Петър Бобев
Гладиаторът (2)

Жрицата на Дионис

Светилището, се гушеше между две каменни стени, сякаш нарочно изградени от някогашните циклопи да му пазят завет от зимните виелици и сянка от летните пекове. Гората, гъста, просечена само от една тясна пътека, го скриваше от хорските погледи зад завесата на изправените като копия на римска кохорта борове, сред които усукваха възлести клони разкривени многовековни мури. Каменно мостче прехвърляше бреговете на буйния поток, който се мяташе като затворен в клетка рис и изригваше облаци от запенени пръски. Зад булото на водния прах, грейнал в многоцветна дъга, мраморният градеж прозираше недействителен като сън. Но минеше ли се отвъд, прекрачеше ли се хлъзгавото, облепено с водорасли мостче, пътникът неволно спираше, омаян от красотата, що се откриваше пред очите му. Сръчните ръце на незнайни отколешни майстори бяха изваяли една малка скъпоценност на изкуството. Чудновати, вече канонизирани, нийде невидени, а само родени от въображението на художника барелефни химери на зверове и птици украсяваха бялата сграда: и нежните колони, наподобили туника на кръшна девойка; и леките им като облачета капители; и триъгълния фронтон; и нежния като моминска шевица фриз.

Жрецът Мукатралис седеше на каменния си трон, положил ръка върху главата на Саине. Младата жрица стоеше пред него на колене, облечена със сърнешка кожа-небрида, препасана с бръшлянов пояс и с венец от бръшлян върху русата коса. На пода в краката й лежаха спокойно, сякаш изплетени от сребърни нишки, няколко сънливи пепелянки. А около раменете й се бе увил голям смок с безпомощно отпусната глава.

— Лош знак! — промълви жрецът. — Разболее ли се свещеният смок, очаквай беда!

Саине поклати тъжно глава.

— Бедата дойде. Спартак се върна и старата ми рана отново се подлюти.

— Не мисли за него, чедо! — прошепна старецът. — Забрави го!

Девойката отвърна беззвучно:

— Искам! Но не мога!

— Както те забрави той, заради атинянката…

Саине се разплака.

— И още нещо — добави Мукатралис. — Спартак е син на Мокапор. А Мокапор налага в цялата страна култа на Сбелсурд. Измества другите богове, измества и Дионис. А не знае, че Сбелсурд е другото име на Дионис. Мокапор иска да има само един бог на небето — иска само един резос у медите. Какъвто е редът на небето, такъв да бъде и на земята.

— Не мисля за Мокапор — въздъхна Саине. — Една мисъл само има в главата ми — Спартак. Помогни ми да се избавя от неговия образ, отче! Дай ми билка за забрава!

— Няма такава билка, дъще. Няма билка, дето да заличава само това, що ти се ще да забравиш, по избор. Виното дава забрава. За всичко. И то за кратко — за една нощ. Старото биле дава вечна забрава. Но такава, каквато искаш ти, няма. Чуждоземците търсят из Стримон тайнствения камък „паузилулос“, който прекратявал скръбта. Ала и камък такъв няма…

— А Дионис? — въздъхна девойката. — Поне Дионис няма ли такава власт?

— Наистина и Дионис е лечител, както всички тракийски богове. Но не с билки. С дума, чедо. Душата лекува той. Моли му се да ти даде забрава! И ако вярваш, тя ще дойде.

Той посочи окачените по стените като каменни иконки оброчни плочки с образа на Дионис.

— Тия вярваха в него. И когато получиха изцелението, от благодарност подариха на светилището образа му.

— Аз пък съм му подарила себе си — пресече го Саине. — Какво иска повече Дионис?

— Иска цялата душа. Не само външно слугуване. Иска от тебе да победиш титаничното начало, долното и злото у човека. Да остане само божественото.

Наистина, това искаше Дионис. И всички го знаеха: и траки, и елини. Това вече бяха научили и суровите римляни. Дионис беше син на небесния бог Дивос, когото гърците наричаха Зевс, а римляните — Юпитер. Майка му беше тракийската богиня на земята Семела. И още като дете титаните, враговете на всяка красота и на доброто, го бяха изяли. Тогава Дивос беше изгорил с мълнията си титаните. Но те не бяха изчезнали безследно. Останала беше пепелта им. Дивос и Семела бяха изпили в чаша амброзия пепелта от сърцето на Дионис. И синът им се бе родил отново. Бе възкръснал. Оттогава всяка есен титаните на мрака и студа го убиваха и всяка пролет като бог на живота той възкръсваше. А от останалата пепел се бяха зародили хората. Оттам водеха двете начала у човека: божественото — от Дионис, зверското — от титаните. Затуй и хората, понеже имат частица от Дионис, също не умират. И те след смъртта продължават да живеят в Блажените полета. Бръшлянът също е безсмъртен. Остава зелен и през зимата. Затова Дионисовите поклонници се кичат с него, затова ядат листата му — да добият безсмъртие.

Мукатралис опита да я поеме под мишница.

— Иди се приготви! Скоро ще дойдат поклонниците. Те очакват да им разкрием волята на бога. Дионис прониква в бъдещето. Дионисовият жрец предсказва бъдещето. Четири са прорицалищата на Дионис. А бесите са най-верните му служители. Първото е сред Родопа, в страната на бесите. Беси служат и в храма на сатрите. Беси са и жреците в Делфи. Те са най-добрите оракули. Нали там е гробът на Дионис? И нашият род е от бесистко потекло. Ние сме четвърти — по ред, не по слава. И при нас идват от целия свят да научат волята на бога.

Саине беше слушала от баща си това стотици, хиляди пъти. Не му се сърдеше, остарял бе човекът. Друго не го тревожеше.

— Приготви повече сяра! — заръча й той. — Сярата прогонва злите сили. Приготви и плауново семе! Когато го хвърлиш в огъня, с пламъка си то осветява като светкавица не само външния свят. То огрява и душата. Прави я да вижда неща, които друг път не е виждала. Приготви и топки от глина с картагенския прах. Неговият гръм напомня на смъртните за всемогъществото на бога. Вдъхва богобоязън. А без богобоязън простият смъртен не бива да влезе в храма. Без богобоязън няма вяра.

Саине знаеше и това. Научила бе повечето от жреческите тайни, които се предават от баща на син и дъщеря. Знаеше, че благословената от Дионис вода в сребърен купел не се разваля, защото съдържа божия дух. Знаеше, че боядисаните яйца — символ на възкресението, също не се развалят. Знаеше толкова много. И щеше да бъде щастлива от това знание, ако не беше…

А Мукатралис не спираше да си повтаря магически думи, като трупаше омайни билки върху жертвения камък. Когато дойдеха богомолците, той щеше да запали тия билки. И от техния дим дъщеря му Саине щеше да бъде осенена от бога с дара на пророчица. Като делфийската Пития.

— Лоши времена настанаха, чедо. Такова безпътство, каквото никой не помни. Навъдиха се толкова божества, че и най-старите жреци вече ги объркаха. Не знаят кому за какво да се молят, от кого каква помощ да чакат. За какво е властен Великия конник или Бендида, за какво Дионис или Сбелсурд, за какво Арес или Асклепий, Джерман или Семела. И сякаш ни са малко нашите богове, та трябва кой отде завърне да ни натрапва и други: и египетската Изида, и понтийската Митра, и кой ли не още.

Саине мушна дряновия прът в пролуката на пода, натисна го и една плоча се хлъзна настрана, откривайки тясното стълбище. Девойката взе светилника и пристъпи. Но се подхлъзна. Падналото лоениче се пръсна на няколко къса.

Мукатралис пребледня. Скочи да гаси с крака пламналото масло. После пошепна задъхан:

— Как можа, Саине! Забрави ли каква мощ е заключена долу? Забрави ли, че само една искрица е достатъчна да освободи тая мощ?

Девойката седеше на стъпалото, скрила лице в длани, и хлипаше тихо.

— Прибери се в стаята си! — рече той. — Днес не си годна за богослужението. Ще ида аз.

Тя се отмести.

— Помни! — натърти той. — Това е страшна сила. Мечтаех някога да я дам в ръцете на Спартак. Ще дойде ден и ще я доверя на теб. За доброто на Медика. Ала не в ръцете на Мокапор.

Той посочи сребърния медальон, окачен на гърдите му.

— Тук е написана тайната. Да знаеш, ако…

Изведнъж той се обърна. Бе чул бързи стъпки. Затова върна плочата на мястото й. Никой друг освен него и Саине не биваше, да знае това скривалище.

По пътеката изтича, задъхан от бързането, едноокият Диза и без да спре на прага, без да коленичи, забравил божата забрана, извика:

— Спартак! Пратеник при Сбелсурд!

Тази вест прозвуча толкова неочаквано, толкова зловещо, че в първия миг Саине не я осъзна. Стоеше, слисан от чутото, и старият жрец. После смисълът едновременно докосна нейното съзнание и неговото. И двамата знаеха какво означава това. Напоследък Мокапор зачести с пратениците си до Сбелсурд. Но досега ги избираше все от враждебни родове. Какво бе станало, та и собствения си син…

— Как! — изпищя Саине. — Какво каза?

Жрецът направи няколко бързи крачки и хвана за ръката злокобния вестоносец.

— Кога? Защо?

А знаеше — смокът вече беше предсказал бедата.

Диза пое дъх:

— Римляните нахлули в Медика. Резосът запита жреца на Сбелсурд и той посочи Спартак. Да измоли закрилата на Сбелсурд.

— А сега? — Саине се вкопчи в ръката му. — Сега?

— Спартак е в двореца. Готви се за дългия път. Аз опитах да го склоня към бягство. Та той е половин атинянин. В Атина има място за мъже като него. Навред по света има място за такива. Той отказа. „Ако ще помогна на народа си и така — рече, — нека умра! Кажи само на Саине, да знае.“ И ето, дойдох. Казах…

Младата жрица все не можеше да повярва.

— И никой ли не възропта? Никой ли не го защити?

— От кого? — пресече я едноокият. — Нали това е богът на баща му?

С разширени от ужас очи Саине изкрещя:

— Какво ме е грижа за неговия бог? Искам само Спартак да живее. В Атина, в Рим — къде да е, но да живее…

— Дъще! — спря я с ръка Мукатралис. — Знаеш ли какво ще стори Мокапор, ако те чуе?

Тя изведнъж реши. Потресата бе удесеторила решителността й.

— Щом като другите не щат, аз ще го спася! Ще разруша Ямфорина, ще избия всички — но ще го спася!

И посегна към лоста да отмести плочата към подземието, ала Мукатралис го настъпи.

— Не позволявам! — рече той. — Пазил съм тая мощ да защитя Медика в крайна опасност. Не да я унищожа.

Саине се дръпна. Бе й хрумнало другото.

— Щом медите не щат, ще помогнат римляните!

Жрецът ахна:

— Какво ще искаш от римляните?

— Свобода за Спартак!

— Ще искаш свобода от поробителите! Те само това чакат — да заробят и Медика!

— Не ме е еня за Медика, щом като няма да го има Спартак! Щом Медика нехае за Спартак. За свободата на Спартак давам свободата на цяла Медика.

Саине излетя навън.

— Не позволявам! — догони я гласът на Мукатралис. — Върни се! Не вкарвай вълка в кошарата!

Тя вече не го слушаше, а летеше по тясната пътека без страх от дивите зверове, без страх от жестоките римски легионери. Отляво, в дола, боботеше потокът, невидим сред гъстите смърчове, по чиито клони висяха като зелени бради кичури лишеи. Беше късна есен. Малко птички прехвъркаха из гората. Нейде наблизо ситно барабанеше кълвач. Писукаха синигери. На всяка крачка пресичаха пътя й катерици, които още примъкваха зимнина към хралупите си. Прегракнала от викане, я следваше креслива сойка.

Но девойката не чуваше нищо, не виждаше нищо. Носеше се надолу, без да усеща ударите в препречените клони и бодлите на къпините, като прескачаше обраслите с мъх камъни по пътя си.

Неусетно вековната гора проредя. Пътеката се измъкна от зеления тунел и закриволичи по една стръмна поляна, посиняла от късния кърпикожух.

Точно тук, на тая поляна, Саине бе оценила какъв е Спартак, тук му бе отдала завинаги сърцето си. Беше отдавна, преди четири зими, малко преди той да замине за Елада. Тогава Саине се връщаше с пълна кошница малини.

Някога по тия места имало много лъвове. Когато персийският цар Ксеркс се запътил към Елада, цели стада лъвове разкъсвали камилите му. Напоследък бяха намалели. Не можеха да устоят срещу копията на медите, срещу отровните им стрели. Хората бяха разбрали, че лъвът умира лесно от отрова. Много рядко вече се мяркаше лъв, и то само такива, които безнаказано се бяха промъкнали по Нестос и Стримон.

Когато бе видяла звяра, Саине се бе хвърлила към първото дърво. Но той я бе последвал, полазил бе по наведения ствол като голяма тромава котка.

После бе бръмнала тетивата и стрелата се бе забила в окото му. Той се бе отпуснал с рев на земята, за да връхлети срещу нападателя си. Но насред път го бе проболо през гърдите копието на Спартак. Лъвът все още не бе изгубил сила за борба. Бе скочил отново. Ослепеното око му попречи да премери скока си и той сам се бе нанизал върху второто копие на Спартак. От времето на Херакъл не се помнеше друг смъртен да е излизал победител в единоборство с лъв. Обикновено хората отиваха на лов в големи дружини, с кучета и питомни соколи.

И сега Спартак, единственият, който бе повторил подвига на Херакъл, най-смелият от медите, най-образованият от медите, трябваше да загине, защото някакъв чужд бог, докаран отнейде си, бе пожелал смъртта му…

Неусетно сред мрачните смърчове взеха да се мяркат белостволи брези, запромъкваха се стари букове с усукани дънери, сякаш излети от желязо. Гората с оголените си клони просветна.

Ниско долу сред полето се показа и Ямфорина, огряна от ниското есенно слънце, което проблясваше в пълния с вода ров. Наоколо по надробените нивици окъснели селяни доораваха с рала и волове последните бразди.

Саине свърна по страничната пътека и се насочи право на запад, към Стримон. Траките нямаха обичай да строят трайни пътища. Пътуваха по утъпкани пътеки през полето и по тесни просеки в горите.

Скоро девойката навлезе сред нивите, засети с ръж, с пшеница и с лимец, наричан тракийско жито. На малката поляна, обрасла със смрика, на съседния рид пасяха дългороги крави. А още по-нагоре по каменистото пасище се бяха струпали на пладнина стадо овце, пазени от едри овчарски песове. Подпрян на гегата си, наметнат с шарената си зейра, овчарят свиреше прехласнат на кавал.

След първия завой се показа и селцето — няколко къщички от плет, измазан с глина, всяка от тях отделна община, където живееха бащите с жените, със синовете и снахите си. Край всеки дом се виждаха оборите, навесите и житниците, също от изплетени вършини. На близкия рид се чернееше каменното укрепление, в което се криеха селяните при вражо нашествие.

Там Саине срещна Дизатралис, който се връщаше от разузнаване с малка конна дружина. Още отдалеч той се провикна:

— Не е за нас! Тръгнали са срещу агрианите. Оплячкосали им някакъв лагер.

И продължи в радостен галоп да отнесе успокоителната новина. Нека агрианите се оправят сами. Ако римляните бяха нападнали Медика, ония щяха ли да й помагат?

Саине стисна зъби. Значи, не можеше да разчита и на римляните? Ала въпреки всичко не се отчая. Пък и нямаше друг избор. Тръгнала бе веднъж.

Скоро достигна второ село. Така беше в някогашна Тракия. Всяко село с отделен порядък — според рода, според природата, според обичая. Позна го, защото знаеше, че е тук. Чужденецът би го отминал. Не би забелязал под засадените храсти вкопаните землянки с един-единствен отвор отгоре — и комин, и вход, през който по изправената дървена стълба хората влизаха и излизаха. До землянките се виждаха няколко хамбара, ями и големи делви, още незатрупани с изкопаната пръст.

Това беше общината на ктистите — мъжете безбрачници, които доброволно се бяха отрекли от всички радости в живота, за да постигнат съвършенството. Земята, стадата, землянките — всичко у тях беше общо, на всички.

Ето и сега те седяха на общата трапеза под стария дъб. Ктистите не ядяха месо. Затова и в селото им не се виждаха прасета. Хранеха се само с мляко, сирене, мед, хляб и плодове. Работеха и се молеха, подготвяха душите си за Вечния живот.

Сбелсурд и Дионис не можеха да съжителствуват редом, ктисти и менади се хулеха взаимно. Ала сега Саине пристъпи покорно към тях. Като удавник беше готова да се хване и за змия.

Всички едновременно се обърнаха гърбом към нея. Нямаха право да гледат жена.

— Благочестиви — рече тя. — Помогнете на една Дионисова служителка!

Най-старият се обърна към съседа си, леко приведен як селянин с посребрена коса:

— Тарула, говори ти с нея!

И Тарула я запита, без да се обръща:

— Какво искаш?

— Един кон. Да стигна навреме там, за където съм тръгнала. Пеша няма да сваря.

Не помисли дори да им иска друга помощ. Тук беше братството на несъпротивата. Те приемаха покорно всеки удар на живота. Нямаха дори оръжия. Посрещаха с кротост и приятел, и враг.

Тарула посочи с пръст десетината катъра, които пасяха край селището.

— Не те питам защо ти е. Щом като една жрица на Дионис е стигнала дотам, че да чака помощ от ктисти, значи е важно. Вземи си който поискаш!

Тя се поклони към гърбовете им, припна към поляната и се метна върху животното, което й се стори най-издръжливо. Препусна. А сърцето й биеше болезнено в гърдите — от страх заради Спартак, от страх заради нея самата, която се намъкваше в бърлогата на вълците, от страх най-вече заради това, което си бе наумила — да вкара вълците в кошарата.

Ала вече нямаше друг избор. Заради живота на Спартак беше готова да пожертвува и себе си, и Медика.

Най-сетне отгоре, от последното било, Саине зърна лъскавата лента на Стримон. Още по̀ на запад, в омарата на заника, лъщеше Плиткото езеро, сред което се чернееше като остров наколното жилище. Тия села бяха най-защитените. Издържат на дълга обсада. Трудно може да ги нападне враг с лодки, дълго се изтрайва на обсада в него — вода и риба колкото щеш.

Девойката отмести поглед наляво, към юг. И там в далечината, в завоя на реката, видя тъмния квадрат от прясна пръст, натрупана между палисадите на римското укрепление.