Барбара Делински
Невероятна история (8)

Осма глава

Дебра никога не беше усещала толкова остро чувството за дежа вю. Двамата с Греъм бяха в къщата, борейки се с жегата с кутии студена сода. Телефонът звънна. Дебра вдигна слушалката, а после я подаде на Греъм, който поговори кратко с чиновника от склада за дървен материал и затвори. Тъкмо беше започнал да й разправя, че дъбовите стъпала, за които беше направил специална поръчка, са пристигнали, когато погледът му се насочи навън през прозореца.

— Имаш гост — заяви безцеремонно той.

Дебра се напрегна за секунда, а после бързо се опита да отрече страха си:

— Не е за мен. Може някой да е дошъл при теб?

Погледът й проследи неговия и стомахът й се сви на топка. Не беше предполагала, че Джейсън може да се върне толкова скоро. Дори се беше молила изобщо да не идва!

Едва когато колата наближи, тя забеляза, че не е същата. Джейсън бе дошъл с червеникавокафява, а тази беше синя. Въпреки че и двете коли бяха с местна регистрация. И двете бяха карани от мъже, чиито черти й ставаха все по-познати с всяко завъртане на гумите. Този път обаче на лицето й цъфна радостна усмивка, когато колата спря и мъжът вътре се озърна предпазливо.

— Това е баща ми! — извика развълнувано тя, остави кутията на перваза на прозореца и изхвръкна навън. Прекоси тичешком двора, все още ухилена до уши, и се хвърли в отворените обятия на баща си.

— Как си, Деби? — попита той, прегърна я здраво, притисна я още веднъж и я пусна. — Изглеждаш чудесно! — той я огледа от главата до петите. — Без обувки? Какво е това?

Дебра преглътна буцата, която за момент беше заседнала в гърлото й, и избърса щастливите сълзи от очите си.

— Това се нарича да оставиш пръстите си да подишат селския въздух. Как си, тате? — усмивката й стана широка от едното ухо до другото и поклати удивено глава. — Каква чудесна изненада!

Дейвид Френч повдигна тъмната си вежда към покритото с фини бръчици чело. Изглеждаше добре, както обикновено, със спретнато подстриганата си прошарена коса и добре ушитите панталони и спортна риза.

— Надявах се да е. Разтревожих се. Снощи ми се обади Джейсън. Беше много напушен и ме притесни…

— Джейсън! — изстена Дебра и се намръщи от нов пристъп на гняв. — Не си е губил времето, това поне мога да му призная! Наистина ли ти се обади? И за какво?

— Беше притеснен.

— Не е бил притеснен! Беше ядосан, задето се осмелих да откажа да се върна с него. Беше възмутен, когато му казах, че не го обичам. И ревнуваше.

— Ревнувал е от… Греъм? — попита по-тихо баща й.

— Да. От Греъм. Боже мой, Греъм се държа чудесно с мен. Ако вчера не беше тук, Джейсън можеше да употреби сила, за да ме завлече със себе си. Държа се невъзможно!

— Успокой се сега, Деби — той я хвана за ръката и я обърна към двора. — Хайде да се поразходим и да ми разправиш за това. А после можеш да ми покажеш тази твоя къща — той се огледа бавно. — Сама ли си днес?

— Не, не — отвърна Дебра и тази мисъл й подейства успокояващо. — Греъм е отзад. Хайде — тя пусна лакътя му и го хвана за ръката. — Ще ви запозная. След това можем да седнем на люлката и да го гледаме как работи — после му отправи някак странно невинна усмивка. — Това е страхотна занимавка за убиване на времето.

— А той съгласен ли е? — попита укорително баща й.

— Никога досега не се е оплаквал. Мисля, че се чувства най-удобно и естествено качен върху стълба.

Завиха зад ъгъла и въпросният човек се появи пред погледите им.

— Греъм? — викна Дебра и заведе баща си до подножието на стълбата. — Искам да те запозная с баща си, Дейвид Френч. Тате, това е Греъм Рейд.

Греъм прехвърли чука в лявата си ръка и слезе по стъпалата достатъчно, за да подаде дясната на по-възрастния мъж.

— Приятно ми е, господин Френч.

— Удоволствието е мое — отвърна другият и живите му очи направиха бърз анализ на видяното, който очевидно бе благоприятен. — Напоследък чух доста за вас. Притиснат между сина и зет ми…

— Бившия ти зет — поправи го Дебра.

— Бившият ми зет. Благодаря ти, скъпа. Та благодарение на тях двамата бях започнал да си мисля, че дъщеря ми е наела някакво чудовище — в очите му проблеснаха дяволити искрици.

Греъм се усмихна. Тази откровеност му се нравеше.

— Обещавам ви, господине, че няма да направя нищо, което би могло да навреди на дъщеря ви.

По-възрастният мъж кимна, за да му благодари и за довиждане, хвана Дебра под ръка и я поведе навътре в двора. Когато двамата се настаниха на люлката, където не можеше да ги чува, Греъм се върна към работата си. Все пак мислите му не можеха да се откъснат от бащата и дъщерята, както и от щастието, което се бе разляло по лицето на Дебра, когато разпозна новодошлия.

Изглеждаха много близки онези двамата на люлката. Макар да не си спомняше да е чувал Дебра да говори за баща си, освен едно мимолетно споменаване, беше очевидно, че отношенията им са много специални. Той хвърли поглед през рамо и видя Дебра, опряна странично на облегалката, да държи ръката на баща си в скута си. Изглеждаха напълно погълнати един от друг, а нежността, понякога и загрижеността, изписана на лицата им, говореше за топли, близки отношения.

Колкото и разрушителна да бе понякога ревността, сега Греъм я усети по най-безобидния, но болезнен начин. Завиждаше на Дебра за добрите й отношения с баща й, но не в смисъл, че можеха да застрашат онова, което можеше да има с нея, а по-скоро като напомняне за онова, което беше пропуснал с дъщеря си, с Джеси.

Споменът му причини остра болка. Рожденият й ден дойде и отмина, а той не направи нищо, за да го отбележи. Всеки път, когато си помисляше да й изпрати картичка или подарък, си спомняше как на шестия й рожден ден го бе върнала. Не би могъл да се примири с това, че го отхвърля.

Той стисна със зъби пироните, които държеше в устата си, и като вложи неуместно голяма сила в удара, заби поредния гвоздей на мястото му. Тази седмица трябваше да завърши училище. Струваше му се невероятно, но пък той все още си представяше малкото дете, което бе познавал и обичал. Младата жена му бе абсолютно чужда, а това бе още по-трудно за възприемане от факта, че през септември щеше да отиде в колеж.

Удряйки ритмично с чука, той си спомняше как бе поговорил с баща си дали да не й подари кола по случай завършването. Тогава баща му говори с Джоан, а тя веднага забрани това. Нейната дъщеря все още нямала нужда от кола, а когато това станело, тя щяла да й купи. Странно, мислеше си Греъм, Джоан винаги бе по-екстравагантната по време на брака им. Това бе едно от нещата, които ги отчуждиха един от друг — Джоан искаше да осигури всеки възможен лукс на Джесика. Разбира се, това с колата бе нещо друго. Джоан просто не можеше да понесе мисълта Греъм да я купи. Да не би да виждаше в това заплаха? Дали майка и дъщеря нямаха някакви разногласия? Дал и Джесика не се чудеше понякога какво ли би било да опознае баща си по-добре?

Гладна кокошка просо сънува, помисли си той, докато слизаше по стълбата, за да вземе още шинди. Тя беше вече голяма. Лесно можеше да се свърже с него, ако искаше. Адресът му не бе тайна. Бог му бе свидетел, че отначало Джоан го бе използвала често, за да му изпраща злобни бележници. Не поддържаха връзка от години. Може би все пак беше скъсала листчето, където бе записан адресът му.

Той въздъхна дълбоко, качи се на стълбата и закрепи с ръка поредната шинда, преди да си позволи да хвърли поглед към Дебра. А тя тъкмо беше откъснала очи от него.

 

 

— Не мога да обясня какво изпитвам — каза тя почти шепнешком, само за ушите на баща си. — Наех го, защото беше най-добрият дърводелец наоколо. Видях нещата, които е направил, и наистина бяха великолепни. Искам да кажа, сега е твърде рано да видиш каквото и да било, но ще ти покажа проектите, които е начертал, и жилището, което направи за мен на емпориото. Той притежава истински талант. Никак няма да се изненадам, ако разбера, че има диплома по архитектура, скътана някъде.

— Не си ли го питала?

— О, опитвах. Но той не обича да говори за себе си. Не мисля, че крие нещо ужасно, просто таи някаква болка, за която не иска да си спомня.

Дейвид Френч сложи пръст върху горната си устна и я побутна съвсем леко нагоре-надолу. Така правеше обикновено, когато е замислен.

— Аз проверих някои нещица за него.

— Какво? — извика изненадано Дебра. — Мислех, че си на моя страна!

— Знаеш, че съм, Деби. Но исках да съм добре зареден с амуниции, когато ми се обадят Джейсън или Стюарт. А те ще го направят, да знаеш. Казах им, че ще дойда при теб.

Тя направи гримаса.

— Не, не си!

— Направих го. Трябваше да ги успокоя някак. Те са убедени, че този тип те е обсебил.

— Това е абсурдно. Но пък нито Стю, нито Джейсън някога са гледали на мен като на личност… Е, и какво научи за Греъм?

Баща й намигна.

— Че очевидно всички харесват този човек. Той е работлив, тих, дискретен и не създава проблеми. Сигурен съм, че и на теб са казали същите неща, когато си разпитвала.

— Долу-горе.

Той премести погледа си от лицето на дъщеря си към далечната фигура на Греъм.

— Казват да не се съди за книгата по корицата й, но една корица понякога може да разкрие много неща.

— И как го прави?

Дебра имаше своя теория по въпроса, но както винаги, бе заинтригувана от философските теории на баща си и необикновената му схватливост. И не остана разочарована.

— Макар корицата да не казва всичко и понякога дори да подвежда, тя издава и някои личностни характеристики, които впоследствие се оказват точни. При Греъм да вземем като начало пикапа му. Той е чист и добре поддържан. Греъм се гордее с него. Не го загрозява с разни лепенки по бронята. Това говори много. Издава, че той е независим човек и не желае да разгласява личните си вкусове. Не обича хората да бият барабани, задето играят тенис, или да се усмихват, задето имат близнаци. И не изпитва абсолютно никаква нужда да казва на света дали обича Ню Йорк, Ню Хампшир, Върмонт, немски овчарки, или черен хайвер.

Дебра избухна в тих смях.

— Сигурно си видял доста лепенки от летището дотук.

— И всичките минаваха покрай мен от лявата страна. Баща ти вече не е такъв луд шофьор, какъвто беше навремето.

— И слава богу… Но продължавай.

— За Греъм ли? — попита Дейвид и когато тя кимна, продължи. — Ръцете му са голи.

В гърлото й се надигна кикот.

— Разбира се, че ще са голи. Както и гърдите и гърбът му. Там горе е горещо да се работи. Ризата му прави сянка на оградата от средата на предобеда.

— Няма татуировки.

— Няма татуировки? — повтори очаровано тя. — Какво общо има това с темата?

— Ами — започна замислено баща й — в някои отношения татуировките са като лепенките по бронята. Хората, които са си ги направили, искат да кажат нещо на света. Твоят Греъм няма нужда да казва нищо на света. Той крачи сам и под друг ритъм, ако щеш.

— Това би могло да е и добро, и лошо.

— Права си. Има хора, които правят каквото си искат — те просто не чуват ритъма на барабана. Подозирам, че Греъм го чува съвсем добре, но е взел съзнателното решение да действа по своите правила.

— Значи си впечатлен? — попита тя, като се опита да не издава колко много означава това за нея.

И да беше усетил, баща й съвсем дипломатично регистрира това нейде дълбоко в ума си.

— Той гледа право в очите и стиска ръката здраво. Това са добри признаци — след това вдиша шумно. — Страхувам се, че с това ми свършиха съдържателните наблюдения. Ще трябва да прекарам повече време с този човек, за да науча нещо повече… Но хайде — той я потупа по коляното, отблъсна се от люлката, обърна се и подаде ръка на Дебра, — покажи ми тази твоя къща. И гледай да е толкова добра, колкото я хвалиш — предупреди я с весели искрици в очите, които говореха, че вече е харесал дома й.

Дебра го хвана за ръката с пълното намерение да го води. Но когато стигнаха къщата, на Дейвид Френч му хрумна друга идея.

— Греъм! — викна той. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути, за да ме запознаеш с проектите си? Дъщеря ми е само един невеж аматьор.

Единственият проблем, който Дебра имаше с тактиката на баща си, бе да сдържа усмивката, заплашваща да издаде подбудите му. Но все пак дипломатично възрази:

— Аз мога да ти покажа, тате. Греъм е зает…

— Греъм е зает, откакто съм дошъл. Заслужава малко почивка. Толкова суров работодател ли си?

Ъгълчето на устните му потрепна, за щастие от страната, която Греъм не можеше да види.

— Но той си обича работата. Не усещаш ли това удоволствие във всеки удар на чука?

— Госпожо и господине, моля, моля…

По време на импровизирания спор Греъм беше слязъл по стълбата, точно толкова любопитен да разбере нещо за Дейвид Френч, колкото и последният за него.

— Не се карайте заради мен — настоя той и с лекота се присъедини към разговора. — Ще ми бъде приятно да ви разведа, господин Френч. Прав сте — той се усмихна снизходително към Дебра. — Дебра може и да е блестяща писателка, но не е строител — той сниши гласа си с престорена тежест и отново погледна Дейвид. — Нали знаете как е при хората на умствения труд? — последното бе прошепнато с ъгълчето на устата му от страната, която Дебра не можеше да види. — Не са много сръчни в ръцете.

— Чух, Греъм Рейд! — рече Дебра. — И възразявам. Кой палеше огън в камината всяка сутрин при пристигането си тук?

— Ти — отговори послушно той.

— Кой се справи с онази праисторическа печка в кухнята с двете си ръце?

Греъм кимна.

— Ти.

— И да не би да обядваш още с двата си глупави сандвича с шунка и сирене в кафявия плик? — и го измери нахално, когато видя изненадания му поглед. — Всичко виждам — каза провлечено и веднага се възползва от моментното си предимство. — Та какво имаше предвид, когато каза, че не съм добра в ръцете?

Но за колкото и умна да се смяташе, беше подценила противника си. Греъм се почеса по главата.

— Странно! — каза той и се усмихна под сурдинка. — Мислех си как удари на камък, когато се стигна до преместването на леглото на емпориото. И… за сцената с бюрото и няколкото винта, да не говорим за оня култиватор…

Дебра го остави да се порадва няколко секунди на победата си и се обърна към баща си.

— Всички мъже сте едни и същи. Правите от мухата слон. Е, добре — тя вдигна ръце. — Вървете — после погледна Греъм. — Ти ще му покажеш къщата, но пристройката е моя.

— Изглежда честно — отговори той с плътен, спокоен глас. Греъм отстъпи назад и я покани с жест да върви пред тях.

Тя просто повтори движението му.

— Не, не. Вървете вие двамата. Аз просто ще ви следвам на няколко крачки разстояние с надеждата, че все някое подмятане ще стигне до ушите ми.

Шеговитият й отговор бе посрещнат с усмивка от баща й, който наблюдаваше мълчаливо престрелката. Сега той пристъпи напред и повдигна едната си вежда към Греъм.

— Чудно дете е, нали? — каза замислено, като я погледна още веднъж през рамо, и тръгна към къщата.

Греъм просто се ухили, преди да го поведе, докато, вярна на думата си, Дебра остана назад — което съвсем случайно бе точно мястото, където искаше да бъде. От това удобно положение можеше да наблюдава Греъм и баща си и да усети моменталното разбирателство, което се появи между тях.

Докато минаваха от стая в стая в главното крило на къщата, Греъм обясняваше какво е направено и какво още ще се направи. Имаше готов отговор на всеки въпрос, който му зададеше Дейвид. Всеки коментар Дейвид придружаваше с подходяща реплика. Изразяваше съмнения в целесъобразността на някои от решенията. Тогава Греъм търпеливо развиваше чертежите и обстойно му излагаше доводите си. Впоследствие Дейвид неизменно кимаше, че е разбрал и е съгласен.

Дебра едва чуваше подробностите от казаното, долавяше само тихото им мърморене. Сърцето й се изпълваше с топлина, когато виждаше, че баща й слуша със същата охота, с която разказва Греъм. Това, че започваше да се държи като покорна, в библейския смисъл, жена, движеща се винаги на няколко крачки след мъжете, не й направи особено впечатление. Важното бе, че в прекараното заедно време всеки от двамата мъже ще научи нещо повече за другия. А това означаваше много.

Беше толкова погълната от тази мисъл, че когато неочаквано я хвана за ръката, баща й я свари неподготвена.

— Твой ред е, Дебра. Какво има в пристройката?

Дебра погледна първо единия, после другия.

— Ъъ, вие свършихте ли тук?

Греъм й се усмихна лукаво.

— Прегледахме почти всичко. За теб сигурно е било много отегчително.

Дразнещата забележка веднага я оживи.

— Не вярвай на нито една негова дума, тате! Почти половината от тези идеи са мои.

— Искаш да кажеш — поде весело баща й, — че все пак си получила нещичко от прословутото си колежанско образование?

— Не, не съм казала такова нещо — усмихна се тя. — Въпреки всичките ти разходи по образованието ми, всъщност абонаментът за „Архитектурен дайджест“, който ми подари миналата година, свърши цялата работа.

Дейвид Френч се намръщи с престорено отвращение и й направи знак да върви напред.

— Хм! Толкова за възвишените идеали!

Тихото кикотене на Греъм остана назад, докато баща и дъщеря завиваха зад къщата, а след това изчезнаха в пристройката за карети.

Греъм взе чука и пироните си и изкачи половината стълба, преди да спре, за да си помисли колко приятен му е бил разговорът с Дейвид Френч. Човекът очевидно имаше познания по архитектура, макар Греъм да не си спомняше Дебра да му е споменавала как си изкарва прехраната баща й. Всъщност тя говореше съвсем малко за него, за разлика от тирадите, посветени на майка й, брат й, доведения брат, бившия съпруг и продуцента. Запита се къде ли се вмества Дейвид в картината на живота й, и почти заключи, че той представлява нормалната част от нейното семейство.

Още веднъж го бодна завист, макар и по-откровена този път. Дебра обичаше баща си. Срещу това не можеше да възрази. Това, срещу което можеше да възразява, бе решението, което бе взела след причинените й от Джейсън страдания — да ограничи и насочи своята любов само към изпитани и верни обекти като Дейвид.

Ако никога повече не изпиташе любов като жена към мъж, щеше да е жалко. Тя можеше много да даде. Да, да дава.

Беше сгрешил в първоначалната си преценка за нея. Още по-точно, това, което искаше да си мисли, просто се бе оказало невярно. От самото начало беше усетил, че тя е нещо повече от хубавичък пакет, увит в маркови дънки. От самото начало бе усетил податливостта си към нейния чар. А сега бе твърде възможно да е влюбен и се запита колко ли далеч е отишъл.

И най-голямата ирония се крие в това — помисли си Греъм, докато забиваше поредния пирон, — че докато съм с нея, не се чувствам дърводелец. С нея той бе успелият архитект. Тя го караше да се чувства така. Всъщност — и баща й. В тяхно присъствие той бе същият като някога: човек, с когото се консултираха, търсеха приятелството му, уважаваха. Дебра, с нежната си настоятелност, го караше да забравя как се е провалил в миналото. Нейното доверие му вдъхваше сила. Също и чувства, така силни, че за пръв път от толкова време насам се хвана да обмисля идеята дали да не направи втори опит. Така да се каже, вече се страхуваше от деня, в който къщата й щеше да бъде напълно завършена, когато щеше да си замине, за да изпълнява други поръчки, да живее ден след ден без нея. Дори и уикендите вече му се струваха безкрайни. Нямаше представа как ще се справи с окончателната раздяла.

Бръмченето на двигател се вряза в мислите му почти в момента, в който Дебра се появи в обсега на периферното му зрение. Греъм погледна надолу и видя, че е сама.

— Баща ти замина ли си?

— Аха.

Стоеше в подножието на стълбата с ръце, пъхнати в джобовете на късите си гащета. Можеше само да е благодарен, че днес е облякла риза, макар да не беше съвсем сигурен, че е по-малко секси от прилепналото бюстие. За удобство Дебра беше завързала краищата й на възел над талията си. Тънката лента гола кожа не подпомагаше с нищо душевното му спокойствие, особено когато си позволи да си спомни колко мека е тя точно на това място, колко е нежна малко по-нагоре и какви сочни извивки има още по-нататък.

Той си пое дълбоко дъх, което лесно можеше да бъде сбъркано с въздишка.

— Съжалявам. Искаше ми се да се сбогувам с него. Ще се върне ли?

— Не зная. Смята тази нощ да навлезе по-нататък в планините. Ето защо отиде в града — да поразпита местните хора къде да отседне. Но по-късно ще имаш възможност да говориш с него. Той ни покани на вечеря.

Нарочно нехайно формулира предложението си. След това притаи дъх и зачака да види какво ще каже Греъм. Той бе искрено изненадан.

— Вечеря?

— Аха — подразни го тя с най-лукавия тон, на който беше способна. — Нали се сещаш, ростбиф, кок-о-вен и скариди скампи, такива неща.

Той се изкикоти.

— Не и тук! — след това внезапно спря. — Всъщност сещам се за едно местенце, където съвсем не е зле.

Тя се ухили.

— „Стоунхендж Уест“.

— Вече си го открила? — попита той, почти разочарован, че не е успял да й каже пръв тайната.

— Хей, това небце е родено и отгледано в Ню Йорк. Когато подуша в радиус от една миля висша гастрономия, лигите ми автоматично потичат.

Греъм положи всички усилия да не се разсмее.

— Това наистина е отвратително, Дебра. Искам да кажа, че си те представям как караш новата си кола с пяна на устата и се оглеждаш отчаяно, за да откриеш загадъчното кътче елегантност, скрито сред хълмовете. — След това се намръщи. — А как откри „Стоунхендж Уест“?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се. — Беше готов почти за всичко, но тя направи пауза.

— Тц. Ще ме помислиш за луда.

— Хайде де! Вече ми раздразни любопитството — той се обърна, седна на една от пречките на стълбата и опря дългия си крак на едно по-ниско стъпало.

Дебра се поколеба още малко и започна:

— Ами преди две седмици се разхождах близо до онова място с колата и изведнъж видях пред мен красив червен мерцедес. Нали се сещаш, модел 350 SL.

— И още как! — измърмори той, явно имайки предвид нещо друго.

Дебра прие, че споделя възхищението й от модела.

— Много се учудих, когато го видях там. Не си спомнях да съм виждала такава кола от шест седмици. Е, и полюбопитствах. Така че… реших да покарам малко след нея. Нали разбираш — тя се усмихна палаво, — да видя къде си прекарват времето богатите…

— Това е истинска лудост. Можеше да се озовеш на някой забравен от бога черен път само с един богат умопобъркан в красива кола.

— В колата имаше мъж и жена. Предположих, че отиват на някое интересно място. А и водачът не изглеждаше умопобъркан. Караше много внимателно.

— С 350 SL… Има си хас! Добре де, и какво стана?

Тя сви рамене.

— Всъщност нищо особено. Последвах ги до ресторанта, огледах и се върнах.

— Видя ли скалите?

— Как можех да ги пропусна? Те са прекрасни. Миниатюрни макети на истинските. Дори и да не можеш да си позволиш ястията, си струва да отидеш в ресторанта само заради коктейлите. Гледката на скалите и долината направо ти спира дъха.

— Но ти можеш да си позволиш ястията. Защо не ги опита?

Тя сбърчи нос.

— О, не зная. Първо на първо, не бях облечена подходящо — тя, сведе поглед към късите си гащета. — Май съм забравила как се носи пола.

— И, второ… — подсказа Греъм.

— Второ, бях сама. Радостта да откриеш такова място е най-вече във възможността да споделиш откритието си с някой друг.

Греъм усети как кожата му настръхва. Боже господи, тя имаше готов отговор за всичко! Не бе в състояние да свали очи от нея и с всяка изминала минута хлътваше повече!

— Ще я споделиш ли довечера с нас, Греъм? Наистина ще ни бъде много приятно.

— По дяволите, Дебра! — отговори навъсено той. — Аз съм само твоят дърводелец. — Помъчи се и сам да си го припомни. — Не би трябвало да идвам с теб, когато баща ти е дошъл на гости.

— Първо на първо, предложението беше негово — възрази меко тя. — А пък аз наистина искам да дойдеш.

Това бе всичко, което каза, тези простички думи. Очите й изрекоха останалото. Ако беше го убеждавала в продължение на пет минути, изтъквайки му всевъзможни причини защо трябва да дойде с тях, никоя от тях нямаше да бъде толкова красноречива като тази директна, почти безмълвна молба. След нея той знаеше, че няма друг избор, освен да приеме.

— Ще ни трябват резервации — предупреди я.

— Ето, правя ги! — тя отиде до задната врата и се обърна с ръка на бравата. — Осем късно ли ти е?

В града осем часа дори щеше да е рано. Тук обаче нещата стояха другояче. Не можеше да знае дали Греъм не си излапва пържолата с картофи, преди да започнат вечерните новини. Не можеше да знае дали не заспива преди девет.

— Осем е добре — отговори той. — Ако баща ти ще се преоблича тук, ще се видим в ресторанта.

С това намекваше, че нея вече има кой да я закара дотам. Дебра не възрази, защото подозираше, че надали ще му е приятно да я откара до ресторанта с пикапа.

— Сигурен ли си, че не искаш да минем през вас и да те вземем? — попита тя, като се опитваше да не издаде истинските си намерения. Умираше да види дома му.

Но това нямаше да стане, поне не тази вечер.

— Благодаря, но ще бъде по-лесно да се срещнем там. Живея в противоположната посока.

— Както искаш — забеляза тя и сви рамене, а след това извика през рамо, докато влизаше в къщата. — Но бъди там в осем. Баща ми винаги е точен!

Греъм Рейд — също.

Всъщност дойде по-рано и паркира мерцедеса си възможно най-ненатрапчиво до другите коли на малкия, покрит с чакъл, паркинг, а след това си намери едно тихо ъгълче в салона, където с чаша скоч в ръка зачака домакина си да пристигне. Неговият домакин. По право той трябваше да бъде домакин. Със сигурност можеше да си го позволи, а тези планини до известна степен бяха негов дом. Може би трябваше да се уговори с оберкелнера да му донесе сметката в края на вечерята. Но не. Бащата на Дебра беше отправил тази покана в знак на любезност. Щеше да има възможности да се реваншира. Чувстваше го с мозъка на костите си.

Но когато Дебра се появи на входа, той почувства нещо, далеч не с мозъка на костите си. Отпи припряно глътка уиски и стана да я посрещне.

— Изглеждаш прекрасно — едва успя да измърмори, попаднал във властта на видението от бяла коприна, която подчертаваше нежния тен, падащата на вълни кестенява коса, светналите очи и възхитителната руменина по бузите. Положи всички усилия да си спомни къде се намира, за да не я прегърне. Все пак не бяха сами. Той се сети за присъствието на баща й, премести погледа си, усмихна се и протегна ръка. — Господин Френч, радвам се да ви видя отново.

За щастие мъжете охотно се впуснаха в разговор, с което дадоха възможност на Дебра да се окопити, след като седна на стола, предложен й от Греъм. Когато влезе в салона, изненадата й бе огромна. Макар и да очакваше, че Греъм няма да дойде с дънки, и най-смелите й представи не я бяха подготвили за реалността. В тъмносин блейзер и светлосиви панталони с бяла риза, вратовръзка на сиви и розови райета и обувки тип мокасини той изглеждаше не по-малко изискан и изтънчен от който и да било клиент на заведението. Косата му беше спретнато сресана и блестеше, все още мокра от душа. Току-що избръснатите му бузи ухаеха леко на балсам с боров мирис.

— Нещо за пиене, Дебра? — попита Греъм, като я улови да се опива от нещо далеч по-силно.

Тя положи всички усилия да не се изчерви и вдигна очи към келнера.

— Ааа… бяло вино, моля.

Келнерът кимна и попита за поръчката на баща й. Греъм се опита да си спомни кога за последен път е чувал името на този аперитив. Беше някъде в миналото, на някое тихо и изискано място, толкова различно от настоящето. Настоящето… настоящето бе Дебра. Направо не можеше да свали очи от нея.

Уискито и общителността на Дейвид му помогнаха. В края на вечерята Греъм вече бе изслушал няколко приятни истории, които му компенсираха неудобството от това, че му се налагаше да седи близо до Дебра, да я гледа как говори, храни се и се усмихва, без да го напуска усещането за онова нежно деколте, което го провокираше при всяко нейно движение. Когато я настани в колата на баща й, благодари на стария джентълмен и пожела лека нощ и на двамата, чувствата му бяха доста объркани.

Чувствата на Дебра бяха далеч по-мрачни.

— Не научи много, нали? — попита тя и погледна намръщено баща си, докато Дейвид излизаше с колата на главното шосе. — Той много внимава какво говори. Майстор е на уклончивите отговори. Не отстъпва и на сантиметър.

— Хайде, хайде, Деби, не бъди прекалено строга с него! Сигурно има основателна причина, за да не казва нищо за миналото си. А и това са просто подробности. По-важните неща, като интелигентност и почтеност, не би могъл да скрие.

Дебра се втренчи в тъмнината навън и въздъхна.

— Предполагам, че си прав. Просто се чувствам… безсилна.

Безсилие бе думата, която най-точно определяше състоянието й. Защото, макар да й бе приятно да прекара вечерта с Греъм и да го гледа как се разбира с лекота с баща й, за нея бе истинско мъчение да бъде толкова близо и все пак на светлинни години далече от него. Дори и сега си спомняше как естествено стоеше тъмносиният блейзер на раменете му, как ги правеше по-широки, как маншетите на бялата риза контрастираха със загорялата кожа на китката му и светлокафявите косъмчета, с които беше осеяно опакото на ръцете му. Спомняше си как косата на тила докосваше яката на ризата му, как хубаво му стоеше вратовръзката, как устните му се свиваха едва забележимо, когато я уловеше, че го гледа.

— Влюбена ли си в него, Дебра? — прекъсна гласът на Дейвид мъчителните й мисли.

— Ммм?

— Чу ме.

Също така беше забелязала, че я нарича с пълното й име — нещо, което правеше само когато говореше много сериозно.

— О… не зная…

— Няма от какво да се срамуваш.

Тя се обърна и го погледна.

— Разведена съм едва от два месеца! Как бих могла да се влюбя толкова бързо? А и той работи за мен. Никой не се влюбва в дърводелеца си.

— Кой го казва?

— Аз го казвам — отвърна неочаквано разпалено тя. — Тези неща стават в сапунените опери, но не и в реалния живот.

Гласът на баща й омекна.

— Това, което става тук, съвсем не е сапунена опера, Деби. Греъм не е нито актьор, нито заможен безделник, който си търси забавления. Съдейки по това, което виждам, той е тук от години и работи здравата. Поне това трябва да му признаеш.

— Признавам му го, тате. Признавам му го! Просто… ами понякога се страхувам… страхувам се, че при него има и нещо друго.

— Друга жена?

— Не, не е това.

— Тогава какво?

Тя затвори очи, облегна глава назад и въздъхна.

— Изглежда толкова самотен… без семейство, без нищо. Някак си не пасва. Толкова много неща не пасват. Толкова е открит за някои неща и толкова затворен за други. Наистина ме плаши.

Дейвид Френч кара мълчаливо известно време, като очевидно размишляваше върху думите й и премисляше как да формулира мисълта си. Едва когато зави в алеята на Дебра и спря пред къщата, заговори.

— Знаеш ли — започна нежно, като се обърна с лице към дъщеря си, — тази вечер, докато седяхме, постоянно ви наблюдавах.

— Ти разговаряше.

— Но и гледах. И ми се струва, че всеки от вас двамата се опитва да не обръща внимание на нещо, което е съвсем очевидно.

— И двамата ли? Хайде, тате. Греъм няма да се влюби в мен. Той мрази гражданките. Сам ми го каза.

— Тогава се е опитвал да заблуди самия себе си. Защото, казвам ти, усещаше присъствието ти така, както ти неговото. Аз съм мъж. Би трябвало да знам — усмивката му просия на лунната светлина. — Наистина Греъм се справи много добре, поддържаше разговора съвсем спокойно, но през цялото време усещах погледа му върху теб — усмивката му прерасна в тих смях. — Забележително! Наистина!

Но Дебра отхвърли това с насмешка:

— Не беше забележително. Просто му е безразлично, това е.

— Затова ли все не можеше да се задържи на едно място? Затова ли ръката му трепереше, когато вдигаше чашата? Съвсем леко… но аз забелязвам тези неща. Неща като леката ивица пот точно над горната му устна…

— Тате! Стига вече! Говориш глупости!

Но баща й вече беше казал каквото искаше и само сви рамене.

— Може и така да е. А може просто да се надявам.

— Да се надяваш? За какво?

Той стана по-сериозен.

— Хич не ми се иска да бъдеш сама тук. Може би няма да се справиш без Греъм.

— Хмм — измърмори тя. — Веднъж ми се случи, и то не много отдавна. Бих казала, че преценката ми не струва пукната пара.

— Тогава слушай сърцето си.

— Сърцето си! Че какво знае моето сърце? Точно сърцето ме изигра с Джейсън!

— Но сега си много по-голяма и умна. Всички получаваме уроци, понякога горчиви.

Дебра не пропусна нито тъгата в погледа, нито дълбокото значение на думите му. Тя също си спомняше времето, когато не можеха да разговарят по този начин. Това правеше сегашните им отношения далеч по-ценни.

Тя се наведе импулсивно и го прегърна.

— Обичам те, татко. Знаеш го, нали?

— Знам. И — повярвай ми — това много пъти ми е давало сили. Сега, когато Нора я няма…

Втората му жена беше починала преди две години — щастливият им брак бе продължил почти двадесет и пет години.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш, тате? Можеш да спиш на леглото. Аз имам прекрасен спален чувал.

Дейвид Френч веднага се оживи.

— И да пропусна утре рано играта на голф, която успях да уредя? Не, мадам. Курортът е само на един час път оттук.

— Но сега е късно. И тъмно.

— Глупости! Има пълнолуние. А и аз съм нощна птица. Ще се оправя.

— Ще се отбиеш ли пак на връщане?

Той поклати глава.

— Там има едно малко летище… Ще хвана самолет до Манчестър с прехвърляне за Ню Йорк и ще си спестя шофирането. Но скоро ще се върна. Когато къщата бъде завършена, ще дойда за една седмица. Как ти се струва това?

Втората половина й се струваше прекрасна.

— Това заплаха ли е… или обещание? — пошегува се тя, за да прикрие ужаса си от мисълта за завършването на къщата.

— Обещание. А сега ми дай една целувка и тичай вътре.

Тя го прегърна здраво и слезе от колата. Само че вместо да тръгне към къщата, заобиколи и застана на неговия прозорец.

— Благодаря ти, че дойде, тате. Беше страхотно. Благодаря ти… за всичко.

— Няма нищо. А ти се пази. И помисли върху това, което ти казах.

— Ще помисля — прошепна Дебра, отстъпи назад и маха, докато колата изчезна от погледа й. После бавно се обърна и отиде да си легне.

Но сънят така и не идваше. Не помогнаха нито дългият душ, нито чашата топло мляко. Мислите й все летяха към Греъм и факта, че го обичаше. Баща й го беше видял веднага, какъв смисъл имаше да се самозалъгва? Обичаше го. Всеки ден очакваше с нетърпение да го посрещне, да говори с него, да го гледа как работи. Чувстваше се доволна, когато беше при нея, и бе започнала да се нуждае от неговото разбиране, когато се чувстваше объркана или ядосана. И копнееше той да сподели това, което таеше дълбоко в себе си, не просто за да узнае тайната му, а за да му помогне да се справи с нещо, което бе сигурна, че постоянно го гнети.

Думите на баща й не й даваха мира. Когато къщата бъде завършена. Когато къщата бъде завършена. Когато къщата бъдеше завършена, Греъм нямаше да има причини да идва, освен, както бе заявил баща й, ако не изпитваше сериозни чувства към нея. Нима в основата на всичко бе някаква примитивна страст? Дали баща й не бе видял само мощното сексуално привличане? От самото начало Греъм бе заявил, че я желае. Колкото до това, дали имаше нещо повече, тя просто не знаеше.

Часовете се точеха сякаш безкрайно, преди Дебра най-сетне да заспи. Но и тогава сънува само прекараните с Греъм няколко седмици. Отново и отново се събуждаше, обляна в пот, и се питаше в тъмнината какво ли ще бъде, когато къщата бъде завършена. Призори, изтощена, тя най-сетне потъна в дълбок сън само за да подскочи по-късно, когато кошмарът отново се завърна. Този път обаче слънцето се беше вдигнало високо в небето и самият Греъм се беше надвесил над нея и я гледаше загрижено.