Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (3)

Откритието

Много открития са направени случайно — обичаше да повтаря често доктор Стефан Павлов, — ала никое от случаен човек.

Случайно се бе добрал и той до своята сполука, своя триумф в живота, ако щете. Макар това още да не означаваше, че го бе признал ученият свят. И не толкова целият учен свят. Не бе признат напълно и в България, в родината си. Та нали затова, да докаже правотата на своята хипотеза, след като се скара с професора си, доктор Павлов прелетя над хиляди километри, за да се завре тук, в Зеления ад, в сърцето на Амазония, където бе очаквал да намери условията, които търсеше.

Доктор Павлов беше по начало мълчалив, въздържан човек. Само когато станеше дума за научната му работа, за убежденията му, забравяше да се владее. Избухваше, спореше. Затова повечето от колегите му го смятаха направо заядлив. Те се караха, кажи-речи, всеки ден, и то за дреболии. Той се бе скарал само два пъти — и двата пъти според тях от инат, според него — заради истината.

Професор Константинов, иначе снизходителен към слабостите и увлеченията на младите си сътрудници, не можа да се убеди в правотата на защищаваната от доктор Павлов позиция. Може би в разгорещеността си младият учен не успя да я изложи както трябва.

Разговорът им протече горе-долу в следния дух:

Павлов. Аз не се съмнявам в това, което твърдя. Рибонуклеиновата киселина е перфокартата, в която се съхранява получената информация. Тя е хранилището на паметта. Невроните съдържат най-много рибонуклеинови киселини.

Професорът. Да си убеден, още не значи, че си убедителен.

Павлов. Всеки ученик е запознат с главните хипотези, които обясняват процесите на паметта.

Професорът. Ние сме учени, не ученици.

Павлов. Изглежда, че и най-големите учени би трябвало да останат по-дълго ученици. Да запазят мисловната си свежест.

Професорът (сякаш не чул язвителната му забележка). Вие сте абсолютен привърженик на химичната теория, нали? Паметта се изразява в съответни химични изменения в молекулата на нервните клетки. Правим бульон от мозък и го преливаме, както преливаме кръв…

Павлов. Не иронизирайте! Аз поддържам обединяващата хипотеза. Защото и теорията за електричната същност на паметта има своите основания. Никой не отрича участието на биотоковете. Енцефалограмата е един от главните показатели в психиатрията. Няма съмнение, че действат и двете съставки: и биотокът, и химизмът.

Професорът. А може би и още нещо, някаква същност, която ние дори не подозираме. Както допреди няколко десетилетия не допускахме съществуването на радиовълните. И в най-ясния проблем се крие бездна от неясности.

Павлов. Този въпрос е ясен. От нервните биоимпулси, зародени в сетивата, се изменя химизмът на клетката, който изработва специфичните запомнящи белтъци. Биотоковете се зараждат, пренасят информацията, предизвикват химичните изменения и изчезват. Остават химичните вещества, синтезираните нови белтъци, в които се запазват спомените, в които се съхраняват, докато потрябват отново. В това няма никакво съмнение. Всички експерименти го потвърждават. Потвърждава го и здравият разум, логиката. А аз вярвам в своя здрав разум.

Професорът. Млад сте. И не страдате от липса на самочувствие. Пък аз все повече се убеждавам в правотата на древните философи. Може да звучи банално, но е вярно: колкото повече научавам, толкова по-малко знам. Знам, че нищо не знам.

Павлов. Сократ е изрекъл тая мисъл, когато е остарял. Не ми е известно какво е било самочувствието му на моите години.

Професорът. Каквото и да е вашето, такива като мен са за това. Да охлаждат разпалените глави. Не съм съгласен да се отпускат повече средства за вашите безперспективни проучвания.

Павлов. Тази хипотеза всеки ден, с всеки нов експеримент печели все нови последователи: неврофизиолози, психолози, психиатри.

Професорът. Видял съм толкова много безспорни теории, които рухваха без остатък само след няколко години, че вече във всичко се съмнявам. Като студент изучавах вълновата теория на светлината; сега, ако отречеш корпускулярната й същност, ще станеш за смях. Учех менделизъм, отхвърлихме го изцяло, сега пак се хванахме за него. Кант-Лапласовата хипотеза някога беше верую. Сега от нея не остана ни помен. Подигравахме се на Вегенер за плаващите му континенти, сега обясняваме всичко с неговата хипотеза. А докога?

Тогава доктор Павлов не можа да се въздържи. Наговори му куп неумерени приказки, за които още същата вечер съжали. Ала тъй беше устроен, че не му се извини. Каза му нещо подобно: „Ясно е, че не сте в състояние да ме разберете. Ако магарето е жури, славеят никога няма да получи награда.“ И напусна института. Дълго обикаля след това по министерства и канцеларии. Най-сетне успя. Допринесе много и международната лекарска организация, в която името на доктор Стефан Павлов беше добре известно от смелите му публикации. Накрая и министърът махнал с ръка. „Нека върви! — казал. — Пък отде знаеш, може да излезе нещо и от тая твърда глава.“

Всъщност отиде не в пряка връзка с главното си увлечение. Всеки учен има по няколко идеи в главата си. Дори когато се е отдал всецяло на едната, другите не угасват, дебнат из ъглите на подсъзнанието, зреят, чакат реда си.

Доктор Павлов отдавна не можеше да намери покой от един друг въпрос. Защо в някои области липсват изцяло определени болести? В Южна Америка например, в това гнездо на епидемии, в този океан на страданието, се срещат чудодейни острови на здравето. В едни от тях не виреят раковите заболявания, другаде — сърдечните, в трети — маларията, в четвърти — кариесът. Местните хора не познават такива заболявания, а в болните пришълци патологичният процес спира. За някои причините са почти изяснени. Един индиански шаман беше посочил растението, което лекува кариеса. В областите, където употребяват папаята — пъпешовото дърво, хората не познават рака на стомаха. Известна е ролята на американското дърво, от чиято кора се получава хининът. Казват, че и болните от треска пуми се лекуват с хининова кора. Евкалиптовото масло, дори неговите изпарения убиват микробите на тетануса и на газовата гангрена. Мнозина се надяват, че могат да използват в борбата с туморите билката, с чиято помощ индианските шуари смаляват отрязаните глави на враговете си. Курарето и сега участва в борбата с полиомиелита.

Като неврофизиолог, Павлов безспорно се интересуваше от областите, в които липсват психични заболявания. Затова дойде тук, край Амазонка, в такъв остров на душевно здраве. Вече цяла година живееше сред туземците, научил бе езика им, струваше му се, че цял живот е прекарал сред тях, а и те вече го считаха свой. Боледуваха, нещастниците, че какво ли нямаше тук: и малария, и туберкулоза, дори обикновената хрема за тях беше смъртно опасна. Само нямаше душевно болни, нито един луд, нито дори каква да е невроза. Цяла година проучваше, търсеше и все не можеше да открие причината. Хранеха се със същите ястия като съседите си, татуираха се със същата глина, плетяха същите хамаци, работеха със същите земеделски сечива, ловуваха със същите оръжия.

И така, изпаднал в безизходица, отчаян, че отново се бе натикал в задънена улица, той се бе сетил за предишното си увлечение. Подвел се бе от хрумването си. А може би то не е било чак толкова просто хрумване. Може би се бе поддал на оформено в подсъзнанието му решение, повече интуитивно, но единствено правилно. Мнозина преди него бяха правили такива опити. Правил бе и той. Повторил бе експеримента с червеите планарии, у които бе създавал условен рефлекс, пропускайки през тях електрически ток при светване на лампа. Със смлените им тела бе подхранвал други планарии, които след това също така се сгърчваха при запалването на лампата като ударени от ток. Извършвал бе обратен опит с мишки, със съдържанието от чиито мозъци бе инжектирал други мишки. И те по чудо потреперваха като наелектризирани при угасването на светлината. Плъхове с прелято мозъчно съдържание на обучени да се хранят при звънец техни събратя бяха реагирали по същия начин на звънеца. Получавал бе удивителни резултати. И все пак нещо не достигаше, все пак повечето от запомненото се губеше при предаването му в необучените животни. Убеден беше, както казва Хилден, че „молекулите на паметта“ се образуват от рибонуклеиновите киселини. Дразненията на сетивата, превърнати в биотокове, разместват атомите в рибонуклеиновите киселини и така се запечатват в тях. Защо тогава инжектираните в опитните животни рибонуклеинови киселини не пренасяха пълната информация, не запазваха целия спомен, а сякаш предаваха само сянката му, някакво ехо на паметта?

Тук, където няма закон за защита на природата, където всеки има право да избива колкото си ще животни, Павлов реши да продължи изследванията си върху маймуните „игрунки“. Все му се щеше, макар че не го признаваше и пред себе си, да доближи опитите си до човека. Получи същото, както преди — само някакъв отглас от условния рефлекс, слаб, дори спорен.

Тогава се намеси случаят. Без да иска, изпусна шишето с дестилирана вода. Нямаше аламбик, затова реши да употреби следния път само преварена вода, от същата, от която пиеха всички в селото. И дойде чудото. Не можеше да го нарече другояче. Инжектираната маймунка повтори без грешка всички условни рефлекси на обучената си сестра, от която бе взето мозъчното съдържание, сякаш й бяха присадили чуждата глава.

Ученият повтори опита, потрети го. И все същото. Стори му се, че макар да се намираше в област без психични заболявания, той самият щеше да полудее от тържествуващата радост, която преливаше в душата му. Ясна беше пряката връзка с водата. Нещо в нея, някакъв микроелемент, неуловим при обикновените анализи, стабилизираше измененията в „молекулите на паметта“. И може би, а това изглеждаше направо фантастично, на същото вещество се дължеше липсата на душевни страдания в района. Личността на човека е съвкупност от много психични качества и може би на едно от първите места — от натрупаната информация. Нарушенията в паметта се изразяват между другото и в нарушение при използването на информацията главно при нормалните асоциации на възприятията. А това значи нарушение в молекулярната структура на рибонуклеиновите киселини. Непознатото чудодейно вещество, ясно, не позволяваше никакви патологични изменения в тая структура.

Довчера не помислил дори да напусне селото, Стефан Павлов почувства, че повече не може да чака. Трябваше час по-скоро да замине за Манаус. Да отиде в истинска лаборатория, да направи микроанализ на водата, да открие вълшебното вещество.

В тези места решението съвсем не е равносилно на възможността за пътуване. Веднъж седмично минаваше пътническият кораб — гайолата. Но и тя не спираше тук, а до миноритската мисия на тридесет километра надолу по реката.

Не му се работеше от нетърпение. Затова изостави заниманията си и излезе извън селото. Сам. Обикновено не носеше оръжие. Никога не му бе потрябвало. Само ампула със сълзотворен газ. За всеки случай, ако, не дай боже, го срещне ягуар.

Така неусетно достигна брега, където приседна върху един повален дънер и се загледа във водата. Отсрещният бряг едва се провиждаше през гъстите изпарения. На двадесетина метра от него играеха розови делфини. Подскачаха, пръхтяха шумно. А около него беше вчепкало короните си гъмжило от дървета, някаква сатанинска плетеница: огромни люспести гринхарти, червени уалаби, пурпурен, гигантски мори с коренни подпорки, бразилски орехи — всички омотани с чудовищната паяжина на лианите. А извън тоя зелен хаос, зад това горско буйство, в окрайнината над белия плаж растяха саподили, банани и дива захарна тръст, сред които се издигаха палми рафия с листа, дълги по тридесет метра. Из шумата, надвиснала над главата му, грачеха папагали. Маймуни ревачи опитваха издръжливостта на гласните си струни. И на неговите тъпанчета. Из въздуха се носеха вихрушки от пеперуди като вдигнати от вятъра есенни листа.

Каквото и да стореше, мозъкът му не успяваше да се освободи от тая мисъл, от тревожното очакване. Какво щеше да покаже анализът на водата? И щеше ли въобще да покаже нещо? Дали нямаше да излезе обикновена вода като всички други наоколо? И той отново да се озове в задънена улица?

От съседния адиантум — папрат с бодли, се източи към земята дълго люспесто тяло. Павлов повече не го погледна. Боа. Дълга три метра. Вече ги бе опознал добре. Съгласил се бе с шеговитите твърдения на бразилците, че боата е толкова агресивна, колкото саламът. И че вредата от нея е, както от салама — ако преядеш с нея.

А това? Лодка ли беше, или дънер? И кои се въртяха наоколо? Дали наистина каймани?

Предметът приближи. Наистина беше лодка, полупотънала, едва удържаща се на повърхността. И в нея — индианец. Захлупен по очи, с последни сили, той опитваше да доближи брега, като гребеше с някакъв клон. Но влечугите вече губеха търпение, блъскаха се, пляскаха с трионени опашки, посягаха да се прехвърлят през борда й.

Павлов се озърна тревожно. Наблизо не се виждаше никакво кану. Той пък нямаше оръжие. А не беше свикнал да стои бездеен. Докато изтича до селото, докато се върне — всичко щеше да бъде свършено.

Лодката наближи брега. Някакво по-нетърпеливо движение на един от кайманите я блъсна напред, помогна на омаломощения гребец. Ето, дъното зари в пясъка. С последни усилия човекът се надигна, по-право претърколи се навън и запълзя към сушата пред щракащите хищни муцуни.

Ученият хукна нататък. Не си даде сметка как щеше да помогне. Знаеше само, че няма право да остане безучастен зрител.

Индианецът отмаляваше, пълзеше все по-бавно. За щастие и крокодилите взеха да се разколебават. Денем не смееха да преследват плячката си на брега. Един след друг се завръщаха във водата.

Тогава връхлетя новата опасност. Из тръстиковото обрастване изскочи разярен кайман, който начаса се хвърли върху изтощената жертва. Имаше едно обяснение — женска, която пазеше яйцата си. Само тя е толкова дръзка.

Павлов, препречил пътя й, смачка с крак ампулата. От избухналия газ очите му плувнаха в сълзи, дробовете му се раздраха от остра кашлица. А нападателката, все едно не усетила нищо, продължи да се носи напред със застрашително зинали челюсти. Ясно, това оръжие беше безвредно спрямо крокодилите, които по начало издържат дълго без въздух.

Павлов грабна човека под мишниците и го повлече. В този миг ужасните зъби се вкопчиха в глезена му. Той се извъртя и като се давеше от кашлицата, успя да докопа очите на врага си. Натисна с удесеторени сили. И влечугото не устоя. Отпусна страшната си захапка. Докторът отново пое нещастника, отново го помъкна към гората. А тежеше, клетият. Сред дребните и нежни, почти женствени туземци този изглеждаше исполин.

Най-сетне самката се отказа от борбата. Сметнала бе, че вече няма опасност за потомството й. Извърна се рязко и побягна към тръстиката. А спасителят, окървавен и раздърпан, се просна редом със спасения.

Тъй ги намериха индианците, тръгнали да търсят своя лекар, обезпокоени от дългото му отсъствие. Натовариха ги на носилки и ги отнесоха в колибата му.

Докторът дезинфекцира ухапания си крак, превърза го и веднага се зае с новия си пациент. Никога преди това не бе опитвал листата на коката. Сега обаче сам си поиска и ги дъвка, додето траеше цялата операция. Най-сетне успя да почисти основно гноясалата му рана, да направи нужните инжекции и да я превърже. Едва тогава се отпусна в хамака си.

Спа непробудно две денонощия. Когато се събуди, разбра, че е оздравял, че силите му са се възстановили.

На следния ден под непрестанните му грижи се свести и спасеният. Той го разглежда дълго с почуда, докато накрай в очите му просветна досещане.

— Ти си бял каляуайха, нали? — запита индианецът на езика кечуа.

Павлов беше слушал за бродещите индиански лечители. Даже бе срещнал един от тях. Сух като скелет, облечен с къси панталони, с червено пончо и вълнена шапка, с торбичка листа на кока през рамо и вързоп билки на гръб. Вървеше и си свирукаше с тръстикова пищялка. Носеше всякакви лекарства, та дори талисмани за любов и разбогатяване. Павлов беше чувал за много случаи, когато тия лекарства наистина помагали. При треска каляуайхите давали хининова кора, против главоболие — върбов сок (а нали това е салицилат като аспирина ни?). Ваксинирали срещу змийска отрова, като драскали кожата между пръстите на краката със змийски зъби; оправяли счупени кости по-сръчно от дипломирани ортопеди; вършели дори черепни трапанации. Каляуайхата, когото бе видял, ползваше термометър и апарат за кръвно налягане.

Докторът запита усмихнат:

— Как позна?

— По пръстена.

Павлов погледна ръката си. Дошъл в Бразилия, за да се съобрази с местните обичаи, и той като другите местни лекари беше сложил на показалеца си пръстен със смарагд. Тук всяка професия има свой знак, свой пръстен: аптекарят — топаз, адвокатът — рубин, учителят — тюркоаз. А бяха малко лекарите в Амазония — не повече от двадесет и осем души, с него двадесет и девет. Затова на почит. В същото време действат хиляда и седемстотин католически черкви и четиристотин и тридесет протестантски с безброй свещенослужители и мисионери. За душата се грижеха повече, отколкото за тялото.

Той се наведе над пациента си. Личеше си, че не е прост индианец.

— А ти кой си?

Запитаният помълча секунда-две. Очите му издаваха явно раздвоение. После изведнъж се реши.

— Лемолемо сега живее втори живот — рече той. — И тоя живот Лемолемо дължи на белия каляуайха. Значи белият каляуайха му е като баща. Крие ли се от баща?

И повтори:

— Наричат ме Лемолемо. От племето на каляуайха.

Павлов неволно се усмихна — значи колеги. И запита:

— А как попадна тук, Лемолемо? Чак от Титикака…

Запомнил бе и това. Бродещите лечители живеят в Боливия, край езерото Титикака. Оттам всяка есен се пръсват по целите Анди. Според легендите те някога били знахари на великите инки. В инкската империя никой друг не се занимавал с медицина. Нито жреците.

Болният поклати отрицателно глава.

— Лемолемо не е от Титикака. Лемолемо е каляуайха от селвата.

Павлов не беше чувал нищо за такива горски лечители. Ала не издаде учудването си. Нямаше нищо в Амазония, което би могло да го смае.

— А кой те рани, Лемолемо? — запита той. — Каляуайхите са неприкосновени.

— Индианците нямат право да стрелят срещу каляуайхи. Но пистолеросите имат право.

Доктор Павлов беше подочул нещо и за подвизите на пистолеросите. Сега за пръв път се срещаше с очевидец.

— Разкажи ми — рече той. — Всичко тъй, както е станало.

Лемолемо вдигна рамене.

— Много просто. Пистолеросите отиваха да убиват индианци. И племето на Лемолемо направи засада. Но Аруява задряма на клона и трепна. Пистолеросите почнаха да стрелят. Така раниха и Лемолемо.

— Отде знаеш, че са тръгнали да убиват?

Индианецът го изгледа уверено.

— Каляуайхите знаят всичко. Каляуайхите са навред. Меднокожите казват всичко на каляуайхите. Ето, Лемолемо знае. Белите искат земите на индианците. Затова пращат пистолеросите да ги избиват.

— Можеш ли да ми посочиш поне един случай?

— Лемолемо знае много случаи. За жалост. Върху племето „ремо“ железните птици изсипаха огън, който не се гаси с вода.

Доктор Павлов се сети — напалм.

— А върху „тапаюна“ — чували със сладък пясък. И племето се изтрови.

Захар с арсеник!

— Над „инкас каргас“ хвърлиха гърмящи банани.

Динамитни пръчки!

— Изтровиха племето „бейко“ с отровни сухари… А същите пистолероси, които раниха Лемолемо, изтребиха до крак „яминохуа“.

Помълча и добави:

— Най-често правят друго. Насъскват съседите едни срещу други. След това нападат победителите, връзват ги и ги откарват да ги съдят за убийство.

Доктор Павлов слушаше потресен. Накрая, неспособен повече да се сдържа, го прекъсна:

— Лемолемо, ела с мен! Да разправиш всичко това пред властите. Да го напишем във вестника.

Както винаги, и тоя път се бе поддал на първия си порив. Ала индианецът от горчив опит познаваше по-добре действителността.

— Никой няма да повярва на Лемолемо. Белите се оправдават „в самоотбрана“. И никой не ги наказва. И пак тръгват да убиват.

Доктор Павлов не се отказваше тъй лесно от това, което беше намислил. Та нали затова, за тази упоритост, се озова чак тук.

— Ще идем, Лемолемо! Ще се борим. Ще докажем.

Индианецът сви рамене.

— Лемолемо ще отиде навсякъде, където му каже неговият старши брат. Но знае — няма полза… И други бели, добри бели, са опитвали. Но все без полза. Добрите бели са безсилни…