Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (17)

Осквернената светиня

След като Жоао избяга от ягуара, доктор Павлов остана да виси безпомощно на въжето, с което беше вързан над заливчето с електрическите змиорки. Грубите възли се бяха впили дълбоко в китките му. Ставите му бяха отекли и посинели. Боляха, сякаш не беше обикновено въже, а нажежена тел.

Участта му изглеждаше безнадеждна. Сам, изоставен в дивата гора. Клонът, през който беше преметнато въжето, проскърцваше тревожно, като всеки миг заплашваше да се отчупи и да го пусне върху смъртоносните риби. Ала дори и да издържеше, дори да не се строшеше — та това съвсем не изглеждаше по-добре. То обричаше обесения на още по-мъчителна, бавна смърт.

Види се, нямаше никаква надежда. Само човек би могъл да помогне. Какъв да е човек — приятел или враг. Измъчен, уплашен, нещастникът се развика за помощ. Дори да се върнеше Жоао. И с най-жестокосърдечния човек имаше повече изгледи да се разбере, отколкото с безчувственото въже; отколкото със случайността, която щеше да определи кога да се счупи клонът; отколкото с инстинктивните електрически импулси на раздразнените риби.

От умора, от горещина, от задуха Павлов усещаше, че му се вие свят, че му прилошава, че пред очите му се превъртат безформени огнени петна. Всеки миг можеше да изгуби съзнание, всеки миг пресиленото сърце можеше да се пръсне.

А нямаше право да вини никого. Единствено себе си. Той беше тоя, който така лекомислено се впусна в приключението; той беше тоя, който не можа да прецени своите сили и възможности. И сега плащаше за самонадеяността си. Плащаше жестоко, както се плаща всяка грешка в природата. С живота, с никаква друга цена. Както плаща случайното си улисване капибарата, не усетила приближаването на врага си. Ей така, като глупава капибара и големият учен доктор Стефан Павлов се бе натикал в зъбите на огромната котка.

А не биваше да стои бездеен. Не само защото цялото му същество не понасяше бездействието. Дори най-пасивният човек сега трябваше да се размърда. А не беше в състояние да измисли нищо друго. Оставаше му само едно — да се разлюлее на въжето, да се друса, докато клонът се счупи. И тогава — каквото съдбата му отреди: или на брега, или при тембладорите. Така поне рискът щеше да бъде петдесет процента, не сто процента, както сега.

Вече се канеше да се залюлее, когато зърна ягуара. Значи Жоао бе успял да му се изплъзне. Звярът изскочи от тръстиките с мъчително накуцване и се отръска. По козината му личаха няколко кървящи петна — следи от пиранхите, които го бяха усетили късно. Това закъснение навярно му бе спасило цялата кожа. Той полегна настрана да оближе раните си.

И случайно вдигна поглед. В зениците му блесна алчността. Насреща, на два скока от него, примамливо висеше къс месо. Напълно безпомощен. Животните познават кога човекът е въоръжен, кога е опасен и кога безвреден. Той забрави раните си. Гладът задуши парещата болка. Надигна се и пристъпи напред.

Примрял от ужас, Павлов го проследи с очи. Само той му липсваше. Едва сега забеляза, че накуцва. Стори му се дори, че видя отломките от шиповете на бодливото свинче, набити в лапата му. Затова значи бе стигнал дотам, да дири човешко месо! С тоя хром крак не би могъл да улови никаква друга плячка.

Ягуарът спря до водата разколебан. Ала не за дълго. Гладът е лош съветник. Жертвата висеше съвсем беззащитна на един скок от него. Оставаше му само да направи тоя скок. Без да погледне гънещите се сенки във водата, той приклекна, сви крака под корема си. И излетя.

Ала не намери жертвата си неподготвена. Макар и с разтуптяно от страх сърце, Павлов успя да прецени заплахата навреме. И реши единствено възможното. Той стегна мускули и когато звярът се стрелна към него, се блъсна в главата му с крака, отхвърли се назад. Протегнатите ягуарски нокти не свариха да се вкопчат в тялото му. Само раздраха панталона и прасците му.

Не успял да намери опора във въздуха, със спънат устрем, хищникът не достигна отсрещния бряг, а пльосна във водата. И потрепера. Някоя змиорка бе опразнила в него „батериите“ си.

Изтласкан така, Павлов се върна обратно, прелетя над водата и като махало достигна другия бряг. После пак като махало се отправи назад. Клонът запращя, наклони се към реката. Краката на човека почти докоснаха повърхността й.

Звярът потръпна повторно, трети път, четвърти път. Една след друга настървените риби го атакуваха със страшното си оръжие. Обезсилен, той опита да се спаси на брега. Не му се удаде. Последният електрически заряд, отправен в него от най-едрата змиорка, го довърши. Той се отпусна безжизнен наполовина върху сушата, наполовина във водата.

За щастие клонът се счупи чак сега. Докторът падна почти до него. Но смъртоносните риби вече бяха изчерпали убийствената си мощ. По тялото му премина лека, неуловима тръпка. Само с крака той изпълзя върху брега и се отпусна обезсилен на тревата.

Надигна се скоро. Нямаше време да се излежава така. Отде да знае дали нямаше да се съживи ягуарът или да се покаже друг враг. Напънал мускули, Павлов успя да изхлузи китките си от разхлабеното въже. Изправи се и грабна оставената на земята пушка. После тръгна край реката. Не се поколеба накъде. Имаше единствена цел — при Лемолемо. Само с негова помощ би могъл да се измъкне от тоя пущинак, само с негова помощ би могъл пак да залови бандита.

Смрачаваше се. Помръкващата гора го обгръщаше като зелено наводнение, задавяше го с противния си дъх на гниене и смърт, примесен с аромата на редките цветове и ухаещите листа. Мракът избликваше от всеки храст, от всяко кътче, от всеки дънер и заливаше околността, надигаше се нагоре заплашително, бръмнал с разбуждащите се вечерни звуци на джунглата. Въздушните корени на филодендрона под огромните надупчени листа наподобяваха разчорлените бради на невидими великани. Милиарди москити изплуваха от мрака и връхлетяха настървено отгоре му.

Нещо плесна почти в краката му. Той се обърна мигновено, опрял пръст в спусъка. И видя някакво същество, което бързо пореше водата. Какво ли беше то? Риба? Гущер? Не, птица. Тя излезе от водата и запълзя по опрелия до повърхността клон, като си помагаше с ноктите на крилата си. Позна я — малка хоацина. Птица, която плува и лази по-добре, отколкото лети.

Той се препъна няколко пъти в щръкналите корени. После настъпи някакво меко тяло, което избяга настрана изпод краката му. Жаба ли беше, гущер или змия?

Павлов се убеди. Повече не можеше. Трябваше да пренощува тук, в гората. Против волята си. Друг изход нямаше. И той се покатери върху едно дърво, нагласи се на възможно най-удобния клон, превърза се към него с лиана, опита да заспи. Ала макар че беше капнал за сън, не успя да склопи очи. Сякаш всичко се бе опълчило насреща му: и москитите, и мравките, и кърлежите, и пиявиците. И хилядите други непознати гадини. И кряскащите маймуни. И съскащият наблизо като котка оцелот. И квичещите отдолу пекари. И дървесните змии.

Внезапно усети лек полъх. Замахна с ръка. Докосна нещо меко и пухкаво, което отлетя нагоре, към звездното небе като привидение. Не можеше да бъде друго — само вампир. Това му липсваше сега — да заспи и тези кръвопийци да изсмучат от него последните му сили. И не дай боже да го заразят с бяс. Тези прилепи са едни от най-опасните му разпространители тук.

С пламнала от хиляди ухапвания кожа Павлов едва изчака заранта. И когато сутрешната дрезгавина се процеди през листния склоп, той побърза да се смъкне на земята, за да продължи пътя си. Беше прегладнял. В селвата се срещат малко ядливи плодове. И те са по върховете. Долу, в сянката, е гладът. Трябваше да убие някакво животно. И понеже нямаше запалка, и понеже не умееше да добива огън чрез триене, щеше да го изяде сурово. Само да го уловеше. А за проклетия с развиделяването животните изчезнаха. Останаха само недосегаемите по върховете маймуни и птици.

Тогава видя червената кора на масарандубата. Наричат я дърво крава. Павлов направи разрез на кората й и скоро оттам потече бял сок. Както от каучуково дърво. Това беше то, млякото на масарандубата. Човекът подложи устни отдолу и пи от него. Но скоро спря. Въздържа се. Известно му беше, че от такова мляко, изпито в по-голямо количество, може и да умре. Когато изсъхне, този сок се превръща в чудесно лепило.

И пак тръгна на път. Боеше се от втора нощ в джунглата. Затова не видя опасността. Когато разбра какво става, вече беше късно. Листната настилка под краката му се продъни и той се стовари в изкопаната дупка. От непредпазливост беше пропаднал в една от ловните ями на туземците.

Скоро се опомни. И опита да се измъкне. Подостри няколко паднали клона, опита да ги забие в стените на ямата като стълба. Вече се готвеше да се покатери по тях, когато чу над главата си бесен вой. Погледна нагоре и в светлия отвор видя струпаните индианци с насочени към него копия.

Подадоха му един откършен клон, с който го измъкнаха горе. Вързаха го начаса. Чак тогава се умълчаха, чак тогава го изслушаха.

И той, доколкото можеше, заговори на езика кечуа:

— Аз съм приятел на Лемолемо, сина на Тасулинги.

Не му отговориха нищо. И той не разбра — чуха ли думите му, повярваха ли му, или не. Безмълвно го отведоха към игарипето си, поставиха го на средата, а те седнаха по местата си и размахаха веслата.

Плуваха дълго, все по средата на реката срещу течението, като се взираха към двата бряга. По едно време видяха нещо. Отклониха се вдясно. Спряха в пясъка и извлякоха навън пленника си. После се върнаха назад, като го оставиха сам, вързан, на пътеката.

И още не изчезнали зад завоя, ето че от храстите се измъкнаха десетина нови воини. Павлов повтори думите, които беше казал преди това:

— Аз съм приятел на Лемолемо, сина на Тасулинги.

Без да отвърнат ни дума, индианците го развързаха.

— Следвай ни! — каза единият от тях.

И групата тръгна безмълвно по пътеката под плътния свод на пищната зеленина.

Когато пристигнаха в селището на каляуайха, завариха цялото население събрано на поляната пред бялата скала, която наричаха Свещената пещера, разтревожено, зашумяло като пчелен рояк в запалено от гръм дърво.

Случило се беше нещо изключително, което бе извадило суровите индианци от тяхното душевно равновесие, бе разбунило душите им, изпълнило ги със смут и тревога.

Най-отпред стоеше със замръзнало лице, което обаче не можеше да прикрие овладялото го вълнение, вождът Тасулинги. И редом с него — Уаюкума и Рауни.

Тасулинги не бе забравил правилата на вежливостта.

— Привет на моя бял брат! — рече той. — Спасителят на моя син. Какво търси пак моят бял брат? Помощ ли иска да получи? Или да окаже помощ?

Доктор Павлов отвърна:

— Аз бях тръгнал за помощ. Но ако е потребна моята помощ и имам сила да я дам, кажи ми какво трябва да сторя!

Тогава заговори Уаюкума:

— Случи се нещо, което племето ми очаква много поколения наред. Тъй говори преданието, достигнало до нас от баща на син: „Ще дойдат хора от запад. И те ще носят свещен кипус. С тринадесет ресни и късче злато. Тия хора, каквито и да са, имат право да достигнат Свещената пещера. Да влизат в нея и да излизат.“

Той говореше, а разширените му от уплаха очи не смееха да се откъснат от бялата скала.

— И тогава Инти ще освободи племето на каляуайха от тежкия оброк. Поколения наред племето на каляуайха беше прикрепено към това място, прикрепено към Свещената пещера. И нямаше право да го изостави. Каквото и да станеше. Дори когато земята не родеше нищо. Дори когато рибата напуснеше бреговете. И да не допуска чужденец да зърне Свещената пещера. Никой. Ни враг, ни приятел.

Още при споменаването на чудния кипус бегло досещане прониза съзнанието на Павлов.

— Да не би да са дошли бандитите? — запита той задъхан.

Тасулинги отвърна:

— Да! Убийците на меднокожите, осъдени на смърт от племето на каляуайхите. Те дойдоха. А с тях — и Лемолемо. Пленник. Без да поглежда встрани. Сякаш не познава своето село. И своето племе. Като упоен. Все едно — изпил цяла кратуна чича.

— Къде са те сега? — не се стърпя Павлов.

— В Свещената пещера!

— А какво чакаха воините на Тасулинги? Защо не ги заловиха? Защо не освободиха Лемолемо?

Тасулинги, суровият вожд, вдигна безпомощно рамене.

— Защото показаха свещения кипус. И никой от племето на каляуайха не би вдигнал оръжие срещу тоя, който носи свещения кипус.

Павлов все не доразбираше нещо:

— Защо поне не ги последвате?

— Защото вече ги няма.

— А къде са?

— Няма ги! Изчезнаха…

Видял учудения му израз, Тасулинги добави:

— Ела, виж и ти! Ти си бял. Може би това е някаква бяла магия.

И го поведе към скалата. Доведе го до обраслото с пълзяща растителност нейно подножие. Разгърна с ръка листната завеса.

— Ето! Влязоха тук. И се изгубиха.

Павлов се вмъкна под гъстото обрастване. Огледа внимателно старата, напукана скала. Знаеше, че магии няма, чудеса няма. Трябваше да съществува някакво обяснение. Просто, естествено, не магия.

Дали не беше нещо друго? Масова хипноза? Или пък обща халюцинация? На тия прости, неуки хора само им се бе сторило, че пистолеросите са изчезнали тук. А не са ги видели, когато са си отишли.

Случайно в мрежата на пукнатините той зърна една малко по-ясна цепнатина, която обкръжаваше като накъдрен, неправилен полукръг една скална издадина. Това можеше да бъде таен вход, каменна врата към някакво подземие.

Огледа го отвред. Опипа всяка каменна пъпка и всяка съмнителна вдлъбнатина. Натисна с рамо.

Напразно. Вратата не мръдна. Не се отвори.

В отчаяно безсилие той отпусна ръце пред гледащите го индианци. Те очакваха чудо, а той беше безпомощен да им го даде.