувствах годините му и странния каприз, който му бе поднесла съдбата на тази преклонна възраст — да лагерува на ледник заедно с момче, което един ден ще стане крал.

— Какво? — внезапно ме попита той и се сепнах, като осъзнах, че съм го зяпнал.

Затърсих отговор и накрая рекох:

— Просто си мислех за всичките години, когато съм седял с теб така, и се запитах дали изобщо ми се е случвало да те видя наистина.

Очите му се разшириха, сякаш тази мисъл го плашеше, след което той се намръщи.

— Аз пък се надявах, че ти е хрумнало нещо полезно. Ето за какво си мисля аз. Ридъл и Хест не се върнаха с припасите. Досега трябваше да са тук. Днес попитах Уеб дали птицата му не може да ги потърси. Той каза, че е трудно да й се обясни, че искаме информация за двама конкретни хора. Все едно аз да те питам за две конкретни чайки. Помоли я да се огледа за двама души с шейна. Тя казала, че не ги вижда. — Сенч поклати глава. — Боя се да не е станало най-лошото. Трябва да пратим някой не само да потърси Ридъл и Хест, но и да донесе онова, от което се нуждаем. Тази вечер Лонгуик ми каза, че ни е останала храна за четири дни. Пет, ако отново намали дажбите… Изобщо не предполагах, че ще ни се наложи да копаем толкова дълго. От всички сведения се остава с впечатление, че драконът бил близо до повърхността и че дори се е виждал преди години. А ето че дълбаем, дълбаем и не намираме нищо.

— Там е — увери го принцът. — И с всеки ден го приближаваме все повече.

— И аз ще се приближавам към Бъкип, ако всеки ден правя по една крачка на юг, но никой не може да ми каже колко време ще ми е нужно, за да стигна там — изсумтя Сенч.

Стана и изпъшка. Седенето върху студената земя, дори с дебела постелка под него, очевидно го мъчеше. Закрачи бавно из тясната шатра, като предпазливо разкършваше гръб.

— Утре ще пратя Фиц да разбере какво е станало с Ридъл и Хест. И искам да вземеш с теб Шишко и Шута.

— Шишко и Шутът? Защо?

За него отговорът бе очевиден.

— Кой друг да отделя от копаенето? Ако Шишко се отдалечи от дракона, може и да дойде на себе си. Ако стане така, остави го на брега. И да ни съобщава, ако има някакви новини.

— Но защо и Шутът?

— Защото трябват двама души за теглене на натоварена шейна, а не мисля, че Шишко ще ти е от полза за това. Даже подозирам, че ще трябва да го сложите на шейната, за да го накарате да се махне оттук. А ти си един от малцината, способни изобщо да се оправят с Шишко, така че ще трябва да си един от заминаващите. Фиц, знам, че не искаш, но кой друг да изпратя?

Наклоних глава настрани.

— Значи не се опитваш да отпратиш Шута и мен от разкопките, преди да сме намерили дракона?

Сенч въздъхна.

— Ако пратя теб без Шута, ще питаш дали не се опитвам да ви разделя. Ако пратя Шута без теб, ще кажеш същото. Предполагам, че бих могъл да помоля Уеб и още някого, но той не разбира Умението на Шишко. А ако с Ридъл и Хест се е случило нещо, смятам, че си по-способен да се справиш с вероятна заплаха от… — Вдигна ръце в знак, че се предава. — Прави каквото искаш, Фиц. Така и така ще постъпиш според своята воля, а Шутът ще тръгне само ако ти го помолиш. Нямам никаква власт над него, така че ти решаваш.

Малко се смутих. Може би търсех мотиви, които наистина не съществуваха.

— Ще ида. И ще помоля Шута да дойде с мен. Честно казано, ще се радвам да се отърва от копаенето. Направи списък какво да донесем.

Лично за себе си реших, че ще събера колкото се може повече плавеи по брега и ще ги довлека, колкото и да тежат. На стареца нямаше да му се отрази зле един хубав огън, пък било и само за една вечер.

— Е, тогава бъди готов на зазоряване — рече Сенч.

За разлика от мен, Шутът не бе толкова доволен да се махне от разкопките.

— А ако стигнат до дракона, докато ни няма? Ами ако не съм тук и не успея да го защитя?

— Хората на хетгурда и Осезаващата котерия са толкова против убиването му, колкото и ти. Не мислиш ли, че ще са достатъчни?

Бяхме легнали заедно гръб до гръб, за да се топлим, точно както бяхме правили в Планините преди години. Честно казано, не спечелих много от това, защото тялото на Шута винаги бе хладно. Все едно да спиш до гущер, помислих си. Но дори и да не даваше много топлина, допирът на гърба му ми даваше усещане за другарство, каквото не бях имал от смъртта на Нощни очи. Хубаво е да знаеш, че приятел пази гърба ти, дори и да е заспал.

— Не знам. Твърде близо съм до момента, в който спират всичките ми видения.

Замълча, сякаш очакваше да му задам въпрос, но това бе тема, в която не исках да задълбавам.

— Мислиш ли, че трябва да тръгнем? — попита той.

Размърдах се и изстенах от болката в измъчените ми мускули.

— Не съм се замислял много. От толкова време Сенч ми казва какво трябва да правя, че просто приех думите му. Но бих искал да разбера какво се е случило с Ридъл и Хест. А също и да видя дали Шишко няма да дойде на себе си, когато се отдалечи от влиянието на дракона. И… — преместих се и отново изстенах — не бих имал нищо против няколко дни да се занимавам с нещо различно от копане и риене.

Той не каза нищо. Аз също се умълчах. Зачудих се какво ли му пречи да вземе решение. Накрая се изсмях.

— А, да. За малко да забравя. Аз съм Изменящият, онзи, който прави промените. И това ще е промяна в онова, което смяташ, че трябва да направиш. Така че не можеш да решиш дали да се противопоставиш, или не.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че си помислих, че е заспал. Денят беше най-топлият до момента и бяхме подгизнали, докато работехме. Заслушах се във вятъра с надеждата, че нощният студ ще покрие ледника с кора и изкопът няма да се затрупа със сняг. Бях на път да заспя, когато той проговори:

— Понякога ме плашиш, когато изказваш на глас собствените ми мисли. Добре, утре тръгваме. Ще вземем и шатрата, нали?

— Че как без нея — отвърнах и се унесох.

И тъй, на следващия ден потеглихме. Лонгуик ни отпусна припаси за три дни, което според него щяло да е достатъчно, за да стигнем до брега. Лонгуик ни даваше последни заръки. Ако стигнем брега, без да срещнем другите, да предупредим двамата гвардейци, че сме видели Черния мъж. Ако намерим доказателства, че с Ридъл и Хест се е случило нещо лошо, незабавно да се върнем в лагера и да докладваме. Ако ги срещнем по пътя, просто да обърнем и да се върнем с тях. Птицата на Уеб щяла да ни наглежда от време на време. Кимнах, докато подреждах в шейната шатрата и трите постелки. Както бе предсказал Сенч, наложи се да натоварим Шишко на шейната. Нищо не бе в състояние да го убеди да върви пеша. Не се съпротивляваше, просто отказваше да ни съдейства. Правеше по няколко крачки и отново се отнасяше в своя свят. Предан и Сенч дойдоха да се сбогуват с нас. Предан придърпа шапката на Шишко, за да закрива ушите му. Знаех, че отчаяно се опитва да го размърда чрез Умението. Не го усещах, но виждах напрегнатото лице на принца. Шишко бавно извъртя глава към него и каза отпаднало:

— Добре съм.

И отново впери поглед в нищото.

— Грижи се за него, Том — рече принцът.

— Да, милорд. Ще се опитаме да побързаме. — Хванах въжето и задърпах шейната. Шишко седеше в нея, увит като пашкул.

Добре намазаните с мас плазове се движеха леко по снега. Даже прекалено леко, защото сега се спускахме надолу. Наложи се да спра и да спусна спирачката, та шейната да не ме прегази. Шутът вървеше пред нас с раница на гърба и проверяваше трасето, макар че следвахме маркировката на Пиотре.

Денят беше топъл и тежкият сняг полепваше по ботушите. Когато пътеката ставаше равна, се налагаше да забавяме темпо. Шейната оставяше по-дълбоки следи и снегът започваше да полепва и по плазовете. Но като цяло денят бе приятен и тегленето на Шишко не изискваше толкова напрягане, колкото изхвърлянето на леда от изкопа. Мечът, който ми бе подарил Шутът, се удряше ритмично в бедрото ми — Лонгуик настоя поне аз да тръгна въоръжен. Движехме се много по-бързо, отколкото на идване, защото пътят бе ясно отбелязан с прътите на Пиотре и през цялото време леко се спускаше. Тананикането на Шишко, скърцането на плазовете и на снега под краката ни не бяха единствените звуци. Топлината бе събудила ледника. Веднъж чухме как с продължителен грохот се срутва лед. Последваха го по-слаби трясъци и скърцане, но все някъде в далечината.

Шутът засвири с уста и много се зарадвах, когато видях как Шишко се надига и обръща внимание на музиката. Продължаваше да си тананика под нос, но започнах да подхвърлям по някоя забележка за спокойствието и белотата около нас и понякога получавах отговор от него. Това ме радваше и в същото време ме караше да се замислям. Умението не се влияеше от разстоянието, а ето че Шишко сякаш възвръщаше все повече възприятията си за света, докато се отдалечавахме от дракона. Нямах обяснение защо става така и ми се искаше да мога да го обсъдя с Предан и Сенч.

На няколко пъти правих неуспешни опити да осъществя контакт с Умението. Сигурно човек с отрязани крака би постигнал повече, ако се опита да подскочи. Магията просто я нямаше. Ако задълбавах повече, започвах да усещам в стомаха си студена буца. Прогоних тази мисъл. Нищо не можех да направя по въпроса.

Редуващите се топлина и студ през деня и нощта и вятърът почти бяха заличили предишните ни следи. Направих няколко неуспешни опита да ги разчета и да разбера дали Ридъл и Хест са минавали оттук. Пред нас се разкриваше много добър изглед към снежната равнина. Нищо не се движеше по нея, или поне нищо с големината на шейна и двама души. Възможно бе да са още на брега или нещо да ги е забавило по пътя. Опитах се да не свързвам изчезването им с кражбата на Умението ми и забелязването на Черния мъж. Разполагах с твърде малко факти, за да стигна до някакво горе-долу основателно заключение. Затова се помъчих да се наслаждавам на свежия ден. Веднъж чух писъка на морска птица и когато вдигнах глава, видях една чайка да описва широки кръгове над главите ни. Риск. Помахах й и се запитах дали поздравът ми ще бъде предаден на Уеб.

Когато стигнахме мястото на предишния ни лагер, до залез имаше много време и решихме да продължим. Вечерта вдигнахме шатрата на самата пътека, зад шейната. Шишко все още си тананикаше, но прояви първо интерес, а после и ужас от простата вечеря, която приготвих. В шатрата бе малко тясно за трима ни, но пък и се затопли по-бързо. Шутът разказваше прости детски приказки, докато накрая всички бяхме готови за сън. С всяка следваща Шишко тананикаше все по-малко и задаваше все повече въпроси. Преди постоянното прекъсване на разказа щеше да ме раздразни, но сега ме изпълваше с облекчение.

— Би ли пожелал на Сенч и Предан лека нощ от мое име? — попитах Шишко, докато го слагах да си легне.

— Ти си пожелай — измърмори той.

— Не мога. Ядох някаква гадост и сега не мога да ги намеря с ума си.

Той се надигна на лакът и впери поглед в мен.

— О, да. Вярно, че теб те няма. Много лошо. — Замълча за момент. — Казват лека нощ и благодарят за обаждането. И че може би ще е по-добре да остана на брега, но ще решат по-нататък.

Пое дълбоко дъх и доволно си легна.

Сега бе мой ред да се надигна.

— Шишко. Вече не кашляш. И не кихаш.

— Да. — Завъртя се, като се изхитри да ме ритне, докато го правеше. — Той ми каза: „Излекувай се. Не бъди глупак, излекувай се, стига си ме дразнил“. И аз се излекувах.

— Кой ти го каза? — попитах и в същото време се почувствах виновен. Защо със Сенч и Предан не се бяхме сетили да излекуваме Шишко? Сега ми се струваше очевидно. Срам ме беше, че не сме го направили.

— Хм. — Шишко въздъхна замислено. — Името му е цяла история, твърде дълга за разказване. Спи ми се. Стига си ми приказвал.

И потъна в дълбок сън. Запитах се дали Айсфир си има и друго, драконско име.

През нощта се събудих — стори ми се, че чувам тихи стъпки край шатрата. Промъкнах се до входа, след което предпазливо излязох навън в ясната студена нощ. Не видях нищо и никого, дори след като обиколих шатрата.

На сутринта направих по-широка обиколка, докато Шутът се опитваше да стопли вода за чай, и се върнах да им съобщя новината.

— Имали сме гост през нощта. Обиколил е целия ни лагер в широк кръг. После е полежал известно време в снега ей там. И си е тръгнал по същия път, по който е дошъл. Дали да ида да проверя накъде е тръгнал?

— Защо? — попита Шишко.

— Може би лорд Сенч и принц Предан ще искат да знаят за това — замислено рече Шутът.

— Аз също мисля така.

Погледнах Шишко. Той въздъхна уморено и потъна в мисли. След малко рече:

— Казаха: „Идете на брега“. Предан казва, че май е оставил кленов сладкиш в една торба. Трябвало да побързаме и да се върнем с нещата, а също и да кажем на гвардейците да дойдат с нас. „Засега не проверявай накъде водят следите“.

— Значи така ще направим. — Страшно ми се искаше да чуя мнението на Сенч за станалото.

Прибрахме палатката и я натоварихме на шейната. Шишко отново се настани на нея. Замислих се и реших, че това е най-лесният начин за пътуване с него. Беше много по-добре да го тегля, отколкото да следвам бавното му темпо. Шутът отново тръгна напред да проверява пътеката, а аз дърпах. Денят беше чудесен, в снежното лице на света духаше топъл вятър. Предположих, че ако продължаваме да се движим така, ще стигнем брега следващия следобед. Внезапно Шишко заговори:

— Копривка каза, че й липсваш. Попита дали не си я намразил.

— Намразил… Кога? Кога ти е казала това?

— Нощеска. Каза, че просто си се махнал и повече не си се връщал.

— Но това е заради лошата храна. Не мога да стигна до нея.

— Знам де — каза той. — Казах й, че вече не можеш да разговаряш с нея. Зарадва се да го чуе.

— Зарадвала се е?

— Помислила си, че си умрял. Или нещо такова. Сега има приятелка, някакво ново момиче. Скоро ли ще спрем за ядене?

— Чак довечера. Нямаме много храна, така че трябва да я пестим. Шишко, тя…

Бях прекъснат от смаяния вик на Шута. Пръчката му внезапно бе потънала дълбоко в снега. Той я извади, направи две крачки наляво и отново я мушна. Същият резултат.

— Не мърдай — казах на Шишко.

Взех една от другите пръчки и отидох при Шута.

— Мек сняг ли? — попитах.

Той поклати глава.

— Сякаш има само кора, а под нея — нищо. Ако не държах здраво пръчката, щях да я изпусна.

— Дай да сме по-внимателни. — Хванах го за ръкава и се обърнах към шейната. — Шишко, стой там.

— Гладен съм!

— Храната е в торбата зад теб. Чакай там и яж.

Това най-лесно можеше да го държи зает с нещо. Дръпнах Шута да ме последва и направихме три крачки надясно. Този път аз мушнах. Кората оказа съпротива на пръчката, след което пропадна в нищото.

— Колчетата на Пиотре минават през нея — каза Шутът.

— Не е много трудно да бъдат преместени — отвърнах.

— Да, но ако някой го е направил, също е трябвало да стъпи там.

— Кората може да е била по-здрава през нощта. Така мисля. — Не можех да реша дали сме се сблъскали с естествената опасност на ледника, или са ни подмамили в капан. — Да се върнем при шейната.

Но докато се отдалечавахме от скритата бездна, изведнъж пропаднахме през кората. Аз потънах до коленете, а Шутът — до бедрата. И двамата изкрещяхме от ужас. После се разсмях. Просто бяхме попаднали на мек сняг.

— Дай ръка — казах, когато го видях как се мъчи да се изкатери върху кората. Той хвана ръката ми, направи крачка към мен и двамата продънихме втората кора под нас и полетяхме надолу.

Успях да зърна за миг изкривеното от ужас лице на Шишко. Смаяният му вик бе заглушен от грохота на снега и леда, които се изсипаха заедно с нас. Стисках силно ръката на Шута и се мъчех да намеря нещо твърдо, за което да се хвана. Нямаше. Всичко бе бяло, мокро и студено, а ние летяхме по ужасна безкрайна пързалка от рехав сняг и ледени парчета.

Снегът изглежда лек и пухкав, когато пада в слънчев ден. Но когато превръща въздуха около теб в гъста каша, дишането става почти невъзможно. Потече под дрехите ми като живо същество, търсещо топлината на тялото ми. Стана тежък и безмилостен. Опитах се да скрия лицето си с ръка, но от това нямаше особена полза. Продължавахме да се пързаляме надолу и част от мен знаеше, че след нас се носи още сняг. Не изпусках ръката на Шута.

Изведнъж полетяхме по-бързо и свободно, сякаш бяхме минали през гърлото на фуния. Заритах, сякаш се мъчех да плувам, и усетих как Шутът също се напряга до мен. Почувствах как спираме в студения мокър мрак. Изпаднах в ужас и се загърчих, както правят телата ни, когато смъртта ни сграбчи в лапите си. И най-неочаквано главата ми се озова над снега. Поех глътка въздух и помъкнах Шута след себе си. Той беше отпуснат и се уплаших, да не би да се е задушил.

Всичко около нас беше мрак, студ и падащ сняг и лед. Бях затънал до кръста, влачех Шута зад себе си, после снегът изведнъж ме пусна от обятията си. Чух как Шутът изхриптя два пъти. Аз също си спомних как се диша. Въздухът все още бе пълен с малки ледени кристалчета, но въпреки това положението бе относително по-добро. Като изключим тъмнината.

Изтръсках снега от косата си и го изгребах с шепи от врата си. Шапката ми беше изчезнала, единият ми ботуш също липсваше. Цареше непрогледен мрак и единствените звуци бяха тихото скърцане на слягащия се сняг и дрезгавото ни дишане.

— Къде сме? — изпъшках и слабият ми глас прозвуча приглушено като цвъртене на мишка в торба със зърно.

Шутът се изкашля.

— Някъде долу.

Бяхме се пуснали, но все още бяхме един до друг и телата ни се докосваха. Беше се свил в краката ми и го усетих, че прави нещо, след което от дланите му се появи бледа зеленикава светлина. Примигнах. Отначало виждах само сиянието, но после забелязах, че то идва от някаква малка кутийка в ръцете му.

— Няма да издържи дълго — предупреди ме той. Лицето му беше призрачно на мъртвешката светлина. — Най-много един ден. Това е магия на Праотците, една от най-редките и скъпи. Не всичките ми пари отидоха за залагания и бренди. Значителна част от богатството ми се намира в момента в ръката ми.

— Слава на боговете! — Зарадвах се. И за миг се запитах дали това не е единствената истинска молитва, за която говореше Уеб. Макар и да бе съвсем слаба, светлината бе невероятно облекчение. Стигаше само колкото да освети лицата ни, докато се взирахме един в друг. Шапката на Шута бе останала на главата му. Раницата се държеше само на единия ремък, другият се бе откъснал. Бях поразен, че изобщо е останала на гърба му. Ножницата и мечът ми бяха изчезнали. Докато, го гледах, той отново закопча малката си раница. Мълчаливо изтупахме дрехите си и вдигнахме очи, за да огледаме какво има около нас.

Не успяхме да видим нищо. Светлината бе твърде слаба да ни покаже повече от купчината сняг, от която се бяхме измъкнали, и самите нас. Намирахме се в някаква кухина или пещера под леда, но фенерът на Праотците не можеше да освети стените й. Отгоре също не проникваше светлина. Реших, че снегът е запушил цепнатината, през която бяхме паднали. И изведнъж се сетих.

— Шишко! Ох, Еда, дай му разум да се сети да съобщи на Предан и Сенч какво се случи. Надявам се да си остане на шейната. Но като дойдат нощта и студът, какво ще стане с него? Шишко! — изревах с надеждата дребният човек, седящ сам на шейната в ледения свят някъде над нас, да ме чуе.

— Тихо! — сгълча ме Шутът. — Ако те чуе, може да слезе от Шейната и също да падне. Мълчи. Той е в по-малка опасност от нас и трябва да го оставим сам да се справите нея. Ще използва Умението, Фиц. Умът му може и да не е от най-бързите, но все пак работи, а и той има предостатъчно време, за да измисли какво да направи.

— Може би — съгласих се, но не се успокоих. Бях лишен от Умението във възможно най-лошия момент. И в следващия миг загубата на Нощни очи отново ме прониза. Липсваха ми инстинктите му и възгледите на някой, който е свикнал да оцелява. Сърцето ми се сви. Бях сам.

И се давиш в самосъжаление. — Мисълта бе толкова язвителна, сякаш наистина бе на Нощни очи. — Ставай и направи нещо. Оцеляването на Шута зависи от теб. А може би и оцеляването на Шишко.

Поех дълбоко дъх и се огледах. Колебливата зеленикава светлина от кутийката не ми показваше нищо, но това не означаваше, че няма нищо за виждане. Ако нямаше друг изход, трябваше да рискуваме да предизвикаме ново срутване на сняг и да се помъчим да се измъкнем по улея. Ако имаше изход, трябваше да го намерим. Просто беше. Нямаше никаква полза да стоя тук и да скимтя като изгубено пале. Протегнах ръка и помогнах на Шута да се изправи.

— Хайде. Не можем да се изкачим обратно. Да видим къде сме. А и движението ще ни постопли.

— Добре. — Каза го с такова доверие, че едва не разкъса сърцето ми.

Не бих се отказал от една от пръчките на Пиотре, но нямах представа къде са. Така че Шутът протегна ръка с кутийката и пипнешком се запрепъвахме напред.

Не попаднахме на нищо. Когато спирахме и затаявахме дъх, чувахме звук на капеща вода и бавното дишане на ледника около нас. Ледът под краката ни бе на зърна. Не виждахме таван над главите си. Намирахме се в беззвездна нощ и единственият контакт със света бе твърдата повърхност под краката ни и присъствието на другия. Не видяхме черната стена, докато не се натъкнахме на нея.

Известно време я опипвахме мълчаливо. Шутът трепереше и зъбите му тракаха.

— Защо не ми каза, че ти е толкова студено?

Той подсмръкна и се засмя немощно.

— На теб да не би да ти е топло? — Пое треперливо дъх и попита: — Това лед ли е, или скала?

— Вдигни светлината. — Той се подчини. Напрегнах очи. — Не мога да разбера. Но е нещо, през което не можем да минем. Дай да тръгнем покрай него.

— И може да ни отведе там, откъдето тръгнахме.

— Може, но нямаме избор. Ако пак се окажем на онова място, поне ще знаем, че се въртим в кръг. Чакай малко.

Опрях ръка на стената на височината на рамото си и посегнах за ножа си. Беше изчезнал. Естествено. Шутът обаче не беше изгубил своя и го използвах, за да надраскам груб знак на стената. Може би напразно усилие.

— Наляво или надясно? — попитах. Нямах абсолютно никаква представа за посоките на света.

— Наляво — каза той и махна слабо наляво.

— Момент — казах и разкопчах наметалото си. Шутът се опита да ме спре, когато го наметнах на раменете му.

— Ще измръзнеш!

— Вече съм измръзнал. Но тялото ми винаги се е стопляло по-добре от твоето. А ако припаднеш от студ, ще трябва да те нося. Не се безпокой. Ако ми потрябва, ще ти кажа. Засега го носи.

Той незабавно се предаде и едва сега осъзнах колко студено му е наистина. Пусна раницата си на земята и ми подаде светлината, докато се загръщаше с наметалото. Трепереше. Вдигнах кутийката и реших, че странният цвят на лицето му не се дължи единствено на зеленикавата светлина. Усмихна ми се едва-едва.

— Още е топло от тялото ти. Благодаря, Фиц.

— Благодари на себе си. Ти ми го даде, когато играех ролята на твой слуга. Хайде, да се размърдаме. — Вдигнах раницата му, преди той да успее да я хване. — Какво друго има вътре?

— За жалост нищо особено полезно. Няколко лични вещи, които не бих искал да губя. Малка манерка бренди на дъното. Мисля, че са останали и няколко меденки. Взех ги в случай на нужда, или може би, за да подкупим Шишко. — Засмя се пресилено. — В случай на нужда. Но не точно такъв. Все пак няма да е зле да ги пазим колкото се може по-дълго.

— Май си прав. Да вървим.

Той не се опита да вземе светлината, а обгърна с ръце тялото си. Поведох го покрай черната стена. По походката му личеше, че краката му започват да стават безчувствени. Отчаянието заплаши да ме погълне, но вълкът в мен го подмина. Все още бяхме живи и се движехме. Така че имаше надежда.

Продължавахме напред. Безкрай. Времето се превърна в движение, в крачки. Понякога затварях очи, за да си почина от неестествената светлина, но ми се струваше, че я виждам дори през затворените си клепачи. В един от тези моменти Шутът попита:

— Какво е това?

Отворих очи.

— Кое? — Пред мен танцуваха сини отблясъци. Премигнах. Не се махнаха.

— Това. Не е ли светлина? Затвори кутийката. Дай да видим дали още я има, или е някакво отражение.

Затварянето на кутийката се оказа трудно. Пръстите ми бяха премръзнали, а босото ми стъпало бе като студена болезнена буца в края на крака ми. Най-сетне затворих капачето. Една синя светлинка продължаваше да ни примамва. Бе със странна неправилна форма и понякога сякаш губеше очертания. Присвих очи и се взрях в нея, опитвах се да я оприлича на нещо познато.

— Много е странна, нали? Да тръгнем към нея.

— И да оставим стената? — попитах със странна неохота. — Няма начин да определим колко далеч е.

— Все пак трябва да идва отнякъде.

Поех дъх.

— Добре.

Тръгнахме към светлинката. Тя като че ли не се засилваше. Подът стана неравен и се тътрехме все по-трудно. После само за няколко крачки картината се промени. Някаква стена отляво закриваше изгледа ни и виждахме само отражение върху леда. Когато я подминахме, сиянието се превърна в приканващ коридор от синьо-бял лед. Обхванати от надежда, ускорихме крачка. Забързано завихме на ъгъла от черната ни тъмница и внезапно пред очите ни се появи сияйна картина. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно виждах какво има пред нас. Сиянието се засилваше и след едно стеснение в коридора се озовахме в потънал в светлина леден свят.

Лъчът като че ли нямаше източник. Намирахме се в странен лабиринт от пукнатини и процепи, в свят с бледи сияещи стени. Понякога пътят бе тесен, друг път — широк. Подът си оставаше все така неравен. Понякога имах чувството, че вървим в отворила се едва вчера цепнатина, а след това — че лъкатушещият ни път е изваян от текла хилядолетия вода. Когато стигахме разклонения, винаги избирахме по-широкия проход. Често обаче той се стесняваше само след няколко крачки. Не казах на Шута от какво се боя — че следваме случайни пукнатини в ледника.

Първите признаци, че и други са минавали оттук, бяха почти неуловими. Помислих си, че се самозалъгвам; там, където подът бе хлъзгав, сякаш имаше насипан пясък. После ми се стори, че стените като че ли са дооформяни. След това носът ми улови миризмата — пресни човешки изпражнения. В същия миг Шутът се обади:

— В пода пред нас като че ли са изсечени стъпала.

Кимнах. Определено се изкачвахме и в ледения под наистина имаше изсечени широки ниски стъпала. След десетина крачки минахме покрай изсечено в леда от дясната ни страна помещение. Една естествена пукнатина беше разширена и превърната в отходна яма, служеща за изхвърляне на боклуци и на съдържанието на нощни гърнета. Както и за гроб на безименни мъртъвци. Видях бос крак, ужасно блед и кокалест, да стърчи от бунището. Друг труп лежеше по очи върху купчината и през окъсаните му дрехи се виждаха ребра. Само студът правеше вонята поносима. Спрях.

— Мислиш ли, че трябва да продължим? — попитах шепнешком.

— Това е единственият път. Трябва да го следваме.

Не можеше да откъсне поглед от изхвърленото тяло. Трепереше.

— Още ли ти е студено? — попитах. Коридорите, в които се намирахме, ми се струваха малко по-топли от тъмната кухина. Светлината сякаш идваше от самите стени.

Шутът се усмихна мъртвешки.

— Уплашен съм.

Затвори очи за миг, за да махне сълзите от златните си мигли.

— Да вървим — каза малко по-твърдо. Мина покрай мен и поведе напред, а аз го последвах, изпълнен с ужас.

Който и да се занимаваше с изхвърлянето на нощните гърнета, определено го правеше небрежно. Ледените стени и подът бяха покрити с пръски и петънца. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-ясно бе, че проходите са издълбани или най-малкото дооформени от човешка ръка. Открихме източника на синята светлина, когато минахме покрай блед глобус, закрепен на стената. Беше колкото голяма тиква и излъчваше светлина, но не и топлина. Спрях и вперих поглед в него. Посегнах с любопитни пръсти, но Шутът хвана ръката ми и я дръпна надолу. Мълчаливо поклати глава.

— Какво е това? — попитах шепнешком.

— Не знам. Но знам, че е нейно. Не го докосвай, Фиц. Хайде. Трябва да побързаме.

И забързахме, поне за известно време. Докато не попаднахме на първата тъмница.