Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (40) (Последно стопиране през галактиката)

Личният живот на Чингиз Хан

Последният от конницата изчезна в пушека и тропотът на копитата заглъхна в сивкавата далечина.

Пушекът увисна над земята. Понесе се към залязващото слънце, което стоеше като отворена рана на западното небе.

В оглушителната тишина последвала битката, се чуваха съвсем малко, много малко, жалостиво малко стонове откъм кървавите осакатени останки по бойното поле.

От гората излязоха вцепенени от ужас призрачни фигури, които залитнаха и после се затичаха напред с плач — жени, търсещи своите съпрузи, братя, бащи, любими, първо сред умиращите, а после и сред умрелите. Трепкащата светлина, на която търсеха, идваше от горящото им село, което този следобед беше официално присъединено към Монголската империя.

Монголите.

Връхлетели от пустошта на централна Азия, свирепа дива сила, заварила света крайно неподготвен. Връхлетяха като диво размахана коса, колеха, посичаха и заличаваха всичко по пътя си и наричаха това завладяване.

И в земите, които вече се страхуваха от тях или щяха да се страхуват от тях, никое име не вдъхваше повече ужас от това на техния вожд, Чингиз Хан. Най-великият азиатски военачалник, той стоеше сам, почитан като бог от воините си, различим отдалеч по студената светлина в сивозелените очи, свирепо смръщените вежди и факта, че можеше да пребие до смърт когото си поиска от тях.

По-късно през нощта луната изгря и под нейната светлина една групичка конници с факли в ръце напусна тихо монголския лагер, покрил близкия хълм. Случайният наблюдател не би забелязал нищо особено в мъжа, който яздеше в средата, загърнат с плътно наметало, напрегнат, приведен над шията на коня, сякаш притиснат от тежко бреме, защото случайният наблюдател би бил мъртъв.

Бандата измина няколко мили по пътеките през окъпаната в лунна светлина гора и стигна до една полянка, където върза конете и зачака заповедите на вожда си.

Той подкара бавно коня си и огледа няколкото скупчени в центъра на поляната колибки, които с всичка сила се опитваха да изглеждат необитаеми, поне на пръв поглед.

От примитивните комини не се издигаше почти никакъв дим. От прозорците не струеше практически никаква светлина и не долитаха никакви звуци, освен гласа на някакво детенце, което казваше: „Шшшт…“

В очите на монголския вожд за миг проблесна странен зелен огън. Нещо тежко и мъртвешко, което едва ли би могло да се нарече усмивка, си проправи път през гъстата му щръкнала брада. Усмивчестото нещо подсказваше (бегло) на всеки, който би бил достатъчно глупав да го погледне, че за монголския военачалник нямаше нищо по-хубаво от една разгулна вечер след деня прекаран в насичане на хора на части.

Вратата се отвори с трясък. Един монголец нахлу като свирепа хала в колибата. Две дечица писнаха и се втурнаха към майка си, която се беше свила с широко отворени очи в ъгъла на стаичката. Едно куче излая.

Воинът хвърли горящата си факла в тлеещия огън, след което хвърли отгоре и кучето. Това щеше да го научи да се държи като куче. Последният оцелял мъж от семейството, белокос дядо, пристъпи смело напред със светкавици в очите. Монголецът светкавично отсече главата на стареца и тя се търкулна по пода, стигна до масата и се подпря лежерно на единия й крак. Тялото на стареца се вдърви за миг, защото не знаеше какво да си мисли. Когато бавно и величествено започна да се килва напред, ханът влезе в стаичката и го отблъсна небрежно от пътя си. Огледа милата домашна сценка и я удостои с мрачна усмивка. Отиде до големия стол и се настани в него като преди това го опипа. Намести се удобно, въздъхна тежко и се обърна към огъня, където кучето вече гореше весело.

Воинът сграбчи ужасената жена, разблъска грубо децата и я бутна пред хана.

Беше млада и хубав с дълга разбъркана черна коса. Бюстът й се повдигаше учестено и лицето й беше сковано от ужас.

Ханът я огледа с бавен и презрителен поглед.

— Знае ли тя — провлачи с ниския си мъртвешки глас — кой съм аз?

— Ти… ти си могъщият хан! — извика жената.

Очите на хана се приковаха в нейните.

— Знае ли тя — изсъска той — какво искам от нея?

— Аз… ще направя каквото поискаш, о хане — заекна жената — само пощади децата ми.

— Започвай тогава — каза тихо ханът, притвори очи и впери разсеян поглед в огъня.

Жената пристъпи нервно, разтреперана от страх и положи плахо бледата си ръка върху тази на хана.

Войникът блъсна ръката й.

— Не това! — излая той.

Жената подскочи ужасена и се отдръпна. Осъзна, че ще трябва да положи повече усилия. Коленичи все още трепереща на пода и понечи внимателно да разтвори коленете на хана.

— Престани! — изрева войникът и я отблъсна със злоба. Тя се сви на пода и ужасът в очите й се примеси с неразбиране.

— По-живо — процеди войникът, — попитай го как е минал денят му.

— Какво…? — изплака тя. — Не разбирам… какво…

Войникът я сграбчи, огъна я в полунелсън и бодна гърлото й с върха на меча си.

— Казах да го питаш как е минал денят му — изсъска той.

Жената изохка от болка и недоумение. Върхът на меча я бодна отново.

— Кажи го!

— Ъъ, как мина… ъъ… денят ти…? — изцвърча сякаш я душаха.

— Скъпи! — просъска войникът. — Кажи „скъпи“!

Очите й се стрелнаха ужасени към меча.

— Как мина денят ти… скъпи? — изхленчи въпросително жената.

Ханът й хвърли един уморен поглед.

— О, както обикновено — каза той. — Пълен с насилие.

И отново се загледа в огъня.

— Ха така — каза воинът. — Продължавай.

Тя се отпусна малко. Изглежда беше издържала изпита. Сега сигурно вече можеше да пристъпи към основното и да го свърши по-бързо. Тя се примъкна нервно към хана и отново погали ръката му.

Войникът я запокити в другия край на стаята, изрита я и отново я изправи пищяща на крака.

— Казах, престани! — ревна той, приближи физиономията си до нейната, облъхна я щедро с воня на евтино вино и едноседмични разложения от гранясала пърчова лой, което не я ободри особено, защото й напомни за наскоро починалия й съпруг, който вършеше същото всяка вечер. Тя се разрида.

— Дръж се мило с него! — изръмжа монголецът и изплю в лицето й един нежелан зъб. — Попитай как му е минала работата!

Челюстта й увисна. Кошмарът продължаваше. Един плющящ шамар се приземи върху бузата й.

— Просто кажи — изръмжа отново войникът — „Как мина в работата, скъпи?“ — и я блъсна към хана.

— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно тя.

Войникът я разтърси.

— Вложи малко повече чувство! — изрева.

Тя изхълца отново.

— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно пак, но този път с лека патетична извивка в края.

Могъщият хан въздъхна.

— А, не беше зле — отвърна с уморен от целия свят тон. — Овършахме малко Манджурия и проляхме доста кръв. Това беше сутринта. Следобеда главно плячкосвахме, макар че се наложи да проведем една половинчасова кланица. Ами ти какво прави днес?

След тази реплика извади от кожуха си два свитъка с карти и започна да ги разглежда замислено на светлината на догарящото куче.

Монголският воин извади една горяща главня от огъня и се приближи заплашително към жената.

— Кажи му! По-живо!

Тя отскочи с писък.

— Кажи му!

— Ъъ, убиха мъжа ми и баща ми!

— Така ли, скъпа? — попита разсеяно ханът, без да вдига поглед от картите.

— Изгориха кучето!

— А, така ли?

— Ами, ъъ, да… така…

Войникът пак я доближи с главнята.

— А, освен това ме инквизираха малко! — изписка жената.

Ханът я погледна.

— Какво? — попита отнесено. — Извинявай, скъпа, тъкмо четях тези…

— Хайде — каза войникът, — почвай да му мърмориш!

— Какво?

— Просто кажи „Виж какво, Чингиз, остави тия глупости и слушай като ти говоря. Цял ден тук слугувам край горещата…“

— Той ще ме убие!

— Смятай, че те е убил, ако не му го кажеш.

— Не мога! — извика жената и се свлече на пода. След това се хвърли към краката на великия хан. — Не ме измъчвай — изхленчи. — Ако ще ме изнасилваш, изнасилвай ме, само не…

Великият хан се изправи и я изгледа кръвнишки.

— Ами — измърмори злобно — ти само ще се хилиш — и ти си същата като останалите.

Той излетя като хала от колибата и подкара коня си в нощта с такава ярост, че едва не забрави да изпепели селото преди да си тръгне.

* * *

След поредния особено гаден ден последният от конницата изчезна в пушека и тропотът на копитата заглъхна в сивкавата далечина.

Пушекът увисна над земята. Понесе се към залязващото слънце, което стоеше като отворена рана на западното небе.

В оглушителната тишина последвала битката, се чуваха съвсем малко, много малко, жалостиво малко стонове откъм кървавите осакатени останки по бойното поле.

От гората излязоха вцепенени от ужас призрачни фигури, които залитнаха и после се затичаха напред с плач — жени, търсещи своите съпрузи, братя, бащи, любими, първо сред умиращите, а после и сред умрелите.

Далеч напред, зад димната пелена хиляди конници пристигнаха в разгърнатия си на хълма лагер, слязоха от конете си сред гълчава от крясъци и демонстративни сравнения на обратни удари с меча и се заеха незабавно с евтиното вино и гранясалата пърчова лой.

Опръсканият с кръв и уморен от битката хан слезе от коня си пред великолепно драпираната си имперска шатра.

— Коя беше тази битка? — попита той сина си Огдай, който беше яздил редом с него. Огдай беше млад и амбициозен генерал със страстни увлечения към всякакъв вид жестокост. Надяваше се да подобри собствения си Познат Световен рекорд по брой набодени селяни с един замах на меча и смяташе тази вечер да се упражнява.

Той пристъпи към баща си.

— Това беше Битката за Самарканд, о, хане! — извести той и развъртя меча си по ужасно впечатляващ начин.

Ханът скръсти ръце, облегна се на коня си и впери поглед в кървавия хаос, който бяха сътворили в долината.

— Ох, вече не намирам никаква разлика — изрече с въздишка ханът. — Спечелихме ли?

— О, да! Да! Да! — възкликна Огдай с трескава гордост. — Победата бе наистина велика!

— Наистина велика! — добави и развъртя въодушевено меча си. Упражни няколко набождания. Да, помисли си, тази вечер щеше да пробва с шестима.

Ханът вдигна лице към сгъстяващия се здрач.

— О, скъпи — каза той, — след всичките тези двайсет години на двучасови битки, имам чувството, че в живота трябва да има и още нещо, разбираш ли. — Той се обърна, вдигна предницата на съдраната си и окървавена избродирана със злато туника и се загледа в косматото си шкембе. — Я пипни — каза. — Май съм понапълнял.

Огдай се взря в шкембето на великия хан със смесица от почитание и досада.

— Ъъ, не — отвърна. — Изобщо не си напълнял.

Огдай щракна с пръсти и повика един слуга, който му донесе картите, прободе го и, докато падаше, измъкна плановете на великата кампания от безчувствените, но не съвсем изненадани пръсти.

— А сега, о, хане — започна той, разстилайки картите върху гърба на друг слуга, който стоеше специално окован за целта, — трябва да поемем към Персия, откъдето ще можем да завладеем целия свят!

— Не, не, я пипни тук — каза ханът, стиснал с два пръста сланината на корема си. — Мислиш ли…

— Хане! — прекъсна го нетърпеливо Огдай. — Ние сме на път да завладеем света! — Той заби ножа си в картата, уцелвайки слугата в левия бял дроб през един подъл процеп между ребрата.

— Кога? — намръщи се ханът?

Огдай разпери раздразнено ръце.

— Утре! — каза той. — Започваме утре!

— О, утре ще е малко трудно, разбираш ли — каза ханът, изду бузи и се замисли за момент. — Работата е в това, че другата седмица имам лекции по масова сеч в Бокхара и мислех утре да се подготвям.

Огдай го изгледа недоумяващо, докато слугата под картата започна да се свлича на земята.

— Добре де, не можеш ли да го отложиш? — възкликна той.

— Абе виж сега, платиха ми доста голям аванс и поех нещо като ангажимент.

— Добре тогава, сряда?

Ханът извади един свитък от туниката си, погледна го и поклати бавно глава.

— Май няма да стане за сряда…

— Четвъртък?

Не, за четвъртък имам твърд ангажимент. Огдай и жена му ще ни дойдат на вечеря и, а аз им обещах…

— Ама аз съм Огдай.

— Ами значи тогава и ти си зает.

Единствено шумът от крясъците, побоищата и кавгите на хилядите космати монголци нарушаваше мълчанието на Огдай.

— Виж — продума тихо, — кога ще можеш да завладееш света… в петък става ли?

Ханът въздъхна.

— Секретарката идва в петък сутрин.

— Така ли.

— Пълно е с писма за отговаряне. Нямаш представа колко хора се опитват да ми ангажират времето. — Ханът се отпусна замислено на коня си. — Бих ли подписал това, бих ли се появил на онова. Бих ли бил така добър да направя една спонсорирана сеч с благотворителна цел. Всичко това отнема време докъм три следобед, след което се надявам да си тръгна рано и да изкарам един по-дълъг уикенд. А за понеделник, понеделник…

Той се консултира отново със свитъка си.

— Боя се, че в понеделник е изключено. Почивка и възстановяване, нещо, за което настоявам. Какво ще кажеш за вторник?

Необичайният пронизителен шум в далечината в този момент звучеше като нормалното ежедневно хлипане на жени и деца по изкланите им мъже, и ханът не му обърна никакво внимание. На хоризонта проблесна светлина.

— Вторник — виж, сутринта съм свободен — не, чакай малко, обещах среща на онзи адски интересен симпатяга дето знае всичко за разбирането на нещата, а това е нещо, в което хич не ме бива. Жалко, щото това ми беше единствения свободен ден другата седмица. Обаче другия четвъртък можем да помислим сериозно за… — или не, тогава трябваше да…

Пронизителният звук продължаваше, всъщност той се усилваше, но беше толкова недоловим във вечерния бриз, че не успя да накара сетивата на хана да му обърнат внимание. Приближаващата светлина беше толкова бледа, че се сливаше изцяло с лунната, която тази вечер беше ярка.

— … и се боя, че това е положението до края на март — каза ханът.

— Април? — попита уморено Огдай. Мимоходом кръцна черния дроб на един преминаващ слуга, но радостта се беше изпарила. Подхвърли разсеяно парчето в мрака. Едно куче, което с годините беше надебеляло доста, като спазваше елементарното правило да стои неотлъчно близо Огдай, се хвърли към мръвката. Скапани времена.

— А, не, април е изключено — каза ханът. — Април заминавам за Африка, обещал съм си го.

Светлината приближаваща през нощното небе най-накрая успя да привлече вниманието поне на един или двама от другите монголски главатари в околността, които като по чудо спряха да си разменят тупаници и да пробождат разни неща, и кротнаха.

— Виж — каза Огдай, все още без да осъзнава какво се задава, — можем ли тогава да се разберем да завладеем света през май?

Могъщият хан засмука зъбите си в знак на съмнение.

— Е, не ми се ще да се обвързвам толкова отдалеч. Много е потискащо да си разграфяваш живота толкова занапред. За бога, не е лошо да прочета нещо, и кога да намеря време? Както и да е… — Той въздъхна и надраска в свитъка — „Май — евентуално завладяване на света“. Отбелязвам си го с молив, така че не го смятай за абсолютно уговорено — напомняй ми от време на време и ще видим как ще се развият нещата. Я, какво е това?

Бавно, с грацията на красива жена влизаща във вана, един издължен, елегантен, сребрист космически кораб се снижи кротко на земята. От него се разля мека светлина. От отварящата се врата пристъпи едно високо и елегантно същество с интересен сивозеленикав тен. То пристъпи бавно към тях.

На пътя му лежеше тъмната фигура на селянина, който си плачеше тихичко, докато наблюдаваше как кучето на Огдай изяжда черния му дроб, защото знаеше, че няма как да си го върне и се чудеше как по-дяволите ще продължи оттук нататък жалкия му живот. Най-накрая избра точно този момент, за да се спомине.

Високият извънземен го прескочи с погнуса и, въпреки че за да го разбереш, трябваше да се вгледаш изключително внимателно в лицето му, с известна завист. Той кимна сдържано и на двамата монголски вождове и измъкна бележник изпод тежката си металическа роба.

— Добър вечер — произнесе с тих и лукав глас. — Казвам се Уоубегър, наричан още и Вечно продължения, няма да ви занимавам с причините за това. Поздрави.

Обърна се и заговори на могъщия хан, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Вие ли сте Чингиз хан? Чингиз Темюджин хан, син на Йесугей?

Свитъците с програмата изпаднаха от ръцете на хана. Бледото сияние откъм кораба на Уоубегър обливаше учудената му, обезобразена, изтерзана жълта физиономия. Могъщият император като в сън пристъпи напред в знак на потвърждение.

— Може ли само да проверя още веднъж правописа? — каза извънземният и му показа бележника. — Не ми се ще сега да сбъркам и да почвам всичко отново, наистина.

Ханът кимна безпомощно.

— С толкова „х“ се пише нали?

Преобразеният император отново кимна, наклонил леко глава с все още хипнотизиран поглед.

— Добре — каза Уоубегър и отбеляза нещо в бележника. Вдигна поглед.

— Чингиз хан — каза той, — ти си чекиджия; ти си пиянде; ти си едно нищожно лайно. Благодаря. — След което се върна на кораба си и отлетя.

Настъпилата тишина беше гадна.

Същата година Чингиз хан прегази Европа с такава жестокост, че едва не забрави да изгори Азия, преди да си тръгне.

 

Базирано на част от оригиналния скеч, измислен от Греъм Чапман и написан от Чапман и Адамс за телевизионното шоу на Греъм Чапман „Вън от дърветата“, 1975.

Из „Крайно, невероятно весела хумористична книга за коледна почивка“, 1986