Джоан Хол
Най-желаният мъж (4)

Четвърта глава

Лора гледа объркано отворената врата дълго след като той излезе. Засмя се, а после въздъхна и се зае с работа. Винаги й бе по-лесно да разреши някой проблем, като го изрази с думи. А тя определено смяташе отношението си към Ханк за проблем. Какво ставаше с нея?

Докато обмисляше този въпрос, си представи едно дърво, поставено на покрития с плочки под до стълбата. Може би палма? Поклати глава. Би било твърде екзотично, а Ханк бе напълно земен. Не, за него не би подхождала палма. По все още топлите й от целувките устни заигра усмивка. Когато връхлетя в канцеларията, за да я отведе, той всъщност се показа като доста опак и настоятелен. Тя плесна с ръце от внезапно вдъхновение. Но, разбира се! Ще му подхожда голям бодлив кактус! Въпросът с входното антре бе разрешен.

Лора влезе бавно в просторния хол и отново се замисли за емоционалното си състояние. Какво се бе случило с нея? Намръщи се, защото колкото и да се мъчеше, намираше само един отговор — Ханк Бренсън! Мъжът с разрошена коса, с магнетичните очи и прекрасните устни. Бе влязъл в къщата й по нейна покана, а във въображението й — по негово желание. А тя нито за секунда не се заблуждаваше относно желанията му. Целувката сама по себе си бе обяснение. С една дума — той я желаеше!

Лора се чувстваше и развълнувана, и разтревожена. Развълнувана, защото мъж като Ханк я желаеше, а разтревожена, защото се страхуваше, че и тя го желае…

Но Меган също го желаеше. При мисълта за дъщеря си в интимно положение с Ханк от устните й се изтръгна стон. Той бе прекалено възрастен за Меган, прекалено зрял, прекалено… Прекалено мъж като за деветнайсетгодишно момиче. А като се оставят настрана всички други причини, Лора трябваше да признае, че го иска за себе си!

Това самопризнание бе повече от поучително за нея. То бе потресаващо. Застанала неподвижно в красивата, но празна стая, тя се взираше в пространството и в себе си.

Невероятно! От години не бе изпитвала и най-малък интерес, към който и да е мъж. Всъщност последния път… Поклати глава. Не искаше да си спомня за последния мъж, с когото се бе срещала за кратко. Но споменът настояваше да бъде възкресен…

 

 

Беше преди повече от пет години. По това време Лора бе в доста тежък период от живота си. Дъщерите й растяха, а тя работеше упорито и бе изморена и самотна. Имаше нужда от някой. Въпреки нежеланието си, веднъж се съгласи да отиде с приятелки в най-новото барче в квартала. Толкова се бе откъснала от светския живот, та нямаше представа, че това е клуб за запознанство. В своята наивност смяташе, че това е поредното модерно заведение.

По-малко от петнайсет минути, след като бе седнала при приятелките си в полутъмния бар, към тяхната маса се приближи мъж. Той се представи с непринуденост — резултат от дълги упражнения, както установи по-късно Лора. След като поприказваха няколко минути, той прие да седне при тях. Скоро се оказа, че е възпитан, изискан, доста привлекателен и добър събеседник. На следващия ден й се обади да я покани на вечеря. След кратко колебание тя прие. Той беше с десет години по-възрастен от нея, наскоро разведен и извънредно чаровен. Бе също и кариерист — факт, който Лора откри едва при втората им среща…

Потрепери при спомена за борбата, която трябваше да води, за да избяга от него и бурния му гняв, след като тя категорично отказа да плати с тялото си за вечерята. В главата й още кънтеше отвратителният му глас, който я обвиняваше, че е изостанала от времето.

 

 

Тогава реши, че ако времето изисква да си ляга с всеки мъж, който й плаща вечерята, то тя ще вечеря сама и сама ще си плаща. Досега не бе нарушавала решението си.

Но Ханк не й предлагаше вечеря. Той й предлагаше устните си и изгарящата топлина на своята прегръдка… Равносметката й бе прекъсната от внезапно обзелото я неудържимото желание. Отдавайки се на страстта, разпалила се при самата мисъл за него, по треперещите й устни пропълзя самоиронична усмивка. Защото в този момент разбра, че ще приеме все още неизказаното му на глас предложение… Със или без вечеря…

Решението да му даде всичко, което той поиска, бе нетипично за нея. Но и тя не се чувстваше по обичайния начин. В противовес на спокойния си, зрял и уравновесен характер сега се чувстваше объркана, несигурна и млада като дъщерите си. Усещаше пробуждането на нещо, отдавна заспало дълбоко в нея. Усмихна се и огледа стаята. Без да й е казвал някой, Лора знаеше, че тази къща е проектирана от Ханк — бе голяма, открита, топла и въпреки това сдържана като него самия.

Осъзнаването на сходството между него и къщата я подтикна към действия. Обърна се и изтича до куфарчето, което бе подпряла до стената. Макар да знаеше много добре, че е наета да обзаведе къщата, за да повиши цената на всички постройки в селището, нямаше угризения да използва идеите, които разпалваха въображението. В съзнанието й къщата и мъжът бяха едно. Тя щеше да я обзаведе така, сякаш това бе неговият дом.

Няколко часа по-късно Ханк я намери надвесена над импровизираното й работно място в средата на кухнята. Както и по-рано в канцеларията си, Лора не го чу да влиза.

— Стигна ли до някъде?

Тя изпусна стреснато молива и рязко се обърна.

— Не прави така!

— Как? — присвитите очи издаваха, че едва сдържа смеха си.

— Знаеш как! Недей да се промъкваш безшумно зад гърба ми!

— Аз? Да се промъквам? — успя да си наложи обидено и в същото време невинно изражение. — Аз никога не се промъквам зад нечий гръб. Това противоречи на моята религия.

— И каква е тя? — попита тя с меден глас. — Църквата на поправилите се идиоти?

— Почти позна — вдигна той ръка, усмихнат като благочестив богомолец.

— Да бе, да — несъзнателно употреби Лора любимия израз на Меган и се намръщи: — Искаше ли да ми кажеш нещо, или просто скучаеш?

Ханк се засмя и тя реши, че смехът му й харесва.

— Не съм дошъл да ти преча. Наистина исках да те попитам нещо.

Ето, започва се! — помисли Лора и вдигна вежди.

— Да?

— Обядвала ли си днес?

Дали е обядвала? Отново се намръщи. Това предложение ли беше?

— Не — поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от мислите си, което бе вярно. — Защо?

— Защото и аз не съм, а е почти време за вечеря. Гладен съм. А ти?

Лора бе леко изненадана, като осъзна колко време е минало.

— И аз — засмя се тя.

Ханк се отдръпна от вратата и направи дълбок поклон.

— В такъв случай, госпожо Сийтън, обядът е сервиран в хола.

— В хола ли?! — учуди се тя, представяйки си празната стая.

— Да, госпожо. След вас, моля.

Холът бе пълен с топлина и светлина от големите прозорци, обърнати на запад. В слънчевите снопове се гонеха златисти прашинки. На пода в средата на стаята бе проснат брезент, а върху него имаше два големи бели плика с познатото име на известна закусвалня. При вида им Лора усети истински глад.

— О, пикник! — възкликна тя и коленичи до една от торбите, като с удоволствие вдъхна от апетитния аромат на печени картофи.

— Другата възможност беше да се храним прави. Надявам се, че обичаш печени картофи.

— Обичам ги — призна тя със смях. — Със сирене ли са? — попита с надежда.

— А цветното зеле е с масло… — Ханк седна на пода и кръстоса крака. — Има също телешки сандвичи с хрян, салати — продължи той да изброява, като вадеше храната от пликовете и я подреждаше върху брезента. — Не знаех какъв сос предпочиташ и взех от всичките — извади от дъното малки пакетчета. — Италиански, руски, със синьо сирене, млечен…

— Млечен, моля — Лора се разположи удобно. — А има ли нещо безалкохолно за пиене?

— Безалкохолно?! С всички тези деликатеси? — той направи гримаса и извади тъмночервена бутилка с дълго тясно гърло. — Каберне… Калифорнийско, разбира се!

— О, естествено — колкото и да се опитваше да остане сериозна, раменете й се разтресоха от сподавен смях. — Ти наистина спомена, че има телешко.

— Точно така — той сложи пред нея един опакован сандвич, бръкна в торбата и извади две пластмасови кутийки с печени картофи и салати. Накрая й подаде прибори, завити в книжна салфетка. — Тъй като нямам винени чаши, ще трябва да пием от пластмасови — промърмори, докато отваряше бутилката.

— Е, нали това е пикник… — посочи към храната тя. — Поне няма да ни пълзят мравки.

— Много важно предимство — засмя се Ханк. — Заповядай.

Лора се зае с храната. Опита от всичко. Виното бе великолепно, картофите бяха превъзходни, салатата бе свежа и хрупкава, а телешкото никога досега не й се бе струвало толкова крехко.

Ханк изяде два сандвича, докато тя едва се справи с един. Разговорът се състоеше от откъслечни реплики. Но след като се нахраниха, той зададе единствения въпрос, който със сигурност можеше да развърже езика й:

— Е, стигна ли до някакви идеи за обзавеждането на този хамбар? — огледа помещението.

— Хамбар ли? — извика Лора възмутено. — Къщата е прекрасна! За мен ще бъде истинско удоволствие да я обзаведа.

По мъжествените му устни плъзна много доволна усмивка.

— Радвам се, че ти хареса — остави салфетката, опъна се на пода и подпря глава на ръката си. — Аз съм я проектирал — подхвърли го така безгрижно, както бе захвърлил салфетката.

— Досетих се — усмихна се Лора и обгърна с изпълнен с възхищение поглед стаята. — Прилича на теб.

Ханк се засмя, като едновременно смръщи вежди.

— Благодаря… Или поне мисля, че трябва да ти благодаря — погледът му проследи нейния. — По какво прилича на мен?

— Искаш да изброявам ли?

— Настоявам.

— По всичко. Голяма е. Има чисти и строги линии. Изглежда топла и канеща, а в същото време запазва някаква сдържаност — спокойно погледна усмихващото му се лице. — Тя е стабилна, надеждна, изобщо е постройка, на която човек може да има доверие.

Ханк не помръдваше. Лениво опънатото му тяло се стегна. Усмивката му изчезна.

— Мислиш ли, че съм човек, на който може да се има доверие? — кехлибарените му очи се впиха в нейните.

— Интуитивно — отговори веднага тя и го погледна изпитателно. — А не си ли?

От проточилото се мълчание пространството между тях сякаш запращя от напрежение. След това Ханк се засмя и напрежението се разпиля като танцуващите в топлия въздух прашинки.

— Всъщност си права — гласът му бе тих и задушевен. — Но ако може да ми се има доверие, това означава ли, че не мога да изпълня плановете, които имам за нас двамата?

Цялото напрежение отново изкристализира, този път в Лора. Нервите й зазвънтяха от него, тялото изтръпна, а накъсаното й дишане я издаде.

— Планове ли? — гърлото й изгаряше. — Какви планове?

Ханк се усмихна обезкуражително и плавно, измамно лениво вдигна ръка. Топлите му пръсти докоснаха извивката на брадичката й. Лора замря.

— Не се плаши, няма да те нараня — прошепна той. — Нали току-що каза, че интуитивно ми вярваш?

— Да, но… Какво правиш? — ръката му се плъзна и обгърна врата й. Гласът й секна. — Ханк?

— Искам да те целуна.

Бе толкова близо до него, че усещаше топлината на тялото му. Едва доловимият аромат на вино в дъха му бе по-опияняващ от самото каберне. Чувството бе прекалено приятно. Тя събра сили да възрази.

— Ами… Ако не искам да ме целунеш?

— В такъв случай… — той нежно, но настойчиво привлече устните й на една въздишка разстояние. — Страхувам се, че ще се наложи да настоявам.

„Той настоява прекалено много“ — това бе последната мисъл, която успя да се оформи в ума й, преди устните му да докоснат нейните — отначало колебливо, след това по-решително. Чувствата, които разтърсиха тялото й, избухнаха във взрив на радост. Светът изчезна, очертанията на стаята се размиха, времето и пространството загубиха смисъл. Останаха единствено двамата — тук и сега. „Тук“ — устните на Ханк, искащи и даващи удоволствие. „Сега“ — неговата прегръдка, която я носеше към удобството на брезента върху голия дъсчен под.

Гладната му целувка освободи дълбоко потисканата в нея страст. Първично желание изпълни треперещото й тяло. Безпомощна пред тази атака, Лора забрави всичките си старателно изграждани принципи за благоприличие и самозащита. Подчинявайки се на нетърпящите възражения вътрешни заповеди, тя обви ръце около кръста му и си позволи удоволствието да усети под пръстите си стегнатите мускули на широкия му гръб. Разтвори устни и отвърна на целувката му с жаждата на сдържаните желания.

Напрегнатото му тяло я притискаше към твърдия под, но Лора нямаше нищо против. Тя дори не усещаше неподатливото дърво под гърба си. Докато устните й бяха долепени към неговите, всички други съображения бяха изгорени в пожара на отдаваното и получаваното удоволствие.

Бе едновременно съживяващо и изтощаващо, но недостатъчно. Ръката му потърси гърдите й, намери твърдите зърна и от гърлото му се изтръгна стон. Нетърпеливо заразкопчава блузата й. Допирът на пръстите му до голата кожа включи алармения звънец в съзнанието й. Лора се отскубна.

— Не!

Ханк се отдръпна и я погледна с искрено недоумение.

— Не? — повтори той невярващо. Дишаше тежко, лицето му бе напрегнато, а очите — замъглени от страст. — Лора…

— Ханк, аз… Не мога — изпита същото остро чувство на загуба, което бе отразено на лицето му и пое дълбоко въздух. — Искам, но… Не мога.

Ханк се опря на пода и се взря в разширените й молещи очи.

— Ти искаш?

Лора бе почти обезоръжена от копнежа на треперещия му глас. Вдигна ръка да го погали по здраво стиснатата челюст и се изненада от усилието, което й костваше това.

— Как мога да отрека — прошепна тя, изпълнена с трепет от реакцията му на тази едва доловима ласка — Моето тяло ме издава — повече не можеше да издържи на желанието и допря пръст до устните му. Той пое пръста в устата си и леко го погъделичка с върха на езика си. Дъхът й спря. Поутихналият пожар се разгоря с нова сила. — Ханк…

— Знам — въздъхна той, отблъсна се и се претърколи до нея на пода. — Господи, Лора, толкова те искам, че направо не мога да мисля — обърна глава да се взре в кафявите й очи. — Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

— На мен също — призна тя усмихнато. — Искам да знаеш, че не съм играла никакви игри, за да те привлека.

— Знам — усмихна се насила. — Едва ли има човек, който по-добре от мен да познава кога се играят игри.

Раменете им се допираха и Лора усети как той внезапно се напрегна. Поколеба се за миг и го потупа успокоително по ръката.

— Ти… Имаш ли опит с жени като мен?

Той се засмя късо, но смехът му не бе никак весел.

— За малко да се оженя за една като теб — устните му се изкривиха в горчива усмивка. — Най-добрият ми приятел ме спаси от сигурна беда един месец преди сватбата.

Тонът му я накара да се чувства неудобно, но тя не успя да се въздържи от въпроса:

— Уговори те да не се жениш ли?

Ханк бавно поклати глава.

— Не. Той отиде много по-далеч. Моят приятел и бъдещ шафер избяга с булката…

— О, Ханк! — не знаеше защо страда от болката, която той бе изпитал. — Извинявай.

Той сплете пръсти с нейните.

— Не се извинявай. Той ми направи услуга. Ако не беше отлетял с нея в Калифорния, вероятно днес нямаше да съм тук — нито в този бизнес, нито на този под сега с теб.

Лора се почувства поласкана и смутена.

— Защо не в този бизнес?

Той сви рамене.

— Защото тя бе решила да ме накара да продам всичко и да се преместим в Калифорния.

— И ти щеше да се съгласиш?

Той се усмихна с очевидна самоирония.

— Странното е, че все някога щях да отстъпя. Разбираш ли, бях повярвал в ролята й на малкото момиченце, което има нужда от закрила, и бях успял да си внуша, че я обичам.

Лора замълча. Чудеше се дали да зададе един въпрос, който би могъл да прозвучи заядливо. Най-после не издържа.

— А защо си сигурен, че аз преди малко не играех?

Ханк се засмя и стисна ръката й.

— Сигурен съм. Ти не играеше и аз го знам.

— Но откъде? — настоя тя.

— Познавам по очите ти.

— По очите ми ли? — примигна с недоумение.

— Аха — измърмори той. — Не знаеш ли, че очите отразяват всички твои чувства?

— Така ли?

— Да — засмя се той. — Искаш ли да ти кажа какво виждам в красивите ти дълбоки кафяви очи в този момент?

Тя сведе мигли, но любопитството надделя и бързо го погледна.

— Какво?

— Виждам, че си смутена от силната страст, която преди малко си изпитала, а освен това не можеш да повярваш, че лежиш на пода до един мъж, когото почти не познаваш.

Лора се смая. Той сякаш четеше мислите й!

— Нямах представа, че съм толкова прозрачна — възкликна тя и се изчерви от мисълта, че толкова лесно може да бъде разгадана.

— Не прозрачна, а искрена — поправи я Ханк. — Не можеш да си представиш колко е приятно да погледнеш в очите на една искрена жена.

За момент тя забрави за изчервяването си.

— Но, Ханк, на света има много честни жени.

— Така ли? Кажи ми имената поне на две.

Лора нито за миг не се замисли колко е смешен техният спор в това хоризонтално положение.

— Първо, моята помощничка Джини. Освен това дъщерите ми… — гласът й изневери. Дъщерите й… Меган!

— Какво има?

— Меган… — промълви тя едва чуто.

— Меган ли? — той се намръщи. — Какъв е проблемът?

— Тя мисли, че е влюбена в теб.

— Какво?! — Ханк се изправи на колене, без да пуска ръката й, като, без да иска, я придърпа безцеремонно до себе си. — Какво говориш?! — гледаше я с откровено объркване.

Трябваха й няколко секунди, за да възстанови равновесието си. Едновременно с него усети и облекчение от очевидно пълното му неведение за чувствата на дъщеря й към него. Той пусна ръката й, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Лора, отговори ми! — в гласа му определено се долавяше заповед. — Защо реши така?

— Тя ми каза.

— Кога? — изглеждаше потресен.

— Онази вечер, докато разчиствахме след празненството — въздъхна тя уморено.

— Вие сте ме обсъждали? — пръстите му се впиха в рамото й.

— Не! — Лора прехапа устни и безпомощно сви рамене. — Не съвсем… Меган и Брук си бъбреха за празненството. По време на разговора беше споменато твоето име — отклони поглед. Страхуваше се той да не разбере по очите й, че увърта.

— По време на разговора някой спомена името ми и Меган случайно каза, че мисли, че е влюбена в мен? — в тона му се долавяше неприкрито недоверие.

— В общи линии, да.

Пръстите му отново се впиха в рамото й. Тя примигна и той веднага я пусна.

— Извинявай — гласът му бе напрегнат и уморен.

— Моля се на Бога да не мислиш, че съм й дал повод.

— Аз… — погледна го и в очите й се отрази несигурността, която изпитваше.

— Лора, кълна се в живота си, че никога дори не съм си помислил за Меган по друг начин, освен като за приятно младо момиче! — прокара пръсти през косата си, която вече се бе разпиляла на немирни кичури.

— Боже Господи! — избухна. — Та аз почти мога да й бъда баща! Никога не съм допускал… Не съм си представял… — погледна я отчаяно. — Кълна се…

Тя го прекъсна с тон на пълна убеденост:

— Вярвам ти, Ханк — но макар неувереността да бе преодоляна, знаеше, че все още съществува проблем, все по-голям с нарастващото привличане, което чувстваше към него.

— И нямаш никакви съмнения? — погледна я той настойчиво.

— Никакви.

Ханк въздъхна с облекчение. После се намръщи и скочи на крака.

— По дяволите! Какво ще правим?

— С кое? С Меган ли?

— Разбира се! — възкликна той и нетърпеливо й поддаде ръка, за да й помогне да стане.

Лора забеляза, че полата й е измачкана, намръщи се и опита да я опъне.

— Нищо не можем да направим, Ханк. Смятам, че Меган е не само влюбена, а буквално замаяна от мъжа, от когото се възхищава — Ханк повдигна брадичката й и Лора се усмихна: — Меган е млада. Ще го преживее.

— Зная — пръстите му изоставиха брадичката и се насочиха към устните й. — Исках да кажа… — погледна пръстите си и гласът му стана по-дълбок: — Как ще се виждаме?

Обзе я трепетно предчувствие. Тя искаше да го вижда, да бъде с него, а в същото време се страхуваше да останат насаме — не защото не му вярваше, а защото вече не вярваше на себе си. Въпреки това не можеше да се лиши от удоволствието да го чуе как казва това. Затова зададе въпроса, който изгаряше ума й:

— Ти искаш да се срещаш с мен… Не по работа?

— Лора, моля те, не започвай да играеш игри! — той се наведе и я дари с кратка целувка. — Не искам да наранявам Меган по никакъв начин, но искам да те виждам… Без значение по работа или не — отново допря устни до нейните и Лора почувства как той се усмихва. — След като аз очевидно не мога да дойда в твоята къща, ще дойдеш ли ти в моя апартамент утре вечер?

Лора отново спря да диша, но този път по друга причина. Никога досега не бе посещавала мъж в апартамента му!

— Аз… — искаше да каже „да“, но бе много рано. Твърде рано! — Не мога — отговори накрая.

— Къде тогава? Ще дойдеш ли с мен на вечеря в ресторант?

А ще трябва ли после да платя за вечерята в леглото? — помисли Лора, ала веднага отхвърли този въпрос. Той вече бе неуместен. Все пак се замисли.

— Утре ще трябва да дойда поне в тази къща. Може ли тогава да ти отговоря?

Ханк сякаш имаше желание да спори, но се отказа.

— А имам ли избор? — попита кисело.

— Не — усмихна се тя.

— Значи ще трябва да почакам до утре — сви рамене.

Връхлетяна от внезапното желание да му даде всичко, което поиска, Лора се вкопчи в здравия разум и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам! — възкликна тя и бързо отиде в кухнята да вземе чантата и куфарчето си.

Ханк я чакаше на входната врата.

— Забрави нещо — протегна ръце и закопча блузата й. Допирът на пръстите му върху плата, покриващ гърдите й, отново я накара да изтръпне. Против волята си сведе поглед към ръцете му. — Забрави още нещо — дълбокият му мек глас я накара да вдигне очи. — Забрави да ме целунеш за довиждане.

— Ханк, аз трябва… — гласът й се изгуби в устните му.

Той я привлече към себе си. Разтърсваше я, влудяваше я с твърдата сила на тялото си! Няколко дълги сладостни мига Лора се отдаде на целувката. После се отскубна и посегна опипом към вратата.

— Трябва да тръгвам — заяви тя твърдо и прекрачи прага, за да се спаси от изкушението. — Късно е. По-късно е, отколкото мислиш… — обърна се и затича към безопасността, която се надяваше да намери в колата си…