Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (16)

Мощта на кипуса

Лемолемо изчака Павлов да отмине по реката. Не искаше да го замесва в делата, които се отнасяха само за неговото племе.

После отиде при баща си. Тасулинги стоеше пред мъжката колиба редом с върховния жрец и главния каляуайха.

— Какво искаш, сине? — запита вождът.

— Аруява е мъртъв. Нека Лемолемо поеме неговия обет. Да отмъсти за Аруява, да намери осквернителите.

Тасулинги мълча дълго, преди да отговори:

— Добре, сине! Иди! Изпълни воинския си дълг, преди да се посветиш изцяло на Инти, преди да станеш истински каляуайха.

И Лемолемо тръгна. Не изчака погребението на приятеля си. Сега Рауни щеше да се затвори в колибата си с трупа на Аруява, за да го балсамира. После щяха да го положат в голямата урна на свещеното място редом с другите погребални урни.

С него тръгнаха десетина души, придружиха едноместната му пирога. Още след първия завой почнаха да изследват грижливо и двата бряга, да дирят следи от чужденците. Когато достигнаха границите на племето си, воините с голямото игарипе се върнаха назад, а Лемолемо продължи пътя си сам.

Тогава до него изскочи бото, делфинът. Изглежда, досега го бе следвал отдалеч, смутен от човешкото множество, което придружаваше приятеля му. Той заподскача радостно наоколо, после подаде глава над борда. Човекът не устоя на порива си. Приведе се и го погали по розовата глава.

Реката течеше лениво, отразила в златистия си блясък надвисналите дървесни корони на обграждащата я джунгла. Папагалите и маймуните не млъкваха. Цели облаци пеперуди летяха над реката като разноцветна мъгла, която се вееше през някакъв зелен каньон. Високо в небето кръжеше царски гриф. Къде ли бе подушил плячката си? На десетина разкрача от лодката плуваше необичайно забързан при вида на шумния делфин трипръст ленивец, сякаш излязла от гроба си мумия, решила да се освежи в реката.

Внезапно бото подскочи високо във въздуха, след което се гмурна под водата и изчезна нанякъде. Лемолемо погледна учуден след него, към разтягащите се водни кръгове на мястото, където бе потънал. Откъде можеше да допусне, че приятелят му бе чул вика за помощ на уплашения Жоао, когато лодката му със скочилия в нея ягуар бе потънала. И човекът се бе озовал във враждебната му стихия, сред крокодили и пиранхи редом с озъбената ягуарска муцуна.

Лемолемо продължи да гребе по течението, опитвайки да мине незабелязан, скрит в крайбрежната сянка, като плашеше излегналите се върху тинята крокодили и дошлите на водопой тапири, капибари и мравояди.

Внезапно наостри слух. Дочу нещо, някакъв далечен звук, който му заприлича на човешки стон. А можеше да бъде и преял оцелот, и гъгнива жаба, и уплашен ленивец. А можеше да бъде и маймуна, и птица, и някое от милионите насекоми.

Той нямаше право да го отмине, без да провери. Затова свърна вляво, прекара лодката под нависналия свод на лианите, превит одве, и навлезе в невидимия отвън воден проток, изцяло покрит с огромните листа на водните лилии, по които подскачаха жаби и дългопръсти водни кокошки. Кацнала на един нисък клон, се ежеше калиго, едра совина пеперуда. По увисналата лиана пробягна голяма колкото кайман игуана и се скри в шумата. Гонеха се с весела глъчка маймуни игрунки. Върху лодката му се метна дълга две педи стоножка. И той едва свари да я изхвърли с греблото си.

Не след дълго Лемолемо достигна една малка поляна. И сред нея, по земята се гърчеше човек, нападнат от странстващи хищни мравки.

Лемолемо го позна — Алваро!

Сам Инти го наказваше — със смъртта, която му бяха отредили каляуайхите.

Лемолемо само трябваше да изчака, да види края му, да се увери. И тогава да се върне, та да разкаже в племето си за новото чудо, за божественото наказание.

Изведнъж той ококори очи. Потресен. Из пазвата на безпомощно търкалящия се сред мравешкото гъмжило бледолик се бе изсулил сред тревите кипусът с тринадесетте шнура и златното късче.

Лемолемо знаеше, всички в племето го знаеха. Това беше заветът на дедите, предаван от баща на син. Някога ще дойдат мъже, легендата не казваше меднокожи, бледолици или черни, които ще носят кипус с тринадесет шнура. Тринадесет е магическо число, а златната бучка е дар за Инти. Никой друг няма право да се приближи до Свещената пещера, никой няма право дори да спре поглед върху нея. Само този, който носи кипуса. Той става вожд на племето. Веднага, без никаква уговорка. Той има право да властва над цялото племе. На него са длъжни да се покоряват и Тасулинги, и Уаюкума, и Рауни. От тоя ден губи силата си и безусловното табу върху Свещената пещера. Инти освобождава каляуайхите от обета да я пазят…

С един скок Лемолемо се озова до нещастника. Грабна го под мишниците и с втори скок се измъкна от смъртоносния жив порой. Натопи го веднага във водата, която отвлече останалите по тялото му мравки.

После го изнесе на брега и се просна по очи в нозете му, заговори му на тайния език. Не допускаше, че пратеникът на Инти няма да го разбере:

— Господарю, Лемолемо е твой роб. Лемолемо чака заповедите ти.

Алваро се досети начаса, макар че не разбираше ни думичка от бръщолевенето му. В целия свят поклонът означава едно и също — подчинение.

И той побърза да се възползва от неочаквания обрат на съдбата. Оцени изведнъж каква власт му даваше кипусът. С негова помощ, и с помощта на тоя дивак, който с всичко издаваше своето безпрекословно послушание, можеше да постигне по-леко целта си, отколкото с цяла рота пистолероси.

Ала и тоя път нелепият случай обърка плановете, които се бяха зародили в главата му. Делфинът на Лемолемо не можеше да допусне, че хората са различни, че се мразят, че Жоао например може да е смъртен враг на приятеля му. Когато бе чул вика му за помощ, бото се бе втурнал презглава нататък и бе подложил якия си гръб под потъващото тяло. Удържал го бе над водата, макар че Жоао, обезумял от страх пред новодошлото чудовище, бе отскочил от него. Няколко пъти бе опитвал ужасеният кабокло да се отърве от тая дива настойчивост. Накрая се бе предал. Отпуснал се бе върху му, изтощен, примирен. Тогава бото бе понесъл обезсиления си ездач подир лодката на своя приятел. Поддал се бе на първия си порив. Нещо имаше в неговата душа — способност да преценява, че падналият във водата човек се нуждае от помощ, или прост инстинкт, както ни убеждават трезвомислещите учени — но каквото и да бе то, първото решение на бото беше правилно. Човекът не е нагоден за водата, човекът трябва да бъде изваден на брега. И делфинът стори това. Второто решение, на пръв поглед неразумно, несъгласувано с приятелските чувства към Лемолемо, всъщност пак беше логично, според простата естествена логика. Хората живеят в общества. А Лемолемо беше сам, сам беше и тоя удавник. Защо да не ги събере, защо да не отнесе тоя човек при Лемолемо?

Какво ли бе станало в неговата животинска душа, какъв ли мисловен процес, какви ли закони на логиката движеха неговите постъпки? Безразлично от подбудите, последицата беше една-единствена. Бото достигна брега, когато Лемолемо вече се бе прострял в краката на Алваро, и остави ездача си в плитчината. После избърза да се отдалечи от нея и там, доволен от себе си, заподскача радостно.

Смаян от станалото, Жоао остана така проснат върху крайбрежната тиня няколко минути, преди да дойде на себе си. И първата мисъл, която му хрумна, беше: „Не се губи така Жоао! Писано му е друго!“ Той се надигна, хвърли бърз поглед насреща.

— Ай, Хесус! О, Исусе!

Не можа да си обясни обстановката, не можа да си представи дори какво въздействие бе оказал инкският кипус над смъртния му враг. Забеляза само безпомощните движения на полуслепия Алваро. И гърба на врага му. Допусна само една възможност — че дивакът е нападнал приятеля му, че го измъчва сега, че в следния миг ще го убие.

Метисът тръгна нататък пълзешком. Пътя му препречи поток, широк десетина крачки. Не можеше да го прескочи. Пък и не опита да го прегази. Във водата се стрелкаха черни сенки — пиранхи. А зад гърба му се промъкваше триметрова змия чушупи. За нея говорят, че гони хората. Говорят също, че впръсква отровата в тялото ти само като те погледне. От разстояние.

В следния миг Жоао се хвана за една лиана. Тялото му прелетя над потока, озова се на другия бряг, тъкмо зад Лемолемо. С пълен размах Жоао го блъсна с крака в гърба и се метна отгоре му. Изненадан, Лемолемо не свари да окаже никаква съпротива. Преди той да се опомни, Жоао стовари върху главата му тежкия си юмрук и така зашеметен, го овърза с една гъвкава лиана.

Тогава видя, че Алваро надига към него пистолета си. Без да пуска жертвата си, кабокло ритна с крак, та изби оръжието на досегашния си приятел. Бутна настрана вече обезвредения пленник и грабна изтървания пистолет. Изправи се.

— Брей, голям негодник си бил!

Алваро зафъфли уплашен:

— Жоао, недей! Не ме убивай!

А кабокло съвсем не мислеше да го убива. Не само защото Алваро му беше нужен сега. И за друго. Въпреки всичко Жоао го обичаше. По своему. Виждаше, че е мръсник, нима беше сляп; че е страхливец, а Жоао от всичко най мразеше страхливците. И все пак го обичаше. Не можеше да отговори защо. Какво толкова му харесваше — дали възпитанието и добрите му обноски (несъзнателно метисът цял живот бе мечтал за това, за добри обноски) или пък за това, че чувстваше интелектуалното му превъзходство (тъй пред това превъзходство и кучето се подчинява на стопанина си). Ала това съвсем не му пречеше да го заплашва с пистолета. Те бяха различни неща. И диваците заплашват тотемите си, ако не им изпълнят начаса молбите.

Алваро не подозираше това. И по-добре, че не го подозираше. Тъй Жоао щеше да постигне целта си по-леко, по-бързо щеше да го склони. Метисът нямаше намерение да го убива, нямаше намерение и да го ограбва. Желаеше само да дели с него, като истински приятели. Богатството беше голямо, щеше да стигне и за двамата.

— Къде е онова… Серумът? — запита той заплашително.

Разтреперан, Алваро опипа чантата, която висеше през рамото му.

Жоао посочи с очи пленения индианец.

— Хайде на него!

Алваро все още се колебаеше. Съвсем не му се щеше да посвещава и други в тайната, съвсем не му се щеше да дели. Ала под заплахата на насоченото дуло изпълни заповедта на метиса.

— Сега вече двама ще го следим — въздъхна облекчено Жоао. — За по-сигурно. Няма да го изтървем.

Не се доизказа. Видя, че пленникът му се размърда. И побърза да развърже краката му.

— Хайде! — рече му той. — Води ни при златото!

Индианецът го изгледа с блуждаещи очи. Озърна се. Беше смутен. Къде се намираше всъщност сега: в селвата или в планината? И какво му предстоеше? Уж беше в селвата, а всъщност — в планината. Беше Уанай — Уанай, който подведе Атауалпа да му даде кипуса със заповедта до Манко. И търсеше Манко. Прекосяваше Андите на път за Куско, скрил под наметката си от вълна на лама кипуса с тринадесетте шнура и златното късче на края.

Капнал от умора, той едва тътреше нозете си. А нямаше право да спира. Забавеше ли се малко, пратениците на Тупак Уалпа щяха да го преварят. И да объркат всичките му планове. Нямаше представа какво беше намерението на първожреца, но каквото и да бъдеше то — и ако искаше да предаде златото той самият на испанците, за да им се докара; и ако искаше да го укрие някъде, — все щеше да бъде в ущърб на Уанай.

Той сдъвка последните листенца кока, които носеше. Силите му се възвърнаха. Отново закрачи. Слънцето припичаше немилостиво. А той сякаш не усещаше жарта му. Коката е благословена от Инти — убива глад, жажда, умора, пек и студ.

И ето, след последния завой на пътя, застлан с бели плочи и толкова широк, че по него можеха да се движат едновременно цели десетки войници, Уанай видя Куско, сгушен в пазвата на планината под величавите грамади на заснежените върхове, ограден с няколко реда каменни стени и прорязан от двете пенливи реки Гуатама и Тулюмаю. Отсреща се белееше Кенко, амфитеатърът, където самият Уанай беше изтърпял публичното наказание. А на север — Саксауман, главната крепост с три реда стени по десет човешки боя високи. Там, на хълма, блестеше Кориканча. Със златните кубета върху храма на Слънцето и с петте параклиса: златният — на слънцето, сребърният — на луната, а до тях на звездите, на мълниите, на дъгата — обсипани със скъпоценни камъни. И златната градина зад храма над река Гуатама.

Сърцето му неволно ускори пулса си. Там трябваше да бъде Килеи, която го очакваше. Той стисна юмруци: „Почакай още малко, Килеи! Иде денят на разплатата!“

Срещу Кориканча са дворците на великите инки: на Виракоча, на Тупак Юпанки, на Уайна Капак, на Уаскар. А край тях — дворците на по-дребните аристократи. И на Манко.

Из града все още се разпореждаха пратениците на Писаро, които търсеха злато, събираха откупа, който им бе обещал Атауалпа за живота си. Никой в столицата още не подозираше каква участ са му отредили брадатите.

Уанай намери Манко в двореца му. И както беше коленичил пред него, извади кипуса от пазвата си, та му го предаде.

— Слушай, сине на Инти! — рече Уанай. — Брадатият ще убие Атауалпа.

— Този братоубиец си го заслужава.

— Да, но Тупак Уалпа ще бъде новият сапа инка.

Манко скочи. И посегна към меча си.

— Кой ти каза?

— Брадатият.

— Не може да бъде! — избухна Манко. — Тупак Уалпа е със смесена кръв. След баща ми Уаскар аз съм законният наследник. Само в моите вени тече чиста инкска кръв.

— И Атауалпа беше със смесена кръв. Той ме изпрати при теб. Защото той те смята за законен наследник. Каза тъй: „След моята смърт Манко да препаше червената превръзка на сапа инка. Той я заслужава, а не Тупак Уалпа, който е подлец.“

И погледна лицето на Манко, което беше потъмняло от гняв. Ясно, улучил бе това, което целеше. Отсега бе противопоставил най-важния инка срещу смъртния си враг. Семето на омразата и завистта, което бе посял, трябваше да даде бърз плод. Да ускори часа на отмъщението. Защото Килеи не биваше да чака.

Манко, успял отново да се овладее, приел предишната си царствена осанка, запита властно:

— А какво желае Атауалпа?

Уанай се поклони.

— Царственият кипус говори: „Събери останалото злато, още незаграбено от брадатите, и го скрий там, където те няма да го намерят!“

И след кратко мълчание добави:

— Където няма да го намери и Тупак Уалпа. Защото ако попадне в ръцете му, той ще го даде на испанците. Да плати инкската ляута.

Манко отсече:

— Кипусът на Атауалпа заповядва да скрием златото при тринадесетата планина на огъня, при Сангай. Ние ще го скрием другаде. Та ако Атауалпа е предал и другиму това, да не го намерят.

Още същия ден той изпрати Уанай като свой довереник при съмишлениците си с кипуса на великия инка. И само за няколко седмици златото от другите градове изчезна. Храмовете и дворците се оголиха. В инкската държава имаше дисциплина. Макар и пленник, Атауалпа все още беше сапа инка. Волята му се изпълняваше безпрекословно. Двадесет хиляди носачи, които се сменяваха по пътя, помъкнаха златото по най-затънтените пътеки. Помъкнаха го натам, където испанец не би достигнал, където не биха го видели и испанските съгледвачи. Надолу, към непроходимата селва. Щяха да го приберат там, където е най-сигурно. Планината е гъсто населена. Все някой ще види, все някой ще издаде. Но долу, в знойната гора, сред дивите племена, при ловците на глави, има тайна пещера с укрепление на върха, откъдето инките владеят околността. Там инкските войници се оттеглят при опасност. Там бледолиците никога няма да го открият. Вместо при тринадесетия вулкан щяха да скрият съкровището при тринадесетия приток на Великата река. И волята на кипуса по смисъл щеше да се изпълни.

Не минаха през Куско. Не посегнаха към неговото злато, защото пратениците на Писаро все още се въртяха там. Уанай едва се сдържа да не влезе в града, да не направи опит за среща с любимата си. Очакваше го дълъг път. Много месеци бяха потребни, докато достигне целта, още повече — докато се върне назад. Чак тогава можеше да се яви при Писаро и да му заяви: „Ето златото! Това, за което мечтаеш! Дай ми Тупак Уалпа! И Килеи!“

Още в началото на пътя ги настигна часка — вестоносец. Донесе зловещата вест. Присъдата над Атауалпа вече била изпълнена. За да се спаси, осъденият велик инка се бе съгласил да приеме християнството. Уж правилно бе постъпил. Нали така бе мислил и Уанай. В Кориканча има храмове на много богове: на Слънцето, Луната, Мълнията, Огъня, Смъртта. Имаше място за един нов бог — на Милосърдието. Макар че нито Уанай, нито Атауалпа виждаха у бледолиците милосърдие. Този бог на милосърдието обаче не се бе смилил над Атауалпа. Никой не му бе помогнал. Нито новият, нито старите божества. Инти, Лъчезарният, не изгори безсрамните нахлуватели; мълча и Виракоча; Иляпа не ги порази с мълниите си. Дали бяха забравили любимците си — Инти да забрави сина си; или пък, както шушукаха някои волнодумци, всъщност нямаше никакви богове, а само „тия отгоре“ ги бяха измислили, за да сплашват с тях „тия отдолу“?

Като израз на милосърдие Писаро бе отменил наказанието на Атауалпа, заменил бе кладата с удушаване. И го бяха удушили. Бяха му устроили величествено погребение, което бе отслужил Валверде, а Писаро се бе обливал в сълзи. После, веднага след погребението, бе положил върху челото на Тупак Уалпа царствената ляута — държавата не можеше да съществува без велик инка. Убиецът на предишния сапа инка бе определил кой да бъде новият.

Уанай трябваше да бърза. Защото Тупак Уалпа беше изпратил своите часки. Искаше да отмени заповедта на брат си, да сложи ръка върху златото. Шибани от стражите, носачите ускориха ход.

Дни, седмици, месеци. Все покрай реката. Половината изгинаха от болести и изтощение. Когато свършиха страшните прагове, оцелелите направиха балсови салове, върху които натрупаха товарите си. Уанай остави само хиляда души, отлични салджии. Другите пусна да се приберат в племената си. Те бяха горски хора. Сигурен беше, че никой от тях нямаше да се върне в планината, за да издаде пътя им.

И все така, все по реката, най-сетне достигнаха тринадесетия пълноводен приток. Свърнаха в него. И накрая, след неописуеми лишения, се добраха до целта. Висока бяла скала, увенчана с корона от зъбери, препречваше реката. И там през скрития зад лианите вход носачите вмъкнаха товарите си в пространната пещера.

Уанай постигна целта си. Вече притежаваше цената, с която щеше да заплати отмъщението си и своето щастие, смъртта на един инка и свободата на Килеи. За толкова злато Писаро щеше да пожертва всеки свой съюзник.

С част от саловете се върнаха назад, докъдето реката беше плавателна. Там воините начело с Уанай тръгнаха пеша през планината, като освободиха робите да се спуснат по реката със същите салове. От тях нямаше защо да се тревожат. Те не разбираха ценността на златото.

И чак след много месеци оределият отряд се завърна в Тауантинсую. Още далеч от Куско Уанай разпусна дружината, като взе клетва от всекиго поотделно, че никому няма да издаде тайната. А когато тауантинсуец даде клетва, никога не я престъпва. Защото знае — ако се измъкне от властта на инката, от гнева на боговете никой няма да го спаси.

Единствен Уанай се отправи към столицата. Сърцето му биеше нетърпеливо. Наближаваше часът на тържеството.

Ала още по пътя взе да научава лоши вести. Срещнати индианци, които бягаха от своеволията на белите, му разказваха такива неща, че косата му се изправяше. Нашествениците разграбили храмовете и в съюз с новия инка подгонили неговите противници. Пияни по цели нощи вилнеели из града. Отначало спазвали заповедта на командира си да не закачат мирните граждани. Тъй рекъл Писаро: „Стрижете вълната — пазете овцата!“ Но постепенно се отпуснали. Грабели и безчестели наред. Ни вяра, ни род зачитали. Само своята алчност. Подлагали на мъчения жреците и послушниците им, та да им казват къде има скрити съкровища. А за да замаже очите на народа, Писаро се оженил за една от сестрите на Атауалпа.

Уанай влезе в града, преоблечен като селянин. Ако го откриеше Тупак Уалпа, щеше да го унищожи, преди испанците да чуят вест за него. Потърси брата си. Отвори му някакъв непознат. Каза му само, че такъв човек вече не живее тук. Не отговори на въпроса му, къде е отишъл.

Смутен, разтревожен, Уанай се лута дълго по улиците да дири близки и познати. А не можеше да ги намери. Като че ли бе попаднал в някакъв чужд град — със същите площади, храмове и дворци, със същите домове и работилници, но изпълнени с нови, чужди хора. Индианците, както „тези отдолу“, така и „тези отгоре“, преминаваха боязливо, като се озъртаха и бързаха да се шмугнат в първата врата, щом насреща им се зададяха испански солдати или инкски войници. Начесто, през улица през две, на кръстопътищата бяха разпънали палатките си брадати войници и докато течеше службата им, играеха на зарове и пиеха чича.

Най-сетне Уанай срещна един каляуайха, син на неговия чичо. Беше облечен бедно, отслабнал, с вдълбани очи.

— Какво става тук? — запита го Уанай.

Братовчедът му го отведе уплашен в една глуха уличка.

— Тупак Уалпа не отказва нищо на брадатите — пошепна му той. — И се отрече от всички каляуайхи. Предаде ги роби на брадатите. По един лечител на всеки испанец.

Уанай прехапа устни.

— Роби!

Стана му ясно защо. Тупак Уалпа отмъщаваше на племето му заради неговото деяние. Отмъщаваше жестоко, както постъпваха винаги „тия отгоре“. За всяко провинение те признаваха само едно наказание — смърт. Дори тоя се бе показал великодушен, щом се бе задоволил само да ги продаде в робство. Изглежда, оценили бяха завоевателите ползата от туземните лечители, предпочели ги бяха пред своите бръснари.

— А Килеи? — не сдържа Уанай въпроса, който го измъчваше толкова отдавна.

— Няма я Килеи! — скръсти молитвено ръце каляуайха. — Умря Килеи. Когато брадатите нахлуха в храма на Слънцето да дооплячкосат останалото злато, те подгониха невестите му. И Килеи побягна. Да се предпази от поругание. Не можа да се спаси. Падна в реката. Погребахме я с почит.

Уанай мълчеше, престанал да диша дори, потресен, смазан от ужас.

Така, като замаян, се раздели със сродника си. И тръгна направо, без да се пази, без да поглежда встрани. Часовите кръстосаха алебардите си пред него.

— Кажете на командира, че е дошъл Уанай!

Само това. И след минута го въведоха.

Писаро го посрещна усмихнат.

— Да си призная, допуснах, че си ме измамил.

Посетителят му го гледаше упорито.

— Уанай не лъже. Уанай изпълни задачата си. И чака да види ще спази ли своята дума и Франсиско Писаро.

Конквистадорът го изгледа проницателно. Ядна искра проблесна в очите му.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Кога ще ми дадеш Тупак Уалпа?

Писаро зарови ръка в брадата си. Дали да му каже, че Тупак Уалпа вече бе умрял по пътя насам? И ако му го кажеше, дали тогава тоя смръщен червенокож нямаше да скрие тайната си?

— И това ще стане. По-скоро, отколкото предполагаш. Само кажи къде е съкровището?

Уанай поклати глава.

— По-напред Тупак Уалпа!

Беше прозрял много неща. Вече съзнаваше цената си. И беше заложил на нея всичко. Защото всъщност нямаше какво да губи. Решението му се бе оформило мигновено в съзнанието — трябваше да отмъсти първо на инката. А после — на испанците, на тези, които бяха измамили сънародниците му, които бяха убили Килеи…

Писаро вдигна ръце.

— Как да ти го дам, та той е мъртъв!

Уанай пребледня.

— Мъртъв! Кой ме превари? Кой ме лиши от отмъщението?

— Отровиха го твоите хора.

Тогава нещастникът не можа повече да се владее:

— Щом е така, и ти няма да видиш златото!

Писаро скочи, побеснял от гняв:

— Стражи, вържете тая червена маймуна!

И когато го изправиха насреща му, омотан с въжета, той изръмжа в лицето му:

— Куче мръсно! С мен ли ще правиш пазарлъци?

— Аз не правя пазарлъци. Аз искам само да изпълниш дадената дума.

Писаро се обърна към палачите:

— Щипците! И жарта!

После каза на пленника си:

— Аз мога да разприказвам и най-мълчаливите.

Уанай поклати глава:

— Види се, не знаеш, че когато меднокож реши да мълчи, няма сила, която ще го накара да проговори.

— И мъртвите проговарят! — изкрещя Писаро.

Той даде знак на джелата, който пристъпи с нажежените си оръдия…

Лемолемо бавно се събуди. Озърна се с още блуждаещи, невиждащи очи.

Двамата бледолици бяха извили назад ръцете му и крещяха прегракнали, изгубили търпение:

— Води ни, куче!