Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (5)

На плаващия остров

Жоао се опомни мигновено от хладината на водата. Изплува начаса.

— Алваро! — изкрещя той. — Чакай, подлецо!

Но приятелят му не спря. Дали не го чу, дали не го видя, или се направи, че не вижда и не чува. Обезумял от ужас, той размахваше веслата в борба с насрещното течение.

Неволно в съзнанието на метиса се мярна сравнението: „Изостави ме — както изоставихме сеньор Леонардо!“ Но го отхвърли тутакси. Нито беше склонен към самообвинения, нито лък беше време за това. Знаеше, че е ранен, макар че още не усещаше болката. Има ли рана, има кръв. А кръвта примамва лиранхите. Трябваше веднага да излезе от водата. Веднага! А брегът беше далеч. До брега щеше да стигне само оглозганият му скелет.

Тогава видя плаващото редом с него островче. Без да се двоуми, загреба нататък. А сякаш стоеше на място. Нещо голямо, тежко се отърка в крака му. Сърцето му примря. Даде си сметка тозчас. Не беше пиранха. А какво ли беше? Крокодил? Анаконда? Или невижданото чудовище минданао? Голямо колкото вагон, с глава като багер… Или Свирача, който привлича жертвите с омайната си музика и им изгризва коремите?

Успя да стигне, преди някое водно страшилище да го отмъкне към дъното. Хвана се за един изкривен клон и с последни усилия изпълзя на сушата. В същия миг изгуби съзнание.

Може би нещо, някакво сетиво, някакъв самотен нерв все още бодърстваше, не угасваше изцяло. Защото, макар и външно в несвяст, усети опасността. Събуди се мигновено, готов за самоотбрана. И видя над себе си Аруява с нож в ръка. И до него изпразнената, вече ненужна пушка. Инстинктивно, с неподозирана пъргавина ритна врага си в корема. Неочаквал това, индианецът се сгърчи от болка и изтърва ножа си, който цопна в реката. В същия миг напрегнал всички сили, Жоао се хвърли отгоре му, верен на себе си. Нападай, винаги нападай! И бог помага на този, който атакува. Не на оногова, който страхливо се отбранява. Беше изтървал шмайзера си в реката. Затова извади пистолета. Натисна спусъка. Езичето щракна напразно. Ясно, куршумите се бяха намокрили. Без да губи време, той измъкна ножа от ботуша си. Ала това забавяне, макар и кратко, само секунда-две, позволи на Аруява да се опомни. С ловко движение той се превъртя няколко пъти и скочи на крака.

Жоао не можа да го настигне. Беше изгубил много кръв. Пред очите му притъмня, колената му се подкосиха и той се свлече безпомощен на земята. Не загуби съзнание. Жизнеността и волята му за живот бяха неизчерпаеми. А не беше годен да напада — тъй както искаше цялото му същество. Врагът му беше обезоръжен и не биваше да го остави безнаказан. Ала тялото вече не се подчиняваше на волята. Той лежеше по очи, привдигнат на лакти, и следеше с поглед противника си, който стоеше на няколко разкрача от него, леко приведен, уверен в недосегаемостта си.

Жоао чу гласа му:

— Ти, отстъпнико! С кожа на брат и с душа на бледолик! Слушай!

Пистолеросът го дебнеше мълчаливо.

— Слушай! — повтори Аруява. — Който е видял Свещената пещера, трябва да умре!

Жоао изръмжа през зъби:

— Какво плещиш и ти? В никаква пещера не съм ходил.

Оня, сякаш не чул, продължи:

— Ти си осъден от съвета на древните пазители. И ще умреш. Под жертвения ташизейро…

Кабокло преценяваше бързо. Каква беше тая Свещена пещера, какъв беше тоя съвет, какви бяха тия древни пазители? Само ташизейро познаваше. Знаеше зловещата му слава.

Но дързостта му се върна скоро. Беше му предсказано от ясновидците. Пък и хороскопът беше потвърдил същото — щеше да забогатее, да се рине в злато. Никой не беше казал, че ще умре, преди да е забогатял.

— Въшльо! — изруга го той. — Ще ме подложиш под жертвеника, ако ме хванеш. А ти още не си ме хванал. Преди това аз ще ти прережа гръкляна.

Зад гърба му някой въздъхна дълбоко. Жоао се извърна рязко. Нямаше никой. Или не, имаше. Подала муцуна над повърхността, огромна риба вдъхваше шумно въздух. Над два метра дълга. Значи в нея се бе отъркал, когато плуваше насам. Арапаима — туземците я викат и „пираруку“. „Пира“ — риба, „руку“ — червена. Защото едрите й люспи имат червеникав оттенък. Ловят я с харпуни. Хванат ли такава плячка, пируват цяла нощ. С нея бяха излезли да дишат и децата й — цяла дузина. Не заслужаваше вниманието му. Жоао се извърна отново към реалната опасност.

Аруява не беше мръднал от мястото си. Стоеше и го измерваше с поглед. Най-после заговори:

— Ти си ранен. Кръвта ти изтича. Накрая все ще се отпуснеш. И тогава Аруява ще те върже. Ще те откара под ташизейро — да изкупиш греха. Аруява ще чака, Аруява не бърза, Аруява има време.

Жоао стисна зъби. Наистина, туземците не бързат. Такъв е девизът им: „Има време!“ За тях винаги има време. И този тук можеше да чака. Истина беше това — накрай раната щеше да сломи волята на Жоао. Тръпките, които преминаваха от време на време през цялото му тяло, скоро щяха да се превърнат в мъчителна треска, която щеше да го тръшне обезсилен на земята. И тогава…

Ами! Нямаше да го тръшне! Жоао щеше да се бори. Щеше да се превърже, да спре кръвта.

Тогава видя върху плаващото късче суша познатото растение. Амапи. С неговите листа индианците обеззаразяват раните си. Той запълзя нататък, посегна да откъсне един лист. Но Аруява го превари. Изскубна цялото храстче, хвърли го в реката. И пак застана, търпелив, безчувствен, в другия край на островчето.

— Аруява ще чака — изсъска той. — Ден, два, три, седмица. Докато отстъпникът падне от изтощение.

Това беше истина, можеше да чака. Ако преди това Жоао не успееше да се справи с него. Но как да се справи, като оня, макар и без оръжие, беше здрав, можеше да бяга, а Жоао губеше сили?

Дали пък не би могъл с ножа? Някога беше един от най-добрите хвърлячи на нож. Нали между другото и на това дължеше славата си. Но прецени начаса. Така, легнал и отпаднал от загубата на кръв, не би могъл да улучи. А не улучеше ли, това значеше да изгуби скъпоценното си оръжие, да остане съвсем беззащитен.

Не посмя. Стисна ножа, стисна зъби. Само това му оставаше — да устои на треската. Докато беше в съзнание, докато държеше ножа, все имаше надежда.

И тогава като връх на всичко се показа сурукуку. Изпълзя от тревата, полази към него, източи се в цялата си четириметрова дължина, изправила заплашително като копие глава. А защо към него, защо не към другия? Жоао потрепера. Сурукуку е страшно отровна змия — никой не се спасява от ухапването й.

Неволно отстъпи, запълзя назад. Достигна края на островчето. Пред страха от сурукуку щеше отново да се натопи във водата. Защото има ли във водата арапаима, значи няма пиранхи. Арапаима е хищник, който се храни с риба. Погледна бегло. Да, арапаима беше там. И то не една, а няколко.

Той ококори очи. Само че това вече не беше арапаима. Това бяха истински акули, които кръжаха настървено наоколо, подаваха глави над водата, оглеждаха го с немигащите си зли очи.

Жоао мигновено се дръпна назад. Изруга. Отпред змията сурукуку, отзад акули. Мръсна шега му изигра Сан Жоао. А змията, смутена, почувствала се заплашена от надигащата се отдолу влага, между двамата човеци, продължаваше да настъпва срещу него. Ето изправи се, готова за нападение. Обезумял от ужас, Жоао замахна с ножа. И повече случайно, отколкото добре премерено, още с първия замах отсече главата й, която падна върху един плосък лист, като не спираше да щрака с челюсти.

Нещастникът въздъхна облекчено. Слава на Мадоната! Отърва се от едното зло. Щеше да се справи и с другите. Цял живот е живял в нищета, сред опасности. И все е оцелявал. Още от малко дете. Спомняше си дивата гора, която обграждаше индианското селище, спомняше си смътно и съсухрената си майка, която трябваше цял живот да изплаща кратката си връзка с някакъв белокож серингейрос. Помнеше с какъв страх бягаше от стария озлобен шаман. И то с право. Защото накрая шаманът надви. Накара вожда да го продаде на белите в замяна на една пушка. Заплаши, че иначе горските духове ще отмъстят жестоко на племето. Ей така се бе промъкнал в света на белите Жоао, сякаш излязъл от нищото. Не знаеше баща си, едва помнеше майка си. Не помнеше дори от кое племе произхожда. Помнеше само ритниците и боя. И в душата му се трупаше омразата — спрямо белите заради бащата, спрямо червенокожите, задето го бяха продали роб. Когато поотрасна, белият му господар го натири в гората да събира каучук. Само това помнеше — нарязаните хевеени дървета, стотици, хиляди дървета. И глинените гърненца, закрепени под нарезите. И димящите огнища, над които се опушват каучуковите топки — болите. Помнеше и другото. Как уби първия човек. Жоао работеше добре, беше натрупал много боли. И чакаше събирачът да ги приеме. Вместо него дойде друг. Нападна го, докато спеше. За да му вземе каучука. Но не успя. Тогава Жоао се убеди, че може да замахва с ножа по-бързо от другите. То се знае, повече не биваше да остане тук. Убитият беше бял, а Жоао — презрян кабокло, роб. И избяга. С неговата лодка. Как успя да се промъкне през засадите на сеньора — само той си знае. Отиде в Манаус, изчезна в това струпване на авантюристи. Отначало започна с просия. Ех, че какво можеш да изкараш от нея в един град, където гладуващите са повече от тия, които едва изкарват хляба си. Премина на кражба. Все същото. Малцината, от които можеше да се открадне нещо, пазеха нещото си добре. Тогава за щастие почна новата война. Пазарът пак поиска каучук. И Амазония се разбърза да му го достави. Жоао не се интересуваше къде и за какво е потрябвал тоя каучук, както и кои и за какво се избиват. Важното беше, че тогава за пръв път в живота си се видя с пари, тогава за пръв път яде до насита. Залови се с почтена работа. Отначало обикаляше с лодка серингейросите да събира болите им за сметка на друг господар. После се отметна от него и продължи за своя сметка. Серингейросите предпочитаха да продават каучука си не на сеньора, пред когото бяха заборчлели до гуша, а на такива „диви“ закупчици, които плащаха по няколко крузейроса повече. Плащаха в брой, а не ги прихващаха за стари дългове. Затова собствениците на серингалите, хевеените участъци, преследваха дивите закупчици като хищни зверове. Срещу тях бяха и парите, и силата, и законът. Когото пипнеха, връзваха и го хвърляха в реката.

Краят на това мимолетно процъфтяване дойде катастрофално. Доскорошните милионери взеха да си пускат куршуми в черепите, а беднотията отново се пръсна в джунглата: едни за лов, други за диаманти, за бразилски орехи, за контрабанда. Които останаха, болнави, уплашени от гората, го удариха на просия. Но от кого да просиш в един загиващ град? Заселиха се в лодките на пристанището. И по-рано имаше два Манауса: единият на сушата, другият на водата. Ала сега тоя Манаус на водата нарасна с неподозирана бързина. В лодките почнаха да се раждат децата, да спят, да ядат, да умират. Върху лодки се преместиха и повечето кръчми. И все пак Жоао не загина. Един презрян метис устоя, когато толкова бели сеньори не можеха да си намерят работа. Много тегли наистина, ама всяко зло за добро, закали се, стана твърд и устойчив. Не беше кекав като другите градски младежи, като Алваро например. И макар с по-малка печалба, продължи работата си. Изкарваше за хляба. И за още нещо. Имаше и за кръчмите, и за бордеите по реката. Свиреше на китара, пееше прехласнато. Хубав беше животът тогава: песни, кашаса, момичета. Какво повече му трябваше? Когато имаш пари, белите забравят цвета на кожата. Разнесе му се славата от Манаус до Икитос. Никой не можеше да пие повече кашаса, никой не умееше да върти по-сръчно ножа. Тогава, на върха на блясъка му, свикнал вече да решава всеки спор с оръжие, го намери сеньор Леонардо. Хареса Жоао новата си работа — и по-богато платена, и по-вълнуваща, по-примамлива. Замечта и той като всички хора за дом, за семейство, за деца. А беше влюбен в децата Жоао. Когато срещнеше дете, не можеше да се удържи да не го вдигне на ръце, да не го прегърне. Дори в експедициите, когато видеше дете, отпускаше автомата. Само в деца не можеше да стреля. Сякаш бяха табу…

 

 

Островчето продължаваше да се носи по течението, неусетно приближило десния бряг, който се изтегляше плавно назад, еднообразен, скучен като някаква отровнозелена планина, в която изсъхналите дървета се белееха като допотопни скелети. А по пясъчните плажове се препичаха крокодили. Из клоните се премятаха паякови маймуни и зелени игуани, катереха се маймуни ревачи, крякаха тукани и папагали ара. Пееха прехласнато авлиги и птици звънари, в плитчините газеха щъркели ябиро и бели чапли, плаваха цели флотилии диви патици, уплашени капибари се гмуркаха безследно във водата.

Аруява стоеше все още прав, търпелив, сякаш забравил врага си. Но не отвръщаше поглед, следеше го с безизразни, студени, решителни очи.

На брега се мярна гол индианец с уме — духова пушка на уста. Жоао неволно се прилепи към земята. Ала разбра скоро. Ловецът се мереше в една едра пеперуда. Индианците предпочитат тези пеперуди пред птичето месо. Смятат ги по-крехки и по-апетитни.

Внезапно реката направи завой. Скалист нос препречи пътя й, затлачен от довлечени с наводненията и натрупани в подножието му дънери и клони. Течението неочаквано забърза. Островчето се устреми неудържимо нататък. В бистрата вода Жоао зърна легнала на дъното, подобна и тя на причудливо усукан дънер, огромна анаконда, около която пъплеха безброй сини крабове.

Плаващият земен къс неочаквано се блъсна в някакъв подводен корен, разтърси се тъй, че правият индианец падна по очи. И в следния миг с трясък се разполови, накъсаха се сплетените коренаци, захвана да се рони задържаната досега от тях пръст.

Двата отломъка бавно се разделиха: върху единия Жоао, Аруява върху другия. Метисът въздъхна облекчено. Отървал се бе най-сетне от тоя твърдоглавец. Никой не би се решил да плува в реката, когато наоколо шарят акули.

Не позна. Не допускаше докъде може да стигне усърдието на туземеца, верността му към дадения обет, дивият му порив да изкупи вината си. Видял, че врагът ще му се изплъзне, без да размисля, Аруява се хвърли във водата, сред множеството на стрелкащите се хищници. Беше отличен плувец. Преди акулите да се усетят, той се хвана за един щръкнал клон и се прехвърли при Жоао. Две озъбени челюсти щракнаха на сантиметър от крака му.

Каболко сметна, че тъкмо сега е неговият момент. Запълзя напред, стиснал здраво камата. Достигна го скоро. Че колко суша беше останала вече! Замахна.

Когато Аруява се извърна, вече беше закъснял. Жоао нанасяше удара си. Наистина не улучи сърцето, но раздра дълбоко рамото му. Кръвта рукна, оплиска цялото тяло. Аруява натика набързо няколко листа в раната си. Тогава видя падналата змийска глава, която продължаваше да хапе настървено въздуха. Досети се изведнъж. Грабна я и замахна с нея срещу врага си. Жоао не устоя. От жива сурукуку не би се уплашил така. Но от мъртвата й глава, която цял час след като бе отрязана, продължава да хапе… Имаше нещо необяснимо, зловещо и тайнствено в това.

И той отстъпи, без да изпуска от поглед неприятеля си, готов за самоотбрана. А треската се усилваше. Огнени тръпки разтърсваха цялото му тяло, сърцето бъхтеше в гърдите като мотора на лодка. Черна мъгла пулсираше пред очите му. Не знаеше след кой удар мракът вече нямаше да се разсее, в кой миг щеше да изгуби съзнание и да се превърне в беззащитна жертва на фанатизирания дивак. Ако беше някой мекушавец, някой като Алваро, навярно щеше да лежи безжизнен труп. Ала Жоао беше от друго тесто, жилаво и яко. Не се разкисваше тъй лесно. Издържаше. Не се отпускаше, умееше да стиска живота между зъбите си.

Наистина твърд беше, упорит беше Жоао. Не по-малко твърд се оказа Аруява. Чиста индианска кръв течеше във вените му, не както в кабокло — наполовина. И още нещо. Жоао мислеше само как да оцелее. Не допускаше, че ще срещне някой, който не държи на живота си; някой, за когото дългът е по-важен и от живота. Затова отначало не се досети какво замисля врагът му. По-право съзнанието му отказа да го възприеме. Толкова противоестествено му изглеждаше. Когато най-сетне не остана никакво съмнение, Жоао потрепера. Сега вече не от треската. Дъхът му пресекна от ужас, от невъзможността да възприеме замисъла на индианеца.

Паднал вече на колене от изтощение, от загубената кръв, Аруява скубеше крайните храстчета на островчето и ги хвърляше във водата. Храстче след храстче, кичур трева след кичур трева. Пръстта взе да се размива, островчето почна да намалява бързо, да потъва — един пръст, два пръста, пет, десет. Водата взе да се просмуква нагоре, да се надига в отделни локвички, които се сливаха една с друга, нарастваха. Речните акули сякаш побесняха, завъртяха се наоколо в светкавични спирали.

— Двамата осквернители вече са мъртви — процеди през стиснати зъби Аруява. — Иде редът на третия. Тогава Аруява ще измие петното. Ще умре и Аруява, но след като умреш и ти, третият…

Чак сега Жоао се усъмни и в храбростта си, и в предсказанията. Ако беше реална опасност, щеше да се справи някак си, щеше да намери изход. С реален враг, с човек, със звяр можеше да се бори. Ала това сега беше друго. Недопустимо беше жив човек, та бил той най-вироглавият индианец, да постъпва така — ведно с врага си да осъжда и себе си на смърт. И то каква смърт — бавно, планомерно, с някаква свръхестествена настойчивост. Когато островчето потънеше, акулите нямаше да правят разлика между осъден и палач. Не можеше да бъде дело на човек. Това беше нещо различно, свръхчовешко — такава демонична стръв за унищожение, за самоунищожение. Ами ако беше самият Свирач? И така искаше да го изпрати на дъното. Да му изгризе корема. Пък акулите са само негови помагачи…

Той се прекръсти бързо. Санта Мария! Повтори, потрети. Закръсти се лудо. Злите духове бягат от светия кръст…

Този не избяга. Остана. Не спря разрушителното си дело. Глезените му вече бяха залети с вода, а той със същата настървеност продължаваше да кърти окрайнината на островчето, да руши и своята опора.

Улисан, напънал се да изтръгне един по-упорит корен, индианецът не видя как отново опряха в някакъв проточен в реката пясъчен откос. Когато разбра какво е станало, той скочи в плитчината да изтласка обратно островчето. И наистина успя. Течението отново пое разпадащия се къс суша, завъртя го и го понесе надолу. Само че не можа да се покатери отново върху него, не можа да се убеди сам, с очите си, че е изпълнил дълга си.

Останал без сили, Аруява се подхлъзна назад, олюля се обезсилен и внезапно се строполи в безсъзнание върху пясъка. Вече можеше да умре и той. Врагът му, все едно, беше обречен.