Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (30) (Последно стопиране през галактиката)

Компютърчето, което можеше

Моята любима информация е, че Брануел Бронте, братът на Емили и Шарлот е умрял прав, облегнат на полицата над камината, за да докаже, че може да се направи.

Всъщност излъгах. Най-любимата ми информация е фактът, че младите ленивци са толкова нескопосани и мързеливи, че много често вместо за клон се хващат за собствените си крайници и падат от дърветата. Както и да е, това няма връзка, с онова, което ме занимава в момента, защото касае ленивците, докато информацията за Брануел Бронте засяга писателите и усещането, че смъртта наближава, и вършенето на неща с единствената цел да докажеш, че могат да бъдат извършени, и всички тези неща са толкова присъщи на настоящото ми положение, че откровено казано направо се плаша.

Аз съм писател и усещам приближаването на смъртта, както бихте го усетили и вие, ако току-що бяхте кацнали в Гранд Рапидс, Мичиган в някакъв безбожен утринен час, за да откриете, че в близките три часа няма да можете да влезете в хотелската си стая. Всъщност, даже самото кацане в Гранд Рапидс, Мичиган е достатъчно. Ако сте жител на Гранд Рапидс, Мичиган, моля приемете, че се шегувам. Всеки друг обаче ще разбере, че изобщо не се шегувам.

Той като нямам какво друго да правя, в момента стоя и се подпирам на една полица на камина. Е, нещо като полица на камина. Всъщност не знам на какво се подпирам. Изработено е от месинг и някаква пластмаса и архитектът сигурно го е начертал след някоя тежка вечер по кръчмите. По този повод се сещам за друга моя любима информация: по Транс-Сибирската железопътна магистрала има завой във формата на вдлъбнатина, защото когато царят (не знам кой цар, защото не съм си в кабинета у дома, а се подпирам на нещо безобразно грозно в Мичиган и наоколо няма книги) издал декрет за строежа на Транс-Сибирската железопътна магистрала, начертал пътя й на картата с линия. Линията била нащърбена по средата.

Пиша този материал подпрян на някакво безименно архитектурно недоразумение и не го пиша на своя Мак. Бих го писал, но батерията на ПауърБука току-що свърши (интересна идея, да кръстиш нещо на неговия най-голям недостатък; в това отношение прилича много на Гренландия^[1]. Имам кабел, но не мога да го включа никъде. Много умно, че са се сетили да сложат универсален трансформатор, само че няма универсален щепсел. Има голям, недодялан трикрак британски щепсел, което означава, че сте напълно и безвъзвратно загубени, ако до напускането на летище Хийтроу не сте се сетили да си купите адаптер.

Вън от Британия не можете да си купите адаптер за британски щепсел. Знам го със сигурност. Направих такъв опит, когато за пръв път се сблъсках с проблема със стария си преносим Мак. (Няма да пускам шеги по адрес на Маковете. Епъл свърши достатъчно работа в това отношение. По дяволите. Току-що казах, че няма да го правя.) В крайна сметка се наложи да си купя щатски захранващ кабел. Или по-скоро се опитах да си купя. Не можах. Продавали се само с новите компютри. Влачих се насам-натам с един мъртъв Мак в продължение на десет дни и от време на време ядях сандвичите си върху него, защото беше малко по-лек от портативна маса. (По, дяволите, пак го направих.)

С ПауърБука обаче нямам такъв проблем. Не съм пълен глупак. Този път си донесох адаптер. Но все пак съм глупав, защото адаптерът е в куфара ми, който току-що дадох на пиколото, за да го отнесе, докато чакам три часа да ми оправят стаята.

И какво тогава правя? Пиша на ръка ли? Сигурно се шегувате След десет години работа с компютър вече дори не мога да пиша на ръка. Знам, че би трябвало да мога: предполага се, че писането на ръка е от онези неща, като например яденето с пръчици: веднъж като го усвоиш и го можеш цял живот. Работата е в това, че имам много повече опит в боравенето с пръчици, отколкото с химикалки и, затова, не пиша на ръка. Не говоря и в някой от онези ужасни малки диктофони, които най-безмилостно продължават да записват, докато ти отчаяно се опитваш да измислиш какво да кажеш. Натискането на бутона им за изключване е действието, което включва обратно мисълта.

Не. В момента седя в едно кресло и пиша на един нов джобен компютър Псион Серия 3а. Купих го от безмитния магазин на Хийтроу, ей така от келешлък и трябва да отбележа, че е добър. Работи.

Може ли само да кажа нещо за безмитните магазини, преди да продължа да говоря за Псиона? Не е това, че стоките в безмитните магазини са по-евтини. По-евтини са. Безкрайно малко по-евтини. Ако пазарувате в тях спестявате съвсем малко пари. Естествено, след това можете да се разделите с доста крупна сума във вид на глоби, ако не осъзнаете, че всичко закупено от безмитните магазини на връщане се декларира на митницата. Стоките са наистина безмитни, само ако възнамерявате да прекарате останалата част от живота си на борда на самолет. И какво се получава, когато пазарувате от безмитен магазин на цена съвсем малко по-ниска от обичайната? Става това, че повечето пари спестени от митото отиват в джобовете на безмитните магазини, а не да речем за здравеопазване (или за ядрени подводници „Трайдънт“). И така, защо си купих Псиона от безмитния магазин? Защото съм пълен идиот, затова.

Както и да е. Ъпдейт на статуса. Намериха ми стая. Извадих адаптера от куфара. ПауърБукът се зарежда. Все още не пиша на него обаче, защото съм във ваната. Значи все още използвам Псиона. Никога досега не съм писал във ваната. Хартията се мокри и разлигавя, химикалките не пишат като ги вдигнеш нагоре, пишещите машини ти ръбят на шкембето, а ако ви хрумне да използвате ПауърБук във ваната, значи ПауърБукът едва ли е ваш.

Мисълта ми беше, че може да се направи. На джобния компютър наистина може да се пише, нещо, което до този момент не знаех. Опитвал съм се да пиша на Шарп Уизард, но беше невъзможно, защото клавиатурата му беше подредена по азбучен ред, което е умряла работа. Решението да се конструира азбучна клавиатура е пълно недоразумение. Предполагам, че идеята е била следната: не всички познават QWERTY клавиатурата (много е странно да напишеш QWERTY като дума; пробвайте и ще разберете какво имам предвид), но всички познават азбуката. Вярно е, но в случая няма никакво значение. Хората познават азбуката като едномерен низ от символи, а не като двумерен масив, поради което при всички случаи ще търсите буквите и ще ругаете. Защо тогава да не ползваме QWERTY, за да е удобна поне на онези, които я знаят?

Опитвал съм да пиша и на по-голям Шарп Уизард 8200, който има QWERTY, но няма форматиране на текста. Представяте ли си? Даже Еч-а-Скеч има форматиране.

Другият проблем с джобните компютри, разбира се, е в това, че клавишите са прекалено малки за пръстите. Костелив проблем. Нерешим. Ако машинката е достатъчно малка, че да влиза в джоба ви, тя е твърде малка, за да пишете на нея. Е, аз намерих решението. Простете ми, ако вече го знаете, възможно е да съм последният човек на земята, който се е сетил. Както и да е, решението е следното: хващате компютърчето с две ръце и пишете с палците. Сериозно. Става. Отначало е малко несвойствено и пръстите може да ви заболят, но се свиква учудващо бързо. Аз вече постигнах към хиляда думи.

Това повдига някои интересни въпроси. (Е, интересни за мен. Вие може да сте на друго мнение.) Какво става с интелигентния интерфейс за въвеждане на данни? Аз съм също толкова безкрайно радостен, колкото и всички останали, от перспективите за въвеждане на информация с глас или с химикалка, но вие знаете и аз знам, и всеки, който се е борил с Кери Тайпист знае, че в практиката нещата рядко работят толкова гладко както на теория, или поне още не работят толкова гладко. Повечето време прекарано в борба с недоизпипани технологии просто не си струва за крайния потребител, колкото и да е забавно за идиоти като нас. Много е далеч денят, когато ще можеш да кажеш: „Отвори отсек 2, Хал“ и да си сигурен, че Хал е разбрал, че искаш да бъдеш изстрелян в стратосферата на Юпитер. А аз подозирам, че ще мине много време, преди да мога да диктувам материал като този и резултатът да е разбираем, да не говорим за читаем. Сигурно сте чували стария скеч, в който секретарката записва абсолютно всичко, което казва шефът й, включително репликите „Това не го записвай“ или „задраскай последното изречение.“ Струва ми се, че трябва да преодолеем доста „секретарски“ мъки, преди да накараме машината да заработи гладко. Колкото до въвеждането на данни с химикалка, вече споменах, че десетте години работа с компютър до такава степен са влошили почерка ми, че дори аз не го разбирам, а какво остава за компютъра. Да обяснявам ли иронията на ситуацията? Не.

Затова, поне за момента разполагаме само с клавиатурата като интерфейс за въвеждане на данни, и поне за момента въвеждането на данни от клавиатурата означава QWERTY. Но QWERTY клавиатурата, каквато я познаваме е била създадена, за да забавя ударите на клавишите, които иначе са засядали един в друг. Тя е умишлено неефективна. Но всички опити да бъде заменена с нещо по-ефективно, като например Dvorak клавиатурата, са безуспешни. Хората вече познават QWERTY клавиатурата и не желаят някой да им налага промяна. Dvorak или каквото и да е там друго може да са по-добри, но QWERTY е, или поне доскоро беше, достатъчно добра. Принципът „Ако работи, не го поправяй“ е много разумен и си остава такъв, въпреки факта, че самият аз цял живот го нарушавам най-робски.

Въпреки това смятам, че е възможно най-после да сме стигнали до точка, налагаща повторното изобретяване на клавиатурата. Джобните компютри са бъдещето. Епъл и Майкрософт, и всички останали изведнъж ще бъдат натоварени с търсене на персонални дигитални устройства и след тези няколко часа с Псион Серия 3а аз също ще се присъединя към това търсене. Страхотна технология и това е само началото на онзи критичен момент, когато нещо престава да бъде само забавна нова играчка и се превръща в нещо, което можеш да използваш сериозно в банята. Всички много отдавна сме наясно, че QWERTY не добра клавиатура. Според мен сме стигнали до онази важна точка, когато не е дори достатъчно добра. Точката, когато не е дори достатъчно добра. (Да, копирах и пействах!) Надявам се системните програмисти да не са се обезкуражили от неуспеха на Dvorak. Надявам се да изучават внимателно начина, по който хората слагат пръстите си върху клавишите на джобните компютри, и се надявам да преосмислят изцяло представите си за работата на клавиатурата. Бих бил много доволен, ако след писане палците ми не се схващаха и не ме боляха сухожилията. Доказах, че може да се направи, но подобно на Брануел Бронте не възнамерявам да повторя същия номер и утре.

* * *

Всички забелязваме нещата, които не работят. И не забелязваме другите, които работят. Забелязваме компютрите, не забелязваме химикалките. Забелязваме електронните книги, не забелязваме книгите.